Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 вечер, София)

Голяма чест е да бъда тук с вас. Идвайки насам се чувствам като че идвам във втория си дом. Днес бих искал да поговорим малко за времето. Времето, което е много значим фактор. Ние си мислим, че времето отминава, а времето се смее и казва: хората отминават. Кой е по-силен – вие или времето? Обикновено времето е по-силно от човека. Има възможност да надмогнем ограниченията на времето – стига да знаем тайната. А знаете, ние всички обичаме тайни. Веднъж организирахме серия лекции под заглавие „Тайните учения“. Дойдоха два пъти повече хора от обичайно. Защото всеки търси тайните.
И така, каква е тайната на времето? Как да управляваме периодите в живота си? Това не е лесен въпрос. Но ако се обърнем към древното божествено познание и откровение, оттам получаваме много задълбочена и значима информация по темата.
Нека започнем с малко теория относно времето. В „Бхагавад Гита“ се казва, че времето е божествена енергия. В един смисъл можем да кажем, че то е самият Господ в един много специален облик, много специална енергия. Кришна казва: „Аз съм времето, унищожителят на световете”[1]. Това е един доста плашещ аспект на времето, което слага край на всичко. Именно затова долавяме, че времето е ограничение. Обикновено това е начинът, по който възприемаме времето – опитваме се да догонваме отминаващото време и обичайно сме толкова заети, че времето не ни стига за нищо. Казват, че времето се забързва. Не знам какъв е вашият опит, но веднъж един предан каза на един духовен учител: „О, ние напълно осъзнаваме, че ти работиш за нашето добро по 28 часа на ден”. И тогава учителят отвърна: „Сега разбирам защо съм толкова уморен. Щом трябва да работя по 28 часа на ден за вас, това си е тежка работа”. Така че времето като ограничение съществува. Това е една от характеристиките на тази енергия, която е божествена енергия. И обикновено това е плашещата страна на времето.
От друга страна, времето се споменава и на друго място в „Гита“: „Аз съществувам като вечното време, безкрайно и неизмеримо”[2]. Какво различно отношение! Тогава времето не ви отнема, не ви ограбва живота ви, а предоставя измерение, в което можете да изразявате себе си и да преживявате своя живот. И чувствам, че духовни практикуващи като нас, трябва да развием такъв тип отношение към времето – да приемаме времето като възможност, а не като нещо, което ще изгубим.
И така, за материално мислещите хора времето съществува като ограничение. Но за мислещите по духовен начин хора, времето съществува като вечност. Разбира се, обичайно ние виждаме живота като пълен със страдания. И човек може да си рече: „Този ограничен живот е толкова горчив, че не ми е нужен вечен живот. Ако и той ще е същата горчилка, не ми е нужен.” Затова внимавайте! Недейте да проектирате своя днешен ден във вечността.
Но времето е божествена енергия. Трябва да се отнасяме добре с него, да го оползотворяваме добре. Казват, че в настоящата епоха, на човека е дадено да живее по сто години. Ние обикновено не живеем толкова дълго, ала това е периодът, който може да бъде доживян – сто години. При все това, въпросът не е колко години можеш да натрупаш, а какво е качеството на живота ти. Можеш да изживееш един дълъг живот лишен от смисъл. А може животът ти да е кратък, но ако е наситен и смислен, тогава е успешен. Така че признак на духовния практикуващ е, че използва времето си правилно. Понеже, уви, обичайно не можем да променим хода на времето. Казват, че човек може да постигне такава сила, че да спре времето. Аз мисля, че долавяме това дори без никакви мистични сили, когато, да речем, чакаме в болницата за операция – времето застива, то спира да се движи. Възприятието на времето е нещо съвсем субективно. Друг път, когато седим тук в йога студиото, цяла една вечер отлита като две минути. Така че възприятието на времето е нещо много важно, но въпреки това не бива да си губим времето.
Знаете ли, веднъж трябваше да изнеса беседа за времето. Обичайно се стремя да съм точен; особено когато човек ще е лектор, налага се да е там навреме. Обаче този път осъзнах, че ще закъснея с половин час. Но публиката беше много любезна, всички чакаха търпеливо. Затова се възползвах от възможността да ги възхваля и им казах: „Виждате ли, днес ви демонстрирах какво е времето.”
Но не искам да ви отнемам времето, тъй като сте дошли за духовно преживяване. Това са просто някои мисли, с които да започнем разговора за времето, за възприемането на времето. Както ви казах, има тайна как да се преодолеят ограниченията на времето. И ако се влеем в божествения поток, в божествената вибрация на възпяването на свещени мантри и химни, това ще ни донесе едно друго възприятие за времето – надникване във вечността. Затова вместо твърде много да говорим за времето, нека преживеем квантов скок във вечността чрез възпяването.

(следва продължение)

