Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, лято 2024, Полша)

(продължава от предишния понеделник)
Идеалите мотивират само идеалистите. Висшите идеали ще мотивират само хора от висша класа. И как мислите, какъв е процесът човек да стане махаджана, велика душа? Как мислите?
Отговор: Следването на учителя.
Свами Тиртха: Да, защото ако следваме махаджаните, вървим в добра посока и много скоро можем да се квалифицираме като махаджани. И така, махаджана йена гатах са пантха[1] – трябва да вървим в следите от стъпките на великите души и сме големи късметлии ако имаме очи да видим тези следи.
Обаче кои са махаджаните, как да намерим махаджаните? Сигурен съм, че сте чели много различни и значими стихове от „Гита“ – от началото до края. Но проверявали ли сте някога средата на „Гита“? Кои стихове са в самата среда на „Гита“? Правилно, махатманас ту мам партха[2]… Така че Кришна говори за човешкия фактор в централната точка на „Гита“. Той поставя Своите предани във фокуса, в центъра. Не е ли красиво това? Всевишният Бог възхвалява махатмите, великите души, привлича цялото ни внимание към тях и също така добре описва техните занимания: „Те безусловно Ми служат с несекващо обожание и пълна посветеност.”[3] От този стих в Девета глава можете да разберете какви са заниманията на един махаджана, какво е поведението на един махаджана – че непрестанно и безкористно той служи на Бога.
И така, ако искате да се квалифицирате като махаджани – първата стъпка е старателно да следвате, а втората е да приканите, да придобиете качествата на това непрестанно служене, на тази пълна посветеност, на това блаженство във възхвалата. Такива трябва да са заниманията ни, за да станем велики души. Разбира се, това не е материална амбиция за нас да бъдем признати за велики души, понеже ние искаме да сме слуги на слугите, нали? Но ние знаем, че това е правилният метод да станеш махаджана. И веднага щом поискате да сте последният в редицата, ще видите, че всички искат да се наредят зад вас. Такъв вид истинско духовно отъждествяване, истинско смирение, автоматично ще ви избутат напред. Такова е заниманието, поведението, отношението на великите души – те са винаги свързани, за тях не съществува и миг, в който да не са в божествената прегръдка.

(следва продължение)

1. „Махабхарата”, Вана Парва 313.117
2. „Бхагавад Гита“ 9.13
3. „Бхагавад Гита“ 9.14

(от лекция на Свами Тиртха, лято 2024, Полша)

Голяма чест е да бъда тук; и това не са просто официални думи, а сърдечен обмен. Най-напред трябва да изразя благодарността си към Шрипад Трипурари Махарадж, скъпия божествен брат на моя духовен учител.  Срещайки него, в един смисъл като че срещнах своя учител. Това е такъв наситен момент на спомени, при това не само спомени за миналото, но и спомени за бъдещето. А както знаете, миналото и бъдещето се срещат в настоящия миг. Ако точно тук и сега съумяваме да се радваме на благодатта на тази истинска садху-санга, тогава прегръщаме едновременно и миналото на духовния си живот, и бъдната си перспектива, нашата прайоджана, нашата вечна връзка, вечния ни живот. За нас паметта не е просто припомняне на миналото; за нас паметта, смарана, е постоянно въвличане в духовни дейности.
Идвайки насам се чудех какво да кажа. Вие практикувате от векове, може би от животи наред; какво ли бих могъл да добавя към вашия опит и осъзнавания? Вие знаете всичко, или поне болшинството от това, което е необходимо да се знае. Понеже всъщност нашият процес не е само знаене. Нашият процес по-скоро е чувстване. И както казват, пътят, който сме изминали от настоящото си положение до лотосовите нозе на Шри Гуру е много по-дълъг, отколкото пътят от гуру до Божествената Двойка, Радха-Говинда. Това означава, че щом сме приели подслон при духовните си учители, сме изминали по-голямата част от пътя си обратно към дома, при Бога. В този смисъл вие сте големи късметлии да се радвате на подслона на такава велика душа, стожер от едно велико поколение, носител на пряката връзка и на преките благословии на такива изключителни предани като Бхактиведанта Свами Шрила Прабхупада и Шрила Шридхара Махарадж, каквито идват веднъж на един век, а може би и веднъж на една юга – кой знае. Великите души са нашата надежда и в шастрите е казано:  махаджана йена гатах са пантха[1] – пътят на религията, пътят на дхарма, е белязан със стъпките на махаджаните, великите души, които са много вещи в разбирането и чувстването на дълбините на духовната посветеност и са готови да оставят следи, в които ние да вървим. Понеже ако си такъв велик светец, че се носиш на сантиметри над земята, няма да оставяш следи, нали? Трябва да си поне малко стъпил на земята, да докосваш повърхността ѝ, за да могат следовниците, които идват подире ти, да разчитат знаците, да виждат накъде си се запътил.
И това е нещо много важно, защото въпросът не е откъде идваш, но истинският въпрос е какво е твоето местоназначение, накъде вървиш, какъв е идеалът ти. Както казва Шрила Шридхара Махарадж: „За човека може да се съди според идеала му”. Ако идеалът му е висок, много скоро и практиката на този човек, и също амбициите му, а най-вероятно и реализациите и постиженията му, и те ще бъдат много високи. Ако идеалите ни са ниски, ние също сме ниска класа. Ако идеалът ми е възвишен, може аз все още да съм ниска класа, но поне идеалите ми са висши. И надеждата е, че много скоро тези идеали ще ни обгърнат, ще ни призоват и по такъв начин ще ни превърнат във велики души. Защото най-общо за хората главната мотивация са целите. Вие имате ли цели? Мисля, че всички имаме някакви цели. Искам днес да оцелея – това е цел. Искам днес да си мантрувам кръговете – това е цел. Всякакви различни цели имаме. Но казвам ви, целите са малки и дребни. Изберете идеалите – те са възвишени. Намерете нещо, което е толкова висше, толкова скъпоценно, че да е като пътеводна светлина, като изгряваща звезда за вас през целия ви живот. Такъв идеал ще остане с вас и вие ще останете с такъв идеал. Тогава ще сте неделими един от друг.

