Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Когато ви мъчат съмнения – това е друга фаза на слабостта на сърцето. Или когато някакви различни амбиции надделяват във вас. Тръгнали сте в една посока, а после сте свърнали по старите пътища. Почувствали сте се угнетени, изгубили сте кураж да продължавате нататък. Тази слабост на сърцето основно е такъв тип фино проявление – когато губим подтика, когато губим готовността да се стремим към духовните си идеали.

И всъщност, това се случило с Арджуна, когато казал на Кришна: „Не зная какво да правя. Чувствам, че сърцето ми все едно изгаря и не знам кое е добро за мен. Обаче не искам да се сражавам. Не искам да изпълня дълга си.“. Понякога и вие се усещате така. Чувствате се предизвикани в своите практики. Понякога се проваляте, в дилема сте. Понеже Арджуна винаги представя човешките същества – той олицетворява нас. И когато Кришна започва да го напътства, Той казва: „Не ти подобава да изпитваш такава сърдечна слабост. Кшатриите би трябвало да са въодушевени и щастливи, ако имат такава възможност да изпълнят своя дълг”. Ако приемем този съвет – макар основно да не сме кшатрии, а да се стремим да бъдем бхакти – но нека се опитваме да прилагаме същия принцип: ако каквото и да е изпитание дойде към нас, то е най-добрият начин да се усъвършенстваме. И не искам да повтарям някакви евтини Ню Ейдж послания от типа „промяната е за добро” или „трудностите са най-хубавото нещо“ – не. Но вижте, това идва от Гита, Кришна казва: „Трябва да се радваш, ако имаш възможност да покажеш какъв си. И тази слабост на сърцето не ти подхожда”.

Нека цитирам един друг стих от Шрила Рупа Госвами относно това какво е правилното отношение в преданото служене. Утсахан нишчаяд дхайрят/ тат-тат-карма–правартанат/ санга-тягат сато вриттех/ шадбхир пхактих прасидхяти[1]. „Утсаха – това е пълен ентусиазъм, извиращ от сърцето. След това – посветена практика, усърдие, правилно следване на правилата и предписанията, общуване със светци, със свети люде, и следване на пътя на предходните ачарии – тези шест практики ще подпомогнат успеха в духовните ви усилия.” Така че утсаха, този искрен ентусиазъм, е обратното на слабостта на сърцето. Ако имаме такава ентусиазирана и решителна практика, ще можем да надмогнем тази анартха – слабостта на сърцето.

Можем да проследим назад тази сърдечна слабост до една единствена причина, понеже това е въпрос на вяра. Ако вярата ни е слаба, тогава можем да развием тази слабост на сърцето. За щастие, ние имаме много дълбоко разбиране за вяра – че тя е вечно-нарастващото духовно блаженство, което можете да извличате от все новата и нова възхвала на срещата между Божествената Двойка – това е вяра. Нима тук остава някакво място за каквато и да било слабост на сърцето? Не. Затова, за да се надмогнат анартхите е нужно анартха-нивритти – да имаме позитивна практика, да практикуваме набора си от ценности. Утсаха, този сърдечен ентусиазъм, е нещо много важно. В началото чувстваме: „Да, имам утсаха, имам посветеност. Освен това имам и знание. Знам всичко.“ Обаче обикновено това означава, че нямате нито едно от тези неща. По-нататък може да усетите: „О, изгубил съм своя ентусиазъм“ – но това е много добър признак. Може би сега вече ще можете да се квалифицирате да сте ентусиазирани. И после, когато след години посветена практика ще сте се научили отново и отново да палите пламъка си, да поддържате своята отдаденост, да поддържате своя ентусиазъм – тогава можем да назовем това не сърдечна слабост, а сърдечна сила.

(следва продължение)

[1] „Упадешамрита, Нектарните наставления“, 3

(from a lecture of Swami Tirtha, 17.08.2018, Ludasto)

Madhavendra Puri accepted the sweet rice that was preserved for him by Gopinath. He ate the sweet rice, broke the pot and tied the pieces of the pot into his dhoti. Every day he took one piece and again he perceived this blessed ecstasy.

“Having broken the pot and bound the pieces in his cloth, Madhavendra Puri began to think, “The Lord has given me a pot of sweet rice, and when the people hear of this tomorrow morning, there will be great crowds.” Thinking this, Shri Madhavendra Puri offered his obeisances to Gopinatha on the spot and left Remuna before morning.[1] So, he was hiding, escaping from name, fame and glory.

