Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2019, София)

(продължава от предишния понеделник)

Много пъти сме говорили за различните раждания. Някои живи същества се раждат само по веднъж. А има и такива, които се раждат по два пъти, както се казва. Два пъти родени. Кои са те? Най-общо казано брамините; също както и птиците – понеже и те имат две раждания: веднъж когато излезе яйцето и втори път когато самите те излязат от яйцето. Така че ако изпитвате фалшив престиж заради това, че сте два пъти родени, не забравяйте, че птиците също са такива. 

Коментар: А вероятно и змиите.

Свами Тиртха: Това е тежък случай. Защото можем да приемем гневна птица, обаче не искаме да срещаме гневна змия. Така че без никакво усилие те са два пъти родени. 

Но ние се раждаме генетично, като тела. А втори път се раждаме чрез ритуално посвещение, като два пъти родени. Може да се родите и трети път чрез мистично преживяване. 

Присъединяването към групата на преданите е като ново раждане. Може би се чувствате леко неловко, когато сядате на първия ред. Ала всички край вас се усмихват и са в очакване. Може би мъничко плачете, но те са щастливи. А вие не разбирате нищо от това, което се случва. Казвате неща, които забравяте, получавате съвети, които също забравяте – пълна бъркотия. Въпреки това се чувствате много вдъхновени. Като че започвате нов живот. Много пъти съм ви казвал, че именно затова е много нужно да се правят снимки на новородените бхакти, така да се каже. Просто вижте блаженството на лицата им – тогава човек е съвсем близо до духовната си идентичност. Невинен като дете. Затова това е забележителен момент в живота, досущ като второ раждане.

И знаете, понякога бхактите си говорят за живота си преди да се присъединят: „С какво си се занимавал, какво си правил, каква е била работата ти и т.н.“ И има много интересни истории. Трябва да призная, че дори след 20-30 години все още се изненадвам какъв е бил животът на някои бхакти – и в позитивен, а понякога и в негативен смисъл. И така: „С какво си се занимавал преди да се присъединиш към бхактите?” Някои казват: „Правил съм това, правил съм онова“. А някои специален ще рече: „Чаках да срещна бхактите”. Това е. Това е нашата работа. Ние неистово чакаме възможността. Кое е най-важното в предходния ни живот? Това желание, тази надежда, че ще открием смисъла на живота си.

Затова нека превърнем живота си в много красива история. За да не бъде някаква случайност това, че сме дошли тук, а начало на пътуване към съвършенството. Това трябва да е целта на нашия живот – да дойдем, да пристигнем. Някой от вас ме запита днес как съм пътувал. Отвърнах: „Просто пристигнах, дори без да съм забелязал, че съм тръгнал”. Недейте да имате другата версия – да тръгнете без да пристигнете. По-добре да пристигнете, дори без да сте забелязали, че сте тръгнали. И така, Гурудев ни кани на това пътуване, по съвета на Махапрабху. И тогава раждането ни ще бъде славно раждане. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2019, София)

(продължава от предишния понеделник)