(следва продължение)

1. „Махабхарата“, Вана Парва 313.117

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Докато сме заети в служене, в мисионерски дейности, в ашрамски дейности, нашата съзнателна идентичност ще се пречисти и ще разберем кои сме. Посетихме един ашрам в Делхи, където местният гуру каза: „Мога да счупя фалшивото его на всекиго за 10 дни.” Как? По съвсем простичък начин – те раздаваха прасадам за 200 човека всяка вечер. Ако сервираш на другите, по естествен начин трябва да заемеш много смирена позиция – това е добре. То ще премахне фалшивите разбирания. В ашрама на Шрила Шридхара Махарадж, прасадам раздавали само най-старшите, възрастни брахмачари. Може да си помислите, че раздаването на храна е слугинска работа. Обаче прасадам не е храна, това е милостта на Бога. А кой може да дарява Божията милост? Единствено най-високо квалифицирани люде. 

Затова седим на лекциите – за да научим нещо. Гурудев казваше: „Най-напред трябва да научите, че трябва да внимавате по време на лекции.” И после каза: „А след това трябва да научите, че трябва да внимавате през цялото време.” Защото ние искаме да следваме ачария, а не професионален лектор. Професионалният лектор ще даде брилянтна лекция; а след това ще се върне към материалните си занимания, към своя частен живот. Но ние се нуждаем от ачария – който ни учи чрез примера си. Затова моля ви, вие също станете ачарии. Бъдете добър пример за другите. Не е нужно да си мъдрец или красноречив оратор. Бъди добър пример, бъди добър човек. Обаче само да си добър човек не е достатъчно. И в другите религии могат да помогнат на хората да станат добри джентълмени. Към вас има и друго очакване. Вие трябва да станете духовни люде, да дойдете по-близко до своята най-висша духовна идентичност. За да можете и самите вие да се радвате с радостта на душата, и да бъдете светлина за останалите. Това означава ачария – първо практикуваш, пък сетне проповядваш. 

Не съм сигурен дали това беше удовлетворяващ отговор на вашите запитвания, но мисля, можем да разберем настроението: че ако сме въвлечени в своето предано служене – мантруване, работа, организиране, изпълнение на практически задачи – междувременно отвътре се случва едно фино пречистване. И все повече и повече можем да се доближаваме до своята духовна същност. А служейки на останалите, служим и на собственото си духовно добро. Като цяло можем да кажем, че докато виждането ни се пречиства, все повече и повече детайли, все повече и повече фини истини ще откриваме в преданите около нас, включително и в духовния си учител. Най-общо можем да кажем, че духовният учител е проявление на самия Бог, гуру е божествена функция. Но надеждата е, че по-нататък ще съумяваме да долавяме и разбираме още по-фини детайли от неговата самоличност – по какъв начин той участва  в служенето, какви са неговите настроения във взаимоотношенията му с Бога. Затова ни е нужна много близка връзка. 

