Archives

Calendar

April 2020
M T W T F S S
« Mar    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  



Допълнителни издания issues

2011_NYR_02425_0452_000(a_painting_of_krishna_lifting_mount_govardhan_north_india_pahari_regio)

(от лекция на Свами Тиртха, 19.08.2015, сутрин, Лудащо)
 
(продължава от предишния понеделник)
 
Да принадлежиш към свещена традиция означава също и посветеност. Дотогава съм бил волна паднала душа, сега съм паднала душа на каишка. А казвам ви, много е полезно, много е добре да си на каишка. Защото ако едно куче има каишка, за него се знае, че принадлежи на някого. Така че щом принадлежим на дадена традиция, трябва и да я представяме. 
Тогава възниква друг въпрос: как да подпомагаме тази традиция, как да служим на тази традиция, как да поддържаме тази традиция? Има много начини да помогнем на една традиция да се съхрани и да процъфтява. На първо място има индивидуални практики. Ако възпявате светите имена, възпяването на светите имена като традиция се поддържа. И дълго време може да си мислите, че вие извършвате практиката: „Аз започвам да мантрувам.” Но на мен ми се струва, че е обратното. Мантруването, традицията се нуждае от практикуващи; затова тя призовава практикуващите, приема и прегръща все нови и нови практикуващи. Това също доказва, че не хората поставят началото, а поканата идва откъм божествената страна: „Заповядайте, присъединете се към тази практика.” Така че постоянно трябва да осъзнаваме това – че участваме в нещо свръхчовешко. 
Съществува и общността – социалната страна на традицията. Например организиране на събития, поддържане на храмове, проповядване, публикации и т.н. Виждате, това е много интегрална част от нещо изключително значимо и божествено. Това е общият знаменател на всички духовни групи и всички духовни практики – те трябва да отразяват божественото и да извеждат човека на божествено ниво. 
И така, да принадлежиш на свята традиция означава да имаш основа. А също и да имаш светла цел. Затова чрез правилно култивиране трябва да подпомагаме тази школа да се разраства, тази традиция да процъфтява. Не забравяйте за възрастните гопали – когато Кришна повдигнал хълма Говардхана, те също подпирали с тоягите си: „Така няма да Му е толкова тежко, Кришна е малко момче, ние също можем да подпираме с гегите.” Ние сме като тези възрастни гопали, и ние подпираме с мъничките си тояжки. Мисията на Махапрабху, мисията на Кришна бездруго си върви, но ние все пак държим своите малки пръчки. 
Позволете ми да цитирам само едно изречение от Шрила Шридхара Махарадж. Той казва, че този процес на бхакти е пътуване от земята на недоверието и разочарованието към земята на красотата и любовта. Така че от съмнението ние искаме да стигнем до царството на божествената любов. Затова вярваме в Източника, Поддръжника и Окончателния подслон на вселената. Вярваме във вечността на душата и в принадлежността ѝ към Всевишния. Вярваме в светостта на живота и във върховната му мисия. Вярваме в победата на светлината над мрака. Вярваме също и във възможността за пречистване и усъвършенстване. Доверие.
 
(следва продължение)


222915_113007992117543_112302102188132_123894_2588711_n

(от лекция на Свами Тиртха, 19.08.2015, сутрин, Лудащо)
 
(продължава от предишния понеделник)
 