Знаете, ако искаме същностно да разберем дадена тема, трябва да я изследваме цялостно. Трябва да разберем причините ѝ. И така, каква е причината за ембриона? Материалната причина са двете клетки, които се съчетават. Нали така? Обаче има и планова причина. Какъв е планът на родителите с това дете? Добре е човек да има план за себе си и за обичните си. Разбира се, в повечето случаи децата си имат свои собствени планове. Те ще се борят за свободата си, точно както и вие сте се борили за своята. Но мисля, разбирате – ако има план, замисъл в зачатието ви, в живота ви, това помага много.
Веднъж срещнах едно семейство цигани. Беше много интересна среща. Един баща, шест деца и две съпруги. Мъжът имаше пет дипломи и много, много просветлена визия. Неговият принцип беше: тъй като имаше много деца, задължение на двете му жени беше да постигнат децата да не плачат. Никога. Такова хубаво очакване. И това беше нещо много оригинално, защото жените на всеки пет минути идваха при него и казваха: „Дай пари за това, дай пари за онова” и той даваше. Така че, скъпи братя, не се притеснявайте, просто давайте, стига партньорките ви да могат да постигнат тази цел – децата никога да не плачат.
Трябваше да организираме церемония по даване на име на всичките деца – това беше поводът. А бащата беше много горд със своите деца, той каза: „Те са моята армия. Каквото аз не мога да постигна, те ще го постигнат.” Виждате ли, какво разбиране! Той имаше план, като баща. Така че няма грешка да се раждат деца. Но в това си има смисъл. Ако детето ви е заченато в дхарма, то ще действа като дхармичен човек. В това има план, планова причина.
Материалната причина я имаме – това са физическите елементи, които се комбинират. А активната причина са бащата и майката. Обаче каква е целевата причина? С каква цел? И в този смисъл трябва да се вгледаме в себе си. Каква е причината, какъв е смисълът на живота ми? Нима съм се родил, само за да умра? Нима това е причината за живота ви – да отмине незабелязан? Мигар сте дошли тук, за да изпитвате горчивини и страдания? Това ли е смисълът на живота ви? Или нещо по-висше? Трябва да открием обосновката на своя живот. Каква е целта, която искам да постигна в този живот, в тези няколко години? Не е толкова много, скъпи мои, не е толкова много времето, което имате. Просто няколко години!
Трябва да ви кажа, когато бях дете винаги се обърквах. Не можех да пресметна годините – просто беше отвъд въображението ми как ще се случи. Но ако погледнете назад, просто е глупаво – виждате колко много време е отлетяло без никакъв значителен резултат. 80% са отминали; да не би оставащите 20% да са забележими?
Така че управлението на времето, скъпи мои, е нещо много важно. Щом сме тук – а то изглежда много реално, много истинско, че сме тук… Не съм 100% сигурен, но изглежда реално. Та щом сме тук, трябва да действаме незабавно. Не губете и миг. Стремете се да намерите целта на живота си, смисъла на живота си. Може ли да ви предложа нещо за цел на живота? Например, търсенето на красотата и любовта? Ако някой има нещо по-висше, готов съм да го приема. Обаче се съмнявам, че можете да ме убедите.
И така, раждането е едно от класическите страдания в живота. Както е споменато в „Гита“, да виждаш, да разбираш, че това е проблем, е част от мъдростта. А как постъпва интелигентният човек, когато се натъкне на проблем? Опитва се да му намери решение. Трябва поне да открехнем вратичката на клетката. Дайте шанс на душата си да се радва на духовната свобода в това прекрасно търсене и служене на божествената красота и любов. Не можем да си представим нищо по-висше и по-привлекателно от този идеал.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2019, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Когато майката яде горчиви, пикантни, прекалено солени или кисели храни, тялото на детето страда от непоносими болки. Затворено вътре в матката и покрито отвън от червата, детето продължава да лежи от едната страна на корема, с глава, присвита към стомахчето, с гръб и врат извити като лък.”[1] Това е много, много трудно положение. Замисляли ли сте се някога за това от тази гледна точка?
„Така детето стои като птица в клетка, без свободата да се движи.” И в един смисъл ние все още сме птици в клетки, със съвсем ограничена свобода на движение. Често пъти ние се радваме на свободата си: „Мога да отида до Виена,“ например. Имам свободата да го искам. Но къде е свободата на действието? Понякога това не се случва. Или дори да мога да отида дотам, не мога да отида до Луната. Така че сме доста ограничени в много отношения. Досущ като птица в клетка.
„По това време, ако има късмета, детето може да си припомни всички страдания, през които е преминало в последните си сто раждания, и окаяно скърби. Нима е възможно умът да остане спокоен в тези условия? Така, надарено с развиващо се съзнание от седмия месец след зачатието, детето бива тласкано надолу от въздушните потоци, които притискат зародиша през седмиците, предшестващи раждането.” И т.н. и т.н.
Но тук ни е даден ключ. Ако ембрионът има късмет, може да си спомни сто предходни живота. Това означава, че можете да постигнете много детайлно, високо ниво на съзнание в това умствено състояние вътре в утробата. Да си осъзнат за стотици предишни животи – мисля, че това е доста висок стандарт. Някой тук да има спомени за някой свой предишен живот? По-скоро не. Защо не? Защо хората обикновено нямат никакви спомени от предишните си животи? Със сигурност това не е първото раждане, което приемаме. А къде са спомените? Това е защото на душата ѝ се случва едно много шокиращо събитие, а именно раждането. В това ембрионално състояние вие можете да постигнете почти просветлено състояние на ума. Обаче най-вероятно ще го изгубите.
Затова казваме, че раждането е един вид шокиращо преживяване. То е страдание. Несъмнено, има и някои красиви моменти, защото чудото започва да се случва. Животът се зачева и пораства – това е магия. Можете да станете слуга на този магически принцип на живота. Това е мистерията на живота. Да дадеш живот, да станеш майка или баща – това е като инициация в мистерията на живота, в това няма съмнение. Това е духовната страна. Ала ако пропуснем тази страна, това е едно незначително и горчиво преживяване за детето. Независимо дали си спомня предишните си животи или не – това всъщност няма значение. Обаче ние можем да развием съзнанието си така, че да предскажем нашето бъдеще. Не можем да променим миналото си. Но можем да помогнем в създаването на бъдещето си.
И нещо много, много важно, което Шридхара Махарадж казва: „Вашето бъдеще е най-добрият начин да повлияете на вашето минало“. Това е просто велико! Моля ви, запомнете го. Тези думи направо отнасят ума. Не можете да промените миналото си; обаче можете, ако си създадете духовно бъдеще. Ако работите върху това, ще съумеете да промените своето минало. Това означава, че ще можете да отворите вратата на клетката. Ние сме птици в клетка, но чрез духовна практика можем да отворим тази клетка.