1.  „Бхагавад Гита“ 11.32
2.  „Бхагавад Гита“ 10.33

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Гита Говинда: В Пета Песен на „Бхагаватам“ има един стих, че „Онзи, който не може да избави подопечните си от пътя на повтарящото се раждане и смърт, никога не бива да става духовен учител, баща, съпруг, майка или почитаем полубог.”[1] Човек може да пита духовния си учител за напътствие в някоя житейска ситуация, но откъде да добиеш увереност дори да питаш.
Свами Тиртха: Просто питай.
Гита Говинда: Добре, но аз не съм сигурна, че мога да се погрижа даже за себе си. Как бих могла да се грижа за някой друг?
Свами Тиртха: Затова недей да заемаш тази позиция, недей да ставаш гуру.
Гита Говинда: „Баща, майка, учител или полубог”.
Свами Тиртха: Добре, недей да ставаш полубог. Виждам, че сега имаш увереността да питаш. Но не съм съгласен за едно. Докато си мислим, че „Аз ще спася този човек. Аз действам, аз постигам…“ Не поставям под въпрос авторитета на „Бхагаватам“, но виждате ли, можем да разберем погрешно нещата. Както е казано, фалшивите концепции остават с нас много дълго време. Гурудев например беше много чувствителен относно изказа. Ако някой започнеше да му казва: „Откак станах бхакта…”, той веднага го прекъсваше: „Моля? И ти си мислиш, че си станал бхакта?” Така че той беше много остър в това отношение. Не смей да си и помисляш! Или пък друг начин на изразяване: „Направил съм двама бхакти в тази проповедническа кампания.” Веднага прерязваше това. Защо? Защото ти не можеш да направиш някого предан. Преданият си е там, просто чака възможността, не ти го „правиш“. По същия начин, не можем да освободим някой друг, дори не и самите себе си. Но за щастие имаме спасители. За щастие имаме наставници, които ще ни помогнат да достигнем освобождението.
По същия начин, ако сме посветили живота си… Ако си казал: „Мой скъпи Господи, от днес аз съм Твой!” и след това Той започне да те поставя в различни условия и позиции, нима можеш да речеш: „Не, не, не, според шастрите аз не мога да правя това”? И започваш да цитираш на Кришна философията, стараейки се да Го убедиш, че греши. „Не, не, не, това няма как да стане.”
Например, въпреки че се чувстваш напълно неквалифициран, се налага да станеш цар – тогава трябва да станеш цар. Ако това се очаква от теб като божествено служене, трябва да го направиш. Ако избягаш, това е фалшиво его. Това е, когато казваш: „Аз съм най-незначителният“. А ако просто кажеш: „Да, ще поема тази задача; Ти искаш от мен да бъда цар – ще приема” – тогава това е отдаденост. „Каквото поискаш, ще го направя. Нека танцувам, нека танцувам, нека танцувам така, както Ти искаш.“ В началната фаза искаме да танцуваме така, както ние пожелаем. Искаме милост според нашето разбиране.
Баладев: И според нашите нужди.
Свами Тиртха: Така че какъв е ключът към успеха? Ключът към успеха е отдаден поклонник и всемогъщ Бог. Това е гаранцията за пълен успех.

1.  „Шримад Бхагаватам“ 5.5.18

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Харилила: На вчерашната лекция говорихте за качествата – негативни и тъй наречени позитивни – които са пречки в духовната практика, става въпрос за тушти. Там петият недостатък беше когато обичаме себе си твърде много – а това е пропагандата на съвременните ментори. Същевременно Вие споменахте, че не бива да се считаме за най-пропадналите, защото това също е фалшиво его. Какво трябва да е отношението на съзнанието ни спрямо нас самите? Предполагам, че трябва да обичаме себе си, но без самозалъгване. Как можем да разберем коя любов е истинска и коя фалшива?
Свами Тиртха: Да пренебрегваме духовната си перспектива – това е фалшивата любов. В класическата философия се казва, че грехът е неправилна любов. Ако прилагаме себеоценката или любовта към себе си неправилно, значи не взимаме под внимание вечното си добруване. А това можем да считаме за грях, за груба грешка.
Харилила: Значи, когато практиките ни водят единствено към материални цели? Но ние тъй или инак имаме материални практики, така че би трябвало да има някакъв баланс?
Свами Тиртха: Разбира се. Особено за онези духовни практикуващи, които са активната част на обществото – например грихастхите. Те трябва да намерят баланс между материалните ежедневни дейности и духовните перспективи. Представете си ако общността на ваишите започне единствено да медитира; тогава всички ще умрат от глад, понеже никой няма да работи, никой няма да произвежда чапати. Но пък ако саннясите започнат да изкарват пари, това също е много лошо, защото те трябва да са просяци. Така че всеки трябва да изпълнява добре относителните си задължения в обществото и да тласка цялата машина напред, за да могат всички членове на обществото да достигнат духовните си хоризонти. Затова тези, които са активната част от обществото – хората на средна възраст, заемащи отговорни позиции – техните духовни дейности се различават от тези на ученика или на аскета. Но посредством своята духовна заетост, те могат да постигнат същите резултати.
Харилила: Защото това е служене.
Свами Тиртха: Точно така. То е посветено на Бога. То е работа за Него, служене за Него, постижение за Него. Така че всичко зависи от съзнанието.
Но ние леко се отклонихме от първоначалния въпрос. Това да цениш себе си се споменава и в нашата традиция: дживе-доя – да си милостив към живите същества, включително себе си. Но нашето разбиране за този милостив подход към себе си преди всичко се фокусира на духовните постижения. Защото ако пропуснем да постигнем нещо в материален смисъл, това не е кой знае каква голяма загуба. Казва се: ако си изгубил парите си, не си изгубил нищо; ако си изгубил здравето си, изгубил си нещо; но ако си изгубил нравствеността си, тогава си изгубил всичко. По същия начин, ако изгубим своите духовни перспективи, тогава това е тотална загуба, пълен провал в този живот.
Както казах преди, в насилието трябва да сме много деликатни, много умни; по същия начин и в себеоценката и в обичта към себе си трябва да сме много умни. Обичайте себе си в духовен смисъл. Защото обикновено ние обичаме тялото, нали? Повече обичаме ума, умствената идентичност, обаче забравяме за душата. Затова фокусирайте се върху духовната идентичност, понеже всичко останало ще го изгубим. Когато си идем, ще изгубим всичките си разбирания и всичко, което сме натрупали в този живот; освен съвсем малко неща. При все това отделяме цялото си внимание на временното и на практика нула внимание на вечното. Така че ако човек е отговорен, би трябвало да вземе предвид вечното си добро. А това е въпрос на лична преценка: на каквото и да се натъкнете в живота си, запитайте се дали то подпомага духовното ви израстване или не. Ако да – правете го; ако не – по-добре го избягвайте.
Добре, но тогава идва следващият ви въпрос: „А какво да кажем тогава за работата или за бизнеса? Те подпомагат ли духовния ми растеж или не?“ Ако например се провалите в бизнеса, това много помага. Защото тогава се научавате да сте непривързани. Ако не се провалите, това също помага много, защото така ще можете да донасяте чапати в храма. Така че независимо дали успявате или се проваляте, това би могло да е от помощ за духовното ви израстване. Може да ви даде повече прозорливост за това как се случват нещата.
И все пак, това е само отражение на оригиналната реалност. Защото как напълно, изцяло да одухотворим своите бизнес успехи или провали? Поднасяйте резултатите на Кришна. „О мой Господи, днес мога да ти поднеса единствено провала си“. Или на следващия ден като дойдете: „Днес това постижение е за Теб. Аз съм удовлетворен. Независимо дали ми даваш нещо или не, удовлетворен съм. Аз съм Твой безусловен слуга.“ Когато бхактите започнали да отварят десетки храмове и центрове за проповядване, и всичко се разраствало, Бхактисиддханта казал: „Да, ние имаме най-добрия мениджър – Кришна!” Както Махапрабху казва: „Аз не съм брамин, не съм випра, не съм шудра, не съм това, не съм онова. Аз съм слуга на слугите на слугите на Всевишния”[1] – такава е нашата самоличност. Ако можете да се отъждествявате по такъв начин, ще имате много процъфтяващ живот. Защо? Защото слугата на царя също живее в двореца. Целият свят е Неговият дворец.