Свами Тиртха: Какви са последиците ако принадлежим към дадена свещена традиция? Това е въпрос, затова моля ви, допринасяйте!
Отговор: Следваме автентичен духовен водач от тази традиция.
Свами Тиртха: Добре. Това право ли е или задължение? 
Яшода: Привилегия е. 
Свами Тиртха: Добре, нека спрем тук за малко. Ако казвате, че да се следва автентичен учител е привилегия, аз съм съгласен – това е възможност, това е привилегия, това е славна позиция. Но не е лесно. И може да си мислите, че всички тези, които днес са толкова близо до учителя и се радват на вниманието и прегръдката му, са в много прекрасна, уникална позиция. Всички те са много усмихнати. Обаче видели ли сте пътя, който са изминали, за да стигнат до тази позиция? Сега всички се усмихват, ала е било време когато поне от едната страна е имало сълзи. Така че ако виждате усмивки, моля ви, предположете, че трябва да е имало и друго. Както се казва: без корени няма плодове. Можем да кажем и: без сълзи няма усмивки. И трябва да сме готови да платим тази цена. 
Други последствия от следването на свята традиция? 
Харибхакти: Следвайки такава традиция, идва момент, когато осъзнаваме целта на живота си, смисъла на живота си. 
Свами Тиртха: Много хубаво. И това се случва много пъти. Най-напред, когато срещнете бхактите си мислите: „О! Сега осъзнах целта на своя живот!” После, след известно време достигате до малко по-висше разбиране за своята идентичност, за своята духовна роля, и тогава отново възкликвате: „О, сега вече разбрах, сега вече проумях мисията на живота си. Преди не я знаех, но вече знам.” И това продължава пак, и пак, и пак. Защо? Защото това е прогресивна еволюция на съзнанието. Не само на индивидуално ниво – че разбираме за себе си все повече и повече – но също така можем да се доближаваме до все по-фини, по-деликатни идеи, принципи и практики в божествения живот. 
Това е много добре разкрито и показано в историята за сина, когото бащата изпратил при един учител да изучава „Шримад Бхагаватам”. След една година момъкът се върнал и бащата попитал: „Е, мой скъпи синко, изучи ли се?” А синът отвърнал: „Да! Да, татко, научих всичко!” Тогава бащата казал: „Нищичко не си разбрал! Връщай се при учителя да учиш!” На следващата година момчето си дошло отново и бащата попитал: „А сега, скъпи синко, изучи ли се?” Момчето отговорило: „Мой скъпи татко, миналата година не знаех нищо, обаче вече знам всичко.” Бащата рекъл: „Обратно! Не знаеш нищо, връщай се при учителя си!” След още една година момчето пак дошло и бащата попитал: „Скъпи синко, изучи ли вече всичко за „Бхагаватам”?” И най-сетне синът отвърнал: „Скъпи татко, разбрах, че не разбирам нищо за това.” Тогава бащата казал: „Браво, моето момче!” 
Така че ако сме разбрали целта на живота си – много добре, нека продължаваме напред! Ще се върнем на този въпрос след една година, след две години, след три години. 
 
(следва продължение)


soulbird

(от лекция на Свами Тиртха, 19.08.2015, сутрин, Лудащо)
 
За да протича животът ни в нормално здравословно състояние се нуждаем и от малко тамастична част – например спане. Да искате да одухотворите живота си не непременно означава да не спите въобще. Но трябва да одухотворяваме сънищата си. Ако един нормален човек спи – това е тама-гуна. Но ако един чист предан спи – това е концентрирано божествено служене. Така че ако искате да имате хубав дълъг сън, следвайте това концентрирано божествено служене. Наистина го имам предвид! 
Но как да съумеем да одухотворим нощите и сънищата си? Най-напред се стремете да одухотворите дните си и делата си. Това означава малко контрол. Контрол над действията на тялото, контрол над вашите амбиции, контрол над мислите ви. И накрая ще добиете контрол и над сънищата си. 
Има една специална практика – нарича се пътуване насън – когато учителят и ученикът обикновено лягат в една стая или близо един до друг и сънуват заедно. И те общуват в сънищата си, вървят заедно насън. Преди много време бях чел за тази практика в една книга по йога и си казах: „Ясно, това е някаква мистична практика”. Но съвсем наскоро срещнах един бхакта, който ми разказа такава история: той имал възможността да спи съвсем близо до своя учител и когато се събудили, си говорили за пътя, по който са вървели. 
Така че тези толкова специални неща не са кой знае колко далеч от вас. Но как да ги постигнем? Чрез много силна хармония между участниците. Разбира се, не ви предлагам да се втурнете в стаята на духовния си учител, когато той иска да спи. Защото най-напред е настройването в хармония, пък сетне втурването. И всъщност това става с покана. 
Въпросът беше как да одухотворим дейностите си, нали? Една много важна част от това е винаги да държите духовния си идеал пред очите си. Накрая се надяваме, че ще постигнем целта си. Това е осъществяването на святата традиция – тя започва от божествен източник, имате много добро духовна практика и в края на краищата постигате духовните си цели. Източникът е божествен, целта е божествена, а практикуващият трябва да е одухотворен. И каква е тази божествена цел? Същата, която е поставила началото на святата традиция – отглеждане на божествената любов. Святата традиция е започнала с тази цел – да се култивира божествената любов. 
 