(следва продължение)

1.  „Шримад Бхагаватам“ 3.31.7-8

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2019, София)

(продължава от предишния понеделник)

Обичайно считаме очакването, благословеното състояние на бременност за много необикновено, много хубаво, велико чувство. Започвате да общувате с бъдещото си дете. Започвате да слушате музика, за да стане то велик музикант. Или ако сте много брамински тип започвате да повтаряте мантри, за да стане то супергерой, и т.н. Но моля ви, недейте да слушате глупави новини по време на бременността си. Нито се карайте със съпрузите си, защото тогава тази вибрация ще влезе в ума на вашето дете и вместо розова фея, ще се роди червен дракон. Внимавайте, тъй като можете да въздействате върху ума на детето.
Обаче какво казват шастрите за този период на очакване? Днес говорим за раждането като житейска реалност. И трябва да ви кажа, че „Шримад Бхагаватам“ дава доста различна версия за този блажен период на очакване. Не се изненадвайте, понеже дори едно необичайно мнение може да ни помогне да добием по-детайлна визия. И така, четем в Трета Песен, Глава 31, „Бог Капила описва пътя на живите същества“:
„Божествената личност каза: Под надзора на Върховния Бог и според резултата от собствените му дела, живото същество, душата, е принудено да влезе в утробата на някоя жена чрез частичка от мъжкото семе, за да приеме определен вид тяло.”[1]
И така, съществуват, така да се каже, материални инструменти или съставки, които образуват едно тяло, обаче първата стъпка е зачатието – но не зачатието в утробата, а зачеването на концепцията. Защото когато изначалната душа започне да си създава фалшиво его, тогава в съответствие с този идеал тя развива определен тип тяло; и чак после всички съставки се събират заедно, за да се получи. Всичко е под божествен контрол.
„През първата нощ спермата и яйцеклетката се сливат. На петата нощ тази смес се превръща в мехурче. На десетата нощ то добива формата на слива. След това постепенно става буца плът или яйце, според случая.” Виждате, доста прецизно описание на зачатието.
„В рамките на първия месец се оформя главата, а до края на втория месец ръцете, краката и останалите телесни части. До края на третия месец са се появили ноктите, пръстите на ръцете и краката, космите, костите и кожата, също както репродуктивните органи и останалите отвори в тялото – очите, ноздрите, ушите, устата и ануса.” Красота! По някакъв начин това е истинско чудо! Как така: смесваш две клетки и нещо започва да се случва?!
„През четвъртия месеца от датата на зачатието, се появяват седемте основни съставки на тялото: хилус, кръв, плът, мазнина, кости, костен мозък и семе. В края на петия месец вече има усещане за глад и жажда, а в края на шестия месец зародишът, обвит в амниотичната течност, започва да се придвижва към дясната страна на корема.” Виждате ли, това е предсказание за пола на детето. Ако отива на дясно е момче; ако отива наляво е момиче.
„Хранейки се с това, което яде и пие майката…”Дотук е добре. Всичко описва ситуацията каквато е: нямате отделна система, извличате онова, което ви осигурява тялото на майката. Скъпи майки, спомняте ли си как се случва? Появяват ви се желания. „Искам да ям това, искам да ям онова.“ Защо? Това не е ваше желание, някой друг е във вас. Например, винаги сте ненавиждали ягоди. И изведнъж пред декември ви се дояждат ягоди. И скъпите ви съпрузи полудяват да изпълняват желанията ви. Защо? Защото някой друг присъства във вас, бъдещото ви дете има желания. Той или тя искат нещо. И тогава започва тъжна история за бащата. Вие казвате, че ваш дълг е да готвите както дотогава, но започвате да готвите като за бебе. Защото самите вие не можете да хапнете нищо люто, подправено и т.н. – иначе моментално има реакция, нали? Така че има съвсем пряка връзка между майката и бебето.
„…плодът постепенно нараства, затворен в това отвратително място, пълно с екскременти и урина, и развъдник на разнообразни микроорганизми.“ Ето ви друга версия на това блажено очакване.
„Хапано отново и отново по цялото тяло от гладните микроорганизми в корема, детето страда в страшна агония, тъй като е съвсем нежно. То всеки миг губи съзнание в това ужасно състояние.”[2] Предупредих ви, че тази версия е различна.
Сигурен съм, че сте виждали хора, които са истински уплашени или в ситуация на паника – те започват да прегръщат себе си като зародиш. Ако външните условия са много тежки, можем да реагираме по такъв начин. Или за да извикаме спомена от онова защитено състояние в утробата, или пък – в съответствие с тази версия – защото изпитваме същото усещане за притискане и страдание.

