Calendar

March 2019
M T W T F S S
« Feb    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031



Допълнителни издания issues

Centaur

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

Въпрос на Хаягрива: Една част от историята за Прахлада беше разказът за Ямарадж, който дава съвети на вдовиците на Хиранякша. Там видяхме, че Хиранякашипу разбира съвършено философията, че не е тялото, обаче всъщност не го е осъзнал. Ние как можем на практика да разберем, че не сме тялото?

Свами Тиртха: Много лесно – избягвай да се качваш на кола с лош шофьор. Защото ако някой е лош шофьор, ти като пътник си изплашен до смърт да не стане катастрофа и това усилва телесното ти съзнание.

Но знаете, че отговорът на всички въпроси, започващи с „как да” е един. „Как да осъзная, че не съм тялото?” Мантрувай повече!

Но аз не искам да ползвам това за измъкване. Малко по малко, изправяйки се пред всичките си анартхи, като се пречистваме и идваме все по-близо до окончателната си идентичност на душа (атман), телесното съзнание би трябвало да намалява. Лесно е да се каже „Ние не сме телата”, но на практика в настоящата ситуация тялото ни е единственият инструмент, чрез който можем да се свързваме с всичко навън. С ръката си можете да вземете „Гита”, с очите си можете да я четете, с ума си можете да я проумеете, нали така? Така че тялото е много важно.

При все това тялото е изпълнено с нужди. То е една биологична конструкция. Затова, за да функционира добре, трябва да го храните, трябва да му давате малко сън, малко наслада от време на време, защото иначе няма да работи. Точно като една кола – без гориво не можете да я ползвате. По същия начин трябва да се грижим за този инструмент, който ни е даден, досущ като кола, за да стигнем целта си. Тялото не е обект на обожание, а инструмент, който можете да използвате в духовния си напредък.

Човешкото същество е точно като кентавър. При кентавъра една част е човешка, а задната част е животинска. Ние сме такива. Имаме някои съвсем базисни, биологични, животински инстинкти; а имаме и предна част с малко мозък, можете да вдигнете поглед към небето. Животинската ви задна страна не може да погледне небето. Но въпреки това, тя си върви с вас. Какво да се прави! Все пак ако ангажираме тялото по хубав начин като инструмент за постигане на духовната ни цел, то ще ни е от помощ.

Ние сме обусловени от тялото. Затова е силно препоръчително преданите да се само-анализират и да открият своята истинска идентичност. Веднъж завинаги трябва да разберем, че сме нещо отделно от тялото. Тялото съществува, но ние сме нещо различно. Затова от двете фази на духовния напредък, първата е да уловиш съзнателната си идентичност. Дори това е трудно. Но втората фаза е още по-трудна, защото тогава тази уловена съзнателна идентичност трябва да я посветим, да я предложим в лотосовите нозе на Бога. Така че това са двете фази: овладейте себе си, станете господар на собственото си съществуване; а сетне се посветете на Върховния.

И мисля, теоретично всички можем да се съгласим: „О, да, аз не съм тялото!” Но когато закуската ви отсъства, започват някои сигнали – тялото казва: „Аз също съм тук!” Така че как да осъзнаем това? Най-напред стремете се да добиете теоретичното разбиране, а след това се опитвайте да действате в съответствие с него – обаче това е механичният процес. Ако директно осъзнаем: “Аз принадлежа на Върховния, аз съм читкана, аз съм частица от божествената светлина, от божественото съзнание” – тогава това е революционният път, прекият път. И чрез мантруване, чрез следване на всички останали служения, които са ни дадени, малко по-малко слоевете на материалното съзнание се отстраняват.



narada-and-kayadhu-291x300

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

И така, Прахлада напътства съучениците си, показвайки, че времето и човешкият живот са изключително ценни, и накрая подчертава, че да се служи на Вишну, Върховния, е много по-важно от всичко друго.

В крайна сметка момчетата демончета с удивление научават, че Прахлада е ученик на Нарада. Понеже те запитали: „Откъде получи знанието си?” Тогава Прахлада казал: „О, научих го от Нарада.” „Как е възможно? Та ти не си се срещал с него!” Обаче докато Прахлада бил в утробата на майка си, тя била срещнала Нарада Муни. Така можем да кажем, че Прахлада получил пренатално образованиe.