Но веднъж през 1984, мисля на 24 април, Гурудев каза: „Не е нужно да се изследва природата на духовния учител, защото тъй или инак никога няма да го разберете. По-добре да следвате напътствията му, по-добре да се навъртате наоколо.” Затова, надявам се, ще дойде времето, когато ще се откажем от тези интелектуални напъни и ще последваме съвета на нашите ачарии; ами то кангала, кришна кришна боли[1] – „Аз просто тичам след теб и викам: „Кришна! Кришна!” 

1. Ред от песента на Бхактивинода Тхакура „Охе ваишнава тхакура“

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2018, София)

Въпрос на Крипадхам: Гурудев, ти спомена за начините да определим себе си и да се разграничим от това, което не сме: „Не сме материята, не сме ума, не сме тялото, не сме интелекта“. След това ни даде метод как да боравим с това по позитивен начин, стремейки се да се фокусираме върху мисълта, че сме слуги на духовния си учител. Моят въпрос е: как можем да служим така, че да осъзнаем тези нива и да преминем през тях? Защото понякога ние ги отричаме само теоретично. Съществуват ли тези нива по позитивен начин, свързани със служенето?

Свами Тиртха: Ами, всичко говори за позитивното служене. Всички съвети касаят намирането на духовната ни същност. И това практическо отъждествяване, че „Аз съм слуга на даден свят човек“ – считам е активен действащ принцип. Защо? Защото и Махапрабху е казал нещо подобно: „Аз не съм брамин, не съм випра, не съм това, не съм онова, аз съм слуга на слугата на слугите.”[1] Така че това е нашият стремеж – да бъдем поканени за такова настроение на служене. Защото ако вземем богословската дефиниция за душа, атман – тоест, че душата е духовна трансцендентална енергия – това е много трудно да се приложи на практика. За нас то е теоретична експозиция; но какво трябва да правя тук и сега, днес? Затова практическата идентичност, която можем да приемем, за да постигнем онова ниво на духовна идентичност, е практическо настроение на служене – да бъдем интегрирани в кръговете на преданите.

Ако вземем примера с Амбариша Махарадж, който макар да бил цар, лично служел на Кришна по най-различни начини, мисля, че можем да вложим способностите си в служене. Той бил готов да делегира службата по управлението на държавата на министрите си, но никога не бил готов да даде на някой да го замества в службата му към Бога. Нея всякога вършел лично.

И слушахме онази история за намирането на своята идентичност – дали искаш да си престижен санняси, който изнася сложни лекции; или искаш да се учиш от един прост градинар. Едно нещо никога не знаем – кой е любимец на Кришна? Това няма как да знаем. Затова трябва много да уважаваме всички предани. Може да си мислиш: „О, този е безполезен,“ но може именно той да е най-скъп на Кришна. Може да си кажеш: „Ама той не знае дори един стих от „Гита“. Обаче Кришна не търси учени. Той има много учени. Ала свидни приятели, или по-други взаимоотношения – това е, което Той търси. Затова трябва да уважаваме всекиго в позицията му – външната позиция, както и вътрешната. И ако нашата идентичност е: „Аз искам да уважавам подобаващо всички,“ това е съвсем безопасна позиция. В нея никога не можете да загубите – ако отдавате подобаващо уважение на всички в съответствие с положението им. А ако умеем да ценим духовната позиция на нашите събратя хората, както и на останалите същества, тогава имаме дори още по-пречистено виждане.

(следва продължение)

[1] „Чайтаня Чаритамрита“, Мадхя 13.80

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Позволете да разкажа една история за гордостта. Тя е за Нарада Муни. Той е много специална личност. Прокълнат е да не може да остава за дълго време на едно място. Затова си мисля, че саннясите са ученици на Нарада – те не могат да остават дълго на едно място. В традицията се казва, че в чифлик можеш да останеш само за времето, докато се дои една крава, в малко село – за един ден или една нощ, в малко по-голямо поселище – за три нощи, а в голям град – за пет нощи. Така че мисля, времето ми изтече, макар София да е достатъчно голяма.

И така, тази история е за Нарада. Той е апостолът на бхакти. Сега може да повдигнете въпроса: „Как така един апостол е прокълнат? Чакай малко, ако се присъединя към процеса на према-бхакти и стана апостол на бхакти, нима се очаква да бъда прокълнат? Трябва да премисля по-добре дали този процес е за мен или не. Ако такива са перспективите за един пророк тук, тогава по-добре да предпочета друга религия. По-добре да стана християнин.“ Но съжалявам, скъпи мои, какво се е случило с христовите апостоли? Не просто проклятие, а смърт на кръста. Така че където и да идете, трябва да посрещнете реалността.

