Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 13.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Както говорихме вчера вечерта, мнозина са привързани към домашния уют, към домашното усещане на близкия кръг. Но ако хората са привързани към малкия кръг и са готови да се включат в него, тогава той става голям кръг, нали? И тогава ще речете: „О, това вече не е същото настроение. Това вече не е малък кръг, а голям. Защо идват другите? Вече не сме в тесен кръг.”

Ама чакайте малко. Вие също сте се присъединили, някой ви е приел. А сега искате да затворите вратата под носа на другите? „Извинете, с вас кръгът става прекалено голям, така че няма за вас нектар.” Съжалявам, не можете да правите това. Тогава как да поддържаме същото онова настроение, което е било толкова привлекателно за нас, че когато сме влезли за първи път в стаята сме си казали: „Леле, какво се случва тук?!” Наш дълг е да поддържаме настроението. И ако сме се радвали на благодатта да бъдем допуснати в това настроение, в този кръг, трябва да го оставим отворен за всички онези, които искат да вкусят същия нектар. 

В началото сме от страната на получаващите. Защо? Защото идваме от пустинята на материалния живот. Пълни сме с липси. Затова трябва да напълним тази празнота вътре в нас. Ала по-сетне трябва да застанем откъм другата страна, откъм даващата страна. И ако искате да се радвате на същото настроение, което сте получавали, стремете се да го давате на другите. Тогава ще можете да изпитвате същото, но откъм другата страна. Сладко е да получаваш, но мъдреците казват, че е по-сладко да даваш. 

И не сложната философия е онова, което ще убеди някого да потърси своето индивидуално духовно съвършенство. Не можем да уловим върховния интелект с интелект. Просто си спомнете вашите добри приятелки гопите. Те не се удовлетворяват с някаква теоретична медитация. Те искат нещо истинско. Ние също се нуждаем от нещо истинско. От лична среща. Да встъпим в божественото присъствие на Бога. Когато седиш пред Него. „Ти и аз. Аз и Ти.“ Покажете на другите какво сте намерили. 

Сред госвамите, Джива Госвами бил философът. Той е написал 400 000 стиха за философия. Ала каква е есенцията на неговите учения? Не е „Бхагават Сандарбха“, не е „Таттва Сандарбха“, не са философските трактати. Есенцията на неговите учения, можем да кажем е това: Кришна према майи радха, радха према майо хари.

А каква е есенцията на вашия живот? Кое ви прави живи? Това съкровище и тази тайна, моля ви, показвайте на другите. Превърнете този ашрам в средоточие на духовната енергия. За да могат всички, които идват с празни ръце и с жадни души да намерят съкровищата и нектара, с които да утолят нуждите си. Бъдете умни. Бъдете интелигентни. И се молете. Ако правите тези три неща, ще успявате.

(от лекция на Свами Тиртха, 13.05.2019 сутрин, София)

Напоследък забелязах, че нещо се случва с бхактите като цяло. Много пъти говорим за напредък, за нива и постижения в духовния живот – как да измерим напредъка, какви нива да се постигнат, какви видове сили може да добие човек, какви качества да развива. И напоследък, в последните една-две години, забелязах, че – не мога да го изразя с други думи – се е появил един вид хармония и резонанс. 

Мисля, че много пъти сме говорили за сиддхите. И на екскурзията Мохан имаше няколко въпроса към мен. Първият беше: „Можеш ли да телепортираш разни неща или не?” Какво да отговориш на дете? Казах: „Да, понякога мога. Обаче нали разбираш, не искам да смущавам хората, затова не го правя.” Тогава той беше достатъчно умен да си обясни: „Ами да, защото иначе хората ще се уплашат, затова Махарадж не го прави.” Това го удовлетвори. 

Обаче имаше и друг въпрос. „Можеш ли да влизаш в телата на другите и да им влияеш или да ги контролираш?” Отвърнах: „Ами опитвам се, но контролът действа много слабо.” Обаче след това добавих: „Нали знаеш, като обичаш някого, винаги го носиш в сърцето си. Това значи, че той винаги е с теб.” И мисля, че отново той беше доволен от това. После питах Према: „Хей, Према, какви филми гледа това дете?” Защото съм сигурен, че не е чел шастрите, та да му хрумне за тези мистични сили.

Защото всъщност въпросите му касаеха сиддхите, мистичните сили. Телепортацията е с второстепенно значение, но да влезеш в ума на друг човек и да го контролираш – мисля, че това е животът ни. Понеже ние именно това очакваме – Кришна да влезе в ума ни и да контролира живота ни. Нали това чакаме. Така разбрах, че по някакъв начин тази нужда от мистични сили, интересът към мистичните сили е във въздуха. 