“Walking and walking, Madhavendra Puri finally reached Jagannatha Puri, which is also known as Nilacala. There he saw Lord Jagannatha and was overwhelmed with loving ecstasy. When Madhavendra Puri was overwhelmed in the ecstasy of love of Godhead, he sometimes stood up and sometimes fell to the ground. Sometimes he laughed, danced and sang. In this way he enjoyed transcendental bliss by seeing the Jagannatha Deity.”[2]

Sometimes he dropped his cellular phone… You see, if Krishnadas Kaviraj Goswami would write the Chaitanya Charitamrita today, he might give different examples. But the feeling is the same, right.

“When Madhavendra Puri came to Jagannatha Puri, people were aware of his transcendental reputation. Therefore crowds of people came and offered him all sorts of respect in devotion. Even though one may not like it, reputation, as ordained by providence, comes to him. Indeed, one’s transcendental reputation is known throughout the entire world. Being afraid of his reputation [pratishtha], Madhavendra Puri fled from Remuna. But the reputation brought by love of Godhead is so sublime that it goes along with the devotee, as if following him.”[3]

I had personally seen an example of this. Once Gurudev took us to a very distant place on the other side of the globe where he had his brothers and sisters in a very nice local congregation. And first you might think that this is a different planet and nobody knows you, nobody knows your conditions. But then I was talking to some devotees and they started to give a list of the names of the Nanda Falva devotees. “Yes, we have heard that there is a devotee like this, and there is another devotee like that. And this is her service, and that is his service.” And at that time there was only one channel of communication – it was Gurudev. So, he gave a full list of his disciples in Nanda Falva to his brothers and sisters. And they were glorifying them like stalwarts of devotion. Then I understood that this was his daily practice to glorify his own devotees. And I understood something about his spiritual love and attachment to his followers.

(to be continued) 

[1] Chaitanya Charitamrita, Madhya 4.141-142

[2] Chaitanya Charitamrita, Madhya 4.143-144

[3] Chaitanya Charitamrita, Madhya 4.145-147

(Szvámí Tírtha, 2018.08.17-ei ludastói tanításából)

Az eredeti célunk az volt, hogy megtanulgassuk, hogyan kell jó bhaktának lenni. Ugye emlékeztek arra, hogy Mádhavéndra Purí elfogyasztotta a Gópínáthtól kapott édesrizst, majd összetörte a félig kiégetett agyagedényt, amiben kapta, a darabjait pedig belekötötte a dhótijába. Aztán  minden nap megevett belőle egy kis darabot és ugyanolyan extatikus érzések töltötték el.

„Ahogy Mádhavéndra Purí eltörte az edényt, s darabjait a ruhájába kötötte, gondolkodni kezdett: „Az Úr adott nekem egy tál tejberizst. Ha az emberek ezt meghallják holnap reggel, nyomban hatalmas tömeg gyűlik majd össze.” E gondolatokkal ott helyben hódolatát ajánlotta Gópínáthnak, s hajnalhasadtával elhagyta Rémunát.[1] Tehát elmenekült a hírnév, és a dicsőség elől.

„Ment, mendegélt Mádhavéndra Purí, míg végül megérkezett Dzsagannáth Puríba, amelyet Nílácsalának is neveznek. Ott aztán megpillantotta az Úr Dzsagannáthot, s elhatalmasodott rajta a szeretet eksztázisa. Az istenszeretet eksztázisába merülve hol felállt, hol pedig a földre roskadt. Néha nevetett, táncolt és énekelt, s a Dzsagannáth múrti láttán transzcendentális boldogságot érzett.”[2]

Néha elejtette a telefonját…, (Manóharinak, aki épp tolmácsolt, kiesett a kezéből a telefonja)… Látjátok, ha Krsnadász Kavirádzs gószvámí máma írná a Csaitanja Csartámrtát, akkor valószínűleg más példákat hozna, „A nagy extázistól kicsúszott a kezéből a telefonja…”. De az eksztatikus érzés azért ugyanaz.

