Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос: Въпросът ми е как да превърнем теорията в практика. Знаем, че като погледнем към олтара и видим муртито, муртито е вечният Господ. Но много често си говорим така, като че вечният Господ не присъства и ние не Го виждаме. И това е от рационална гледна точка. От лична гледна точка е малко емоционално. Отиваш на програма и първото нещо, което бхактите там правят, е да ти дадат възглавница, за да седнеш удобно, и да ти дадат вода или прасадам. Отиваш на друга програма и виждаш някакви много умни бхакти, които говорят много вдъхновяващо и много бхакти ги слушат… Как човек да развие отношението да иска да е като бхактите, които подават възглавница, вместо като бхактите, които са много умни?

Свами Тиртха: Ти имаш очи, с които виждаш правилно. Веднъж по времето на Бхактисиддханта Сарасвати Прабхупада имало много знаещи и красноречиви лектори, до един големи санняси. Те давали лекции върху „Шримад Бхагаватам“ – блестящи, брилянтни лекции. Имало един посетител, млад интелигентен човек, който си помислил: „Леле! И аз искам това! Искам да съм толкова умен като тези лектори!“. Той отишъл при Бхактисиддханта Сарасвати Тхакур и казал: „Махарадж, искам да изуча „Шримад Бхагаватам“. Тогава Бхактисиддханта Сарасвати, който бил синха-гуру (гуру-лъв) – а това означава, че когато викнел, всички материалисти се разтрепервали – попитал: „Искаш да изучиш „Бхагаватам“?” Нашият човек отвърнал: „Да, да, искам да изуча „Бхагаватам”. Втори път го попитал: „Ама „Бхагаватам“ ли искаш да изучиш?” „Да, да, „Бхагаватам“ искам да изуча”. И трети път го попитал: „Ти за „Бхагаватам“ ли казваш, че искаш да го изучиш?” Харер нама, харер нама, харер намаива кевалам – три пъти, спомняте ли си? Когато нещо се повтаря три пъти, значи е изключително важно. Той казал: „Да, да, искам да изуча „Бхагаватам“. „Добре,“ отвърнал Бхактисиддханта Сарасвати. „Ей го там Рамдас Прабху, градинарят. Иди при него.” Нашият човек се стъписал. Обаче, „Щом ачарияджи, най-висшият, най-могъщият и всезнаеш гуруджи ми казва, че трябва да ида при градинаря, значи трябва да ида при градинаря.“ И така, отишъл при човека. Той бил съвсем семпъл, смирен човек, който все прави едно-друго в градината, нищо повече. Нашият приятел запитал: „Прабхуджи, ти ли си Рамдас Прабху?” „Да, аз съм Рамдас, градинарят.” „О, много хубаво. Гуруджи ми каза да се обърна към теб, за да науча от теб в пълнота всичко за „Шримад Бхагаватам.” „Не, не, не, трябва да е станала някаква грешка. Не е ставало дума за мен. Аз не знам нищичко за „Бхагаватам”. „И какво да правим сега? Гуруджи ми каза, че трябва да се уча от теб, така че моля те, напътствай ме.” Тогава градинарят рекъл: „Слушай, аз не разбирам нищо от сложните философии. Но едно нещо знам: че тази градина е на храма и че този храм е на моя Бог. И знам, че ако добре гледам градината, моят Бог е щастлив и гуруджи също е удовлетворен. Само това знам. Друго нищо не знам.”

Това била неговата „възглавница“. Всъщност то показва красотата и величието на нашия процес. Ние вярваме в спускащата се божествена милост. Вярата ни не е в усукания, брилянтен човешки интелект. Не. Разбира се и брилянтният ви интелект може да бъде пречистен, ако възхвалявате Кришна. Обаче ако сме интелигентни, определено трябва да заемем смирена позиция на служене. Затова към имената ни е добавен един суфикс – „дас“, слуга. Но прилагайте го само към себе си. Останалите са Прабху, а „Прабху“ означава „господар“. Така че недейте да казвате „Крипадхам дас.” Той е Крипадхам Прабху. А аз самият съм дас. Тоест, не казвате „Аз съм Санатана Прабху“ Не, „Аз съм Санатана дас“. Отъждествявате себе си като слуга, а другите почитате като господари и учители – красиво е!