Така че, скъпи майки, вземете това предвид! Когато носите нов живот под сърцето си, не се гневете, развийте много добро съзнание. Защото има връзка между вас и детето ви. Всичко, което правите, което мислите, което чувате се предава на детето. Можете да дадете добро обучение на бъдещия си син или дъщеря. Например, ако носите дете в утробата си и през цялото време се карате със своя съпруг, на това учите детето. И когато малката ви дъщеря излезе на бял свят, такъв ще е нравът ѝ – кавгаджийски. Това е възможно. Но ако четете „Бхагавад Гита”, детето може да стане учен в науката на предаността. Обаче внимавайте, ако детето е велика душа и направите грешка при четенето на „Бхагаватам” или „Гита”, може да получите ритник отвътре.

Това наистина действа – съществува възможност да се повлияе, да се общува, да се научи детето на някои неща, тъй като то е съзнателно. Животът започва в мига на зачатието. Така че вътре в тялото си носите съзнателно същество. Затова довеждането на нови деца на планетата Земя е много голямо служене.

И накрая Прахлада заключава: „По пътя на предаността към Бога не съществуват разграничения, основаващи се на каста или раса. Якши, ракшаси, жени, шудри, кравари и дори грешници, животни и птици имат право да вкусят нектара на предаността към Бог Ачюта. Затова се казва, че чистите предани на Говинда могат да видят Бога присъстващ във всички същества. А това е най-висшата цел, препоръчана от всички свещени писания за всички човешки същества – да виждаш Господ навсякъде и никога да не забравяш за Него.”[1]

 

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



OLYMPUS DIGITAL CAMERA

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Един ден учителите си отидоха у дома да свършат някакви дела, давайки възможност на момчетата, останали сами, да се позабавляват с игри. Съучениците на Прахлада го повикаха да играе с тях; но Прахлада, който бе много мъдър, се усмихна и им отвърна с голяма обич: „Скъпи приятели, моля ви, кажете ми, каква е целта на този свят?” Тези невинни момчета все още бяха с чисти сърца, незамърсени от досега с материалисти, които са привързани към наслада и болка. Тъй като обичаха Прахлада и го уважаваха изключително много, те спряха играта си и се насъбраха около него. Насядаха в кръг и заслушаха внимателно думите му. Тогава Прахлада каза: „Тези, които са интелигентни, биха се заели със служене към Бога още в ранна възраст, защото е голяма рядкост да се сдобиеш с човешка форма на живот. Човешкото раждане е временно, но изключително ценно.”[1]

Това означава, че посветеността към Бога не зависи от възрастта. И да си млад можеш да го направиш, и да си стар можеш да го направиш. Въпреки че ние използваме тези квалификации за извинения: „О, твърде съм млад, не мога да се присъединя. О, вече съм прекалено стар, защо да се присъединявам – не мога!” Винаги си намираме извинения. Ала не бива да губим време, понеже не можем да променим хода на времето и не можем да върнем назад дори един миг. Затова трябва правилно да използваме времето. Всеки миг от човешкия живот е изключително ценен.

„Сетне Прахлада продължи: „Да влезеш в досег с лотосовите нозе на Вишну означава да служиш в лотосовите нозе на Върховния Бог, което е най-висшият дълг на всички човешки същества. Шри Вишну е върховният обект на любов, върховният господар, благодетелят и душата на всички същества. Да се обърнеш към лотосовите нозе на Шри Вишну означава да извършваш процеса на предано служене в четири основни настроения – в неутрална привързаност, в служене, в приятелство и в интимна любов. Следването на който и да е от тези методи е познато като бхагавата-дхарма, или преданост към Бога.”