„Az istenszeretet eksztázisába merülve hol felállt, hol pedig a földre roskadt. Néha nevetett, táncolt és énekelt, s a Dzsagannáth múrti láttán transzcendentális boldogságot érzett. Amikor Dzsagannáth Puríba érkezett, az emberek már hallottak transzcendentális híréről. Tömegestül jöttek hát hozzá, s odaadóan minden tiszteletet megadtak neki. Még ha valaki nem is vágyik hírnévre, nem kerülheti el, ha a sors úgy rendeli, hogy híres legyen. S a transzcendentális hírnév az egész világot bejárja. A hírnévtől [a pratisthától] való félelmében Mádhavéndra Purí elmenekült Rémunából. Ám az istenszeretet miatti hírnév oly magasztos, hogy a bhaktával tart, mintha követné őt.”[3]

Ennek nagyon szép példáját tapasztalhattam meg magam is, amikor Gurudév elvitt a világ másik végére, ahol a hittestvérei egy nagyon szép közösségben éltek. Ilyenkor azt gondolhatja az ember, hogy egy másik világba keveredik, ahol senki nem tud rólad semmit. De aztán beszélgetni kezdtem a bhaktákkal, akik név szerint felsorolták a nandafalvi bhaktákat. „Igen, hallottunk már erről, meg arról a bhaktáról, akiknek ez meg ez a szolgálata…” Abban az időben pedig még csak egyetlen hírforrás volt, méghozzá maga Gurudév. Tehát így ismerhették az összes nandafalvi bhaktát, akiket ők a legmegvalósítottabb bhaktákként ismertek. Akkor megértettem, hogy ez volt az ő napi kenyere, a bhaktái dicsőítése. Így a gyakorlatban láthattam, hogy  milyen is az ő lelki szeretete, ragaszkodása a tanítványai iránt.

(folytatása következik)

1. Csaitanja-csaritámrta, Madhja-lílá, 4.141-142.
2. Csaitanja-csaritámrta, Madhja-lílá, 4.143-144.
3. Csaitanja-csaritámrta, Madhja-lílá,145-147.

(от лекция на Свами Тиртха, 17.08.2018, Лудащо)

Мадхавендра Пури приел сладкия ориз, който бил запазил за него Гопинатх. Той изял ориза, счупил гърненцето и завързал парченцата му в своето дхоти. Всеки ден изяждал по едно парченце и отново изпитвал блажения екстаз.

„След като счупи съда и зави парчетата в дрехата си, Мадхавендра Пури си помисли: „Господ ми даде гърненце със сладък ориз и когато утре сутрин хората чуят, ще има големи тълпи”. Мислейки за това, Шри Мадхавендра Пури отдаде почитанията си на Гопинатха на място и напусна Ремуна преди утрото.“[1] Той се криел, бягал от репутация, слава и престиж.

„Вървейки и вървейки, Мадхавендра Пури най-накрая стигна до Джаганнатха Пури, който е познат и като Нилачала. Там той видя Бог Джаганнатха и беше преизпълнен с любящ екстаз. Когато Мадхавендра Пури се изпълваше с екстаз от любов към Бога, той понякога се изправяше, а понякога падаше на земята. Понякога се смееше, танцуваше и пееше. По този начин той се наслаждаваше на трансценденталното блаженство от виждането на Бог Джаганнатха.”[2]

А понякога изпускаше мобилния си телефон… Виждате ли, ако Кришнадас Кавирадж Госвами беше писал „Чайтаня Чаритамрита“ в днешно време, може би щеше да даде и други примери. Но чувството е същото.

„Когато Мадхавендра Пури пристигна в Джаганнатха Пури, хората разбраха за неговата трансцендентална репутация. Затова тълпи от люде идваха и му предлагаха всякакви почитания в отдаденост. Дори и на някого да не му харесва, репутацията, предопределена от провидението, идва при него. Наистина, неговата трансцендентална репутация е известна по целия свят. Страхувайки се от репутацията си (пратиштха), Мадхавендра Пури избяга от Ремуна. Но репутацията, породена от любовта към Бога, е толкова възвишена, че върви редом с отдадения, сякаш го следва.”[3]

Аз лично съм виждал пример за това. Веднъж Гурудев ни заведе на едно много далечно място от другата страна на земното кълбо, където имаше негови духовни братя и сестри в една местна чудесна общност. И отначало можеш да си речеш, че това е друга планета и никой не те познава, никой не знае нищо за теб. Но после се заприказвах с някои от преданите и те започнаха да изреждат по списък имената на бхактите в Нанда Фалва. „Да, ние сме чували, че има такъв и такъв бхакта, а пък има друг еди какъв си. И неговото служене е такова, пък нейното е такова…” А по онова време имаше само един канал на комуникация – това беше Гурудев. Оказва се, че той беше дал на своите братя и сестри пълен списък на учениците си в Нанда Фалва. И те ги възхваляваха като стожери на предаността. Тогава осъзнах, че ежедневната му практика е била да хвали своите бхакти. И разбрах нещичко за духовната му обич и привързаност към неговите последователи.