(следва продължение) 


20170930_115657

(от лекция на Свами Тиртха, 17.08.2015 сутрин, Лудащо)
 
(продължава от предишния понеделник)
 
Ние имаме своето разбиране, но реалността в живота нарежда другояче нещата и трябва да сме способни гъвкаво да се пренастройваме. Мнението на Шрила Шридхара Махарадж за това какво е религия е „правилна настройка”. Мисля, че няколко думи или едно изречение от него стига да медитираш цял живот – такава дълбочина има! 
Научният метод за анализиране на бъдещето и правене на планове за бъдещето се нарича прогноза. Това всъщност идва от корена гяна. Знание, гносис, гяна – коренът е един и същ. Прогноза означава предварително знание, предварителна картина, идея за бъдещето. Бъдещето е много специално положение, защото реално не съществува. При все това можете да допринесете към него, можете да промените бъдещето. Така че то е един вид предстояща, възможна реалност. 
Прананатх: Мисля, че това е важна тема. Бъдещето принадлежи на тези, които имат визия още преди тези бъдещи възможности да са се проявили. Онези, които наистина виждат бъдещето са малцина. И мнозина заявяват, че имат концепция за бъдещето, макар да нямат. Ако просто следваме течението, това или е признак за пълна отдаденост – че приемаме всичко, което ни дава Бог; или е тотално неорганизирано състояние, в което си нямаме и идея какво се случва. Има една немска поговорка, която ми е трудно да приема: че един съвсем простичък и скучен ден днес, в бъдеще ще бъде изключително приятен спомен. Да се планира бъдещето – мисля, че това е много отговорна задача за нас. Трябва предварително да създаваме прекрасната идея за бъдещето, не впоследствие да превръщаме миналото в красива история. А как да сътворим светло и прекрасно бъдеще? Нужни са два фактора: единият са благословиите, а другият – съгласието, единодушието на групата. Ако имаме тези два фактора, плюс можем да добавим индивидуалната отговорност и посветеност, това ще доведе до бъдещ растеж. Животът е много скъпоценен; не бива да оставяме тези безценни мигове, години и векове да отминават безсъзнателно. Вместо да имаме диви мечти за университет, старчески дом, болница или летище в Лудащо, трябва съвсем последователно, ден след ден, да сме по-отговорни в мисленето си, за да може да се разчита на нас, вместо да създаваме проблеми с големите си планове, които няма кой да осъществи. 
Свами Тиртха: Мисля, че ти теоретично описа същината на планирането на бъдещето. Но аз очаквах по-практически визии. Защо? Защото ако имаме нещо конкретно, нещо реално, което да изпълняваме и да се надяваме, тогава можем да го осъществим; ако имаме само някакви смътни идеи е много трудно нещо да се случи. Нужен ни е стабилен и дългосрочен, спокоен растеж. Най-старите дървета растат най-бавно. Направим ли веднъж една стъпка, тя трябва да е осъществена напълно. Не да се втурваме напред, а след това да се връщаме назад. Бавно, бавно, но постоянно израстване.
Акинчан: Един главен мотивиращ фактор за всички ни е Лудащо като център. Или в по-широк смисъл – святото, свещено място. Ние, хората, като цяло не се променяме. Щом едно свято място или център на внимание е било мотивиращ фактор в миналото, така ще бъде и за в бъдеще.
Свами Тиртха: Моята визия за бъдещето е този благороден експеримент да е успешен. Мисля, че в една посока като главна бъдеща цел пое още Гурудев, защото той искаше да приложи на дело универсалният принцип, божествената любов – която е съхранена в Индия, но концепцията е универсална – той искаше да я пренесе и интегрира в нашите страни. Това е една цел за бъдещето. Затова моля ви, мислете в по-голям мащаб – каква е целта? Хубаво е Лудащо да се разраства – но защо? За да дава възможност на хората да разберат и въплътят цялата тази духовна култура. 
Рамвиджай: Гурудев, ти говориш за експеримент. Експеримент за мен означава, че резултатите не са сигурни; имаме някаква идея, но проверяваме дали тя работи. Каква е разликата между обичайното практикуване на духовната култура и твоя експеримент? 
Свами Тиртха: Ерес. В съвсем позитивен смисъл. Защото оригиналното значение на „ерес” е „да избереш”, „да намериш нещо”. От множеството различни алтернативи да намериш една, да избереш една – това е „ерес”. Ние искаме да открием едно добро решение. Не всички възможни мнения, а едно вярно решение. И мисля, че се налага да поемем някои рискове, за да намерим вярното решение. 
Има нещо много важно: моля ви, всички да обърнат внимание! Ашрамите трябва да бъдат подкрепяни и трябва да им се служи. Когато сте в беда, много добре знаете каква е значимостта на ашрама. Моля ви, не забравяйте това и когато животът ви тече добре; тогава трябва да поддържате ашрама.
Тук в Унгария имаме множество различни организации, легални бордове и какво ли не. Докато в София още от самото начало решихме, че ще избягваме всички тези формални институционални организации. На практика имаме една виртуална организация – Българско Ваишнава Общество, което всъщност не съществува официално, то е просто група хора, обединени от дадени принципи. Същите неща като служене в Унгария ги извършваме по различен начин, а в София го правим без никаква легална структура. Така че ако питаш какъв е експериментът – ето един експеримент: нека видим как работи без никакви легални институции. И мога да ви кажа, че работи както трябва. Точно както организираната форма работи както трябва в Унгария. А ако можем да се радваме на благата от двете алтернативи и да се учим едни от други, тогава израстването ще е цялостно.