А сега да се върнем на моето наблюдение: виждал съм, че в последните няколко години се проявява един вид мистичен резонанс. Понякога бхактите започват по-добре да разбират мислите ми. Не мога да кажа, че аз започвам да ви разбирам по-добре, понеже съм много слаб в мистичните сили, обаче виждам някакво развитие в това отношение у вас. И понякога то е нещо толкова практично, че получавам точно такъв прасад, за какъвто съм си мислел. Понякога наистина е като директен отклик; друг път е много по-фино – явяват се някакви теми, започваме да говорим точно за това, за което съм мислил. Или пък идва някой стар приятел на преданите, за когото тъкмо говорим. Също мисля, че сега преживяваме много мистична опитност и в ашрама в Печ, там има голямо развитие. Защото изведнъж цялата енергия и подкрепа, цялата нужна помощ просто се втурва към ашрама. Външни хора предлагат помощта си.

И всъщност, точно този бхаджан ми беше дошъл на ум, „Кришна према майи радха“: „Може би накрая можем да го изпеем.” Но този път не успях да го интегрирам в програмата. Може би си спомняте, когато говорихме как в тялото има твърде много тамас и твърде малко саттва, пък в интелигентността има повече саттва и по-малко тамас. Именно там исках да спомена: добре, нека прескочим на една божествена тема – колко Радха-бхава има в Кришна и колко Кришна-бхава има в Радха? Само че не го казах. Понеже аз умея да говоря само за раждане, болести, старост и смърт. Обаче вие повдигнахте тази есенциална тема. И мисля, че това беше едно друго магично, мистично преживяване – да поканите тук при нас Джива Госвами отпреди 500 години и Голока Вриндавана.

Затова много пъти съм ви казвал, че тук имате някаква тайна. Не е нужно да правите нещо друго, просто правете това, което правите, култивирайте това, което имате. Тези, които имат чувството, ще усетят резонанса. А най-голямото съкровище в този живот, дживане-маране, е по някакъв начин да се постигне подслона на Радха-Говиндаджи. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Не оставяйте хората да умират в телесно съзнание. Защото за човека с материално мислене, смъртта е тотална загуба. За онези които имат някаква клатеща се вяра, смъртта е донякъде загуба, донякъде печалба. Ала за тези, които са на осъзнатото ниво, смъртта не е загуба, а само печалба. Тя е врата, и то не мрачна, а светла врата, която с лекота преминават.

И така, поканени сте за вечен живот. Не вярвайте в смъртта, тя не съществува. Съществуването съществува. 

Добре, но тогава може да кажете: „Харесват ми тези идеи, но въпреки това се страхувам. Какво да правя?” Тогава в заключение мога да ви разкажа една история от древни времена, когато ришите, най-възвишените интелектуалци на времето си, срещнали Брахма, твореца, и го запитали: „О, картината е толкова сложна, има толкова много различни аспекти и личности. Би ли ни казал моля кой е Върховният Бог, кой е главният тук?” Вторият им въпрос бил: „Всеки се бои от смъртта; но кой е този, от когото смъртта се бои?” Това е добър въпрос, нали? „И кажи ни също така моля, кой е този, когото познаеш ли, ще знаеш всичко? Ако познаваме това едничко нещо, всичко ще познаваме.” Отново много добър въпрос. Виждате, те наистина са били мъдри, щом са имали такива добри въпроси. И накрая, четвъртият им въпрос гласял: „Кое кара света да се върти?“

Кой е Бог? Кой е врагът на смъртта? Кой е върховното познание? И кое кара света да се върти? Ако някой бе задал на вас тези въпроси, най-вероятно бихте подхванали дълго и подробно обяснение. Ала Брахма дал една мантра. Няма да ви кажа тази мантра, но ще я обясня. Той казал: „Отговорът на първия ви въпрос, кой е Бог – това е Кришна. Вторият въпрос: от кого се страхува смъртта – това е Говинда. Кой трябва да бъде познат – Гопиджан, Бога на гопите, господаря на гопите. И кое кара света да се върти – не, не са парите; това е сваха, жертвата”  

И така, ако се вгледаме внимателно: кой е Бог? Кришна. Кришна е Богът на любовта, Кришна е всепривличащ. Опитайте се да вникнете в това красиво разбиране за Всевишния – Той е толкова привлекателен, толкова прекрасен, че привлича всичко и всички. Врагът на смъртта, ужасът за смъртта е Говинда. Затова Говинда е в центъра на нашето обожание. Защото ние сме решили да надмогнем смъртта, нали? Затова трябва добре да се сприятелим с Говинда, понеже Той може да ни помогне. Кое е най-доброто знание, познавайки което ще знаем всичко? Това е Гопиджан, или Кришна във връзката Му с гопите, пастирските девойки. Какво означава това? Че ако разберете божествената любов, тогава ще знаете всичко. Няма какво друго да се научава. Всичко друго е второстепенно спрямо тази тема. Ако разберете нещичко за нея, ще знаете всичко. А кое кара света да се върти? Това е сваха, жертвата. И така, ако искате да установите своята връзка с Всевишния – правете жертва, сваха. Ако искате да надмогнете смъртта или кое да е ограничение – правете жертва, сваха. И ако искате да разберете най-доброто знание, тогава правете правилната жертва. Това ще ни помогне да победим смъртта, да победим ограниченията, да победим тъмнината – всичко, което не е истинско. И тогава ще можем да стигнем от нереалното до реалността, от мрака в светлината и от смъртта във вечността.