(следва продължение)

1. „Шримад Бхагаватам“   3.31.1-6.
2. „Шримад Бхагаватам“  3.31.5-6

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2019, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Смирение, отсъствие на гордост, ненасилие, търпение, простота, обръщане към автентичен духовен учител, чистота, устойчивост, себевладеене, отричане от обектите на сетивно наслаждение, липса на фалшиво его, осъзнаване, че раждането, смъртта, старостта и болестите са злини, непривързаност, свобода от заплитане с деца, жена, дом и др., уравновесеност при приятни и неприятни събития, постоянна и чиста преданост към Мен; стремеж към живот на уединено място, разграничаване от общата маса от хора, приемане на важността на себереализацията и философско търсене на Абсолютната Истина – всичко това Аз ти заявявам, че е знание, а каквото е извън него е невежество.”[1]
Нещо важно е споменато тук – да се наблюдават и осъзнават проблемите на тези четири най-главни страдания в живота: да се родиш, да срещнеш старостта, да имаш болести, и накрая да напуснеш. Знам, че това не е много популярна тема, но въпреки това трябва да поговорим малко по нея. Да вземем например раждането на човека. То е щастливо, радостно събитие, нали? Научил съм, че очакваният отговор на всички въпроси „нали?“ е „да“. Обикновено считаме раждането на дете за щастливо събитие. Но да попитаме детето. То идва с плач. То плаче, а вие се усмихвате. Грубите житейски дуалности. Обаче сме научили нещо за траките. Не само, че много са пиели, но са имали и визия за живота и смъртта. Те плачели, когато се раждало дете. Защото знаели колко трудно е да оцеляваш през целия този живот и накрая пак да влезеш в забвението. А когато някой си отивал, те се усмихвали. Така че зависи от визията – какво виждане имате за живота и смъртта. Обичайно виждането ни за живота или раждането е, че е щастливо събитие. Ние се радваме, а детето плаче. Представете си себе си на смъртното си ложе: отново вие плачете, а хората наоколо се усмихват. Ще сте доволни ли в такава ситуация? Затова внимавайте! По-добре да се придържаме към обществените модели, които имаме за смъртта: останалите да плачат, а вие да се усмихвате. Защото това означава, че можете да си заминете с леко сърце. Завършили сте пътуването си. Мисля, че това е по-добра версия на живота ви – да липсвате на хората. Затова трябва да се обучаваме, за да достигнем това качество. Най-напред трябва да станем добро човешко същество. Не товар на гърба на другите, а такъв прекрасен човек, на чиято компания всеки иска да се радва, в която всеки се чувства вдъхновен.
Въпреки това се казва, че раждането на всяко ново дете означава, че Бог не е изгубил надежда в човечеството. Може би това дете ще постигне очакванията. Защо не? Възможно е. Така че раждането наистина е много щастливо събитие – ако вие, като родители, имате правилното съзнание. Какъв е смисълът да се канят нови души в този материален свят? Той не е да доведеш някого да страда насред ограниченията на живота, а да го поканиш да извърви пътя си. За да може да елиминира, да изгори своята карма, товара, който носи, и накрая, пречистен, да се върне във вечната, духовна, блажена реалност – това е смисълът да се покани душа на тази планета.
Затова в нашата традиция се казва: едно дете е добре, две деца е по-добре, а три деца са минимумът. Това означава, че ако имате само едно: двама родители ще умрат, едно дете ще остане – това не е размножаване. Ако имате две деца: двама ще си идат и двама ще останат – това е само заместване. Три е минимумът, нали? Така че да даде възможност на една душа да осъществи духовното си пътуване – това е дълг, това е дхарма на всеки по-старши – бил той родител или учител.
Въпрос на Кришна Прия: Казахте, че е добре ако, напускайки този свят, човек се усмихва. Но не е ли така, че той ще се усмихва, ако знае накъде се е запътил?
Свами Тиртха: Знаете, че напълно себеосъзнатият предан не се интересува особено накъде се е запътил. Защото ако наистина имаме доверие в нашия Бог, който ще ни насочва милостиво, каквото и място да избере Той за нас, ние с радост ще го приемем. Ако иска да ни заведе в рая – добре, приемаме. Ако иска да ни захвърли в ада – добре, приемаме адските условия.