Другата част от въпроса ти, дали Кришна е близо или далеч – Той е близо. Той е близо. Има две концепции за Бога, за божествеността. Единият е трансцендентният Бог, нейде в облаците, нейде далеч в духовното небе. А другият е иманентният Бог, който е тук с мен. Така че знанието те отделя от божественото, то прави разстоянието по-голямо. Докато бхакти, према прехвърля мост над пропастта. Довежда Го по-близо; или довежда нас по-близо.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Крипадхам: Казахте, че човек може да мантрува цял живот, а пък Кришна да не се появи. И че Той може да се разкрие когато си поиска. Но това, което аз разбрах е, че пред садгуру Кришна определено се разкрива. Въпросът ми е, ако слушаме мантруването на садгуру, означава ли, че Кришна се разкрива и пред нас? Или това е покана за нас, защото гуру обикновено се обръща към теб, но всъщност говори на някого другиго? Понякога така става: той говори на някого, обаче изпраща послание и към друг.

Свами Тиртха: Затова да се общува със садху е много трудно. „По-добре да не общувам с тях, объркващо е. Не е хич добре – тогава няма да знам кое какво е. Сега поне знам. В пълна илюзия съм, затова знам кое какво е. Ако чуя нещо друго, цялата ми концепция ще рухне.“

Тъкмо онзи ден четох една дискусия много подобна на твоя въпрос – дали Кришна се разкрива пред чистия предан или не. И отговорът беше: може би не. Но ако чистият предан има всички качества на чист предан, ние трябва да го считаме за такъв. Независимо от това дали Кришна му се разкрива или не. Харесва ли ти това надграждане на твоя въпрос?

Може Той да е там, може да не е. Това си е тяхна работа – на Кришна и на чистия предан. Моята работа е да ги следвам. В това е разликата. Не ми е работата да отсъждам, да изследвам, да виждам. То са си техни лични взаимоотношения. Това е много съкровена връзка – дали Той идва или не идва. Но моята задача е правилно да следвам насоката им.

Ако моят герой се е посветил в служба на Божествената Двойка, тогава аз какво мога да направя? Ако личният ми спасител, примерът в живота ми прави това, тогава аз какво мога да направя? Ако моят съвършен гуру върви в дъжда, аз какво мога да направя? Да си стоя вътре? Да чакам да спре да вали? Не, аз ще вървя в дъжда с него. Защото имам покана: „Ако дойдеш с мен и аз ще вървя с теб.” И тогава, какво е местоназначението? Какъв е краят на това пътуване? Къде е краят?

Разкриването си е тяхна лична работа. Аз си знам моето място. Знам накъде да гледат очите ми. В следите от стъпките им. Това е достатъчно.

Така че ако някой има всички признаци и качества на чист предан, трябва да го считаме за такъв. Мисля, че можем да приемем това. Защото понякога Кришна се разкрива по много потаен начин. Знаете ли какво е мимикрия? Мимикрия означава да присъстваш така, че никой да не те забелязва. Има и обратна мимикрия – когато те няма, да липсваш на всички.

Но тъй като това е спускащ се процес – тогава, следвайки стъпките на великите, ние също ще се доближим до целта си. Защо? Защото нашите лунни скитници, нашите примери, вървят напред. А те много добре знаят, че има разлика между пълната луна и пръста, който сочи пълната луна. И не им е достатъчен пръстът. Те търсят пълната луна. Пък ако ние следваме тяхното търсене, тогава и ние също търсим пълната луна.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Прем Гопал: Един практичен въпрос. Как бихте коментирали, ако например докато мантрува човек прави и нещо друго, да речем разхожда се или пък слуша лекция?

Свами Тиртха: Зависи от виждането. Защото можеш да кажеш, че докато се разхождаш, мантруваш. А не, че докато мантруваш се разхождаш. Кое е главното занимание? Главното занимание е да си свързан с мантрата, нали така? Да се молиш. А пък междувременно трябва и да живеем. По някакъв начин да поддържаме живота си.