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Често пъти казваме: „Нека има вечна светлина за мъртвите!“. Друг път говорим за просветлението като духовна цел – отново свързано със светлината. Но повечето пъти сравняваме смъртта с тъмнина.
Днес бяхме на екскурзия на едно много красиво място край река Ерма. Там имаше един тунел, който беше като духовна демонстрация на днешната ни тема. От светлината навлизаш в нещо много тъмно и дълго, не виждаш нищичко. Забелязваш някаква светлина в края на тунела, много далеч, мъничка сияйна светлина. Също така, когато влязох, аз забелязах, че някой чака оттатък, от другата страна. Наистина беше така!
Но знаете, живеем в 21-ви век. Много от нас си извадиха телефоните и включиха фенерчето: „Искам да виждам в тъмнината“. Не се фокусирате върху вечната светлина от другата страна на тунела, а запалвате своята малка свещичка.
Знаете, да речем някой иска да покаже слънцето на сляп човек, който цял живот е живял в килия, никога не е излизал от нея, живял е в мрак. Вие му казвате: „Ела, ела с мен, ще ти покажа светлината, ще ти покажа слънцето”, а той отвръща: „Добре, ще си взема фенера”. Или ако това е съвременна история – „Добре, ще си взема телефона”. Тогава му казвате: „Няма нужда от това”. Толкова е трудно да повярваме, че ни очаква вечна светлина.
И както се казва в една красива мантра от Упанишадите[1]: Онова е пурнам, онова е цялостно. И това също е цялостно. Ние произхождаме от вечната пурнам, от вечната пълна цялост, от божествеността. Нашата душа споделя това качество – така че вие сте вечни души, недейте да се страхувате! Не се страхувайте от преминаването. Първата фаза на живота е раждането, втората е израстването, третата е размножаването, четвъртата е пребиваването за известно време, петата е упадъкът и шестата – разложението. Това се случва непрестанно. Недейте да се боите от тези промени. Защото тялото ви е съвършен инструмент за постигане на духовните ви цели. То е несъвършен инструмент за постигане на материалните ви цели, но е най-добрият инструмент за достигане на духовните ви идеали.
Защо? Защото тялото ви е проникнато от енергийни канали. Има 72 000 канали. И когато душата се подготвя да напусне тялото, когато се доближавате до сетния си миг в това тяло, тогава, в добрия случай, върхът на сърцето започва да сияе, озарява се. И тази светлина от върха на сърцето осветява един специален канал, който е свързан с върха на главата. Това е една мистична врата, вход и изход, най-отгоре на черепа. И ако сте достигнали осъзнато ниво в духовната си практика, тогава ще излезете по този канал, водещ от сърцето към върха на главата, имам предвид, душата ви ще напусне тялото. Това е пътят на светлината. И тогава, през тази мистична врата, този изход от тялото, ще последвате отново все същата посока на светлината. И през космическата Слънчева Порта ще можете да встъпите във вечността.
Това е целта ни – в сетния миг сърцето да се озари, да освети този специален канал, водещ към върха на главата; след това да излезете през тази брахма-рандра и да последвате пътя на светлината; и после през Слънчевата Порта да можете да влезете във вечността. Кришна казва: „Онези, които дойдат при Мен, никога няма да се върнат”[2]. Така че веднъж постигнем ли съвършенство по този просветлен път, няма връщане. Ако не сме си научили урока, ще трябва да се върнем. Затова нашата надежда и нашата решимост е да следваме този път на светлината, божествената светлина. Всъщност ние сме поканени чрез божествената свързаност да противодействаме на смъртта, да надмогнем смъртта. И колкото повече осъзнаваме, че не сме това непостоянно тяло, а вечни души, толкова по-убедени ставаме в този духовен идеал.
Моля ви, помагайте и на останалите да осъзнават този толкова простичък факт – че не сме гниещото тяло, а вечна душа. Не сте купчинка разграждащи се протеини; вие сте духовна искра, предназначена да намери своя път към дома, при Бога.