Той

(от лекция на Свами Тиртха, 19.08.2015, сутрин, Лудащо)
 
Трябва да призная, че съм изпълнен с въпроси, съмнения, отговори, теми, перспективи и наистина се наслаждавам на тази ситуация. Защо е добре да имаме въпроси? Защото има ли въпрос, има и отговор. С болшинството от вас се познаваме от дълго време, споделяме живота и идеалите си. Навярно сте забелязали, че съм готов да правя експерименти. И мисля, че всички вие сте част от този велик експеримент. Защото какво правим ние насред материалното обкръжение? Стремим се да трансцендентализираме своя живот, да превърнем материалното в духовно. Мисля, знаем от теорията, а също и от практическия си опит, че светът наоколо е много странен. Движи се в много необичайна посока. Навън е Кали Юга. И бях предизвикан с един много сериозен въпрос: щом отвън е Кали Юга, какво е отвътре? Не бих бил удовлетворен, ако вътре също е Кали Юга – в сърцата ни, в умовете ни, в нашите среди, в нашите ашрами. Затова основният въпрос за мен е: как да въдворим една Златна епоха на духовността, противно на условията на външната Кали Юга. 
Знам, че вие много добре познавате философията и ще възроптаете: „На нас не ни стига Златна епоха. Нуждаем се от духовното небе, не от някаква незначителна Златна епоха на планетата Земя!” Но какво е Златната епоха за нас? Духовните ценности да властват в личния ни живот, в личното ни обкръжение. И считам, че това е кауза, цел, за която си заслужава да се правят жертви.
И така, как да осъществим, как да помогнем на тази Златна епоха да се прояви в собствения ни живот и в нашите кръгове на общуване? Имаше един коментар: „Защо водачът не изрази становището си? Тогава ще е лесно да се разбере, да се следва и осъществява.” Но аз не искам да го изразявам. Малко по малко и това ще стане, но сега целта не е тази. По-скоро вие трябва да помислите и да допринесете с идеи. Не е нужно да се съгласявате, застъпвайте дори противостоящи си идеи, конфронтирайте се и стигнете до някакво заключение. Защото ако чрез собственото си разбиране обмислите какво се случва, считам това за много скъпоценна реализация. 
 