(следва продължение) 

[1] „Чайтаня Чаритамрита“, Мадхя 4.141-142

[2] „Чайтаня Чаритамрита“, Мадхя 4.143-144

[3] „Чайтаня Чаритамрита“, Мадхя 4.145-147

(Aus einem Vortrag von Swami Tirtha, 17.08.2018, Ludasto)

 Madhavendra Puri nahm den süßen Reis an, den Gopinath für ihn aufbewahrt hatte. Er aß den süßen Reis, zerbrach den Topf und band die Scherben in seinen Dhoti. Jeden Tag nahm er ein Stück und erlebte erneut diese gesegnete Ekstase.

Nachdem er den Topf zerbrochen und die Scherben in sein Tuch gebunden hatte, begann Madhavendra Puri zu denken: „Der Herr hat mir einen Topf mit süßem Reis gegeben, und wenn die Menschen morgen früh davon hören, werden sie in großer Zahl kommen.“ In diesem Gedanken erwies Shri Madhavendra Puri Gopinatha auf der Stelle seine Ehrerbietungen und verließ Remuna vor Tagesanbruch[1]. So versteckte er sich, flüchtete vor Ruhm und Ehre.

„Madhavendra Puri ging immer weiter und erreichte schließlich Jagannatha Puri, auch bekannt als Nilacala. Dort sah er Lord Jagannatha und wurde von liebevoller Ekstase überwältigt. Wenn Madhavendra Puri von der Ekstase der Liebe zu Gott überwältigt wurde, stand er manchmal auf und fiel manchmal zu Boden. Manchmal lachte, tanzte und sang er. So genoss er transzendentale Glückseligkeit, indem er die Gottheit Jagannatha sah.“ [2]

Manchmal ließ er sein Handy fallen… Seht ihr, wenn Krishnadas Kaviraj Goswami heute die Chaitanya Charitamrita schreiben würde, würde er vielleicht andere Beispiele nennen. Aber das Gefühl ist dasselbe, nicht wahr.

„Als Madhavendra Puri nach Jagannatha Puri kam, waren sich die Menschen seines transzendentalen Rufs bewusst. Deshalb kamen Scharen von Menschen und erwiesen ihm in Hingabe allen möglichen Respekt. Auch wenn es einem nicht gefällt, erlangt man, wie von der Vorsehung bestimmt, seinen transzendentalen Ruf. Tatsächlich ist der transzendentale Ruf eines Menschen in der ganzen Welt bekannt. Aus Angst vor seinem Ruf [pratishtha] floh Madhavendra Puri aus Remuna. Doch der Ruf, den die Liebe zu Gott mit sich bringt, ist so erhaben, dass er dem Gläubigen folgt, als würde er ihm folgen.“ [3]

Ich habe selbst ein Beispiel dafür gesehen. Einmal führte uns Gurudev an einen sehr weit entfernten Ort am anderen Ende der Welt, wo er seine Brüder und Schwestern in einer sehr netten Gemeinde versammelt hatte. Man könnte zunächst denken, dies sei ein anderer Planet, und niemand kenne einen, niemand weiß etwas über dich. Doch dann sprach ich mit einigen Anhängern, und sie begannen, mir wie von einer Liste, die Namen der Nanda-Falva-bhaktas zu erwähnen. „Ja, wir haben gehört, dass es einen bhakta wie diesen gibt und einen anderen wie jenen. Und dies ist ihr Dienst, und das ist sein Dienst.“ Und damals gab es nur einen Kommunikationskanal – Gurudev. Er gab seinen Brüdern und Schwestern eine vollständige Liste seiner Schüler in Nanda Falva. Und sie priesen sie wie treue Anhänger der Hingabe. Da verstand ich, dass dies seine tägliche Praxis war, seine bhaktas zu loben. Und ich verstand etwas über seine spirituelle Liebe und Verbundenheit zu seinen Anhängern.

(Fortsetzung folgt)

(из лекции Свами Тиртхи, 17.08.2018, Лудащо)

Мадхавендра Пури принял сладкий рис, который был сохранен для него Гопинатхом. Он съел сладкий рис, разбил горшок и привязал кусочки горшка к своему дхоти. Каждый день он принимал по одному кусочку и снова ощущал этот благословенный экстаз.