Но най-добре е ако можем да вложим пълното си внимание. Затова е много препоръчително всеки да намира някакво време сутрин, да седне, да запали инсенс, да прочете един стих от „Гита“ и да измантрува няколко кръга, докато пръчицата изгори. Двайсетина минути – всеки може да намери толкова време. В името на вечния живот поне двайсетминутна жертва би следвало да сме способни да направим. Ако забравите да ядете и да спите, тогава можете да изоставите и садханата си. Обикновено ние не забравяме да ядем и спим. Обаче „Нямам време да мантрувам кръговете си с пълно внимание.“ Хайде стига! Това е слаб аргумент.

Така че това е смирената ми молба: намерете време за много концентрирана духовна практика. Която си е ваша; не е така, че аз ви я налагам или пък нещо друго ви я налага. Не, „Това си е моята практика, аз искам да я правя.“ Тогава никой не може да ви я отнеме.

Иначе Шрила Прабхупада обикновено е казвал, че святото име е досущ като светлината на пълната луна. Ако си пътешественик, светлината на пълната луна ще те следва, ще върви с теб. Ние вървим, но пълнолунната светлина е с нас. Това означава, че каквото и да вършим, каквото и да се случва в живота ни, ако святото име присъства сме в безопасност.

Така че всичко зависи от настроението ни, от отношението ни към нашето мантруване. Затова е задължително да намираме мъничко време, поне мъничко време, когато можем да го правим много концентрирано, много чисто, много съсредоточено. През останалото време можем да странстваме с лунната светлина.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Звуци, звуци, звуци – бавно повтори светият учител. – Звуци; улови звуците. Хвани звуковите вълни, пътуващи през етера, и щастието ти в духовния живот е осигурено. Един риши обяснява в своята сутра, че масовите епидемии се дължат на замърсяването на етера с нечисти звуци. Когато адвокатите и прокурорите в съда започнат да лъжат в името на правораздаването, тези звукови вибрации замърсяват етера, а той от своя страна замърсява въздуха и водата, които хората дишат и пият. Резултатът е епидемия.”[1]

И тази беседа е дадена преди 40 години! Само си помислете, в каква още по-голяма степен е претоварено обкръжението с лоши вибрации днес. Затова ние понякога се качваме високо в планините, за да се насладим на чисти вибрации. Където въздухът е чист, където водата е чиста. Където словото е истинно. „Казвам истината, казвам това, което е истина. Казвам истинното слово.“ Това означава истинска вибрация. Тя ще ни пречисти.

После Шрила Шридхара Махарадж продължава да обяснява, че Кришна се появява в света на звуците като святото име. За Него звукът е вселена, звукът е слой от битието. Светът на звуците. Това означава, че в света на формите Кришна идва като мурти. В света на чувствата Той идва като Говинда. Всички различни светове, всички различни сфери на вселената са проникнати от Неговото присъствие. Той ще намери начин да се разкрие. Нашият череп е микрокосмос. Нима си мислите, че в този свят Кришна не може да се разкрие? Или в сърцето ви? Това са различни светове. Нужно е да имаме очите, с които да долавяме присъствието Му.

Онзи ден някой попита как действа пречистващата сила на святото име. Мисля, че през всички тези дни, във всички тези беседи успяхме да доловим нещичко за тази пречистваща сила. Защото Кришна е като слънцето. А невежеството е като мрак. Там, където е слънцето, мракът няма власт. И слънцето има едно много специално качество. То може да премахне, да дезинфекцира цялата мръсотия на планетата Земя, без самото то да се изцапа. Такъв е и пречистващият ефект на Кришна, или на светите имена. Те могат да пречистят замърсената среда без да се оцапат.

Ние сме част от процес, който се спуска. Затова почитаме своите наставници. Почитаме и тези, които идват след нас. Така че молете се за спускането на святото име. А статията можете да дочетете нататък и сами.

Това е нашият отговор на първоначалния въпрос – как можем да влезем в досег с Всевишния, с божествената реалност? Чрез тяхното разкриване. Ако те ни се разкрият, веднага ще бъдем прегърнати от тях.