(следва продължение)

1.  „Шри Ишопанишад“, Въведение
2.  „Бхагавад Гита“ 8.15; 15.6

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Какво е смъртта? И кой умира? Тялото е изградено от материални елементи, нали? Материята не може да умре. Няма смърт за материята, тя просто се преобразува от едно състояние в друго. Протеините се разграждат, което издава миризма – всъщност това е, което се случва. Така че миризмата на смъртта е разлагащото се тяло – когато материята се трансформира от едно състояние в друго. Обаче това не обяснява смъртта като опит.
И така, материята не може да умре. А знаем, че душата е вечна, нали? Душата също не може да умре. Вечната душа не може да умре. Тя няма нито начало, нито край – как би могла да умре душата? Тогава, щом материята не може да умре и духът не може да умре, къде е смъртта? Да, формата се променя. Всъщност можем да проследим смъртта в ума. Има едно важно послание във философията – че съществуването съществува. Но това означава и че смъртта не съществува. Смъртта е мъртва. Щом има само живот, значи няма смърт. При все това ние се натъкваме на нея – и по отношение на другите, и по отношение на самите себе си. Така че най-вероятно този преход се случва в ума, в разбирането.
Но това толкова необикновено преживяване на трансформация, на преход, на практика се случва по чудо. Защото можем да наречем душата анти-материя, а тялото – материя. Когато те се срещат, когато духовната душа трябва да приеме тяло, това е като среща на анти-материята и материята – има голяма експлозия, защото двете са несъвместими. Затова всички ние малко се боим от смъртта – защото тя ни е непозната. Ние познаваме единствено живота, той съответства на нашата природа. Смъртта не съответства на природата на духовните души. Така този страх от смъртта е един вид реакция или освобождаване на енергия от срещата на анти-материята с материята. И всъщност смъртта, като практически несъществуващо преживяване, също е резултат от тази среща. Затова ние знаем, надяваме се, че тя не съществува. Въпреки това ни се налага да се срещаме с този опит.
Но е по-добре да отглеждаме мистерията на живота. Ние сме за живота. Макар че, щом сме започнали това пътуване, със сигурност ще го и приключим. Въпреки това трябва да сме за живота, не за смъртта. Тя така или инак ще дойде. Няма какво толкова много да я мислим. Но за да живеем правилно и да сме подготвени за сетния миг, мисля, че трябва да живеем по духовен начин.
В „Гита“ Кришна казва: „Тези, които си спомнят за Мен в сетния си миг, несъмнено ще дойдат при Мен”[1]. Затова се препоръчва да сме подготвени. Човек никога не знае кой ще е сетният му миг; може да е сега. Ще можем ли да си спомним Бога в сетния си миг? Сигурен съм, че вие ще можете, понеже сте много добре подготвени духовни практикуващи. И всъщност, докато практикува бхакти – което означава волния полет на душата към нейния извор, Върховната Душа – на истинския предан не му се налага да мисли за нещо конкретно в края на живота си, защото по естествен начин ще мисли за своя възлюбен Бог.
Ала се препоръчва да живеем по такъв подготвен начин, че да можем да напуснем всеки миг. А кога човек може да си тръгне с леко сърце? Ако е изпълнил дълга си. Затова нека живеем така, като че това е последният ни ден; ала нека действаме така, че да сме подготвени за вечността. Моля ви, не забравяйте това.

(следва продължение)

1.  „Бхагавад Гита“ 7.30

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Спомняте ли си определението за знание в „Бхагавад Гита“? Започва със смирение и завършва с философско търсене на абсолютната истина. Именно това виждаме в случая с Бог Буда. Когато осъзнал тези недостатъци, тези житейски истини – старостта, болестите и смъртта – той незабавно поискал да се откаже от живота си в райски наслади и да намери решение за тези проблеми. Така че ако искате да изучите тази красива среща на Сиддхарта с тези проблеми, това бяха някои стихове от „Буда Чарита” – много просветляваща книга. 

Ако приемаме, че знанието завършва с философско търсене на абсолютната истина, знаете ли, в древността са наричали философията ars moriendi, или изкуството на умирането. Добре е да бъдем подготвени. Но аз бих казал, че е добре да изучим и науката на живота, за да бъде по-висшата философия ars vivendi, изкуството на живеенето. Мнозина живеят неподготвени. Малцина умират помъдрели. По-голямата част от хората живеят в невежество. Затова нека изберем какво да е отношението ни към тези житейски истини. 

Смъртта донякъде е табу в нашата култура и цивилизация, нали? Някой бил ли е край умиращ човек? Някои от вас са имали този опит. Считам това за много значим момент. Нещо се случва там. Точно както раждането е посвещение в мистериите на живота, смъртта също е посвещение в мистериите на напускането. 