(следва продължение)

1.  „Чайтаня Чаритамрита“, Мадхя-Лила, 13.80

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Чакори: Изгубих си малата и приех това за лош знак. Защото понякога ако нанесеш обида, губиш шанса за духовна практика. От друга страна непривързаността е принцип, който трябва да следваме по нашия път. Чувала съм, че понякога това е милостта на Кришна – да ни отнема нещата, към които сме привързани и по този начин да израснем над тази привързаност. Тъй или инак, в нашата школа единственият, към когото можем да сме привързани, е Кришна.

Свами Тиртха: Нима има някаква разлика между малата и Кришна? 

Не бих казал, че губим шанса за духовна практика. Това е знак да обърнем повече внимание, но шансът никога не е изгубен. Трябва да се потрудиш много сериозно, наистина много сериозно, ако искаш да изгубиш този шанс. Възможно е, но е много необичайно.

Привързаността съществува. Но материалният тип привързаност – това е, от което трябва да се откажем. А духовната привързаност трябва да я развиваме. Защото ако сме привързани към служенето в лотосовите нозе на Радха-Говинда, какво по-хубаво от това?! Така че въпросът не е в самата привързаност; същината на привързаността е това, което трябва да променим. Досега сме били привързани към маха-мая, която ни откъсва от божествената реалност; сега трябва да пренасочим вниманието си и да се привържем към йога-мая, която ще ни свърже с божествената реалност. И на осъзнатото ниво Кришна никога не е изгубен. Гуру никога не е изгубен. И служенето никога не е изгубено. 

Чакори: В тази връзка се казва, че трябва да имаме по-малко желания, но когато се молим, да речем, за сладост или за изкупление на греховете си, дали е правилно да се молим така, понеже това също е желание?  

Свами Тиртха: Ами, както ти харесва. Ако искаш се моли: „О, Боже мой, дай ми неутралност. Не искам да имам никакви желания за Теб. Аз просто насила изпълнявам своята садхана тук” – ако ти харесва, можеш да мантруваш по този начин. Но ако другите танцуват в пълен екстаз, понеже са се молили за няколко капки нектар и е последвал потоп от нектар – всеки получава каквото заслужава. 

И знаеш ли, тази непривързаност е доста начална школа в духовния живот. Защото ако човек е изпълнен с материални привързаности, разбира се е нужно да достигне до някакво що-годе непривързано състояние на един вид встъпление в духовността. Но едно малко по-високо ниво в бхакти се нарича рага-бхакти – привързаност, йога на привързаността, божествени чувства на привързаност. И напътствията на Махапрабху са много поучителни в това отношение. В „Шикшащакам“, Неговата главна и най-важна поема, Той описва колко благотворно е възпяването на светите имена и какви са всички различни фази на духовен екстаз, които човек може да изпита. Ала накрая казва: „О, мой Господи, дали ще ме прегръщаш или риташ, аз съм Твой безусловен слуга.” Тоест, Ти можеш да правиш каквото си искаш. Но аз не мога да правя каквото си искам. Защото съм привързан към Теб. Ти имаш свобода, но аз нямам свобода. 

Привързаност? Разбира се! Духовна привързаност. Духовни желания. Спомнете си когато Кришна започнал да обяснява на гопите: „Добре, искате да се срещнете с Мен, но знаете, че не е хубаво посред нощ да ходите из гората, която е опасно място. Имам решение за този проблем. Например, може да медитирате върху Мен.” Гопите наистина се ядосали. „Какво?! Суха медитация? Не ни е нужна медитация. Нужен си ни Ти!” Това привързаност ли е? Разбира се, че е привързаност. Те не се удовлетворяват с някаква си теоретична медитация. Не, „Аз искам Теб!“ 

Но признавам, това е висша школа; всъщност то е следдипломната квалификация в духовността. Понеже е много трудно да се разбере как е правилно, защо, как се случва. Въпреки това трябва да мислим и да разбираме процеса. Започваме от началото и накрая достигаме до финалната цел. 