(следва продължение)

[1] Цитатите са от „Спускането на святото име“ от Шридхара Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Сад-гурудева промълвява Харе Кришна. Нашите материални уши чуват някакъв звук, който наподобява трансценденталното име на Кришна. Тъпанчето предизвиква движение на течността във вътрешното ни ухо, изградено наполовина от вода наполовина от въздух, което разтрептява елемента етер и докосва нашия ум. На този етап душата все още е недокосната и не се е случило автентично духовно преживяване. Чувайки чрез възприятията на ума, ние се наслаждаваме на звука на цимбалите, на ритъма на мантруването, на приятната компания и на ефекта от слушането и чуването. Но нещата не спират дотук.”[1]

Както има четири различни състояния на съзнанието – будно, сънуващо, в дълбок сън и турия, просветленото състояние – по същия начин звукът има четири нива на въздействие. Първото е физиологичното – това е вибрацията. Второто е познавателното – понеже звуковата вибрация донася някаква информация, която можете да разберете. Третото е емоционалният отклик. А четвъртото, силата на звуковата вибрация, е духовното. Как да разбираме това? Като кажа „манго“, звуковите вълни ще ударят тъпанчето ви – това е физиологичният ефект. Тогава ще заработят умът и интелектът ви и ще си кажете: „О, манго! Значи не ябълка, не круша, а манго. Това е нещо различно.“ И после ако харесвате манго, емоционалният отклик ще бъде: „Манго! Обичам манго!“ Но ако си спомните, че Кришна също обича манго – това е духовното ниво.

Удовлетворява ли ви физиологичната звукова вибрация? Най-вероятно не. Нека минем по-нататък. Една стъпка по-нататък е да разберем кое какво е. Още една стъпка по-нататък е да имаме емоционалния отзвук: „Да, искам това“. А най-високото ниво е да се разтопим, спомняйки си вкуса на Кришна. По същия начин, бхаджанът не е просто да се наслаждаваме на музиката, защото това е само физиологичният ефект. Трябва да проумяваме, че това е духовна практика – което е нашето интелектуално разбиране. След това трябва да ни харесва – да влагаме сърцето си, емоциите си, да ни се нрави, да го обичаме, да го правим с ентусиазъм. И накрая най-висшето ниво е когато святото име се разкрие и когато нашето приношение бъде прието от Радха-Говинда.

„Истинският звук, произнесен от гуру, прониква през нашия ум, раздвижвайки интелекта, и ние започваме да проумяваме философията на Кришна съзнание. От милиони години мъдреците са повтаряли това по бреговете на светите реки. Идеите, които се появяват в нашето съзнание за възможния ефект от мантрата наводняват интелигентността ни. Независимо от голямото щастие, което ни носи това усещане, то все още не е духовно откровение в истинския смисъл. Отвъд интелигентността ни се намира духовният елемент, който е душата ни, самите ни. След като си е пробил път през всичките ни сетива, включително през ума и интелекта, този звук кара да затрептят най-фините чувства на нашата истинска същност. Това вече е долавяне на святото име в духовната равнина от духовното ни ухо. Тогава душата ни вдъхновена се отдава, изпращайки вибрацията назад към интелигентността, ума и т.н. чак до външния ни език и ние произнасяме: Харе Кришна. Това Харе Кришна е Той. А ние танцуваме в екстаз.”

И така, ако святото име затанцува на езика ви, вие също ще танцувате. Разбира се, може би ви звучи прекалено сложно. Но да го кажем по-простичко: ако получите святото име от чист източник, то ще влезе през ухото ви, ще проникне до сърцето, ще го пречисти и сетне то ще резонира и ще се разкрие на вашия език. От това имаме нужда: вземете го от чист източник и го оставете да работи върху вас.

(следва продължение)

[1] Цитатите са от „Спускането на святото име“ от Шридхара Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Съвсем просто е за разбиране: за да има обмен на нещо, да речем на тази малка топка, са нужни двама партньори. И като има даване и получаване, всеки е щастлив. Ти си щастлив да дадеш, другият е щастлив да получи. Това е малко по-висша философия от „нищо не съществува“. Извинете, но топката съществува. Дори да не вярваме, че ние съществуваме, поне топката съществува, нали? И ни носи радост.

Ако не забравяме за себе си, ако открием истинската си същност, тогава ще открием и Бога. Затова се казва, че саморефлексията, да разбереш себе си, е необходима част за разбирането на Бога. Ако видиш Него, ще видиш себе си. А ако разбереш себе си, ще заключиш, че би трябвало да има източник, би трябвало да има нещо по-висше.