Но както и да е, нека се върнем към историята. Нарада Муни е леко противоречива личност. Той е напълно осъзнат за всички истини на божествената реалност и където и да се появи, нещата започват да се случват. Предава някакви вести, раздава някакви съвети и изведнъж супата вече е разбъркана. Този път бил видял един селянин, градинар, който сутрин се молел на Кришна: „О, мой скъпи Господи, обичам те толкова много. Моля те, дари ми благословиите си да мога днес да си върша добре задълженията”. Молил се така няколко мига, пък след това се заел с работата си. А сетне, след натоварения ден, връщайки се вечерта, рекъл: „О, мой Господи, благодаря ти за благословиите ти този ден.”

Нарада си казал: „Ама какво е това? Нима това е уттама-бхакти? Какво мизерно служене! Сеща се за Бога само два пъти на ден. По някоя молитвичка тук-таме, а иначе по цял ден се занимава с баналните си дела. На какво прилича това?” И той възроптал пред Кришна: „Гледай какви хора има! Тоя мисли за Тебе само два пъти на ден. Не е за вярване! Как става така, не ми го побира умът?!” А Кришна отвърнал: „Даа, някои хора наистина са потънали дълбоко в мая. Между другото, скъпи ми Нарада, би ли ми помогнал с нещо?” Нарада отговорил: „Да, аз съм Твой безусловен слуга. Винаги съм готов да Те прославям, винаги съм готов да Ти служа, винаги съм готов да мисля за Теб – кажи ми какво да направя.” Тогава Кришна казал: „Ами, ето я тая малка чаша“. А въпросната чаша била пълна до ръба. „Можеш ли, моля те, да носиш тази чаша около целия град?” Нарада отвърнал: „Няма проблем, мога да нося Твоята чаша.” „Ама моля те, внимавай да не се разлее и капка.”

Знаете, около Кришна, и особено в случая с Нарада – той има и множество други истории – измеренията започват да се променят. Понякога Нарада се замисля само за миг, а са изтекли юги. Друг път Нарада си казва: „Е, това е малко поселище, мога да измина разстоянието за половин час“, обаче ненадейно пространството започва да нараства. Същото се случило и този път: Нарада започнал пътешествието си, носейки чашата, а разстоянието започнало да расте. Така че докато успял да обиколи цялото поселище изминал целият ден. Той тръгнал сутринта, а се върнал вечерта. Целият бил в пот в старанието си да не разлее чашата. И мисията била успешна – дори капчица не се разсипала. Така че изпълнен с ентусиазъм той отишъл при Кришна и казал: „Ето чашата ти, скъпи Господи.” Кришна рекъл: „О, много добре; обаче мога ли да те попитам нещо? Мислеше ли за Мен докато носеше чашата?” „Да мисля за Теб ли? Не, цялото ми внимание беше насочено към чашата, за да не се разлее водата. Нямаше как да мисля за Теб, мислех за водата.” А Кришна отвърнал: „Аха! Гледай какви хора има! И дори два пъти ли не се сети за Мен?” Нарада моментално осъзнал, че бил допуснал грешката на гордостта, критикувайки човек, който поне два пъти си бе спомнил за Бога.

Затова в нашия процес е много препоръчително да избягваме такъв тип дори невинен критицизъм. Обичайният начин, по който се случват нещата, са критиките. Защо да не бъдем независими от този лош навик? Практиките на другите не са наша работа, нашата работа е нашата собствена практика.