Разбив горшок и собрав осколки, Мадхавендра Пури подумал: «Господь послал мне горшок сладкого риса, и завтра утром, когда люди узнают об этом, здесь соберется огромная толпа». Испугавшись этого, Шри Мадхавендра Пури на том же месте поклонился Гопинатхе и на исходе ночи покинул Ремуну. [1] Итак, он скрывался, спасаясь от репутации, славы и известности.

 Проделав долгий путь, Мадхавендра Пури наконец достиг Нилачалы, Джаганнатха-Пури. Там при виде Господа Джаганнатхи его охватил экстаз любви.

Охваченный любовью к Богу, Мадхавендра Пури то вставал, то падал на землю. Временами он смеялся, танцевал и пел. Так, созерцая Божество Джаганнатхи, он наслаждался трансцендентным блаженством.[2]

Иногда он ронял свой мобильный телефон… Видите ли, если бы Кришнадас Кавирадж Госвами сегодня написал Чайтанья-чаритамриту, он мог бы привести другие примеры. Но чувство то же самое, верно.

 Когда Мадхавендра Пури пришел в Джаганнатха-Пури, местные жители уже знали о его трансцендентной славе. Поэтому Мадхавендру Пури окружили толпы, и люди стали с огромной преданностью оказывать ему всевозможные почести.

 Слава приходит к человеку волей провидения, даже если он не стремится к ней. Поистине, трансцендентная слава чистого преданного гремит по всему миру.

 Мадхавендра Пури боялся славы [пратиштхи] и потому бежал из Ремуны. Однако слава, которую приносит любовь к Богу, так велика, что следует за преданным повсюду.[3]

Я лично видел пример этого. Однажды Гурудев отвез нас в очень далекое место на другой стороне земного шара, где у него были братья и сестры в очень хорошей местной общине. И сначала вы могли подумать, что это другая планета, и никто вас не знает, никто не знает о ваших обстоятельствах. Но потом я поговорил с некоторыми преданными, и они начали давать список имен преданных Нанда Фалвы. «Да, мы слышали, что есть преданный, такой как этот, и есть другой преданный, такой как тот. И это ее служение, и это его служение». И в то время был только один канал связи — это Гурудев. Итак, он дал полный список своих учеников в Нанда Фалве своим братьям и сестрам. И они прославляли их как стойких приверженцев преданности. Тогда я понял, что это была его ежедневная практика — прославлять своих собственных преданных. И я понял кое-что о его духовной любви и привязанности к своим последователям.

(продолжение следует) 

[1] „Чайтанья Чаритамрита“, Мадхья 4.141-142

[2] „Чайтанья Чаритамрита“, Мадхья 4.143-144

[3] „Чайтанья Чаритамрита“, Мадхья 4.145-147

(from a lecture of Swami Tirtha, 09.05.2018, Sofia)

(continues from the previous Monday)

It’s a very nice sequence – first we give some credit, some faith, then we try to find a good company for that, and then we start our practice. So far you feel only the invitation. But then tato anartha-nivritti – and you will see the first results. Nivritti means ‘to be purified of’, or ‘to get rid of’, and anartha – of these obstacles on your spiritual path. There is a debate in the vaishnava circles, whether first is anartha-nivritti, so first there is a need for purification, and then you can pay more attention to listen to some higher discussions about spiritual life, or the other way around. But we have to stick to Rupa Goswami’s opinion, who says: first we start our practice – of course listening to spiritual discussions is included – and due to all these different determined practices, we shall achieve a level of purification. Here is the place of anarthas, of these blockages in spiritual life; but you have to remove them.

Tato nishtha – then comes the stage of nishtha, when you are fixed. Nishtha means ‘no other ambitions, my spiritual commitment is fixed’. Fixed commitment. And then comes ruchi. Ruchi is ‘a higher taste’ – when you can appreciate more. All these different stages are very progressive. It’s not that ‘I have given my faith in the beginning and then I don’t have to improve my faith or it will not change, it will not grow’. Or ‘I’ve had enough sadhu-sanga. Enough of it’. No, it’s a progressive association: give more, learn more, take more. The same concerns anartha-nivritti as well – some unwanted anarthas will pop up later on, when you feel like ‘now I have been purified to some extent’ – then again you’ll face something that you’ll have to work on. Therefore the best way to work on the anarthas and to get rid of them is the positive cultivation of values and this is called artha-pravritti. So if we cultivate the positive values set by our archaryas, by the good example of other devotees, it’s much easier to overcome our bad habits. It’s suggested that we don’t focus on our shortcomings, but better focus on the service that will improve us.