(следва продължение)

1.  „Бхагавад Гита“ 13.8-12

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2019, София)

Очакват ни няколко значими дни. Обичайно има два вида лекции. Едната е романтична покана за съвършения духовен свят. А другата е да се наплашат хората с бруталните истини за живота и смъртта. Коя ви се нрави?
Отговор: Втората.
Друг: Първата.
Свами Тиртха: Виждате, многообразни мнения. Едни искат романтичната версия, други искат да срещнат горчивата реалност. Но според моето разбиране, можем да се надяваме на романтичната версия за висшата истина единствено, ако сме способни да заставаме лице в лице и да изтърпяваме ограниченията на материалното битие. Може би си спомняте, веднъж един много стар учител попитал: какво предпочитате – страдание или щастие? Разбира се, всички гласували за щастието. Тогава той казал: не се тревожете, ще отмине. И ще дойде страданието. Дори и да не го искате, страданието ще дойде. Обаче то също ще отмине. И кое ще замести страданието? Щастието. Така че дали избираме едната версия или другата, трябва да сме много умни. Не просто да се оставяме да бъдем измамени от евтиното щастие, нито пък просто да се разочароваме от дадени ограничения. Понеже и двете са част от света на илюзията.
Затова моето смирено предложение за вас е да поговорим за горчивите житейски истини. Харесва ви или не, аз ще говоря за това. Обаче откъде да започнем? Много пъти сме говорили, че човешките същества се считат за интелигентни създания, нали? Нека видим каква е дефиницията за интелигентност според „Гита”. Има я в Тринадесета Глава, стихове 8-12. Тук е даден дълъг списък, който гласи: „Смирение, отсъствие на гордост, ненасилие, търпение, простота, обръщане към автентичен духовен учител, чистота, устойчивост, себевладеене, отричане от обектите на сетивно наслаждение, липса на фалшиво его, осъзнаване, че раждането, смъртта, старостта и болестите са злини, непривързаност, свобода от заплитане с деца, жена, дом и др., уравновесеност при приятни и неприятни събития, постоянна и чиста преданост към Мен; стремеж към живот на уединено място, разграничаване от общата маса от хора, приемане на важността на себереализацията и философско търсене на Абсолютната Истина – всичко това Аз ти заявявам, че е знание, а каквото е извън него е невежество.”[1]
Дълъг, дълъг списък. Но не забравяйте първия и последния елементи на този списък. Знанието или интелигентността започват със смирение. За да учим, за да добиваме каквото и да било съществено познание, трябва да изразим смирено състояние на ума си. А последният елемент от списъка е философското търсене на Абсолютната Истина. Можем да кажем, че първият елемент е нравствено качество, а последният е търсене. Едното е като практика, която трябва да извършвате, дейност; а другото е идеал, към който да се стремите. Понеже и без идеали е възможно да се живее – обаче каква полза?
Може би имате някакви въпроси по отношение на елементите от списъка? Някакви деликатни, чувствителни точки?
Коментар: Чух тук да се споменава „семейство“.
Свами Тиртха: Това не е грубо. То е простичката реалност – оплитането. Защото няма как да отгледаш деца, без да имаш множество проблеми. Вярно ли е?
Отговор: Да, но те също подпомагат смирението ни.
Свами Тиртха: В това няма съмнение. Такава е нашата философия. Правилно. Но оплитане в този смисъл означава, че трябва да посветите поне две трети от живота си на тази цел. Колко много грижа, колко много любов трябва да вложите, за да отгледате едно дете! На практика безгранично. Така че това е жертва. Обаче е сладка жертва, вие я правите доброволно. Никой не ви принуждава, вие сами сте готови да се впуснете. Искате го. Това е като обучение за божествените взаимоотношения. И в повечето случаи то поглъща толкова голяма част от вниманието ни, че лесно можем да забравим за целта на този вид занимание. Дори в Евангелието е казано: ако имаш връзка, тогава се налага да делиш вниманието си. Ако живееш сам, имаш две възможности: или мислиш за Бога, или мислиш за себе си. Ако имаш семейство, пак имаш две възможности: или мислиш за Бога, или мислиш за семейството си; няма как да мислиш за себе си. Това е духовно обучение.
И не забравяйте: онова, което е лабиринт за материалния човек, е изход за човека на духа. Ако имаме правилно отношение към житейските реалности, тогава ще можем да извлечем пълната духовна полза от всички добри и лоши страни на живота си.