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

В чистата бхакти няма замърсяване. И тя е благоприятно култивиране на духовните практики. Затова ние се стремим да следваме всички напътствия. Например, да освещаваме храната си; защото по този начин внасяме енергия. Ако внасяме тревожна енергия в тялото си, то ще притеснява ума ни – съвсем просто е. Но не става въпрос само за физическата храна, която вкарваме в тялото си, а за умствената храна, която поемаме в ума си. Там също трябва да подбираме. Да избягваме конфликти, да избягваме лоши новини, да не разпространяваме лоши новини. За да служим на тази вътрешна умствена чистота, един основен съвет е: не разпространявайте лоши новини. Най-основно можем да заключим, че цялата тази информационна революция се опира на лошите новини. Всички говорят за лошите новини, за конфликтите, за скандалите. Защо и ние трябва да участваме в този обичаен начин, по който се случват нещата?
Така че внимавайте какво вкарвате в ума си. А после може да внимавате и какво се поражда в ума ви – това също е важно. Но след това можем да кажем, че трябва много внимателно да подбираме и духовната си храна. Да приемаме най-доброто, не втора класа. Учителят Беинса Дуно е дал много добър съвет. Е, малко е тежък за братята мъже, насядали тук, но е много очарователен за присъстващите дами. Той казва, че ако съпругът ви иска да ви купи диамантен пръстен, не се задоволявайте с някакъв второкачествен диамантен пръстен; трябва да искате най-добрия. И така, какво научихте на днешната лекция? Дай ми първокласен диамант – нали? Сигурен съм, че това ще го запомните. Клети братя, съжалявам за този съвет. Но ако се вгледаме в скритото послание: каквото и да правиш, не се удовлетворявай с втора класа, с второ качество – независимо дали става дума за дейности, стремежи, цели, за каквото и да е. Винаги избирай най-доброто. Защото ако избираш най-доброто, ще можеш и да даваш най-доброто. Чисто учение, от чист източник, към чист предан – това е най-добрата комбинация.
Благоприятно служене означава това – да влагаш най-доброто от себе си, чистото, есенциалното. А коя е най-добрата част от човека? Това е въпрос.
Отговори: Сърцето. Душата.
Свами Тиртха: Знаете, всъщност имаме само две притежания в този живот. Прана и према – животът ни и душата ни. Това е най-доброто, което имаме. И именно него трябва да посветим на Божествената Двойка. Не го пазете за себе си. Казано е, че каквото не дадете, ще го изгубите. Рано или късно ще го изгубим; затова по-добре да го дадем. Благоприятно служене, свободно от замърсяване – това се нарича най-висша любов към Бога, най-висша бхакти.
Друг много важен момент е един стих, цитиран от Чайтаня Махапрабху, нашия Спасител: атах шри-кришна-намади на бхавед грахям индрияйх севонмукхе хи джихвадау сваям ева спхуратй адах[1]  – „Трансценденталното име, форма и качества на Кришна не могат да бъдат разбрани от ограничените сетивни органи. Но ако съумеем да развием настроение на служене, севонмукхе, тогава е възможно.” Това ще прикани Кришна да се разкрие. Защо? Защото Той харесва такова служене. Така че тук виждате ключа към успеха в духовния живот. Не е просто вашето усилие – то е включено, то е задължително; но милостта го прави функционално. И чрез това настроение на служене можем да надхвърлим ограниченията на сетивата си, на разбирането си, на диаболичната дезориентация. И тогава ще можем да действаме според правилния ред. Да галим котката от главата към опашката. С цялото си смирение ви моля, следващия път като галите котка, спомнете си, че има правилен ред на божествено служене.
Махапрабху казва: киртанях сада харих[2]  – „През цялото време славете Всевишния”. Как да го правим постоянно? Е, за това ни е нужно пълно пречистване. Така че не само физическата уста да повтаря светите имена като установена практика, но е възможно дори биологичните функции и ритмите на нашето тяло да са настроени в тон с космическата реалност. Пулсът на предания разказва различна история от пулса на някой друг. Ра-дха, Ра-дха, Ра-дха, Криш-на, Криш-на – това е сърдечният ритъм, това е пулсът на предания. Дайте шанс на Кришна да влезе в живота ви, пък Той ще свърши останалото.
Атах шри-кришна-намади – чрез сетивата не можете да Го уловите. Ведешу дурлабхам[3]  – много е трудно да го достигнете чрез ведическата теория. Обаче атма-бхактау – чрез себепосветеност е лесно да се влезе в досег с Всевишния.

(следва продължение)

1. „Чайтаня Чаритамрита“, Мадхя, 17.136
2. „Шикшащака“ 3
3. „Брахма Самхита“ 5.33

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Тези дни се опитваме да си спомним някои учения за силата, красотата и пречистващата мощ на святото име. И говорихме, че нашият процес започва от първоначалната вяра и завършва със съвършеното състояние на божествена любов. Но какво точно означава преданост? Какво точно означава посветеност? Шрила Рупа Госвами дава точно определение за чистата бхакти, чистата преданост към Бога: анябхилашита–шуням гяна-кармадй–анавритам анукулйена кришнану–шиланам бхактир уттамам[1] – „Уттама-бхакти, най-висшата любов към Бога, е специален тип служене към Всевишния, което е не само благотворно, но в него няма плодоносни дейности, безличностна медитация и всякакви други себични амбиции”. И така, чистата преданост е свободна от всякакво замърсяване. Тя е вечна практика, недокосната от злините на настоящето. Затова трябва да сме внимателни как подхождаме към този процес. Нашето отношение също трябва да е чисто. Стремете се в усилията си да сте възможно най-чисти; и дори малко повече. Още една стъпка нататък, отдалечавайте границите си.