And from the many anarthas – there are tons of anarthas of course: sinful activities, bad conditionings, ignorance, it’s a very long list – I would like to remind you of one major anartha. It is called ‘a weakness of the heart’. Weakness of the heart is not such an obvious anartha like when you are a drug-addict, for example – that’s very obvious. When you have a weakness of the heart, it’s not so obvious. It’s more like a hidden obstacle. And usually it doesn’t happen when you are in the very enthusiastic phase of your spiritual endeavors. Because in the beginning everybody is very enthusiastic. We learn that little about spiritual life and then we think we know everything better than any other practitioners. This is the kanishtha, the beginner’s level –over-enthusiasm: ‘Yes, I have the mantra and in two weeks we shall go back home, back to Godhead’. It will not happen. So, the subtle anarthas will come later. And weakness of the heart is one such hidden enemy. This is when, for example, not directly laziness, but when you lose the spirit and then you are unable to move or unable to act – like this.

(to be continued)

(Szvámí Tírtha, 2018. május 9-i szófiai tanítása) 

(az előző hétfői tanítás folytatása)

Az alázat kapcsán eljutottunk a Bhakti-raszámrta-szindhu verséhez, melynek az első felét vizsgáltuk: ádau sraddhá tatah szádhu-szangó ‘tha bhadzsana-krijá. Ez egy nagyon szép felsorolás: az első a hit, majd a szent társulás, s ezt követi az imádat gyakorlata, az odaadó tettek végzése. Először a hitünk révén adunk egy megelőlegezett bizalmat a folyamatnak, majd megkeressük a hasonló hitűek, és a szentek társaságát, majd ezt követően fogunk bele a lelki gyakorlatainkba. Tehát először érzünk egy elhívást, és ezt követi a tató ‘nartha-nivrttih, vagyis látni kezdjük a kezdeti eredményeket. A nivrttih jelentése ‘megtisztulni, megszabadulni’ valamitől, és az anarthák pedig a nemkívánatos tettek, akadályok a lelki élet során. Már régóta létezik egy vita vaisnava körökben, hogy melyik van előbb, az anartha-nivritti, tehát először meg kell tisztulni, és csak azután tudunk majd teljesebb módon figyelni, meghallani a magasabb igazságokat, vagy pedig pont fordítva, először halljunk a tiszta eszményekről, és ezáltal fogunk megszabadulni a nemkívánatos akadályoktól. Viszont mindenképpen ragaszkodnunk kell Rúpa gószvámí útmutatásához, miszerint: először kezdjük el a lelki gyakorlatokat, melynek természetesen része a lelki eszmecserék hallgatása is, és majd az eltökélt gyakorlás eredményeképpen, egyre inkább megtisztulunk. Természetesen léteznek az anarthák, a lelki élet nemkívánatos akadályozó tényezői, melyektől előbb-utóbb meg kell szabadulnunk.

Folytatva a verset: tató nisthá. Tehát ezután következik a nisthá szintje, amikor már megszilárdul a lelki életünk. A nisthá jelentése ‘nincs már egyéb anyagi vonzódás, megszilárdult a lelki elkötelezettségünk’. Szilárd elköteleződés. S ezt követi a rucsi ‘egy magasabb íz’, amikor már sokkal jobban tudjátok értékelni a lelki dolgokat. Mindezek a különböző szintek egyre inkább haladó jelleget mutatnak. Tehát nem arról van szó, hogy ‘A legelején már teljes volt a hitem, és hogy már nem is kell növekednie, vagy hogy nem fog változni, nem fog tovább gyarapodni’. Vagy pedig, hogy ‘Már kellő számú szádhu-szangában, szent társulásban volt részem. Már elég volt belőle’. Nem! Ez egy folyamatosan fejlődő társulás: minél többet adtok magatokból, annál többet kaptok és tanultok belőle. Ugyanez vonatkozik az anartha-nivrittire is. Amikor később úgy érzitek, hogy ‘most már eléggé megtisztultam’, akkor felbukkan és szembesülnötök kell néhány anarthával, helytelen viselkedéssel, sértéssel, amelyen dolgozhattok még. Ezért az anarthák leküzdésének és az azoktól való megszabadulásnak a legjobb módja, a pozitív dolgok gyakorlása, és ezt hívják artha-pravrittinek. Tehát, ha az ácsárjáink által javasoltakat gyakoroljuk, követjük a bhakták jó példáját, akkor sokkal könnyebben legyőzhetjük a rossz szokásainkat. Azt javasolják, hogy ne a hiányosságainkra koncentráljunk, hanem arra a szolgálatra, ami által fejlődhetünk.