Веднъж в Индия посетихме едно много специално място, Варанаси. Наричат го „вечния град на Индия“. Много древно място и е много благоприятно да се умре там. Защото, казват, това е пряка връзка към духовния свят – ако умреш там, освобождението ти е гарантирано. Този град се намира на Ганг, а в единия му край, точно край реката, се намира известното място за кремация на телата. Всички документални филми задължително снимат там, понеже искат да предъвкват тази тема, което не е много хубаво. Но знаете ли, когато наближихме онази част на града, едно младо момче брамин дойде при нас и ни предложи помощта си като водач. Беше много особено – младеж да ни развежда и да ни показва мястото за изгаряне. И той беше весел младеж, на фона на всички тези горящи и пушещи погребални клади… Беше такова особено преживяване; а той се обръщаше към нас с усмивка и казваше: „Искате ли да се приближите повече? Искате ли да видите?” Като истински водач. Разбира се, ние се опитахме да отдадем почитта си на това светилище на отминаването. Но ненадейно той каза нещо много съществено: „Всяка кремация е един вид обучение”. Защото там се натъкваме на това толкова важно нещо – че не сме тялото. Вие не сте тялото. Единствено материалните елементи ще изгорят в огъня – това не е вашият баща, не е вашият приятел; това е единствено тялото, а не човека. Не искам да навлизам в прекалени подробности, но в един смисъл преживяването е ужасяващо. Ала всъщност то ни помага да се замислим за мъничко: Какво е смъртта? И кой умира? 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 вечер, София)

За мен е чест да бъда тук с вас. Нека днес продължим темата, която започнахме да обсъждаме – за горчивите житейски хапове. Говорихме по темата за раждането; след това говорихме за болестта като принцип на материалното съществуване; после за старостта. И като че ли ден след ден слушателите намаляват. Защото накрая стигаме до последната тема от материалните страдания и това е смъртта. А тя не е особено популярна тема. Може би трябваше да я формулираме като „Тайните на вечния живот”.
Мисля, че това е съвсем естествен ответ от страна на човешките същества – да не отделят особено внимание на смъртта. Казва се, че хората живеят като че ли са вечни, като че ли няма да им се наложи да си тръгнат накрая. Все пак има известна разлика между това да си вечен и да не отделяш никакво внимание на завършека на историята си. Но обичайно ние имаме два различни подхода към смъртта като принцип. Или искаме да я избегнем, или някои хора пък имат култ към смъртта – например онези младежки фланелки със скелети. Така че има един вид противоречиво отношение – искате да я избегнете, но мислите за нея; или не мислите за нея, но тя въпреки това ще дойде.
Най-общо в нашата източна култура се споменават тези четири типа страдания, присъщи на битието на планетата Земя. И считам за много полезно да чуем една много поучителна история – когато Буда се натъкнал на тези житейски реалности. Той бил млад принц и имал много необикновен живот – бил изолиран от външния свят, пребивавайки вътре в двореца. Баща му искал да го предпази от всичко негативно, така че той живеел много необичаен живот. Всичко било райско: бил млад, здрав, заобиколен от всевъзможни слуги и наслади. И го очаквало много светло бъдеще като крал. Обикновено си мечтаем за себе си такъв живот, нали? Райски наслади, здраве, богатство, мъдрост – да имаме всичко.
Ала един ден той излязъл навън със своя колесничар – за пръв път напускал райския си дворец. И когато за пръв път излизаш навън, натъквайки се на непознати неща, за които не си имал представа преди, това е изненада. Та какво видял той на своята разходка? Принцът видял немощен старец, толкова различен от останалите хора, и се обърнал към кочияша си: „О, колесничарю, какъв е този човек с побелели коси, с ръце, опиращи се на тояжка, в очи хлътнали под веждите, с изкривени и увиснали крайници – някаква промяна ли му се е случила, или това е естественото му състояние, или е някаква злополука?” Виждате ли, той никога преди не бил срещал стар човек. Затова казал: „Толкова е странно! Бели коси – какво е това? Особено лице – какво е това? То естествено ли е? За мен е непознато!” И тогава какво отвърнал колесничарят, който бил по-запознат с житейските реалности? „Прекършила го е старостта – грабителка на красотата, рушителка на силата, причинителка за скърбите, унищожителка на насладите, гибел за паметта, враг на сетивата.”[1]
Дотогава този млад принц Сиддхарта живеел всред рая на младостта, обкръжен единствено от млади хора, а изведнъж вижда старец – каква брутална среща! А колесничарят не му предава никак меко посланието: „Това е унищожителката на щастието, която ти ограбва живота и т.н.” Това било първото шокиращо преживяване на Буда – срещата със старостта. Ала те продължили нататък по улицата и се натъкнали на друга сцена.
Сетне срещнали друг човек със снага, цялата поразена от болест. Ще пропуснем описанието на болното тяло с всички подробности. Тогава колесничарят отвърнал: „Благородни господарю, това е огромното страдание, наречено болест, разраснала се от възпаление, принуждавайки дори този силен мъж вече да не е господар на себе си.“ Ето друго шокиращо преживяване – как така всеки е силен, млад и здрав, а изведнъж срещаш някого в такова разнебитено състояние?! Ала и това не е последната сцена, защото те срещат погребална процесия. И принцът отново пита колесничаря: „Кой е този, носен от четирима, следван от ридаещи придружители, когото оплакват, който е нагизден, обаче вече не диша?“ „Това е някой клет човек, останал без интелект, сетива, жизнен дъх и качества, който лежи заспал и безсъзнателен като парче дърво или сламка, изоставен и от приятели, и от врагове.“[2]
Това била срещата със смъртта. Така на младия принц му се наложило да се срещне с тези житейски реалности: старостта, болестта и смъртта. Отначало той бил уплашен и питал: „И на мен ли ще ми се случи това?!” Виждате ли каква невинност? Не зная дали за добро или за зло, но ние вече сме се срещали с тези трудности на живота. За младия принц Сиддхарта това преживяване било толкова поразително, че той решил: „Ако това е животът, значи аз трябва да намеря решение на тези проблеми“. За него това била много рязка промяна – от предишното изолирано състояние да се изправи пред реалността. За нас промяната не е толкова рязка, ние я срещаме ден след ден. Навярно затова реакцията ни на тези проблеми е по-вяла от реакцията на Сиддхарта. Защото той на мига решил да изостави комфортния си живот, да избяга от двореца, да се откаже от дотогавашния си живот и от бъдещите си перспективи, и да тръгне да търси решение.