Гяна-карма – никакви умствени спекулации и никакви плодоносни резултати не бива да замърсяват нашето търсене на Кришна. Анукуля – това означава благоприятно. Анукуля, благоприятно, означава по правилния начин, според ценностната йерархия на нещата. Какво значи това? Да вземем един прост пример. Приемливо е съпругът да принадлежи към по-висша каста от съпругата – такъв брак се нарича анулома. Ако съпругата е от по-висша каста, а съпругът от по-низша, такъв брак е пратилома – против правилния ред. Как да разберем какво значи пратилома? Ако имате котка, веднага ще разберете. Как се гали котка? Посоката на галене е от главата към опашката – това на котката ще ѝ хареса. Ако се опитвате да я галите от опашката към главата, вашата котка ще избяга. Така че галенето на котката от главата към опашката е анулома – в съответствие с правилния ред, по посока на космите на котката.

А какво е пратилома? Пратилома е диаболичната дезориентация – когато не знаем правилната посока. Когато нашето служене към Бога, нашият начин на мислене е обратен на правилния порядък. Ако по-ниската позиция заема по-високото място – това противоречи на порядъка. А какво е анулома, правилното галене на котката? Това е божествената ориентация – когато правите нещата така, както трябва да бъдат направени. Това е скритият ред на нещата. Нищо не е случайно. Понякога не виждаме този скрит порядък, но това не означава, че той не съществува.

И така, служенето към Кришна трябва да е благоприятно, според порядъка. А как да създаваме това все по- и по-благоприятно обкръжение в ума си, в нашето съзнание? Как да постигаме все по- и по-високо ниво на хармония между нас и Всевишния? Харе Кришна Харе Кришна Кришна Кришна Харе Харе/ Харе Рама Харе Рама Рама Рама Харе Харе. Чистата молитва, а по-нататък чистата възхвала ще пречистят сърцето ни в нужната пропорция.

Въпрос: Казахте „чиста молитва, а по-нататък чиста възхвала”. Бихте ли казали повече за това?

Свами Тиртха: Това, което имам предвид е, че в началото обикновено изпълняваме духовните си занимания за наше собствено добро: „Искам да се пречистя, искам да елиминирам своята карма, искам да постигна просветление“ и т.н. Това не е нещо лошо, то е реалистично начало. Защото дори в духовните си стремежи и в духовните си желания ние зависим от върховната реалност, така че ние жадуваме за своето просветление и духовно удовлетворение оттам. По-нататък обаче трябва да забравим за себе си и да превърнем молитвата си във възхвала. Дълго време историята започва и свършва с нас. Ала в действителност тази история почва и свършва с Тях. Дотам трябва да достигнем. Тогава нашата мантра вече не е молитва за собствено пречистване, а по-скоро бране на цветенца рано сутрин на поляната, за да понесем тези цветенца в лотосовите нозе на Божествената Двойка. Съвършенството, или елиминирането на кармата, или освобождението нямат място тук. Аз просто бера цветя и съм щастлив. Забравете за себе си, просто се отдайте. Това се нарича предано служене – да отдадеш себе си. И не бих нарекъл първото себична молитва, тъй като пречистването е необходимо – но то касае нас. А трябва да стигнем дотам, че да касае Тях.

(следва продължение)

[1] „Бхакти Расамрита Синдху“ 1.1.11

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2018, София)

Понякога си мислим, че разбираме нещо за важността на нашите духовни практики. Съмнявам се, че можем напълно и дълбоко да я разберем, обаче трябва да се доближаваме до тази реалност. Мисля всички сме съгласни, че най-висшите неща винаги са съвсем простички: вие сте души от духа, принадлежите на Бога и помежду ви има жива и любяща връзка. Просто ли е? Да. А лесно ли е да се постигне? Да. Да, недейте да казвате „не“! Кажете „не“ на „не“-то! Това е нашата философия – да кажем „да“. Така ли е?

Отговор: Да.

Свами Тиртха: Благодаря ви, учите много бързо. Обикновено хората учат много бавно и забравят много бързо. Понякога отнема 20 години да научиш някого на нещо, а той го забравя за един миг. Но Кришна казва в „Гита“: „Моят предан е независим от обичайния начин, по който се случват нещата”[1]. Обичайно нещата се случват така – учим много бавно и забравяме много бързо. Тогава защо да не променим този метод? Защо да не сме независими от обичайния начин, по който се случват нещата? Какъв е обичайният начин в Кали Юга? Конфликти, неразбирателства, фалшиви концепции и леност в духовните дела – това са основните характеристики на тази епоха. Защо да не променим тези обичайни начини? Защо да не се учим бързо и да не забравяме? Защо да не бъдем независими от влиянията на трите гуни? Защо да не избягваме конфликтите? И не само да ги избягваме, но да ги премахваме. Знаете, има три типа хора. Единият създава конфликти, вторият избягва конфликтите, а третият хармонизира конфликтите. Мисля, че не искате да спадате към първата група, да създавате повече конфликти – бездруго има достатъчно. Не е достатъчно и да ги избягвате; внасяйте хармония. Излъчвайте такава духовна вибрация около себе си, че хармонията от само себе си да се възцарява край вас.