S a rengeteg anartha közül, mint a bűnös cselekedetek, rossz berögződések, tudatlanság, – jó hosszú a lista – , még egy súlyos anarthára szeretnélek emlékeztetni benneteket. S ez pedig a ‘szív gyengesége’. Ez nem olyan nyilvánvaló anartha, mint például a drogfüggőség. A szív gyengesége, nem olyan magától értetődő dolog, inkább, mint egy rejtett akadály. Általában ez nem akkor jön elő, amikor a leglelkesebbek vagyunk. Eleinte mindenki nagyon lelkes, amikor még épphogy csak egy kicsit hallottunk a lelki életről, viszont azt gondoljuk, hogy már mindent sokkal jobban tudunk mindenki másnál, nos ezt hívják kanisthának, a túl lelkes kezdő szintnek. ‘Igen, már megkaptam a mantrát és két hét múlva hazamegyünk, vissza Istenhez’. Ami nem fog megtörténni. Tehát a finomabb anarthák majd később jönnek. És a szív gyengesége egy ilyen rejtett ellenség. Ez olyasmi, ami nem éppen lustaságnak mondható, inkább, amikor elveszted a fonalat (eltűnik a lélek) és képtelen vagy megmozdulni, vagy cselekedni, valami ilyesmi.

(folytatása következik)

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Това е една много красива поредица. Първо влагаме някакво доверие, някаква вяра, след това се стремим да си намерим добра компания, и след това започваме своята практика. Дотук усещате само поканата. Но после следва тато анартха-нивритти – и ще видите първите резултати. Нивритти означава „да се пречистиш от“, „да се отървеш от“, и анартха – от тези препятствия по духовния си път. Съществува дебат във ваишнавските среди дали най-напред е анартха-нивритти, тоест най-напред се нуждаеш от пречистване, пък сетне ще можеш да вложиш по-голямо внимание да слушаш по-възвишени беседи за духовния живот, или е обратното. Но трябва да се придържаме към становището на Рупа Госвами, а то гласи: първо започваме практиката си – разбира се, слушането на духовни беседи е включено – и благодарение на всички тези различни решителни духовни упражнения, ще постигнем някакво ниво на пречистване. Тук е мястото на анартхите, на тези пречки в духовния живот; но трябва да ги отстраните.

Тато ништха – след това идва нивото на ништха, когато сте стабилни. Ништха означава „нямам други амбиции, духовната ми устременост е стабилна“. Установеност в посветеността. После следва ручи. Ручи е „по-висш вкус“ –  когато можете да цените повече. Всички тези различни степени са много прогресивни. Не е така, че съм вложил вярата си в началото и след това няма нужда да я обогатявам или тя няма да се променя, няма да нараства. Или пък: „Писна ми от садху-санга. Достатъчно.“ Не, това е прогресивно общуване: да влагаш повече, да учиш повече, да приемаш повече. Същото се отнася и до анартха-нивритти – някои нежелани анартхи ще изскачат и в последствие, когато си мислиш, че вече до известна степен си се пречистил – тогава отново ще се изправиш пред нещо, върху което трябва да работиш. Затова най-добрият начин да въздействаме върху анартхите и да се избавим от тях е позитивното култивиране на ценности, то се нарича артха-правритти. И така, ако отглеждаме позитивните ценности, указани от нашите ачарии, от добрия пример на другите предани, е много по-лесно да надмогнем лошите си привички. Препоръката е да не се фокусираме върху недостатъците си, по-добре да се съсредоточим върху служенето, което ще ни направи по-добри.

А сред множеството анартхи – разбира се, има тонове анартхи: греховни постъпки, лоши навици, невежество, списъкът е много дълъг – бих искал да ви напомня за една основна анартха. Нарича се „слабост на сърцето“. Слабостта на сърцето не е такава очевидна анартха, като например наркотичната зависимост – която е съвсем явна. Когато имаш слабост на сърцето, тя не е толкова явна. Тя по-скоро е скрито препятствие. И обикновено не се проявява докато сте в ентусиазираната фаза на духовните си усилия. Защото в началото всички са много ентусиазирани. Научили сме съвсем мъничко за духовния живот и започваме да си мислим, че знаем всичко по-добре от всеки друг практикуващ. Това е начинаещото ниво каништха – прекален ентусиазъм: „Да, вече имам мантрата и за две седмици ще се завърна у дома, при Бога“. Това няма да стане. Така че по-недоловимите анартхи излизат наяве в последствие. А слабостта на сърцето е един такъв скрит враг. Тя е, например, не точно леност, но когато падате духом и сте неспособни да действате, не можете да помръднете.