„Съществуват канали и пътища, по които Безграничният се спуска. Той целият е сила, слава, красота, знание, обилие и непривързаност. Той е доминантен, всепроникващ, волен и самовластен автократ. Безмерният не може да се побере в някаква пределна сфера, обаче щом Той е наистина безмерен, тогава трябва да има и силата да направи себе си познаваем в цялата си пълнота за ограничения капацитет на ума ни. Когато по собственото си желание Той поеме инициативата да се разкрие пред предания, преданият добива действително възприятие за Бога, себеосъзнаване и трансцендентално откровение. Бог идва посредством канала на трансценденталния звук, трептейки на духовния език на чистия предан, който Го представя в този свят. В обкръжението на сад-гуру, вечния учител, духовният елемент кара езиците да затрептят, както никога не са трептели досега.”[1]

Виждате, те вървят едно до друго – себеосъзнаването и осъзнаването на връзката ни с Всевишния. И тъй като Кришна и кришна-нам са напълно свободни, нищо не ги ограничава, те могат да ни се разкрият, да ни се покажат, макар да сме ограничени човешки същества. Шридхара Махарадж много пъти казва, че всички права са запазени за Кришна. Знаете, в бизнес света хората си мислят, че могат да си запазват някакви права –интелектуална собственост или как се нарича? Авторски права, запазена марка… Но всички права са запазени за Кришна. Той идва по своя собствена инициатива, когато сам пожелае. Не когато вие пожелаете. „Скъпи Господи, седем сутринта е, моля ела. Понеже аз медитирам върху Теб, бъди така добър да дойдеш.“ Той може да дойде, може и да не дойде. Правото си е Негово.

Сега се смеете. Но ако сте прекарали целия си живот в дълбока медитация, а Той не дойде, ще се смеете ли тогава, ще бъдете ли толкова радостни? Всички права са Негови. Това е много сериозно нещо. Не можем да принудим божествената милост. И понякога виждате, че някой ваш брат или сестра не е особено сериозен в духовните си практики. Ала при все това Кришна идва и прегръща именно него или нея. Тогава възроптавате: „Ама чакай! Винаги аз готвех, не той! Защо него? Защо не мен? Аз вършех служенето, а той само се наслаждаваше.”

Но няма как да знаем. Това се случва по висша воля. Даже се казва, че ако искате да преследвате Радхика насила, Тя ще избяга. Колкото повече я преследвате, Тя толкова повече бяга. Защото това отново е възходящият метод – „Аз искам да постигна“. Тогава какво да правим? Да Ги каним, да се молим. Тогава не материалният език и не материалното ухо ще повтарят и слушат святото име. Духовният елемент ще трепти на духовния език.

(следва продължение)

[1] Цитатите са от „Спускането на святото име“ от Шридхара Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

И така, Шридхара Махарадж плава из своите спомени и преживявания с Чайтаня Махапрабху, а сетне внезапно осъзнава, че някой седи там. Затова пита: „А ти какво искаш?” „Бихте ли обяснили, щом името е нещо духовно, как всички ние го произнасяме?” – попитах аз, чувствайки се много глупаво. Измина известно време в тишина, после той промълви: „Нитай Чайтаня! Нитай Чайтаня!”[1]

Ако слушате кой да е запис на Шрила Шридхара Махарадж, когато има пауза, той винаги казва “Нитай Чайтаня! Нитай Чайтаня!“ Вместо обичайното „Ами…” той казва „Нитай Чайтаня!“ Кой е Нитай? Нитай е Гурудев. А кой е Чайтаня? Чайтаня е Радха-Говинда. Така че това е неговата света троица – в четири личности. Нитай като Гурудев – това е един. После Радха-Говинда – двама, трима. И четвъртият е Махапрабху, който обединява всички тези истини.