Ние излъчваме вълни. Понеже сте души, вие излъчвате духовни вълни. Ако съзнанието ви е разтревожено, ще излъчвате тревожни вълни. Нека пречистваме съзнанието си, та да излъчва хармонични вълни. Защо да не променим обичайния начин, по който се случват нещата? Кавги, неразбирателства, лъжовно разбиране и леност в духовните дела – променете този навик. Можете да прилагате своята леност – по отношение на материалните си амбиции. Можете да се наслаждавате на съмненията си – по отношение на собствените си съмнения. Но трябва да премахнете леността си по отношение на духовните дела. Мъничка жертва – вечно щастие.

Така че бъдете независими от обичайния начин, по който се случват нещата. Как да се сдобием с такава свобода, с такава независимост? Продайте душата си. Ала не на дявола. Идвайки насам видях един хотел, наричаше се „Дявол“. Диаболична резиденция. Рекох си: „Чакай малко, кой ще наеме стая там? Хотел „Дявол“ – кой, по дяволите, ще иде там?“ Много странна покана. Но това разкрива реалността на обкръжаващата ни Кали Юга – тя е диаболична. Така можем да кажем, че съществува диаболична дезориентация, дори по отношение на духовните теми. Трябва да знаем какво да избягваме. Ако нехаете за диаболичната дезориентация, ще се озовете в дяволския хотел.

А как да избягваме диаболичната дезориентация? Нуждаем се от божествена ориентация. Виждате ли разликата между двете? За първата не се налага да се трудите, тя се случва от само себе си. Илюзия, забрава, лъжливи концепции, конфликти – всичко това става автоматично. То е обичайният начин, по който се случват нещата. Но как да открием нашата божествена ориентация? Смиреното ми предложение е: опитайте се да я намерите на изток, в Ориента, не в Окцидента, на запад. „Ориентация“ идва от „Ориент“. Наистина, това не е шега. Истинската ориентация ще дойде от Изток. Това е място на мъдрост, място на светлина, място на свещена традиция. Нещо много уникално е съхранено там. Према-бхакти, не е нещо индийско; това е универсална концепция за любовта към Бога. Нашата вяра не е някакъв индийски култ. Тя е универсална връзка към божествената реалност. Стремете се да намерите светлината в Ориента.

Така че нека да променим историята на вселената. Защо не? Нека се избавим от обичайния начин, по който се случват нещата. Нека намерим благоприятно изражение на настроението си на служене. По благословиите на святото име, чистото име ще ни се разкрие. И всички други необходими реализации в духовния живот ще последват. Затова, молете се.

(следва продължение)

[1] „Бхагавад Гита“ 12.16

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник)

Санатана: Не е въпрос. Искам да споделя нещо от моя живот. Извинете, че отнемам от времето ви. Като спортист, искам да обясня нещо за ентусиазма. Когато започнах тренировки бях шест-седемгодишен. Живеех в малък град, но бяхме една група приятелчета и ходехме в басейна да играем водна топка. За нас това беше игра, много радостно преживяване. След това влизаш в друга възраст, когато започват състезанията. Пак си с детинско отношение, понеже това са твоите приятели, твоят отбор, и си започнал да се състезаваш заедно с другите. Когато станеш младеж, отново започва друго ниво. Тогава искаш да спечелиш шампионата. Аз съм тренирал много, много години и все още тренирам. Като се събуждах си миех лицето в басейна. По четири, по пет, по шест часа тренировки на ден. Тогава играта вече не е игра, а започва да става работа. Нашата цел – не само личната, но на отбора и на треньора – е да станем шампиони. Това е отговорност към треньора, към отбора, дори към града. А когато влезеш в националния отбор, отговорността ти вече е към страната. Така че, за да станеш шампион, трябва да превърнеш тази детска игра в здрава работа, в цел.

Това е едно споделяне относно ентусиазма. Другото нещо е моят живот като бхакта. В началото ме поканиха на един планински преход. Беше изумително за мен. Това осъзнаване ме споходи ей сега, след лекцията. Ако искаме да видим планината, трябва да стигнем до някой връх. Но за да стигнем върха, първо се катерим, след това слизаме надолу, после се качваме на по-висок връх, после пак слизаме, след това изкачваме още по-висок връх, след това пак надолу, сетне на друг връх… И ако можем да достигнем слънцето, стигаме го! Това е като живота ни – не само духовният, но и нормалният ни живот е такъв. Трябва да знаем, че след малкия връх може да има нанадолнище, но после отново ще има по-висок връх. И не бива да се боим от тия нанадолнища. Докато вървиш нагоре не можеш да се подхлъзнеш, само се спъваш. Обаче докато слизаш се подхлъзваш – то става от само себе си. Няма нищо страшно в тези моменти. Трябва да имаме такъв спортен ентусиазъм.