(следва продължение)

 



gopi-krishna

(от лекция на Свами Тиртха, август 2014, Лудащо)

Състезателният дух не е хубаво нещо. При все това вие, като опитни духовни практикуващи, имате някои извинителни причини за духовно състезание. Да се съревноваваме със самите себе си, например, за да надмогнем своите недостатъци; ако истинското ни его и фалшивото ни его се съревновават – мисля, че такова състезание е одобрено. 

Но съществуват и по-висши причини за духовно състезание – да се увеличи удовлетворението на Кришна. Както всички знаем, има многообразие от чувства и подходи към Кришна. Особено във Вриндавана, това е описано в няколко прототипа. Както майка Яшода и Нанда Баба са образци на родителските, семейните отношения с Кришна. И може би най-интересните и най-вълнуващи образци са гопите и гопалите. Гопалите имат един вид приятелство с Кришна със смесица от различни раси, различни емоционални чувства – като подправките на живота. А гопите, пастирките във Вриндавана, също питаят най-различни чувства, макар най-общо тяхната привързаност да се основава на любов. 

Бих искал да ви поканя на едно преживяване: просто се пренесете във Вриндавана. Не е особено трудно, тъй като тъкмо сега сме съвсем близо до вриндаванската атмосфера. Толкова дъжд, студ, много бхакти и т.н. И Кришна е във фокуса. Затова нека влезем в това настроение на търсене на Кришна! 

И какво е съревнованието между гопалите и гопите? Те искат да обсебят Кришна, искат Кришна да дойде в тяхната група. Всички знаем, че мантрите действат като заклинания. Ако повтаряте името на някого, той неминуемо ще дойде, за да бъде във фокуса. И така, гопите имат такова заклинание, а гопалите също имат магически думи. Сега влизаме във Вриндавана. Радхе Кришна, Радхе Шям! Хей Говинда, хей Гопал! В сърцата на преданите възниква състезателен дух. Сега гопите повеждат: Радхе Кришна, Радхе Шям! Но гопалите не позволяват това да се случи! Хей Говинда, хей Гопал! 

И двете групи търсят, но не намират. Какво да сторят тогава? Гопалите са неудовлетворени: дали пък не трябва да търсят в настроението на гопите? И ето, те взимат настроението на гопите: Радхе Кришна, Радхе Шям! А гопите вземат настроението на гопалите: Хей Говинда, хей Гопал! 

Каква е специалната практика и принос на бхакти като процес на предано служене? Това е възпяването на светите имена. В скрита форма то присъства в множество религиозни процеси, но е съвсем ясно формулирано в нашата традиция. И както се опитахме да изразим в този бхаджан, думите и названията действат като магически заклинания. Така че щом чрез словото влизаме в досег с божественото, то е нещо много могъщо. 

Разбрали сме, че възпяването на светите имена е много важно. Това е лесно да се приеме. Но имало един случай, в който Чайтаня Махапрабху не повтарял имената на Кришна, а възпявал в Навадвип: „Гопи гопи!” Затова бил критикуван от местната общност: „Има някаква полза от повтаряне на имената на Бога, но каква полза можеш да извлечеш като повтаряш това „гопи гопи”? Какво е това?!” За щастие, слушайки напътствията на нашите учители, ние разбираме каква е значимостта на такъв вид мантруване. Защото качествата на обожаемия обект се прехвърлят върху обожаващия.



shabari

(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
 
(продължава от предишния понеделник)
 