И после той започва: “То не може да бъде произнесено с материалния език, нито пък материалното ухо може да чуе името. То, името, е адхокшаджа, отвъд сферата на експерименталното познание, запазвайки си правото да бъде недостъпно за органичните ни сетива. Целият ни опит, всичките ни знания и спомени са насъбрани с помощта на земните сетива. Езикът ни в по-голямата си част е съставен от елементите земя и вода. Нервните окончания, достигащи до всички части на тялото ни, провеждат заряди електричество, което също е материален елемент. Ако обектът на възприятието ни е твърде далеч от нас, ние не можем да го докоснем, да го видим, нито да го вкусим. Ако пък е твърде близо, отново е недостъпен за сетивата ни – не можем да видим собствения си тилак, например, или грима на очите си.”

Животът е мистерия. Той си има биологично, материално обяснение. Стараят се да разтълкуват тази мистерия с материални средства. Някои казват, че мисълта е отпадъчен материал на ума. Което не е особено привлекателно изразено. Или, да речем, че интелигентността е въпрос на електричество в нервите. Или пък, че емоциите са просто биохимия. Мисля, че това не носи удовлетворение. Животът се изплъзва, мистерията на живота убягва от тези обяснения.

„Микроскопите и телескопите могат значително да увеличат обхвата на възприятията ни, ала те пак остават ограничени до материалната сфера. Телескопът не може да проникне през външната обвивка на вселената. Лещите на микроскопа са изградени от атоми и затова не могат да видят самия атом или нещо по-малко от него. По подобен начин, умозрителната система също е неспособна да проникне в сферата на духовния свят. Умът също е материален елемент с много ниска плътност. Затова възвишените ни абстрактни идеи не са по-духовни от твърда скала. Широко разпространено е вярването, че чрез разширяване на потенциална на ума си можем да добием представа за безмерното, ала този процес е погрешен. Ако безграничното може да бъде побрано в ограничения ни ум, тогава значи не е безгранично. Та аз не знам дори колко косъма има на собствената ми глава. Умозрителните философи обаче си блъскат главите над абстрактните афоризми на Дзен и Упанишадите и си мислят, че чрез собствени усилия могат да достигнат до такова нещо, каквото е безкрайността. Резултатът от това е просто умствено самозадоволяване. Умът експлодира и издъхва от изтощение. И последиците са плачевни – пълна забрава на себе си и на Безмерния.”

Тежки думи, но много истинни. Шридхара Махарадж обикновено говори съвсем меко, но тук посланието е много строго. И всъщност той говори за обхвата, за обсега на вашата опитност. Това е радиусът – доколко далеч можете да стигнете. И той заключава: никакви сетивни способности не са достатъчни да се достигне там, нито дори умът. И ако прилагаме само такива чупещи ума методи, какъв ще е резултатът? Пълна забрава на себе си и на Безкрайния. Пълната забрава на себе си в този смисъл е като духовно самоубийство – да сложиш край на съществуването си. А когато си изключил себе си, автоматично си изключил и всички останали.

(следва продължение)

[1] Цитатите са от „Спускането на святото име“ от Шридхара Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

Може би си спомняте един от главните въпроси, които започнахме да обсъждаме – дали божественото може да се прояви пред ограничения човешки опит. Или ако искаме да го кажем по-простичко – как божественото име може да ни достигне.

В ежедневния ни живот и опитност ние сме приучени и привикнали на възходящия процес. Събираме заедно мънички парчета и те изграждат пирамида. От малките елементи искаме да създадем нещо голямо. Събираме миговете и искаме да направим от тях вечност. Съжалявам, това никога няма да стане. Независимо колко милиони мигчета съберете заедно, те никога няма да се превърнат във вечност. Защото вечността е различна по качество. Вечността не е съставена от незначителни преходни моменти. Тя е друго измерение.

По същия начин, ако струпаме на едно място всевъзможни видове дребни детайли от материалното ни битие, не можем да създадем цялостната картина. Защото божествената реалност е различна по вид.

Ето едно много възвишено послание: Говинда танцува с Радхика. И ние се опитваме да сберем своя опит и знание, да съберем парченцата, и след това се стараем да формулираме голямата картина – това няма как да стане. Защото какво е нашето разбиране за танц? Някакво подрусване. Някаква техно-конвулсия. Не се и опитвайте. Това е нещо много сериозно – ако подходим с материално разбиране, никога няма да стигнем до духовното разбиране, до духовната реалност. Защото тя е качествено различна.