Свами Тиртха: Да, да, да! И ти си голям късметлия, защото има и други играчи на водна топка тук. Виждате ли, това е истинска мисия – можеш да намериш всичко.

Наистина съм ви благодарен за това споделяне относно слабостта на сърцето. Защото мисля, че всички чувстваме искреността на този миг. А разговаряйки за тези осъзнавания и за тези малки трудности, с които се налага да се сблъскваме по пътя си, мисля, че много си помагаме един на друг, полезно е за всички нас. Защото не забравяйте: всички светци, които са преминали през тези фази, ви очакват. Те ни очакват. А в края на пътя стои състрадателният Бог и чака да ви прегърне.

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2018, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос: Имам въпрос във връзка с вчерашната Ви лекция. Позовахте се на това и днес когато казахте, че трябва да приемаме нещата, които не можем да докажем. И съм много благодарен, че приведохте цитат от християнски епископ. Само да изясним дали съм запомнил правилно: казахте, че религия без мистерия е като религия без Бог. Едно от нещата, които ми е доста трудно да разбера е един цитат от Шрила Прабхупада, че „Кришна съзнание е наука”. Как науката върви ръка за ръка с мистерията? И къде е према, ако това е наука, която се нуждае от доказателства? Та бих искал да Ви попитам за Божията милост и за науката – как се съвместяват двете?

Свами Тиртха: Мисля, че въпросът Ви е тема за едноседмичен семинар. Но ако разгледаме малко контекста – методът, по който работи науката е: теория, проба, доказателство и достигане до по-високо ниво. Обичайно, за да достигнеш до по-високо ниво на научно разбиране, трябва да обезсилиш доказателствата на предходното ниво. И обикновено науката борави с теории и теореми. Тази ѝ страна Шрила Прабхупада не я харесва: „Теории, теории – това не е знание! „Ако“ означава, че не знаеш. А „наука“ значи да знаеш.“ Така че за него „наука“ означава факти, истини. Не съмнения и проучвания, или пък провали; не – факти. За него това значи наука. И в този смисъл животът в преданост е наука, защото излага факти за върховната истина, за Абсолюта. По такъв начин Прабхупад е интерпретирал бхакти-йога като научно разбиране за Бога. Понеже представя факти и истини, а не теории.

Разбира се, науката като цяло, и особено естествените науки, касаят природата – „физис“ на гръцки. Но духовната наука касае божественото, което е отвъд физическата опитност; затова се нарича „метафизика“. Така че естествените науки можете да прилагате в полето на физиката, а, така да се каже, духовната наука можете да прилагате в полето на метафизиката. И ако се опитвате да използвате инструментите и методите на едната в сферата на другата, няма да проработи. Разбира се, това звучи твърде категорично, тъй като винаги има припокриване. Но основно подходът в материалистичната наука е различен от подхода в духовната наука. Не знам дали това донякъде изяснява ситуацията?

А иначе, друга характеристика на научния метод е експериментът. И необходимата квалификация при експериментите е, че те могат да бъдат повторени и ще доведат до същите резултати. Един експеримент доказва даден факт, ако може да бъде повторен и донася същите резултати, при същите условия. Това се нарича научен инструмент, научен метод. И ако го приложим в духовните процеси, също ще работи. И така, какъв е експериментът? Ако повтаряте мантрата, ще намерите покой. Някои са преживели това. Сега ако аз повторя експеримента, ако също пробвам мантрата, аз също ще намеря покой. Тогава можем да приемем това за доказан факт.

Така че дори някои инструменти от научния метод можем са приложими в духовен смисъл, в духовния процес. Разбира се, единствено съмняващият се ум е този, който се нуждае от доказателства и експерименти. Сърцето отвътре има нужда от нещо друго. Затова Шрила Шридхара Махарадж казва: „Най-напред трябва да удовлетворите интелекта си. След това можете да потърсите съкровеното удовлетворение на сърцето си”. Ето защо е нужно да намерим такава възвишена философия, която да ни отнесе ума. Да ѝ се възхищаваме и да казваме: „О, това е невероятно велико!“ Тогава умът ни ще е удовлетворен и ще можем да продължим с останалите си практики.

(следва продължение)