(следва продължение)

1.  „Буда Чарита“ („Животът на Буда“), Книга 3, 28-30
2.  „Буда Чарита“ („Животът на Буда“), Книга 3, 42-60

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Арадхана: Казахте, че трябва да правим стъпки към изначалния си аз, сат-чит-ананда. Правилно ли съм разбрала, че някои от тези стъпки са: да поставим Кришна в центъра; махамантрата ни пречиства; и да не бъдем тъжни? Три стъпки.

Свами Тиртха: Правилно. Това е добър списък за изпълнение. 

Арадхана: Има ли и други стъпки? 

Свами Тиртха: Всъщност всички напътствия във Ведите ни помагат да осъществим тази цел. Дори най-дребният детайл говори за цялостната история. Има тонове наставления, идващи от писанията и от традицията. Вероятно не можем да последваме всички тези съвети, но поне основните точки трябва да се стремим да интегрираме в живота си. Казва се, че най-висшата цел на всички ведически насоки е щастието на Бог Вишну. Също се казва, че всички тези насоки имат две главни заключения. Едното е: винаги да помним Кришна, а второто: никога да не Го забравяме. Затова можем да кажем, че и последното чудо говори за първото чудо. Защото съществува единство, съществува структура, съществува духовна мрежа във всичко. И последната капка разкрива всичко за първата капка, и последното чудо разказва всичко за първото чудо. 

А кое е последното чудо? Последното чудо е, че ние седим тук. Че сме последвали тази красива покана: „Елате, вземете своя дял от божественото блаженство!“ Нима това не е чудо? Че такава покана съществува и че е могла да достигне до нас? И също – че ние можем да отвърнем на такава покана? Това е пълно чудо! И това чудо разкрива всичко за първото чудо.

 Но сега се включва умозрителният ви мозък и вие ще речете: щом това важи в едната посока, значи трябва да е вярно и в обратната. И аз не мога да кажа, че не е валидно. Какво означава това – че в първото чудо се съдържа всичко за последното чудо? Тоест, че срещата на Радха-Говинда съдържа това, че ние днес седим тук?! Мисля, че по милостта и по божествените спасителни дейности на Чайтаня Махапрабху можем да се съгласим с това. Защото милостивият Бог, Кришна като Бога на любовта, има план да повика тези частички да се завърнат. Има план, има божествен план. И щом има покана, ние просто трябва да кажем онази вълшебна мантра „Да!“. 

Кришна Прия: Кришна всички ли кани? 

Свами Тиртха: Като цяло, да. В случай, че не е поканил някого, ще е поканен от Радхарани. Нима някой е изключен от божествената милост? Това е невъзможно! Щом онтологично всички принадлежат на Тях, кой е изключен? Някои разбират тази ситуация, други освен, че разбират, и правят нещо по въпроса, а пък други не разбират и не отделят никакво внимание на това. Но никой не е независим от божествената сила и от божествения произход. 

Лила Аватар: Щом всички сме в списъка на Радха и Кришна за завръщане при Тях, има ли вероятност със собствените си списъци със задачи да затрудним този план за завръщане? Да объркаме нещата.

Свами Тиртха: Да. Да, защото и ние споделяме божествените качества. И щом Те имат план за спасение, ние пък имаме план за падение. Затова едничкото ни задължение е да не се пречкаме в Божия план, да не се намесваме по негативен начин в него. Ако не можете да помогнете, поне не пречете.