За да се доближим до божествената реалност, имаме само една възможност – тя да ни се разкрие, да снизходи към нас; тогава може и да зърнем нещичко от тази висша реалност. Тя винаги е само една стъпка нататък. Ала да направим тази една стъпка понякога отнема животи.

Тогава как можем да се свържем със святото име? Само ако святото име се спусне. Затова предложението ми за днес е да си припомним този толкова важен текст от Шрила Шридхара Махарадж, „Спускането на святото име“.

„Бхакти Ракшак Шридхара Махарадж седеше на покрива на своята обител в Навадвип. Много възрастният вече садху беше вглъбен в мислите си и аз се чувствах притеснен, че го безпокоя. Той ми направи знак да седна при него, и аз срамежливо се настаних на сламената рогозка.”

Виждате ли, животът в преданост е една много пречистена култура. Един слоган винаги трябва да помните: че глупците нахълтват там, дето ангелите се боят и да пристъпят. Ето тук преданият, който иска да запита Шрила Шридхара Махарадж, се чувства смутен: „О, той е в много вглъбено настроение. Дали да се натрапя и да го притесня сега в това настроение?“ Ала тъй като това е спускащ се процес, милостта се спуска от страна на стария садху и той казва: „Ела, ела, седни тук“. Колко красиво!

„Наоколо нямаше никого. „Оттук се виждат толкова много неща, които могат да ни напомнят за Чайтаня Махапрабху”, каза светият садху. „Река Ганг, тази гора, храмовете, любимото Му баняново дърво. А ти какво искаш?”

Разбирате ли, в това е разликата. Аз виждам само джунгла. Не виждам нищо специално. А неговото виждане е: „О, има толкова много неща, които ми напомнят Махапрабху.” Всичко е там. Или по-добре да кажа: всичко е тук. Единствено трябва да пречистим виждането си. И ако виждането ни е достатъчно проникновено, Кришна няма да може да се скрие от нас. Това е целта – да добием такъв остър поглед.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 05.05.2018, Рила)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос: Кое е по-въздигащо за душата – когато има някаква трудна ситуация, но ти я виждаш като дадена от Бога, или когато просто отхвърляш материалните неща – привързаността към материалното щастие? Когато не си прекалено привързан към материалните неща – това ли повече въздига душата; или другото – когато има страдание, а ти го виждаш като дадено от Бога?

Свами Тиртха: Ако разбирам правилно, това са двете възможности: или да гледам на житейските трудности като на дар от Бога, или просто да се отказвам от материалното щастие – това ли е въпросът? Ако Вие бяхте Господ, който от двата подхода бихте предпочели?

Отговор: Зависи от наклонностите на специфичната душа.

Свами Тиртха: Моето предпочитание би било към тези, които приемат трудностите като дар от мен. Защото мисля и чувствам, че това е по-висш тип съзнание. Просто да отричаш нещо или да си независим от материалното привличане – добре, това е хубаво. Но то не непременно е свързано с Бога. Докато, ако сме способни да приемаме дори трудностите в живота като знак от Него, като дар от Него – което е много по-възвишено разбиране – тогава сме много по-свързани с Него. Затова смятам второто за много по-изтънчен подход към божественото.

Но ако се позовем на „Гита“(7.16), там Кришна описва четирите категории хора, които се обръщат към Него. Как е казано? Тези, които страдат; тези, които имат някакви материални стремежи; тези, които са любознателни, любопитни; и мъдрите. Това са четирите типа. Първите три категории можем да наречем начинаещи, те са един вид търсещи. Или преследват материални амбиции и искат материални благословии от Господ, или страдат и искат да сложат край на материалните си страдания чрез Бога. Или пък са просто любопитни и искат да пробват нещо ново. Можем да кажем, че това са търсещите, те търсят нещо. Но какво да речем за мъдрия, четвъртата категория? Той вече не търси. Макар да е назован „онзи, който търси Абсолютната Истина“, той не е просто търсач. Можем да го наречем практикуващ. Виждате ли разликата между търсещ и практикуващ? И така, от обикновени търсещи, независимо какви са мотивите ни, трябва да израснем до практикуващи. Няма значение с каква мотивация сте дошли. Но има значение с каква мотивация оставате. Ако мотивацията ни е да израстваме, е най-добре.