Съгласен съм, че понякога сме привързани към своята духовна позиция, към духовните си постижения. Да речем, ти си световно-известен ачария, привикнал си с вниманието на хората. Усещаш: „Това е моето служене. Където и да отида, просто прославям святото име и всички са щастливи.“ И много лесно се привързваш към тази позиция, нали? Учиш хората да чистят храма, но самият ти не го правиш. Много е лесно човек да се привърже към позицията, престижа и славата, съпътстващи духовния живот. Ала никога не бива да забравяме първоначалната си смирена позиция. И Кришна със сигурност ще отнеме този фалшив престиж – за доброто на Своя скъп предан. Мисля, че това е много добре. Кришна казва: „Моят предан никога не е изгубен”. 

Така че възможно е да има и фалшива привързаност. Но на първо място трябва да сме много внимателни и да се стремим да се самоанализираме. А когато животът и божествената милост започнат да чупят лъжовните ни концепции, трябва да сме много благодарни. Помните когато един бхакта казал на Шрила Прабхупада: „Прабхупада, аз съм твоят най-незначителен слуга.” Тогава Прабхупада отвърнал: „Не си „най“ в никое отношение”. Такава е човешката природа – „Добре, незначителен съм, ама искам да съм най-незначителният!“ Такива сме си. Не искаш да си обикновен човек. Искаш да си най-обикновеният човек. Наистина е много трудно да се добие качеството на смирен ваишнава. Често пъти се опитваме да имитираме формата, но ни липсва същината. Затова трябва да изпълняваме своята садхана – за да навлизаме все по-надълбоко и да придобиваме истинските качества на ваишнава. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Шяма Туласи: Въпросът ми е за скоростта на мантруването. Защото при мен се случва много бавно. Мисля си, че може би се дължи на това, че не съм фокусирана? Не знам дали трябва да се принуждавам да го правя по-бързо? Как да го правя, какво да правя?

Свами Тиртха: Както ви казах, най-доброто приложение на речта ни е да прославя Бога, а най-добрата възхвала е когато не можеш да кажеш и дума. Не се изненадвайте, че това ще отнеме известно време – неспособността да говорите.

Навремето бхактите се събираха да мантруват заедно сутрин и обикновено си свършваха кръговете за час – час и половина. Но имаше един човек, на когото му отнемаше двойно повече време. Всички бяха леко объркани: „Какво се случва? Той мантрува със същата скорост, а въпреки това му отнема двойно повече време.” И след известно време почнаха да го питат: „Прабху, как така мантруването ти отнема толкова много време? Би ли ни казал тайната?” Тогава той отвърна: „Ами, започвам да мантрувам от тази страна, като стигна до пискюла обръщам, след това се връщам – и това е един кръг.” Колко хубаво! Той беше поканен да мантрува двойни кръгове. 

Имаше един друг бхакта, който не мантруваше бързо, а пееше мелодично мантрата. Естествено, че това му отнемаше безкрайно повече време. Така че най-добре е да се стараем да развиваме вкус в нашето мантруване. Стремете се да намерите собствената си скорост. Опитайте се да намерите своята интонация. Старайте се да намерите своята интензивност. Но най-общо можем да следваме примера на Харидаса Тхакура, който е нама-ачария: една част той мантрувал наум, същата част тихо и третата част на висок глас. Първата била за собствения му вътрешен покой в ума и сърцето; втората част била за неговото просветление и освобождение; а третата – за благото на останалите живи същества. И ако приемам тази концепция – за душата ми, за бъдещето ми и за добруването на другите – мисля, че това е много хубав начин на мантруване. И на практика трябва да славим Бога с всеки свой дъх, с всяка своя дума и с всяко свое действие. Така че трябва да стигнем до едно различно качество на живот. Духовният напредък не е въпрос на количество. Трябва да встъпим в едно друго ниво на осъзнатост, на преживяване, на посветеност. 

В началото са ви нужни знаци. Ако сте по-възвишени, не ви трябват знаци. А ако сте още по-извисени, дори знаците да са противоположни, пак ще продължавате напред. Това се нарича посветеност. 

Преданото служене има и космическо измерение. Както казва Шрила Бхакти Промод Пури Госвами Махарадж, преданият трябва да е напълно убеден, че неговото предано служене касае добруването на цялата вселена. Така че съдбините на вселената зависят от вашия принос към преданото служене. Такава огромна отговорност! Не бих казал, че тя трябва да ви смазва, ала трябва да разберем, че колкото и мъничко да допринасяме, то е за доброто на целия всемир. Също се казва, че ако дори само един човек постигне пълно съвършенство в предаността, той пренаписва историята на вселената. Това е нещо толкова забележително, че ще промени хода на света. Мисля, че е красиво. Каква покана! Имате ли вкус към това? Може би други въпроси?

Въпрос на Кришна Прия: Моят въпрос отново е за мантруването. Досега знаех само две опции. Едната е: искаш да го правиш и го правиш с желание. А другата е: не искаш да го правиш и не го правиш. 

Свами Тиртха: Откъде научи тази втора опция?! Изненадан съм. 

Кришна Прия: Но сега се появи и трета опция. Искаш да го правиш, но не можеш.

Свами Тиртха: Единствената трета опция е да не искаш, но да го правиш. Това е единствената трета, всъщност единствената втора опция. 

Кришна Прия: Има ситуация, в която мантрата преминава през ума, но ръката не се движи. 