Следващият стих гласи: „О, деца на дайтите! Насладата на сетивните удоволствия е достъпна във всички форми на живот, дори в телата на животните и птиците. Точно както получаваме страдание дори без да сме го търсили, така и сетивната наслада ще ни споходи в съответствие с предходната ни карма. Затова, след като сте получили този ценен човешки живот, не е нужно да се стремите към сетивни удоволствия, защото в това ненужно усилие се пилее ценно време. Заемайки се с предано служене в лотосовите нозе на Бог Мукунда, ще спечелим блага много по-големи от тези, които бихме могли да добием посредством материално наслаждение. Бог Мукунда ще ни даде избавление от оковите на материалния живот и ще ни дари истинската наслада от живота. Никоя друга обожаема личност не може да ни спаси от лапите на раждането и смъртта. Затова онзи, който е интелигентен, би се боял от страданията на материалното битие и би разбрал, че без преданост към Бога ще пропадне от позицията си. С други думи, без служене към Бога не би могло да има облекчение от страданието. След като правилно е разбрал това, човек трябва искрено да търси истинското благо на човешкия живот, заемайки се с предано служене към Бога в ранно детство, преди да бъде атакуван от болестите и старостта.”

В по-нататъшните стихове се казва: „Човешкият живот трае приблизително стотина години. По време на този кратък период тези, които са под властта на сетивата си, могат да оползотворят само петдесет от тези години, тъй като прекарват нощите си покрити в невежество и дълбок сън.” Докато спите не можете да се наслаждавате на тялото си. „От оставащите години, десет преминават лишени от разбиране по време на детството, още десет в игри и забави през юношеството, а в старостта последните двайсет години минават в инвалидност и оттегляне от активен живот. Останалото време – само двайсет или трийсет години – обикновено преминава в преследване на чувствени наслади и създаване на силна привързаност, пораждаща неизброими страдания, в резултат на които човек губи самия себе си в дълбоката илюзия на обвързаността с дом и семейство. Не му остава време да потърси истинското си благо.”

И така, сметката гласи: от сто години продължителност на живота, петдесет спите, двайсет са в невежество и игри като малко дете; после в края има още десет-двайсет години в инвалидно състояние – и колко остава? Не много, нали? Имаме десетина добри години. Защо да пропиляваме тези десет години в глупави дейности?

Трябва да сме внимателни по отношение на времето. Защото в този активен период от живота си можете да предопределите бъдещето си – за което в последствие ще се радвате или ще съжалявате. Действията определено ще донесат резултати. Карма-пхала, плодовете на постъпките ни, ще ни бъдат раздадени – независимо дали ни харесват или не. Затова трябва да сме внимателни в действията си.

 

(следва продължение)

 

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



Prahlada (2)

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

„Като видя, че всички усилия на дайтите са напразни, Хиранякашипу се уплаши. За момента той завърза Прахлада и започна да обмисля различни методи да го погуби. Най-напред се опита да хвърли Прахлада под нозете на стадо слонове. Сетне го даде да бъде нахапан от огромни отровни змии. Като не успя да постигне целта си, той се опита да убие момчето с черна магия. После го блъсна от върха на много висока планина; зарови го жив; отрови храната му; остави го да гладува; замрази го с огромни количества лед; отнесе го с могъщ вятър; хвърли го в огъня, потопи го във вода; замеря го с големи камъни. Хиранякашипу пробва безбройни методи да навреди на Прахлада, но всичките му усилия пропадаха.

След като опита по толкова много начини да погуби невинното дете, господарят на дайтите осъзна, че не може да стори нищо на Прахлада. Той много се обезпокои и си рече: „Оскърбих това момче с много груби думи и се опитах да го убия с различни оръжия. Но той притежава такава огромна сила, че не може да бъде наранен по никакъв начин. Дори лице в лице с мен, остава безстрашен. Точно както присъщата природа на нещо не може да бъде променена – като да се опитваш да изправиш навитата опашка на куче – това момче никога няма да се откаже от лошото си поведение към мен.”[1]

Това е много добър пример: като дръпнеш опашката на кучето, тя се изправя; но веднага щом отново я пуснеш, тя се връща в началното си положение. Да променяш основната природа на нещата е нещо такова – като да дърпаш опашката на куче. Тогава как можем да променим своята основна природа? Проблемът е същият.

Такава била драмата на Хиранякашипу: „Не мога да променя своя син! Той никога няма да се откаже от служенето си и от решителността си по отношение на Бога.” И заключил: „Това момче навярно е безсмъртно и ако действам срещу него може самият аз да загина.