(следва продължение)

1. „Бхагавад Гита“ 13.8-12

(от лекция на Свами Тиртха, лято 2024, Полша)

(продължава от предишния понеделник)

Всяка сутрин рецитирате този стих „Ом агяна“, нали? Ом агяна-тимирандхася, гянанджана-шалакая, чакшур унмилитам йена, тасмаи шри-гураве-намаха[1]. И така, Шри Гуру – не просто Гуру, а Шри Гуру – идва да премахне превръзката, слепотата от нашите очи с факела на знанието – по този начин се интерпретира. Обаче знаете ли какво представлява невежеството за предания? Понякога си мислим, че мракът на невежеството е липса на знание, нали? И може да си речете, че премахването на този мрак на илюзията, на невежеството, става чрез добиване на знание. Ала нали нашият стремеж не е към знанието? Ако отидете при враджавасите, и особено при гопите, ако подходите към тях със знание, каква ще е реакцията им? „Съжаляваме, не разбираме от това, то е твърде сложно за нас.” Ако случайно срещнете гопите и първият ви въпрос е: „Изучавали ли сте внимателно Веданта?” те ще рекат: „Веданта ли? Какво е това?”
Теология, философия – това е за съвсем малцина, много малко са хората, които изучават тези теми. Но любовта, обичта – дори гълъбите си отглеждат дечица, нали? Заради обичта; не заради знанието, а заради обичта. Много повече са живите същества, които практикуват някакво ниво на любов, отколкото теология. Така че ако запитате простодушните девойки пастирки за тези сложни теми, те ще отвърнат: „О, не! Ние това не го разбираме. Знаем как да правим кисело мляко, не знаем как да правим сиддханта.”
Така че знанието, както и липсата му, невежеството – за нас това не е някакъв вид интелектуално невежество. Какво е невежеството за предания? Неспособността да обичаме – това е нашето невежество. Когато сме неспособни да изразим естественото си влечение към Всевишния, когато не умеем да разкриваме най-съкровените си чувства и да се протегнем към лотосовите Му нозе – това е невежеството за нас. И ни е нужен някой, който да отстрани това невежество, това покривало от очите ни. Нужен ни е някой. Такъв ачария ще премахне този мрак на липсата на любящо отношение към Божествената Двойка.
А факелът на знанието е факелът на божествената любов – не е нещо друго, единствено това. Защото е казано в шастрите: ясмин прапте сарвам идам праптам бхавати[2] –  трябва да достигнеш онова едничко нещо, чрез което достигаш всичко. Какво умно решение – да намери онова единствено нещо което добиеш ли, ще имаш всичко. Ясмин вигяте сарвам евам вигяти бхавати  – познавайки което, ще знаеш всичко. Не ни е нужно множеството от информация, нуждаем се от есенциалната информация, която ще промени живота ни.
Но всъщност постигането, събирането, добиването – това е на екзистенциалното ниво на живота ни, на нивото на действията ни. Можем да кажем, че то е на нивото сат в живота ни. А добиването на знание можем да кажем, че е на съзнателното ниво на живота ни – нивото чит. И така, сат се покрива от съвета: стреми се да добиеш единственото, чрез което ще имаш всичко. Това е добро тълкувание как да се действа правилно. Стреми се да разбереш онова, разбирайки което ще разбираш всичко – това е добър съвет за интелектуалното ниво. Добре, имаме сат и чит; но какво да кажем за третото ниво? Какво да кажем за нивото ананда, какво споменават шастрите за него? Нищо! Ала нима да спрем дотук и да оставим този въпрос отворен или да се опитаме да намерим някакъв отговор? Мисля, че е редно да се опитаме да намерим отговор. И ако следваме метода: трябва да обичаш онова единствено нещо, чрез което ще можеш да обичаш всичко и всички. Това е на нивото ананда. На екзистенциалното ниво на действията, трябва да действаме вярно; на интелектуалното ниво трябва да добиваме вярното познание; а на емоционалното ниво трябва да чувстваме по верния начин. Защото кои са преданите? Те са емоционалният елит на духовните хора. Но знаете, емоциите правят живота ни много сложен. Ако се разкриете емоционално, ставате много уязвими. Затова старайте се да се разкривате емоционално само на защитено място, на сигурно място, където няма да има разочарование.