Свами Тиртха: О, това е признак на духовен екстаз. Добре, продължавай! Понякога мантруваме официално, друг път мантруваме истински. Официално означава рутинно. То значи: „Дал съм обет, знам, че е за мое добро, че е нещо хубаво, затова го правя“. Но представете си, че сте във внезапна опасност – каква е първата ви мисъл? „О, Боже мой! О, мили Кришна!” Това е истинско мантруване. То не е официално. Не е рутина. То е нещо истинско.

Ако вие бяхте Господ, мисля, че нямаше да сте много удовлетворени с някакво официално изпълнение. Но когато някой плаче искрено и достатъчно интензивно, тогава ще се усмихнете и незабавно ще обърнете внимание. Трябва да се учим да мантруваме по този истински, интензивен начин. Научили сме, че ако дори само веднъж произнесем светите имена, това е достатъчно за освобождение. Но тогава какво трябва да правим? Да отхвърлим ежедневната практика, понеже и веднъж е достатъчно? Или по-добре да се стараем да я извършваме, защото вярваме, че от изпълнението ще последва изпълването. 

И съм съгласен, по-добре да имаме желанието да мантруваме без да имаме възможността, отколкото обратното – да имаме всички възможности да мантруваме, но да нямаме желанието за това. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Шяма Туласи: Някак си докато мантрувам не чувствам вкус и затова се молех на Махапрабху да ми даде малко сладост. Обаче в същото време четях една книга на Тереза Авилска „Вътрешния замък“ и в същия ден, в който се помолих на Махапрабху, прочетох там, че как може да се молим на Бога за сладост, като сме пълни с дефекти и недостатъци – та това е дори оскърбително. Почувствах се много зле, въпреки че това не се отнасяше за сладостта на святото име, а вероятно за друг вид сладост. 

Свами Тиртха: Мисля, че това е много дълбока тема. Защото, знаете, официалната пропаганда на Гаудия Ваишнавизма е: просто мантрувай светите имена и веднага ще те споходи върховен екстаз, ще усетиш нектарен вкус и т.н. Ти започваш, а вкусът липсва, не идва. Тогава може да си помислиш, че нещо не е наред тук, в мисията на Махапрабху. Точно както се случи в Будапеща, когато Далай Лама даваше лекция. Огромна зала, хиляди хора и някой от първия ред каза: „Практикувам будизъм от три месеца. И тука нещо не е наред.” 

Виждате ли, ние сме същите. „Къде е вкусът? Казаха ми, че ще бъде вкусно.“ Съжалявам, вкусно е, но още не си го достигнал. Нужно е да се квалифицираме. Но това е много важна тема: как да вършим духовното си служене в онези моменти, когато се чувстваме като в духовна пустиня? Когато се усещаме пресъхнали, а не изпълнени с раса. Раса означава да си пълен с течен нектар. Но когато се чувстваш сух и няма никакъв живот, никакво движение, нищо не се случва в духовната ти практика – има такива моменти. В този смисъл трябва да сме реалисти. Макар да знаем, че животът в преданост е осем недели в седмицата, понякога идва и понеделник сутрин. 

И какво да правим тогава? Когато нещата вървят както трябва и с лекота е много лесно да си добър бхакта. Обаче ако се отказваме на първото предизвикателство, значи сме много слаби. И можем да очакваме, че колкото по-нависоко отиваме, с толкова по-трудни предизвикателства ще се сблъскваме. Така че трябва да сме подготвени и отчаяно да се молим за божествена помощ, за божествена намеса. Мисля, че това е много добра молитва: да си самичък и да повтаряш мантрите си, да се обърнеш с лице към Махапрабху и в онези благословени мигове когато усещаш вечността да се разтваря пред теб, просто да се носиш на вълните на тази толкова духовна вибрация. И тогава да кажеш: „О, мой Господи, не знам какво трябва, не знам какво очакваш от мен, но моля те, дръж ме в това настроение. Не искам никога да напускам служенето към Теб.“ Така дори в пустинята можеш да намериш оазис.

Иначе в това отношение не съм съгласен с Тереза. Въпреки че тя е считана за много висш авторитет в християнския мистицизъм, и разбира се аз не поставям под въпрос тази позиция, но както ти спомена, нашият метод е малко по-различен. Обикновено хората, които се стараят да следват Исус Христос, много дълбоко преживяват страстите Христови, страданията на Христос. За тях това е един вид медитация – дълбоко да изпиташ страданията на Исус. Това е една раса, така да се каже. И мисля, че за нас, хората, е много лесно да я разберем, понеже всички знаем нещичко за страданието, нали? Може физически да не отивате на кръста, но понякога се чувствате като разпънати на кръст. Ала след разпятието ще дойде и възкресението. Не се тревожете.

И така, първо пустиня, сетне оазис. Така е по-добре отколкото първо оазис, пък след това пустиня. Но обикновено можем да кажем, че най-общо в мистицизма има определени стъпки, които са валидни както тук, така и в другите процеси. Мистичните откровения и мистичните реализации са много подобни. Можем да научим много от мистичните преживявания на другите. Защото ако изведнъж се натъкнеш на нещо в своите практики и нямаш представа какво е това, може да се изненадаш: „О, това е неочаквано.” Затова понякога насоките и съветите на другите могат да ни помогнат да разберем през какво преминаваме. 

И в един смисъл ние също говорим за страданието като начин на изразяване. Например Майка Сачи; нейното сърце било разбито, когато Махапрабху си тръгнал. Или Яшода, когато видяла: „О, моят малък Кришна е много слабичък днес. Сутринта ми изглежда много изтощен. Може би не съм го нахранила достатъчно вечерта и затова не е могъл да спи цяла нощ.“ Така че Майка Яшода също е изпълнена със страдания. Е, може би греши в тълкуването на историята защо Кришна е леко замаян и изтощен на сутринта. Виждате, ние също говорим за илюзия. Би трябвало да говорим за истината, а пък обожаваме една илюзия. Ние се възхищаваме на Майка Яшода за тази ѝ визия. Какво пък да кажем за страданията на гопите? Стремим се да разбираме и споделяме проникновено техните страдания. Но това по някакъв начин ни носи върховно състояние на екстаз. 