„Господарят на демоните забелязваше, че собствената му сила намалява и в резултат на това бе обзет от тревога. Тогава двамата синове на Шукрачария, Шанда и Амарка, отидоха при него насаме и се опитаха да го успокоят: „О, господарю! Всички царе се разтреперват дори само от заплахата, мярнала се в очите ти. Ти със собствените си ръце завладя целите три свята. Защо си толкова обезпокоен? Малките деца не знаят кое е добро и кое лошо. Те са невежи и глупави. Затова в постъпките им няма нито заслуги, нито недостатъци. Нека се върне Шукрачария, за да можем да го попитаме за съвет. Междувременно сплаши Прахлада и не му давай никаква възможност да избяга. Завържи го с вълшебните въжета на Варуна. Така няма да има как да общува със садху и може би с течение на времето, като порасне, той ще промени мисленето си.”

Хиранякашипу прие този съвет и отвърна: „Да, така ще сторим! Вие ще обучавате Прахлада за задълженията на един семеен човек и цар, а също и за благотворителността.” С голяма грижа и внимание Шанда и Амарка отново започнаха да преподават на Прахлада материална религиозност, икономическо развитие и сетивно наслаждение. И отново момчето учеше уроците си и се държеше много вежливо, но не приемаше наставленията им на сериозно. В действителност той въобще не смяташе инструкциите им за стойностни, тъй като учителите му бяха привързани към материалния свят и следователно попадаха под властта на двойственостите привързаност и отблъскване.”

 

(следва продължение)

 

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



prahlada_tortured

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

Продължаваме с поучителната история за Шри Прахлада, принца на пълната посветеност. Разказва се за един много могъщ, но изключително злонамерен цар, който е противник и оскърбител на Бога. Не бихме казали, че е неверник; той вярва в съществуването на Върховния, но не го приема с благоразположение. А синът му е с много благороден нрав и е велик предан, силно обича Бога. Това е конфликтна ситуация, нали – когато синът не следва волята на бащата: „Искам да те направя досущ като мен, противник на Бога, а ти си благоразположен към Него? О, ти, позор за семейството!” Веднъж бащата попитал: „Кое е най-доброто, което научи в училище?” А Прахлада отвърнал: „Че предаността към Вишну е най-ценното в живота.”

„Седнал на трона си, Хиранякашипу с негодувание слушаше думите на своето малко момче. Сляп от ярост, той хвърли Прахлада от скута си на земята, с намерението да го убие. Нима би могъл да понесе това момче да застрашава семейната традиция?! Виждайки, че Прахлада не е пострадал от грубата му постъпка, Хиранякашипу започна да крещи с почервенели от гняв очи: „Ракшаси, веднага отведете това дете и го убийте без бавене! Искам го мъртъв!” Чувайки това, ракшасите се объркаха: „Какво говори царят? Кой трябва да бъде убит? Та това е собственият му син, Прахлада!” Хиранякашипу видя смайването им и на висок глас повтори: „Защо се колебаете? Този нещастен окаяник не е мой син, той по-скоро е убиец на брат ми! Как иначе би могъл да предаде собственото си семейство, служейки в нозете на Вишну, убиеца на моя брат? Как можа той да изостави родителите и доброжелателите си едва на петгодишна възраст? Такъв предател някой ден може да предаде и самия Вишну. Каква е гаранцията, че ще е верен на вярата си? И как би могъл да е сигурен, че ненадеждният Вишну ще му бъде верен?”