Точка номер десет: „Човек трябва да обожава муртите в храма в съответствие с предписаните принципи, като им поднася арати и прасад, украсява ги и т.н.”[1]
Въпрос на Хари Лила: Бе споменато, че преданите предлагат на муртите прасадам. Прасадам ли е или бхога?
Свами Тиртха: Обикновено предлагаме бхога, а когато бъде приета от Кришна, от муртите, става прасадам. Най-общо бхога означава „храна” или „наслаждение”. Така че цялото наслаждение най-напред е за Кришна. Да предлагаме храната си на Кришна означава, че не я опитваме докато готвим, готвим в много чисто настроение, следваме всички предписания, звъним с камбанката, поставяме листенце туласи на чинията, и т.н. Но когато Майка Яшода готви за Кришна, тя опитва храната: „О! Трябва още малко сол” и добавя. Тя нехае за ритуалното приношение, а майчината й грижа е насочена към удовлетворението на Кришна. Коя беше онази бхакта на Рама, която опитваше храната?
Мадхава Сангини: Шабари.
Свами Тиртха: Как беше историята?
Мадхава Сангини: Тя очаквала Рама да дойде и била събрала плодове за Него. И когато Той дошъл, тя най-напред опитвала дали са сладки или не, пък след това Му ги поднасяла. И Рама приемал с радост. 
Свами Тиртха: Да. Казва се също така, че каквото е дадено от чист предан или каквото е прието от чист предан е прасадам. Дали звъните с камбанката или не – това няма значение. И така, общото правило е: следвайте предписанията – и обикновено това е методът. Но враджавасите[2] имат много-много специална връзка с Кришна. 
Позволете ми да споделя с вас една много свидна за мен случка. Храмът Радха-Раман, който е друг известен храм във Вриндавана, е създаден във времената на госвамите от Гопал Бхатта Госвами. Казват, че в този храм огънят в кухнята гори от петстотин години без прекъсване. Те влагат толкова голямо внимание в това да поддържат потока на служенето, че той постоянно гори там. Всяка вечер има красиво музикално приношение в този храм, хубави бхаджани и киртани. И когато бяхме в този храм видяхме един възрастен джентълмен, който също бе дошъл на посещение – точно както беше казано, че сутрин и вечер трябва да отиваш до храма. Там олтарът е малко повдигнат. А муртито е много дребно. Така че се оказваш много далеч от мъничкото мурти. Пък ако си и стар е много трудно да Го видиш, нали? И така, когато завесата се отвори, музиката започна и преданите се събраха, този възрастен джентълмен извади своя монокъл да провери: „О, да! Радха-Раман!” Беше много удовлетворен. А какъв беше следващият му жест? Подаде далекогледа на другите, за да могат те също да видят. Беше толкова красиво! Споделяне: „Тук е моят танцуващ Бог. Погледайте Го и вие!” На следващия ден проверих: той пак беше там със своя монокъл. Така че това е тяхното толкова съкровено настроение, което развиват към любимия си ищадев[3]. 
 
1. „Нектара на предаността”, Глава 6
2. Жителите на Вриндавана
3. божество


Radha-damoder-temple

(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
 
(продължава от предишния понеделник)
 