Въпрос: Как можем да сме щастливи в раздялата? Първото впечатление, когато човек идва от християнска църква тук, във ваишнавски храм е, че вместо да се леят сълзи, всичко е весело. В нашата традиция едно от най-красивите определения за поезия е трансцендентална носталгия в раздяла. Помня когато казахте, че езикът на влюбения е поезията, а езикът на мистика е мълчанието. Как да бъдем щастливи в раздялата? 

Свами Тиртха: Танцувайки, пеейки светите имена… Раздялата е драматична, но не е трагична. Защото трагедията няма щастлив край. Но в една драма можем да очакваме щастлив завършек. Никога не знаем какво ще се случи. И знаете ли, да се леят сълзи не е лошо. Но има голяма разлика дали плачеш от тъга или от щастие. Едно нещо е казано в шастрите: „Щом има огън, има и вода”. Така че, ако пламти огънят на изгарящата раздяла, ще проливаш сълзите, водата на болката. А ако грее топлината на любящите чувства, отново ще си облян в сълзи. Но качеството им е доста различно. 

Обаче ако не можем да проливаме сълзи, било от прорязваща раздяла или от духовно блаженство, нека вместо това се смеем.

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Баладев: Говорихме за времето и съветът беше, че независимо в какъв период на живота си сме, е много важно да си направим план за оставащата част. И понеже говорим за развиване на интелигентността ни, не е сигурно, че ще можем да направим интелигентен план. Моят въпрос, или по-скоро молба към Вас е да ни дадете някакви практични насоки какво е добре да включва този план? 

Свами Тиртха: Съжалявам за примера, който идва от материалния свят, но все пак дава някакъв съвет: имало група от сто студенти и обучителят ги попитал дали имат план за живота си. Двадесетина от тях казали: „Да, имаме“. Тогава той задал следващия си въпрос: „А записали ли сте си своя план?” Трима от сто имали списък с нещата, които искат да постигнат. Няколко години по-късно заплатите или материалните постижения на тези трима души били по-високи от тези на останалите 97. 

Така че плановете ви правят по-ефективни. Разбира се, ако искаме да напредваме в духа, как можем да измерим постиженията? Тук въпросът вече не е в спечелените пари! Не е дори в броя продадени книги. Духовният успех няма физически измерения. Защото едното е ябълка, а другото круша – не можете да ги сравнявате, те са напълно различни. 

При все това си мисля, че е полезно да си направите списък със задачи за изпълнение, тъй като това ще ви помогне да станете по-организирани. Докато сме в активния период на живота си, считам е добре правилно да управляваме времето си. Имам приятел, който си направи такъв списък със задачи. Една от точките беше да организира големи проповеднически програми всеки месец. След няколко години имаше друга точка в списъка: да избягва големи програми. Защото целта беше постигната; сега нека преминем в следващата фаза.

Веднъж и аз бях пълен с планове. Казах си: „Най-сетне имам планове: да направя това, да постигна онова, да действам по такъв и такъв начин… най-после се чувствам толкова организиран!” Една от точките в моя списък със задачи беше ежедневно да чета по нещо от Шрила Шридхара Махарадж. Тъкмо същия ден отворих книгата на Шрила Шридхара Махарадж и там имаше въпрос: „Махарадж, какво би казал за плановете?” Тогава Шридхара Махарадж отговаря: „Планове – о, това е нещо много лошо! Да имаш планове е толкова опасно в духовния живот. То няма нищо общо с осъзнатостта и т.н.” Защо? Защото, казва той, ако имаш планове, това означава, че искаш ти да управляваш ситуацията и да се чувстваш независим от волята на Кришна. Тогава малко се обърках. Понеже аз имах план всеки ден да чета от Шридхара Махарадж, пък той казва: „Не бива да правите планове”. Тогава се опитах да си намеря извинение. Понеже, считам, сме напълно съгласни, че ако имаме погрешното разбиране, че ние владеем ситуацията или че можем да решаваме независимо от контрола на Кришна – това е грешка. Но ако планираме така, че „моят план е Неговият план”, в такъв случай не мисля, че Шридхара Махарадж не би възразил. Така че моят план е напълно да се хармонизирам с божествения план. 