И никой не ни принуждава да стоим тук, нали? Ако вие изпитвахте единствено тази сухота, единствено това страдание, единствено тези ограничения и празнота в духовната си практика, нямаше да стоите тук. Никой не иска да се самоизмъчва. Това, че все още сте тук, е категорично доказателство, че получавате и голяма доза нектар. Инак не бихте могли да останете. Обаче това е характеристика на предания – никога да не е удовлетворен. Един йоги трябва да е доволен от всичко, което го спохожда. Затова съм сигурен, че твоята йогийска страна е напълно удовлетворена. Но преданата ти страна жадува. 

А по отношение на духовния ответ на Кришна, трябва да си спомним примера на кучето, защото кучето иска много, но е доволно и на малко. Ние искаме всичко. Но ако получим и една капчица, пак сме удовлетворени. Защо? Защото една капка от духовния нектар може да потопи целия свят. Тя не е материално измерима. Тя е с напълно различно качество. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос: Въпросът ми е за духовното насилие. Чудя се дали можем да кажем, че духовно насилие е когато говорим неща, които са напълно верни, обаче обстоятелствата и времето не са подходящо съобразени? Кала-патра-деша – време, обстоятелства и място. Спомням си, Вие казахте, Гурудев, че садхана не е целта, а е средство да се постигне целта, и се чудех как можем да избегнем духовното насилие? Ако не е в правилното време и в подходящите обстоятелства, как да не ставаме догматични – когато правилата са по-важни? В тази връзка се сещам за разказа Ви за онази Ваша духовна сестра, която влязла да се къпе, за да спази правилата, вместо да сготви.

Свами Тиртха: Изведнъж ми дойде на ум нещо във връзка с това, за което говорихме преди – как учителите напътстват хората. Имало един много възвишен светец, Кришнадас Бабаджи, живял във времената на Шрила Прабхупада и Шрила Шридхара Махарадж – тоест съвсем неотдавна. Бил изключително велик киртания и основният му фокус бил върху светите имена. Но когато и бхактите да се обръщали към него с някакви запитвания, той винаги имал само един отговор: „Харе Кришна”. Каквото и да попитате, това бил неговият отговор. Фанатично ли е? Може би той не е взимал под внимание кала-патра-деша? Или е напътствал по много дълбок начин?

Защото множеството въпроси понякога разфокусират вниманието. Ако сме съсредоточени в своята духовна практика, в своята садхана – както ти каза, че святото име е садхана – тогава не съществува разнопосочност. 

Обаче например, Намамрита, ти работиш във ветеринарна клиника, нали? Ако някой собственик на животинка дойде и попита: „Любимото ми куче има такъв и такъв проблем. Какво предлагате?” а ти му кажеш: „Ами, Харе Кришна,” съмнявам се, че това ще свърши работа. Така че трябва да сме поне малко умни да даваме верните отговори според времето, мястото и обстоятелствата. Но в края на краищата, както говорихме, лекарството за основната материална болест е святото име.

Така че ако можем да привличаме вниманието на хората към това толкова важно послание – по някакъв начин – това може да послужи за тяхно добро. Затова, каквото съм научил от моите учители е, че те са се старали да представят този процес по такъв очарователен начин, та всички от само себе си да искат да го последват. Дали това е духовно насилие? Да. И то такова, че няма измъкване. Считам, че любовта, обичта е най-голямото насилие – понеже не можеш да ѝ устоиш. Ако някой се бори с теб, ще устоиш. Борбата води до борба. Ала можеш ли да устоиш, ако някой с нежност, с цялото си внимание директно докосва сърцето ти? Нима можеш да устоиш на това? 

Знаете ли, в насилието трябва да сме интелигентни. Защо да използваме груби методи? Използвайте най-добрия, най-изискан метод на насилие; нарича се обич. Неустоим. 

Въпрос: На мен ми се случи да преживея много брутално насилие. В този момент напълно забравих за Кришна. Чувствам, че връзката все още я има от Негова страна, но от моя страна аз загубих тази връзка. И макар да мантрувам, не мога да усетя моята част от връзката. Какво да направя, за да възстановя тази връзка? 

Свами Тиртха: Ти си късметлийка. Защото ако нямаш жива връзка с Него, не би имала такъв въпрос. Така че тя съществува. И мисля, че съвсем скоро ще се разкрие все повече и повече. Обичайно нашите привързаности и сърдечни слабости ни пречат да преживяваме този волен поток на божествено доверие. Но докато поне имаме това желание да искаме да възстановим своята връзка с Бога, на практика тази връзка съществува. Иначе нямаше да се вълнуваш от това. 

Има моменти на сухота. Тогава се тества посветеността ни. А от другата страна са благословените мигове. Докато сме тук, в света на двойственостите, не се изненадвайте, че даже в духовната практика понякога имаме светъл ден, а друг път имаме лош ден. Обаче е нужно някакво постоянство. Защото това е начинът да се доближим до духовността – все по- и по-малко да зависим от външните условия, а все повече да развиваме вътрешното духовно съзнание. 

Но считам, че това е много честно, истинско преживяване на практикуващия – че понякога се получава, друг път не се получава. Същото е и с бхаджана – понякога се получава, друг път не се получава. Въпреки това трябва да пеем. И може би нещичко ще се разкрие.