1.  От „Гаутамя Тантра“
2.  Из Упанишадите

(от лекция на Свами Тиртха, лято 2024, Полша)

(продължава от предишния понеделник)

Ачаряван пурушо веда[1], казва шастра – човек, който има ачария, знае. Ачария е учител, който обучава чрез примера си; не само казва нещо, но го и прави. Както много пъти сме чували, делата говорят повече от думите. Да говори може всеки; но да действа – това е по-ценно като приношение. Ачария-ван означава „да имаш, да притежаваш“; който има ачария, ван – такъв човек знае. Ачарияван пурушо веда. Какво означава това? „Имам учител и значи знам всичко“ ли? Как мислите – това ли е верният прочит на този цитат от шастрите? Най-вероятно не.
Спомняте си историята за младото момче, което баща му изпратил да изучава „Бхагаватам“. След една година обучение момчето се върнало и баща му го попитал: „Скъпи синко, изучи ли „Бхагаватам?”, а момчето рекло: „Да, татко, научих всичко за „Бхагаватам.” „Връщай се при учителя си, нищичко не си научил.” Минала още една година, момчето отново се завърнало и бащата го попитал: „Е, скъпи ми сине, изучи ли „Шримад Бхагаватам?” Момчето отговорило: „Татко, миналата година не знаех нищо, но сега вече знам.” Баща му казал: „Връщай се обратно!” След още една година момчето пак си дошло и бащата пак го попитал: „Мой скъпи синко, изучи ли „Бхагаватам?” Момчето рекло: „Татко, първата година си мислех, че знам всичко, втората година си мислех, че знам нещичко, но сега след третата година знам, че не знам нищо.” Бащата бил много доволен и казал: „Добре, мое скъпо момче, сега се върни за още една година и вече ще си научил всичко.”
Не става въпрос само за знаене, не става въпрос за информация, нужна е трансформация. Така че ачаряван пурушо веда определено не означава, че като си получил посвещение, все едно имаш печат на челото и вече си съвършен. „Имам учител, никой да не ме поучава, защото аз знам всичко“. Поне учителят ти трябва да те учи и напътства.
Обаче ако разгледаме контекста на стиха, той хвърля повече светлина върху въпроса. Защото контекстът на този стих е, че ако някой е отвлечен със завързани очи, отведен на непознато място и след това пуснат с превръзката на очите, той не знае накъде да върви. Но ако някой дойде, махне превръзката от очите му и му покаже правилната посока, ачаряван – някой идва и му отваря очите – тогава човекът ще знае да се прибере у дома. Използвайки интелигентността си, питайки от село на село, той ще намери пътя си обратно към дома, при Бога.
Това е правилното значение на този стих ачаряван пурушо веда – човек, който има ачария, премахващ мрака от очите му; такъв човек, използвайки интелигентността си –  и интелигентността не е някаква способност на мозъка, а нещо друго, то е духовна интелигентност, емоционална интелигентност – и разпитва, тогава от село на село, следвайки вярната посока и правилното водачество, ще си стигне у дома. Не е ли красиво?

(следва продължение)

1.   „Чхандогя Упанишад“ 6.14.2

(от лекция на Свами Тиртха, лято 2024, Полша)

(продължава от предишния понеделник)

Нашите съкровища: живота ни и есенцията на живота ни – нашата любов; само тези две неща имаме, за да ги отдадем. А на кого да ги отдадем, на кого да посветим своята жизнена сила и своята обич? Считам, че това е подобаващ въпрос. И е лесно да се отвърне, че трябва да дадем любовта си на друго човешко същество, но мисля всички сме пробвали това, с по-голям или по-малък успех, нали? Мисля, че всички сме имали високи очаквания от нашите човешки взаимоотношения. А знаете какво се казва: без очаквания няма разочарования, но големите очаквания водят до големи разочарования. Така че ако посветим обичта си на нещо ограничено, и резултатът ще бъде ограничен, нали? Ако поднесем обичта си на нещо безгранично, тогава и резултатът, откликът също ще бъде безграничен. 

Така че най-добрият обект на нашето сърдечно приношение, на емоционалната ни посветеност, според мен са лотосовите нозе на Божествената Двойка. Ако срещнете Говинда, съвсем скоро ще срещнете и Радхика. Ако пък случайно срещнете Радхика, съвсем скоро ще срещнете и Говинда. И по единия, и по другия начин не можете да избягате. Така можем да поднесем най-доброто, каймака на живота си на правилното място, на подобаващия обект. 