Дори след като получиха такива ясни заповеди, ракшасите не събраха смелост да погубят Прахлада. Тогава Хиранякашипу продължи да обяснява. „Ако някоя полезна лечебна билка расте в гората, трябва внимателно да я пазим. По същия начин, ако нечий чужд син е много благоразположен към нас, трябва да му дадем цялата си закрила и обич. От друга страна, никога не бива да закриляме болест, която се е появила в тялото ни и може да го унищожи. Напротив, трябва да се стремим да отстраним такава зараза. Така и ако собственият ни син стане враждебен към нас, той трябва незабавно да бъде изоставен. Ако нечие тяло е инфектирано и някой от крайниците загнива, той трябва да бъде отрязан и захвърлен, за да се запази останалото тяло. По същия начин, ако искаме да съхраним династията на дайтите, правилното действие е да отстраним това дете. Точно както неовладените сетива са врагове на един йоги, този проклет Прахлада е моят най-голям враг, дори и да прилича на приятел или на член от семейството.”[1]

И така, в името на по-висшата целокупност, понякога трябва да пожертваме по-ниския, по-малкия принцип. За да съхраним тялото, понякога се налага да пожертваме един крайник. За да съхраним семейството си, трябва да пожертваме себе си. За да спасим селото, трябва да пожертваме семейството си. За да спасим държавата, трябва да пожертваме селото. Винаги трябва да се стремим да виждаме кой е по-висшият принцип и да се настройваме спрямо него. Макар да е болезнено да се поднесе подобна жертва, при все това тя трябва да бъде направена.

„Тогава, насърчени от цар Хиранякашипу, всички ракшаси вдигнаха оглушителен и страшен шум. Викайки „Убийте го! Убийте го!” и размахвайки копията си, те с жестокост се опитваха да промушат жизнените органи на Прахлада, който бе потънал в медитация върху Шри Хари и не им обръщаше никакво внимание. Обаче, точно както хората, които не са натрупали благочестиви заслуги, се провалят в плановете си, всички усилия на демоните бяха напразни. И както Върховният Бог не може да бъде описан с думи, понеже е свободен от всякакви материални качества, по същия начин и Прахлада не можеше да бъде наранен с никакво оръжие. Благодарение на пълната си вглъбеност в медитация върху Шри Говинда, Прахлада седеше в скута на Бога, напълно закрилян от Него от всяка атака. Макар да е трудно за вярване, подобно нещо е напълно възможно. Върховният Бог живее в сърцевината на всичко съществуващо, в това число в демоните и в техните оръжия, контролирайки всичко. Без Неговото съгласие никой не би могъл нито да унищожи, нито да защити никого.”

 

(следва продължение)

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”



DO--2709-katherine-mccormack-41098

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник)

 

Въпрос на Ядунатх: Бихте ли обяснили моля какво означава в нашата школа сад-гуру? Какъв е хлябът, който ни дава сад-гуру? И какво дължим за него?

Свами Тиртха: Последната част ми хареса.

Сад-гуру не е обикновен човек. Казва се, че ако някой счита святото място за обикновена географска локация, ако счита, че муртито е направено от дърво, камък или метал, или че духовният учител е обикновено човешко същество, прави голяма грешка. Формално може и да изглежда така. Обаче ако виждаме само формалната страна, няма да прозрем същината и тя няма да се превърне в активен принцип в живота ни.

Сад-гуру е такъв, че напълно въплъщава гуру-татва в своята личност. Истинският сад-гуру е също и самаста-гуру – представя всички духовни учители. Самаста е общността от учители. При все това гуру не е някаква теологична таттва, не е богословска истина или принцип; за щастие той е личност. Тази божествена сила влиза в живота ни посредством личност. Може за един ученик даден учител да е просто гуру, а за друг да е сад-гуру. Това не зависи от имената и титлите, които си придобил. Негово Светейшество Махамандалешвар Шри Шри Незнам Си Кой Камабхогананда Свами. Кама-бхога – наслаждения и секс. Защото титлите, които хората преследват, край нямат. „Засега съм още само Негово Светейшество. Все още не съм Негова Божествена Милост”. Хората гонят титли.

Но кое е важното? Важното е дали аз съм способен да разпозная кой е истински. Въпросът не е в титлата ми, нито в неговата титла – въпросът е в моя поглед. И понякога е вътре в парампара, друг път е извън парампара. Защото гуру е универсален принцип. Но какво можеш да правиш с някакъв универсален принцип в живота си? Нищо. Затова ни е нужна лична интерпретация. И затова собственият ни мъничък, незначителен гуру е най-великият от всички за нас.

Това е за първата част на въпроса ти. Каква беше втората?

Ядунатх: Какъв е хлябът, който ядем от него?