Точка номер девет: „Човек трябва да обикаля сградата на храма поне три пъти. Всеки храм е направен така, че да може да се обиколи поне три пъти. Някои предани обикалят храма по повече пъти – десет или петнадесет, в съответствие с обетите си. Госвамите имали обичая да обикалят хълма Говардхана. Човек трябва да обикаля и цялата област Вриндавана.”[1] Това също е като шествие. На практика ежедневно можете да видите поклонници и посетители във Вриндавана на парикрама-марга, поклонническия път. Не знам колко е дълъг този път, но отнема около два – два и половина часа да се измине цялото разстояние. Има различни места, свързани с лила, както и храмове, които да бъдат посетени – места, на които да си припомним забавленията на Кришна и на Махапрабху. И особено в дните на Екадаши много предани правят тази обиколка около града. Днес също е Екадаши. Така че можете да медитирате как се разхождате из Вриндавана. И обикновено когато се обикаля олтара вътре в храма, на гърба на олтара можете да докоснете чело в стената и да промълвите молитвите си. Същото е в Падова, Италия, където е саркофагът на Свети Антоний. От задната страна хората отиват, докосват го и се молят – същото е. 
Бе споменат и парикрам около хълма Говардхана. Най-кратката обиколка е двадесет – двадесет и няколко километра, но може да я удвоите, посещавайки и други места. Да се измине пеша е доста трудно. Веднъж на едно Екадаши тръгнахме с намерението да направим пълен Говардхана парикрам. Обаче Адити, която е танцьорка, имаше уговорка за едно танцово представление следобеда. Тръгнахме, но разстоянието вместо да намалява, започна да расте, а пък времето се разбърза. На светите места измеренията понякога се объркват. Едва бяхме изминали една трета от обхода, когато осъзнахме, че няма как да успеем, невъзможно е! Започнахме да обмисляме: дали да се върнем обратно – но да се върнеш не е много хубаво; дали да продължим – обаче тогава няма да стигнем. Какво да сторим? В крайна сметка решихме да вземем рикша. Ала това беше нова беда, защото преданите наоколо започнаха да ни сочат с пръст: „Какви ги вършите? С рикша – на какво прилича това? Мързеливци!” О, Господи!
Така че ако поемете на Говардхана парикрам, премислете два пъти. Затова има изход: ако посетите храма Радха-Дамодар и обиколите двора и храмовия комплекс четири пъти – това се равнява на Говардхана парикрам. Така че това е изходът. А този храм е много важен, между впрочем. Това е мястото, където е живеел Шрила Прабхупада във вриндаванския си период. Там са малката стая и кухничката, които е ползвал. На олтара са се събрали много от главните мурти на госвамите, има отпечатък от стъпалото на Кришна върху една каменна плоча; а в двора ще откриете самадхи (гробницата) и бхаджана-кутир (колибата) на Рупа Госвами. В другия двор е самадхито на Джива Госвами. Така че това е много-много наситено място. Ако се окажете във Вриндавана, непременно идете в този храм! 
 
(следва продължение)
 
1.  „Нектара на предаността”, Глава 6


градушка от цветя

(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
 
(продължава от предишния понеделник)
 
Следваща точка: „Когато носят муртито за разходка по улиците, преданият трябва незабавно да се присъедини към процесията.”[1] Защото Кришна танцува. Той танцува на олтара, но от време на време иска и да се огледа наоколо. Както в храма Джаганнатх Той има лятна ваканция в храма Гундича. Щом ние имаме ваканция, Той също може да има, не е ли така? Шествието, когато извеждат муртите навън, означава, че повече хора могат да се присъединят, да видят и да участват в това щастливо събитие. 
Интересно е да се надзърне малко в традицията. Шрила Прабхупад казва: „В тази връзка може да се отбележи, че в Индия, и особено в храмовете във Вриндавана, системата е, че освен главното мурти, което постоянно пребивава на основната територия на храма, има комплект по-малки мурти, които се извеждат с процесия вечер. В някои храмове е обичай вечерното шествие да е придружено от музикална група, има красив голям сенник над муртите, които седят на украсени тронове в колесница или паланкин, носен от преданите. Муртите излизат по улиците и пътуват из квартала, докато местните хора излизат и поднасят прасадам. Всички жители на квартала следват процесията, така че гледката е много красива. Когато муртите излизат, служителите на храма изнасят пред тях отчета за ежедневните сметки: толкова е приходът, толкова разходът. Идеята е, че муртото е считано за собственикът на цялото учреждение. А всички свещенослужители и останалите хора, грижещи се за храма, се считат за слуги на муртито. Тази система е много, много стара и все още се следва. Затова тук се споменава, че когато муртито се разхожда, хората трябва да последват шествието.” 
В Индия се отнасят към Кришна, а също и към муртите, по много персонален начин – Те са собствениците на храма. Напълно реално е да съществува легално регистриран имот на името на муртите. Собствеността принадлежи на муртите. Не е ли красиво? Бог е личност и може да притежава мястото. Това би било много трудно да се обясни тук. Чиновникът пита: „Кой е собственикът на това място?” „Господ. Ако ще събирате данъци, обърнете се към Него.” 
Точка номер осем: „Преданият трябва да посещава храм на Вишну поне веднъж или два пъти на ден – сутрин и вечер. Във Вриндавана тази система се следва много стриктно. Всички предани в града ходят сутрин и вечер в различни храмове. Затова в тези часове има големи тълпи из целия град. Във Вриндавана има около 5 000 храма. Разбира се, не е възможно да се посетят всички, но има поне дузина много големи и важни храмове, които са установени от госвамите и трябва да бъдат посетени.” 
 