Най-общо казано, трябва да посветим живота си на нещо по-висше от самите себе си – тогава това ще бъде мистично приношение. Ако посветим живота си на нещо по-нисше от сегашното си положение, тогава това ще е някакъв мизерен живот. Ако посветим живота си на нещо по-висше от себе си, това ще бъде възвишено приношение. Затова не се задоволявайте с нищо по-малко от амрита. Както е казано в шастрите: вие сте родени от океан от амрита, не се удовлетворявайте с нищо по-незначително. Вие сте частички от онова божествено блаженство, то е вашето наследство, то е вашето богатство, не се задоволявайте с нищо по-малко. Това трябва да е нашият идеал. Тогава приношението на живота ни ще бъде величествено приношение, ще бъде възвишено приношение. А посвещаването на нашата обич, посвещаването на нашата любов, като най-силната способност, която човек има, също ще бъде най-доброто приношение, правилно насочено към лотосовите нозе на Божествената Двойка. 

Този идеал и тази практика трябва да научим от махаджаните, които правят това, които живеят с това. За тях то не е теория – понякога да си помислят: „О, да, теоретично трябва да поднеса обичта си и теоретично аз обичам Бога.“ Представете си себе си; някой идва при вас и ви казва: „Прабху, на теория те обичам.” Що за отношение е това? Няма такова отношение! Любовта може да е само реална, иначе не е любов. Нашето приношение трябва да е истинско, иначе не е приношение. Нашата посветеност на живота ни трябва да е реална, иначе не е посветеност, иначе още си живееш за себе си. А ако живеем за себе си, не живеем за никого. Ако живееш за друг човек, поне живееш за някого. Но ако живееш за славата на Бога, на Божествената Двойка, тогава животът ти е възвишен и това е най-доброто приношение. Така че не забравяйте за тези две неща, които имате: едното е живота ви, прана, а другото е любовта ви, према. Тях трябва да поднесем в лотосовите нозе на Радха и Говинда.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, лято 2024, Полша)

(продължава от предишния понеделник)

Едно специално качество на махаджаните е, че са милостиви. И заради тази милост са толкова състрадателни, че наблюдавайки условията на Земята и на другите живи същества, това разбива сърцата им – до такава степен, че обилни сълзи се стичат от очите им. И сълзите им мокрят не само гръдта им, но и пръстта. Все пак те продължават да вървят нататък, стремейки се да следват божественото водачество, божествената покана, протегнала се към тях. И така в калта, сътворена от сълзите им, отпечатъците от стъпките им бележат пътя. Затова махаджана йена гатах са пантха – каквото правят махаджаните е стандартът за действие; по каквато тема мислят махаджаните, трябва да е идеал за нас; и каквито чувства изпитват махаджаните, нашето лелеяно желание трябва да е да бъдем допуснати в кръга на тези чувства.
И така, следвайки махаджаните много скоро самият ти ще станеш атмаджана – мъничка душа. Обаче Кришна харесва мъничките неща, Кришна харесва новодошлите. Научаваме това от традицията – че Той не е удовлетворен от пищните приношения на Ваикунтха, ала с готовност приема патрам пушпам пхалам тоям[1] – малко вода, малко цветя. И когато прочетете този стих, може да си помислите: „Да, кришна-бхакти е много икономична религия. Малко вода, малко цветя – и Върховният Бог е доволен. Толкова е лесно да купим Неговото удовлетворение! Да, тази религия е за мен: минимум вложения, максимум печалба.“ Това е нашият бизнес манталитет приложен в духовните теми – подкрепено е в шастрите, самият Кришна казва: „Добре, дайте Ми малко вода и съм доволен.” Обаче чели ли сте следващия стих? „И всичко останало. Каквото и да правиш, каквото и да даряваш, каквото и да мислиш, каквото и да предлагаш – дай всичко на Мен.” Виждате ли, Той е коварна личност! „Дай Ми нещо мъничко; а след това Ми дай всичко, което имаш!“ Мисля, че всички сме се хванали на въдицата. Пробвали сме с мъничките неща – първо сме дали малко вода; а сега Той очаква останалото – „дай Ми и всичко друго, което имаш”.
А какво имаме ние? Казват, че в западния дом има 10000 различни предмета. Но като се приберете вкъщи не започвайте да броите колко различни предмети имате: един, два, три – недейте да броите, всички ние имаме много. Обаче в края на краищата, само две неща притежаваме на тази Земя, само две – едното е животът ни, а другото е любовта ни, нали? Прана и према – това са единствените ни две притежания. Така че какво означава „и всичко останало“ – само тези двете. Мъничко цветя, мъничко вода – това са външни неща, външни предмети – в тях няма стойност, нищо специално. „Каквото и да притежаваш“  означава твоите собствени съкровища: едното е животът ти, другото е есенцията на живота ти – а тя е обичта, любовта. Само тези две неща трябва да дадем.

(следва продължение)

1. „Бхагавад Гита“ 9.26