Ямуна: И какво трябва да дадем в замяна.

Свами Тиртха: Това беше третата част. Не съм забравил.

Всъщност ние с моите духовни братя и сестри не ядяхме кришна-прасадам. Не. Нужно ли е да продължавам? Мисля, че разбирате. Нека оставим този въпрос отворен. Нека всеки го разбира според способностите си.

Но нали знаете пеликана? Как пеликанът храни малките си? Дава им предварително смляна риба. Всъщност и ние сме така. Ние трябва да приемаме само прасадам. Защото каквото и да идва от духовния учител, то е прасадам. За нещастие хората понякога злоупотребяват с този принцип.

И какво трябва да дадем в замяна? А какво имате? Имате ли мъничко вода? Някой плод, някое листенце? Можете да ги поднесете на нашия Бог. Пък сетне Той ще дойде с по-нататъшните си изисквания.



hare-krishna-jai

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос на Гиридхари: По дефиниция приемаме, че гуру трябва да принадлежи на дадена традиция, парампара. Това без съмнение е така. Но последният български цар е бил немец, не българин. Принцът на демоните Прахлада Махарадж не е бил демон, бил е бхакта. Сигурен съм, че има много гуру, които не идват от парампара. Това е поредната несъвместимост. Бихте ли изяснили и хармонизирали това моля?

Свами Тиртха: Мога да кажа да, вярно е – много автентични гуру може да дойдат и извън традицията. Но дори и някой да е способен да дойде извън дадена традиция, обикновено приема формалностите. Изключително възвишените, избраните са свободни да дойдат, да останат и да си тръгнат. Но ние не сме свободни да дойдем, да останем и да си тръгнем – имам предвид обикновения човек. Затова е по-безопасно да се следва традиция. И великите учители обичайно дават този пример. Но за някои истински учители е възможно да дойдат и по много необичайни, специални начини. Онова, което е неочаквано и необикновено за нас, за тях е съвсем нормално. Което тук може да изглежда като формалност, в духовния живот може да е съвсем съществено.

Трябва да сме способни да преценим кой използва било традицията, било липсата на такава като оправдание. Защото често искаме да се утвърдим, да докажем себе си или позицията си. Затова се крием зад дхотито на духовния си учител. И ако повтаряме навиците, жестовете и думите му си мислим, че сме на неговото ниво. Има много добър пример: Шрила Прабхупада като седемдесет, почти осемдесетгодишен възрастен човек, ходел с бастун. И младите му, двайсетгодишни ученици, също започнали да ходят с бастун. „Щом моят Гурудев има бастун, и аз ще имам.” Съжалявам, но това е нелепо! Някои от тях вървели с бастун – защо?

Така че не става въпрос за имитация. Не се крийте зад дхотито на духовния си учител, не го цитирайте тогава, когато самите вие трябва да изразите позиция. Не се опитвайте да прикривате недостатъците си с неговото име. Често използваме великите хора, за да скриваме грешките си.

Но защо трябва да говорим толкова  много за грешки, проблеми и притеснения? Недостатъците на другите не ни помагат. Трябва да се стремим да се отдаваме доколкото ни е по силите на върховната, най-възвишената истина, която сме открили. А ако намерим чист източник и чисто предаване, тогава ако сме способни да вложим най-чистите си качества, сме щастливци. Затова трябва с вяра да следваме деветте процеса на преданото служене – шраванам, киртанам, смаранам и т.н. – защото ако навлизаме все по-надълбоко в своята божествена посветеност, несъмнено ще добиваме все по-добра и по-реалистична визия.

Гиридхари: Имах предвид, че Исус не е бил част от ученическа приемственост, гуру-парампара

Свами Тиртха: Как така? Той е бил посветен. Приел е посвещение от Йоан Кръстител. Това е парампара.

Въпрос: Каква е разликата между подражание и истинско следване?