(следва продължение)
 
1.  „Нектара на предаността”, Глава 6


Hallerbos Belgium

(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)

 
(продължава от предишния понеделник)
 
Третият елемент тук: „Човек трябва да приема цветя и гирлянди, които са били поднесени на муртито и на духовния учител, и да ги поставя на тялото си.”[1] Цветята са израз на любов и внимание. Цветето е много красив плод на всяко растение или дърво. Така че това е нещо много есенциално и ако ние даваме тази най-добра част от нещо на Кришна в знак на поздрав, Той може би ще е удовлетворен. Особено красиво е когато поднасяме листенца от цветя в лотосовите нозе на Бога. За да върви Гоуранга Махапрабху по килим от цветя. 
Веднъж преживях това в България. Бяхме на екскурзия, мисля, че беше през 2005-та. Беше ранна пролет и всичко беше обсипано с цветя. Дърветата, ливадите – всичко! Наистина имаше хиляди цветове! Боях се да пристъпя, за да не смутя красотата и изобилието на природата. Така че ако поднасяме тези прекрасни цветя, тези прекрасни Божии творения в служба на Него, това е като обратна връзка – Той дава цветята, а ние Му ги поднасяме. И когато цветята, които са докоснали тялото Му, се върнат при вас, те носят потока на тази божествена енергия. 
След това идва четвъртата практика, която мисля е много любима на бхактите тук в София: „Човек трябва да се учи да танцува пред муртите.” Защото този процес е танцуване и пеене. Е, понякога има и плач, и страдание, но основно е танцуване и пеене. 
Веднъж чух за една италианка, историк с международно признание. Тя развеждала туристи в националния музей в Делхи. Накрая стигнали до един каменен къс, където бил гравиран Рама и част от Неговата лила. Тя била толкова съсредоточена, че не можела вече да разказва, а изтанцувала лилата пред публиката. Толкова красив начин на изразяване! 
Затова тази точка тук – да се учим как да танцуваме пред муртите – това е духовна практика. Не е някакво повърхностно шоу, а духовна, божествена практика. Махапрабху танцува. Кришна танцува. Шива също танцува. Е, танцът на Шива слага край на вселената – толкова могъщо танцува той. Но понякога танцува с Ума Деви и танцът им е много красив. Така че виждате, всички Богове танцуват! Защо ние да седим бездейни? Това също е и начин на общуване: щом Те танцуват, ние също танцуваме. Присъединяваме се към Тяхното щастие, към Техния изблик. Така че този танц трябва да е израз на нашето настроение на служене. 
Следващата точка: „Човек трябва да се учи да се покланя незабавно щом види муртите или духовния учител.” Това е израз на нашето смирение, начин да изразим почитта си. А без да се отдава дължимата почит е невъзможно да се учи. Трябва да сме смирени, за да получим божественото послание. 
Следващата точка: „Веднага щом човек посети храм на Кришна, трябва да се изправи.” Това е друг израз на почит. Не знам какъв е обичаят тук, но в Унгария само допреди 50 години, какво да говорим допреди 100, когато хората минавали покрай храм, те се прекръствали в знак на своята вяра и благоговение. Или когато църковните камбани биели по пладне всеки ден, хората, които копаели на полето, спирали работа, сваляли шапки и си спомняли за Бога, свързвали се с Него. Това е било част и от нашата култура. Сега автобусът или колата ви минава пред храма, а вие си казвате: „Ох, закъснявам, няма да стигна навреме” – не обръщате внимание. Или: „Пак задръстване! Налага се да вися пред църквата.” Така че практиките ни, начинът ни на мислене деградират толкова много, толкова бързо. Затова нека се стремим да възстановим този божествен порядък. Независимо каква е религията ни – това няма значение. Защото ако някой обръща повече внимание на божественото – по какъвто и да било начин – това определено ще му е от помощ. 
 
(следва продължение)
 
1.  „Нектара на предаността”, Глава 6