(следва продължение)

(from a lecture of Swami Tirtha, 15.08.2018, Ludasto)

(continues from the previous Friday)

We need to find, to identify the ultimate reason, the meaning of our life. What is the factor that will legitimise our life? Have you ever thought of that? Give me some ideas. What do people usually say is the meaning, the reason of their life?

Answer: Family, children.

Ramvijay: Param–dharma, the highest spiritual duty.

Swami Tirtha: Other times people live for their ambitions, for their goals. ‘I have a goal, therefore I live. I have a job, I live for my job.’ But when the job is finished, they practically die, or half-die. So, if we have a limited concept of the legitimating power of our life, that is not enough. Other times you might think that ‘I am such a powerful debater – this is the reason of my life. This makes me so strong. I have the truth.’ Other times this is the inspiration: ‘Ah, I love this person! She or he is the reason of my life.’ But what happens if that person is removed from your life? What happens if he loves another, not you? Then your life is lost, the meaning of your life is lost. Those who are more intelligent, they’ll say: “I live for inspiration.” For a long time I didn’t understand this. But then slowly, slowly I agreed: inspiration, the source of inspiration – this is something very powerful. If you are even more polished, you will say: “My purpose of life is not the love of a person. My purpose is to appreciate love. I live for love.”

But do you feel the importance of this question? What will legitimise our life? This is why we always want to prove ourselves: “I have achieved this, I have that.” So many times we externalize the meaning of our life. But this is a very weak and very limited, very material concept. If you attach the meaning of your life to something limited, your life will be limited. Remove the object and your life is also removed. Because you were attached to that object.

Therefore we need to search. To search for the source – where we come from. Because if we come from nothing, then we shall return to nothing. Then practically nothing will legitimise our existence. I don’t know if it is satisfying for you, it’s not really satisfying for me. Therefore we can say: if you deny the existence of God, in this way you deny the existence of yourself.

The ultimate fact that will legitimise our life is existence itself. Please try to see the difference between life and existence. Life is a manifestation and existence is a principle. So if you come to a higher and purified state of consciousness, you don’t have to prove yourself, you don’t have to find an external legitimation of your life. Because ultimately the divine origin is the legitimising power of our life, of our existence. On our body there is the stamp of impermanence, of death. But on our soul there is the stamp of eternal life, of eternal connection.

So, after some time you don’t need to prove yourself. Basically I think all the different fights, conflicts, whatever – this type of selfish interests – are due to lack of ultimate identification. You don’t feel yourself legitimate, therefore you want to prove yourself. But what we see from the example of our saints? When the main pujari, which is a very prestigious position, meets Madhavendra Puri, who is a penniless mendicant on the street, he is immediately ready to offer his dandavats.

There was a story in Hungary, in the present day. In the morning some devotees had a small fight. And then what did they have in the afternoon? They had a competition. No doubt, the fight was kind of material type of clash. But what was the competition? One approached the other and said: “Prabhuji, please excuse me. I was mistaken.” Then the other said: “No, no, no. Please, you excuse me, I was very harsh.” And they started a competition of offering dandavats – who will offer a fuller dandavat to the other. You see, this is the only competition that you might have with your brothers and sisters – who will offer a more complete dandavat to the other.

Ultimately what will legitimise our life, what will give the meaning of our life? To the question “Why do we live?” the answer is: due to the eternal source. To the question “For what purpose we live?” the answer is: for achieving perfection. And to the third question “How to live properly?” the answer is: live as a devotee – serve your own spiritual benefit, be useful to others and live for the glory of God.

But now another question comes – sorry for taking your time and attention for so long… “What will legitimise my life?” I am a beggar. All right, sometimes I’m also supplied sweet rice, but I am a beggar. And I have lost my master in his physical form, so the meaning of my life is lost. But I feel very fortunate that Krishna has sent some saviours. And if you give me a chance to serve you, then I feel that there is a meaning to this life, this existence.

Sometimes we experience loses. You can lose a battle, but you shouldn’t lose a war. I hope this is not externalizing the legitimation of my life. But please, also find for yourself this source that will give a meaning to your life. Embrace your principles, embrace your ideals. Then nothing can frustrate you, nothing can spoil you.

Ramvijay: Gurudev, what you are saying is like a window to a different world…