Свами Тиртха: Много е просто: по плодовете се познава. Чрез подражание няма да постигнете никакви плодове, ще бъдете разочаровани; а чрез истинско следване ще достигнете целта си. Това, уви, се разбира чак накрая – дали следването ни е било истинско или имитация. Но не се тревожете, истинският гуру ще пресече склонността ви към подражателство; колкото и да е болезнено, ще го направи. Защото той не очаква нищо в замяна. Знаете, да коригираш грешките на хората не е престижна работа. Понеже това на никой не му харесва. Ала можем да сме сигурни, че ако се посветим на истински учител, на сад-гуру, той ще отсече всичко, което е формално, превзето или подражателско по нашия път напред.

 

(следва продължение)

 



Prahlada

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос на Гиридхари: Напълно съм съгласен, че дължим всичко на онзи, чийто хляб ядем; и не става дума само за хляб, но е осигурено всичко. Виждаме, че Прахлада наистина отдава почит на баща си, само че едновременно с това изразява и специфичното си мнение по даден въпрос. Как съжителстват тези две тенденции?

Свами Тиртха: Благодаря ти! Сега трябва да се докажа, отстранявайки съмненията ти. И така, Прахлада официално и формално спада към расата на асурите. Затова и отдава пълно уважение на баща си. Обаче по духовна приемственост той принадлежи на Вишну, на школата на предаността, тъй като е отдаден на истината. Съществуват две нива на познание: едното е пара, а другото апара; едното е по-висшата истина, а другото по-низшата истина. Така че на по-ниското ниво Прахлада принадлежи на демоничната раса, той е син на своя баща, ученик на учителите си и т.н. – множество относителни позиции. Точно както и ние имаме много относителни ангажименти и позиции. Но по духовно посвещение и свързаност, той принадлежи на Нарада като негов учител, принадлежи на Вишну като свой възлюбен Господ – и това е истинската връзка, това е истинският живот. Не е нещо формално. Затова със сладки думи и уважение той иска да успокои бащата, обаче остава верен на истината. И на няколко места в текста се споменаваше: „Понеже беше запитан публично.” Ако баща му го бе попитал насаме, Прахлада не би поучавал баща си, защото това не се препоръчва. Но тъй като се случвало пред хора, той използвал възможността да прослави достойнствата на обожанието към Вишну в сравнение с всичко останало.

И така, какво трябва да научим от това? Отдавайте дължимото уважение на всеки според позицията му, ала бъдете посветени на истината. По-нататък ще видим, че Прахлада бил толкова верен, че не бил готов да се откаже от обожанието си, въпреки всички неволи и мъчения, пред които трябвало да се изправи. Бил силен и устоял на изпитанията. Така че това е сблъсък между относителните, материални ангажименти и най-висшата посветеност. И ако в живота ни има подобен сблъсък, обичайно се препоръчва да изберем по-висшата връзка.

 

(следва продължение)

 



butterfly in the rain

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

И така, качествата на този, чиято е храната, ще се прехвърлят на ядящия. Кажете едно качество на Кришна? Едно от имената на нашия Бог е Хари, нали? Хари – „крадец”. Значи щом учителите ни ядат храната на един крадец, това качество ще премине у тях! О, нима трябва да виждам духовния си учител като крадец? Да, в един смисъл да. Защото Кришна открадва от любимите си слуги всичко, което е пагубно за духовния им напредък. Хари означава „който маха” – Премахващият; Той отстранява всички препятствия и всички привързаности. А онези, които ядат хари-прасад, също ще имат това качество, те също ще действат така, че да премахнат привързаностите ви.

Шрила Гоура Кишора Дас Бабаджи бил много възвишен и абсолютно отречен. Той практически не притежавал нищо. Веднъж в Навадвип имало буря през нощта, когато в дома на Бхактивинод Тхакур някой почукал на вратата. Той отворил и видял в дъжда да стои Гоура Кишора Дас Бабаджи. Бхактивинод много високо ценял Бабаджи Махарадж. Макар да е леко необичайно старшият ти наставник да те събуди посред нощ по време на буря, тропайки на вратата, Бхактивинод Тхакур незабавно казал: „О, Бабаджи Махарадж, как мога да ти служа? Може би искаш да се скриеш от дъжда? Имаш нужда от подслон за тази нощ ли?” Нищо подобно. Гоура Кишора казал: „Имаш ли картоф?” Бхактивинод Тхакур отвърнал: „…Най-вероятно да…” Влязъл вътре, потърсил картофа и го донесъл. „Ето го картофа.” Гоура Кишора Дас го взел и си тръгнал. Бхактивинод Тхакур дълбоко се зачудил: „Колко необичайно! Насред бурната нощ Бабаджи Махарадж идва и взима последния ми картоф.” И той незабавно проумял, че не картофът му бил отнет, а привързаността към последния му картоф. Тогава много се зарадвал. Защо? Защото Гоура Кишора Дас Бабаджии Махарадж също ядял хари-прасад. Той искал да отнеме всичко, което не било добро.