Щом Гоура Кишора дас Бабаджи е бил готов да се хвърли в Ганг, когато е усещал, че святото име не се спуска на устните му, какво да кажем ние? Къде е Ганг? При все това, не се отказвайте. Никога не се отказвайте. Това е нашата мантра: никога не се отказвай. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

Днес имаме сесия с въпроси и отговори. Може да запитате защо така? Защо не официална лекция? Защото традиционният начин на изучаване е такъв. Има тема за дискусия; има въпроси и има и отговори. И ако правилно следваме този процес, тогава можем да избием като мляко тази наука. По този начин можем да достигаме до по-дълбоки нива на разбиране. И понеже интелектът е инструментът на нашето съзнание за изследване, мисля, че си струва да го прилагаме по най-добрия начин. Затова насърчаваме и практикуваме запитванията.

Същото се е случило преди много, много години, в зората на тази епоха, когато светците, йогите и риши-муните се събрали заедно да поговорят за съдбините на света. Какво ще се случи с човечеството, какви са решенията за гатанките на живота? Тогава лекторът бил много удовлетворен, тъй като бил признателен за запитванията на останалите светци и ги възславил за въпросите им с думите: „Вие имате много правилни въпроси, понеже те касаят абсолютната истина и целят добруването на човечеството.” 

Така че това е правилно запитване – ако въпросите ни се отнасят до абсолютната истина или божествените теми, и също ако се стремят да служат за благото на останалите. Да запитваш правилно означава да се стараеш да взимаш предвид тези точки. Даже да знаем отговора, понякога трябва да питаме в знак на служене към запитването, към самия метод. Защото верните въпроси и верните отговори са благодатни и за питащия, и за отговарящия, и за всички онези, които са наоколо и могат да чуят съветите. Така можем да кажем, че правилното запитване е свещен метод в божественото изучаване. 

И разбира се, методите за даване на напътствия зависят от школата, зависят и от натурата на учителя. Защото в някои школи учителите обясняват много подробно. В други школи най-напред трябва да кандидатстваш за даршан, аудиенция, и след това можеш да дойдеш изпълнен с въпроси, но да нямаш възможност да промълвиш и дума. И учителят също да не каже нищо. Но какво се случва? Ти разбираш. Нещо ти се разкрива. Това доказва, че истинското духовно запитване не е интелектуален дебат. То е като пробуждане в сърцето. То е свръхвисш начин за разбиране на темите и въпросите. 

Знаем, че най-добрата употреба на нашата реч не е обсъждането на светски теми, а най-възвишеното приложение на тази човешка способност е възхвалата на Бога. Тоест не светски теми, не дебати, не тъй наречени духовни клюки, а възхвала. Дори не и философия, понеже тя също е ниско ниво. Възхвала на Всевишния – това е най-добрата употреба на нашата реч. Пък най-добрият начин на възхвала е когато възпявате светите имена. А искате ли да идете на дори още по-високо ниво? По-високото ниво е когато не можете да произнесете светите имена заради наситените си емоции. Така че какво е най-доброто приложение на речта ни? Когато не можем да проговорим. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Махадев: Сега всички говорят, че всяка болест се дължи на някакви емоционални проблеми и ако продължим в този ред на мисли, вярно ли е, че ако имаме някаква болест, тя е отражение на нашите проблеми в духовната ни практика? И как бихме могли да се излекуваме, ако продължаваме да практикуваме по същия начин?  

Свами Тиртха: Може би не можем да се излекуваме сами. Понякога е нужно да срещнем доктор. Например, Вриндавана – това е много силно инфектирано място. Там върлува заразна болест, разпространяваща се чрез поглед. Какво пък да говорим за докосване? Докосването е неминуема смърт. Чрез поглед – пак добре, има малко замайване, малко инфекция, но не е смъртоносно. Много специален вирус – черен вирус. За нещастие, веднъж Шримати Радхарани се заразила с този вирус. Срещнала едно черно момче и напълно се инфектирала. Този инфекциозен вирус навлязъл в тялото и ума ѝ толкова тежко, че нямало спасение за Нея. Тя паднала болна, не можела да помръдне, не можела даже да диша. Всички около Нея се обезпокоили. Толкова била болна, че нито възрастните гопи, нито младите имали лекарство. Свекърва ѝ Джатила, която е – не знам как да го кажа, но много тежък човек – Джатила не вярва на Радхика. Тя все си мисли: „Това момиче много скитори навън. Трябва да си стои вкъщи.“ Защото Джатила е подочула нещичко за тази заразна болест във Вриндавана, за този черен вирус. И понеже знае за него, иска да защити снаха си. Но сега тя също е потресена. „О, нашата Радхика не може да стане. Лежи в леглото два дни без да помръдва, без да излиза. Преди исках да Я спра да излиза, а сега толкова бих се зарадвала да излезе. Но Тя не може да помръдне. Какво да сторя?” Тогава младите гопи, сакхите, започнали да я съветват: „Само Я погледни – толкова млада, а почти безжизнена. Случаят е много сериозен. Нито ние можем да Я излекуваме, нито ти можеш да Я излекуваш, нито Тя може да излекува себе си. Не можем да чакаме още един ден. Нужна ни е бърза помощ. Трябва да се намесим незабавно! Чухме, че един вълшебен лечител е дошъл във Вриндавана.” 

Джатила се въодушевила: „Наистина ли? Може би можем да го поканим.” Но тогава младите гопи казали: „Да поканим мъж лечител в твоята къща!? Не, това е невъзможно. Радхика е толкова благочестива, тя няма да допусне мъж лечител да пристъпи тук. Не, невъзможно е. Пък и ти самата си такава блюстителка на дхарма. Не можем да позволим такова нещо.” Тогава Джатила рекла: „Не, стига! За каква дхарма ми говорите? Сега няма никаква дхарма! Спасете Я незабавно! Водете доктора!”