И в края на краищата, преданите винаги са щастливи, винаги са доволни. Защо? Защото ние знаем, че ако имаме преданост, тогава всичко, което ни е необходимо за духовно израстване, ще ни бъде дадено. Две основни неща са необходими. Едното е знание или мъдрост, а второто е непривързаност. Предаността е първа, а синовете на Бхакти Деви са Гяна и Вайрагя – те ще дойдат автоматично. Не просто отречение, а свобода от привързаност.

Мнозина духовни практикуващи минават по пътя на страданието. Но трябва да има и други пътеки. Не само чрез трудностите можем да израстваме, можем да растем и в благоприятни условия.

(от лекция на Свами Тиртха, 05.05.2018, Рила)

(продължава от предишния понеделник)

Проповядването включва известно умение. Например, вие познавате Ишвара Прабху, той е много отдаден човек. Наблюдавам го от дълго време. Веднъж го попитах: „Прабхуджи, как така ти с готовност разговаряш с хората за времето, за футбол, за какво ли не, обаче не и да проповядваш?“ А той отвърна: „Ами, според каквото ги интересува.“ Много уместен отговор! Защото може днес някой да се интересува само от футбол. Но ако се сприятелиш с този човек, ако той е благоразположен към теб, утре може да се заинтересува от нещо различно – от времето, например. Малко по малко трябва да помагаме на хората да изграждат своите интереси, нали?

Така че това е един много мек подход в проповядването. И той е истински мистик. Всеки път, когато има програма, той винаги се крие. Но именно това е начинът да възпламени интереса към себе си, защото всички питат: „Къде е Ишвара? Къде е Ишвара?“ Внимавайте. Той е гений. Разбира се, когато сме сами в ашрама, аз също търся Ишвара: „Има толкова много неща за вършене. Къде си, Ишвара?“

От това се сетих за нещо. Защо бхактите, нашите братя и сестри, са наречени на Кришна или на Радха, или на гопите и гопалите? Това е втората част от въпроса – помненето. Защото, ако да речем, някой шофира много рисковано и вземе поредния завой с твърде голяма скорост, тогава всички бхакти ще извикат: „Хей, Кришнадас Прабху! Защо бързаш толкова?“ И ако това е сетният ви миг, няма да успеете да довършите изречението. Ще кажете само: „Хей, Кришнадас Прабху!“ и ще умрете с името на Бога на устните.

Така че има безброй начини да се долови мистерията. И можем да сме сто процента сигурни, че Кришна е измислил начини как да ни спаси. Защото когато си в неволя, знаеш как да се молиш. Ако всичко в живота ти тече по мед и масло, лесно забравяш. Но когато си наистина в беда, знаеш какво да правиш. Затова, докато бхактите ми идват с проблемите си, аз съм много щастлив и не им обръщам никакво внимание. Защото всъщност не са в беда. Ако са в беда, те знаят какво да правят. Ако не знаете какво да правите, значи не сте в беда. Затова подобрявайте ситуацията си, навлезте дълбоко в своя проблем. Тогава ще стигнете до пределите си и ще си кажете: „Чакай малко, аз си губя времето. По-добре да мантрувам, да свърша някакво служене, по-добре да съм свързан.“ Така че свамите си имат система за самозащита. Те не обръщат твърде голямо внимание на вашето жужене. Защото ако наистина сте загазили, ще знаете какво да правите. Ще хванете джапата си, нали? Защо не я хванете и докато проблемите ви са още малки? Толкова е просто.

Санатана: Наистина е!

Свами Тиртха: Благодаря ти!

Въпрос на Манджари: Казахте, че Кришна по-скоро ни притегля, вместо да ни бута. Но методът, който току-що обяснихте, не е ли по-скоро като бутане?

Свами Тиртха: Някой трябва и да бута. Но знаете ли, ако Кришна, Богът, ви тегли, а пък садху ви бута, все нещо ще се случи. Трудна работа е да бъдете помръднати. Господ не може да я свърши сам. Някой трябва и да ви срита задника. Нека лесната част от задачата остане за Бога – Той свири на флейтата. А някой трябва да се заеме и с тежката работа – да ви гълчи. Това е жертва.

(следва продължение)