И всъщност това е едно много висше качество на духовния учител – че той отнема. Но знаете, сега е Кали Юга. И има много Кали Юга учители, които отнемат вярата на своите последователи. Или пък отнемат парите на последователите си. Или каквото и да е! Но малцина са тези, които ще отнемат материалните им страдания. Или които са способни да премахнат съмненията на учениците си. Това, можем да кажем, е едно най-висше качество на духовния учител – че той може да отстрани съмненията на своите ученици. Това е много важно.

Сега ще кажете: защо не е споменато тук? Защото е споменато другаде.

 

(следва продължение)

 



20130625GF79878

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос: Споменахте двете важни качества на гуру – да притежава божествено знание и вяра. Защо не е споменато тук и че той трябва да принадлежи към приемственост?

Свами Тиртха: Защото е споменато другаде. Не може всичко да е изброено на едно място. Много просто.

И всъщност качествата на гуру са много дълъг списък. Има много видове гуру. Например като Шанда и Амарка – те принадлежат на браминската каста, но при все това службата им е да обучават расата на асурите и специалността им е политика. Те са учители и трябва да бъдат уважавани. Всички учители трябва да бъдат уважавани – това е точка номер едно. Ако отдавате необходимото уважение на всички в съответствие с позицията им, няма да допускате никакви грешки. Това трябва да е основният принцип – уважавайте всеки според статута му.

Ала тъй като Шанда и Амарка са слуги на своя баща и учител, Шукрачария, а освен това са на служба при Хиранякашипу, те не могат да преподават и постъпват свободно. Ако ядеш хляба на някого, ти си обвързан, задължен си на този човек. Разбирате ли това? Ясно ли е? Веднъж се опитах да кажа това на една лекция. На следващия ден някой дойде и ме попита: „Какво беше онова, което спомена за прасадама вчера?” Може би не съм се изразил правилно. Затова ви питам: „Разбирате ли какво имам предвид?” Например, вие сте млад човек, живеете у дома при родителите си и ядете тяхната храна; но въпреки това ги критикувате. Това на какво прилича!? Издържайте се сами, яжте собствения си хляб – тогава ще разберете какво е. Не е хубаво. Ако зависите от някого, а го критикувате, това не е хубаво. Защото по дхарма, карма, традиция, кръв, каквото щете – вие сте зависими от него. Тогава не сте свободни.

Шанда и Амарка приемали хляба на своя баща и учител Шукрачария, а той бил на служба при Хиранякашипу, царя на демоните. Това означава, че те ядели неговия прасадам. Какво въобще можем да научим от тях? Тези учители се били посветили на тъмната страна.

Ами ваишнавските гуру? Те чий хляб ядат?

Хаягрива: На Кришна.

Свами Тиртха: Те ядат хляба на Кришна, правилно. Свободни ли са как да постъпват и как да говорят? Не са. Не са. Храната е много специален канал за предаване на енергия. Във вас преминава енергия от човека, който е готвил или чийто хляб ядете. У ядящия се прехвърлят качества. И това е доказано. Веднъж една бхакта беше в много горчиво настроение – тъжна, гневна, в много лошо разположение на духа. В това време тя готвеше. И повярвайте ми, храната горчеше. Горчеше! Затова бъдете много внимателни като готвите да сте в много позитивно, радостно и щастливо настроение, в много посветено на Бога настроение. Тогава храната, която готвите няма да е просто сладка, а божествена. И всички онези, които ще приемат тази храна, също ще танцуват в екстаз.

 

(следва продължение)