Тогава сакхите казали: „Добре, ама сме чули, че този доктор е много специален. Понеже е магьосник лечител, трябва му усамотение, за да проведе лечението. Ние не можем да присъстваме. Ти също не можеш да присъстваш.” „Не ме интересува. Искам да спася дъщеря си. Доведете го.” „Обаче да знаеш, че неговата лечителска техника е много специална.” „Каква е тая специална лечителска техника?” запитала Джатила. „Той лекува с длани. Докосва болната част на тялото и тя се изцелява.” „Много добре! Нека да докосне нашата Радхика и дано животът се върне в Нея.” 

Добре. Мисля, че знаете как свършва историята. Въпреки че Джатила искала да възпрепятства срещите на Радха и Говинда по всевъзможни начини, този път самата тя въвела магическия лекар във вътрешните покои, умолявайки го да положи длани върху болната снага на Шримати Радхарани, за да може да изцери това момиче и да спаси живота ѝ. И така, лечителят влязъл във вътрешните покои, Джатила тихо затворила вратата. И какво станало? След известно време Радхика излязла много доволна: „Жизнената ми сила вече се възвърна. Тази черна инфекция вече няма никаква власт над мен.”

Така че това е нашата надежда – че вълшебният лечител ще дойде и при нас и ще докосне болните ни места. Може би сърцето? Може би главата? Нашите слаби точки. 

Пък ако Той не дойде, пак имаме шанс. Ако чувствате, че сърцето ви е като парче камък, съвсем близо до Джаганнатх Пури, в едно малко селце има огромна каменна плоча и стъпалата на Махапрабху са се отпечатали на нея, разтапяйки скалата. Така че ако имате усещането, че някои ваши части са от камък, просто прегърнете лотосовите нозе на Махапрабху и те ще се разтопят. Така понякога чрез полагане на длани, друг път чрез сграбчване на нозе – ще бъдем изцелени. 

Према-бхакти е магически лечебен процес. Лекува всички рани, всички болести. Лекува коренната причина за материалното съществуване – болестта на материализма. А Махапрабху е донесъл най-добрия лек срещу тази материална болест.

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Харибхакти: Споменахте болестта на преданите – тази слабост на сърцето. Как да развиваме устойчивостта си, понеже мантруването и служенето не винаги показват истинското състояние на устойчивостта ни. 

Свами Тиртха: Тогава изразете я по друг начин. Трябва да намерим някакъв начин да показваме устойчивостта си. Защото Шрила Прабхупада казва, че бхакти-йога не е някакъв пасивен тип медитация, а активно служене. Така че ако искате, ще намерите хиляди различни начини да изразите своята готовност. Понякога знанието ни или привързаността ни към правилата могат също да са препятствие. 

Веднъж Гурудев пристигна много късно. Бяхме си легнали, когато пристигна, така че станахме от сън. Той каза: „Много съм гладен, може ли да ми дадете някаква храна?” И понеже бяхме научили всички правила и предписания в наръчниците по предано служене правилно, тази моя духовна сестра, която трябваше да нахрани Гурудев, се втурна към банята да се къпе. Защото нали преди да готвиш трябва да пречистиш тялото и ума си с всички мантри и ритуали, да изтъркаш сто пъти тялото си и т.н. и т.н. Та тя се зае с това, а Гурудев с изненада попита: „Къде хукна?” Тя отвърна: „Ами отивам да се окъпя.” Тогава Гурудев рече: „Казах ти да ми дадеш храна, не съм ти казал да се къпеш.” 

Разбира се, да следваш всички предписани правила, като това да се изкъпеш преди да влезеш в кухнята, е начин да изразиш своята готовност. Но каква полза да си спазил всички правила и предписания, ако духовният ти учител умира от глад? Така че трябва да сме практични в изявата на своята готовност. Трябва да сме готови да скочим. Не чакайте да довършите буквата; скочете!

Разбира се, с тези садху е много трудно. Защото съм сигурен, че при обичайни обстоятелства ако се опиташ да влезеш в кухнята без да си взел душ, той би те скастрил сурово. Така че е много трудно да бъде удовлетворен садху. Но каквото и да идва свише е за наше добро.

Въпрос на Баладев: Сутринта обсъждахме елементите на знанието. Третият беше ненасилието. Казахте, че най-важната част от ненасилието е духовното ненасилие. Бихте ли дали примери за духовно насилие? Какво е това? 

Свами Тиртха: Поговорихме малко за силата на молитвите. И ако например се молите така: „Моля те, Господи, направи този човек такъв и такъв” – аз считам това за един вид духовно насилие, вмешателство. Защото тогава аз налагам своето решение, своето желание върху този човек и моля Господ да ми помогне, така че моето мнение да възтържествува над човека. Тази история започва и завършва с теб самия. Става въпрос за твоето мнение, твоето решение, твоята воля. Правилният начин да се молим за другите е като ги представим във вниманието на Бога. „Моля те, мой Господи, обърни внимание на този човек и му помогни да усети, да получи каквото е най-добре за него.” По този начин не се намесваме в житейския му път. Това е деликатна тема. И трябва да сме достатъчно интелигентни да се молим правилно и да избягваме духовното насилие. 

Но определението за ахимса най-общо не е само да се избягва насилието – понеже това е негативна дефиниция – но позитивният смисъл е да подпомагаме и да служим на духовното развитие на другите. Това е истинската ахимса. 

(следва продължение)