В същото време на практическо ниво е нужно да сме добре организирани. Ако имате такъв списък със задачи, такъв план, ще можете да проверявате дейностите си – колко сте постигнали, какво сте осъществили по отношение на духовното си служене, и т.н. Но в един смисъл можем да кажем, че това е принцип на садхана – да имаш структуриран план. Пък най-висшата цел не е да имаш много стабилна садхана, а да плуваш във вълните на божествения екстаз. „Лалите, защо ме доведе в този океан от нектара на Кришна? Животът иска от мен да съм организиран на брега, но аз искам да плувам във вълните. Защо ме доведе тук? Толкова е болезнено да не мога да се нося по вълните.“ Така че целта е да плуваме във вълните на нектарния океан. Ако това е целта на нашия план, тогава съм съгласен. Какво имате във вашия списък за изпълнение? „Първо, да мантрувам до предела на силите си. Второ, да се удавя в нектарния океан на предания живот. И да преям с прасадам.“ Такива нектарни планове ги окуражаваме. Да, продължавайте с тях! „Искам да танцувам в екстаз тази нощ!“ Това са добри планове. Трябва да сме много организирани, за да достигнем такива спонтанни планове. Прилагайте целия си интелект, за да постигнете целите си. Трябва да сме много умни, защото всичко работи срещу нас. Илюзията не иска да ви пусне на свобода толкова лесно, толкова бързо. Тя също има своите планове за вас. А ако искате да избягате, ще направи всичко по силите си да ви спре. Ала за щастие божествената привличаща мощ е много по-силна от човешката опърничавост. В това е нашата надежда. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 12.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Воинът на страстта бе победен от воина на страха. Когато Радха и Кришна достигнаха покрайнините на Враджа, завръщайки се от Своята разходка, тази победа на страха насила отне скъпоценната прегръдка на Кришна от раменете на Шримати Радхарани. Олицетвореният страх порица Радха и Кришна, забранявайки им да вървят по пътечката заедно. Прислужничките Им заплакаха, като видяха колко жално Те се гледаха един друг. Лунноликите Радха и Кришна начаса изгубиха блясъка на образите си от скръб, че трябва да се разделят. Когато трябваше да тръгнат по различни пътеки, Радха и Кришна много тъгуваха, че са принудени да се разделят, след като първо бяха получили скъпоценните сърца един на друг. Ала Тяхната чиста любов Им даваше гаранция за следващата среща.”[1]
И така, такова е и нашето жалко положение. Заради невежество, заради илюзия, ние сме изгубили тази вечна връзка с върховната Божествена Двойка. Заради глупостта ни сме принудени да вървим по отделен път. Но запомнете това изречение, този съвет: „Тяхната чиста любов Им даваше гаранция за следващата среща.” Ако придобием такова чисто, съкровено духовно привличане към божественото, тогава ще се срещнем отново.
„Чувствайки огромна болка от раздялата, Кришна не можеше да върви. А тялото на Радхика бе цялото в пришки от жестоката разлъка. Шри Радхика каза: „О, приятелки! Умирам от болката на раздялата. Как ще ме заведете във Враджа? Съдбата стана мой враг, отнемайки ми блаженото единение с Кришна. Как можете да ме заключите в дома на свекърва ми? Лалите, ти ме изведе днес от вкъщи, а сега ме принуждаваш отново да вляза там още същия ден! Защо ме накара да закопнея така, след като стъпих в нектарния океан на компанията на Кришна? Сакхи! Слънцето, което видях да залязва, сега отново изгрява на изток. Сега нощта стана илюзорна като цвете в небето. Проклети да са ушите ми! Проклет да е езикът ми! Проклети да са очите ми! Те безспир изгарят от треската на любовни желания, без да могат да пийнат дори капка от нектара на прекрасния глас, прекрасния вкус и прекрасния облик на Кришна.”
Тогава Лалита отвърна: „О, наивно момиче, днес йогата на нощната среща с Кришна ти рецитира нирведа, неблагочестивите постъпки. Сега радялата също ти рецитира нирведа, което означава болка за теб. Срещата ти даде нектара на Ачюта, Кришна. А раздялата те накара да вкусиш горчивата отрова.” Шри Радхика, върховната богиня на любовта към Кришна, не можа да разбере какво ѝ говорят приятелките ѝ, макар да я бяха наобиколили. Тя влезе в дома си, невидяна от хората във Враджа, и отиде да си легне.”
От основните правила, през нравствените стандарти, през религиозните принципи и интелектуалните постижения, най-накрая трябва да стигнем до някакви духовни реализации. И когато си спомняме блаженството на божественото единение на Радха-Говинда, както и Тяхната толкова болезнена разлъка, тогава можем да се доближим до онази интензивност, която да ни помогне да вкусим няколко капчици нектар тук. Както е казано в текста от Шрила Вишванатха Чакраварти Тхакура, Радхика се радвала когато слънцето залязва, а тъгувала когато то изгрява. Така че когато съзерцавате слънцето – разбира се, ние с радост посрещаме изгряващото слънце – но ако си спомняте причината защо Радхика не е щастлива, когато слънцето изгрява; а когато съзерцавате залязващото слънце и се сбогувате със светлината, спомняйки си защо Радхика е толкова щастлива по залез-слънце, понеже ще може да приветства мрака, тъмния Бог – тогава, благодарение на изучаването ви, денят и нощта ще се слеят. Затова недейте да спирате – ни тук, ни там, нито на следващото ниво… Вървете по-нататък!

(следва продължение)

1.  От „Шри Кришна Бхаванамрита Махакавя“ от Вишванатха Чакраварти Тхакура