Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Шяма Туласи: Въпросът ми е за скоростта на мантруването. Защото при мен се случва много бавно. Мисля си, че може би се дължи на това, че не съм фокусирана? Не знам дали трябва да се принуждавам да го правя по-бързо? Как да го правя, какво да правя?

Свами Тиртха: Както ви казах, най-доброто приложение на речта ни е да прославя Бога, а най-добрата възхвала е когато не можеш да кажеш и дума. Не се изненадвайте, че това ще отнеме известно време – неспособността да говорите.

Навремето бхактите се събираха да мантруват заедно сутрин и обикновено си свършваха кръговете за час – час и половина. Но имаше един човек, на когото му отнемаше двойно повече време. Всички бяха леко объркани: „Какво се случва? Той мантрува със същата скорост, а въпреки това му отнема двойно повече време.” И след известно време почнаха да го питат: „Прабху, как така мантруването ти отнема толкова много време? Би ли ни казал тайната?” Тогава той отвърна: „Ами, започвам да мантрувам от тази страна, като стигна до пискюла обръщам, след това се връщам – и това е един кръг.” Колко хубаво! Той беше поканен да мантрува двойни кръгове. 

Имаше един друг бхакта, който не мантруваше бързо, а пееше мелодично мантрата. Естествено, че това му отнемаше безкрайно повече време. Така че най-добре е да се стараем да развиваме вкус в нашето мантруване. Стремете се да намерите собствената си скорост. Опитайте се да намерите своята интонация. Старайте се да намерите своята интензивност. Но най-общо можем да следваме примера на Харидаса Тхакура, който е нама-ачария: една част той мантрувал наум, същата част тихо и третата част на висок глас. Първата била за собствения му вътрешен покой в ума и сърцето; втората част била за неговото просветление и освобождение; а третата – за благото на останалите живи същества. И ако приемам тази концепция – за душата ми, за бъдещето ми и за добруването на другите – мисля, че това е много хубав начин на мантруване. И на практика трябва да славим Бога с всеки свой дъх, с всяка своя дума и с всяко свое действие. Така че трябва да стигнем до едно различно качество на живот. Духовният напредък не е въпрос на количество. Трябва да встъпим в едно друго ниво на осъзнатост, на преживяване, на посветеност. 

В началото са ви нужни знаци. Ако сте по-възвишени, не ви трябват знаци. А ако сте още по-извисени, дори знаците да са противоположни, пак ще продължавате напред. Това се нарича посветеност. 

Преданото служене има и космическо измерение. Както казва Шрила Бхакти Промод Пури Госвами Махарадж, преданият трябва да е напълно убеден, че неговото предано служене касае добруването на цялата вселена. Така че съдбините на вселената зависят от вашия принос към преданото служене. Такава огромна отговорност! Не бих казал, че тя трябва да ви смазва, ала трябва да разберем, че колкото и мъничко да допринасяме, то е за доброто на целия всемир. Също се казва, че ако дори само един човек постигне пълно съвършенство в предаността, той пренаписва историята на вселената. Това е нещо толкова забележително, че ще промени хода на света. Мисля, че е красиво. Каква покана! Имате ли вкус към това? Може би други въпроси?

Въпрос на Кришна Прия: Моят въпрос отново е за мантруването. Досега знаех само две опции. Едната е: искаш да го правиш и го правиш с желание. А другата е: не искаш да го правиш и не го правиш. 

Свами Тиртха: Откъде научи тази втора опция?! Изненадан съм. 

Кришна Прия: Но сега се появи и трета опция. Искаш да го правиш, но не можеш.

Свами Тиртха: Единствената трета опция е да не искаш, но да го правиш. Това е единствената трета, всъщност единствената втора опция. 

Кришна Прия: Има ситуация, в която мантрата преминава през ума, но ръката не се движи. 

Свами Тиртха: О, това е признак на духовен екстаз. Добре, продължавай! Понякога мантруваме официално, друг път мантруваме истински. Официално означава рутинно. То значи: „Дал съм обет, знам, че е за мое добро, че е нещо хубаво, затова го правя“. Но представете си, че сте във внезапна опасност – каква е първата ви мисъл? „О, Боже мой! О, мили Кришна!” Това е истинско мантруване. То не е официално. Не е рутина. То е нещо истинско.

Ако вие бяхте Господ, мисля, че нямаше да сте много удовлетворени с някакво официално изпълнение. Но когато някой плаче искрено и достатъчно интензивно, тогава ще се усмихнете и незабавно ще обърнете внимание. Трябва да се учим да мантруваме по този истински, интензивен начин. Научили сме, че ако дори само веднъж произнесем светите имена, това е достатъчно за освобождение. Но тогава какво трябва да правим? Да отхвърлим ежедневната практика, понеже и веднъж е достатъчно? Или по-добре да се стараем да я извършваме, защото вярваме, че от изпълнението ще последва изпълването. 

И съм съгласен, по-добре да имаме желанието да мантруваме без да имаме възможността, отколкото обратното – да имаме всички възможности да мантруваме, но да нямаме желанието за това. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Шяма Туласи: Някак си докато мантрувам не чувствам вкус и затова се молех на Махапрабху да ми даде малко сладост. Обаче в същото време четях една книга на Тереза Авилска „Вътрешния замък“ и в същия ден, в който се помолих на Махапрабху, прочетох там, че как може да се молим на Бога за сладост, като сме пълни с дефекти и недостатъци – та това е дори оскърбително. Почувствах се много зле, въпреки че това не се отнасяше за сладостта на святото име, а вероятно за друг вид сладост. 

Свами Тиртха: Мисля, че това е много дълбока тема. Защото, знаете, официалната пропаганда на Гаудия Ваишнавизма е: просто мантрувай светите имена и веднага ще те споходи върховен екстаз, ще усетиш нектарен вкус и т.н. Ти започваш, а вкусът липсва, не идва. Тогава може да си помислиш, че нещо не е наред тук, в мисията на Махапрабху. Точно както се случи в Будапеща, когато Далай Лама даваше лекция. Огромна зала, хиляди хора и някой от първия ред каза: „Практикувам будизъм от три месеца. И тука нещо не е наред.” 

Виждате ли, ние сме същите. „Къде е вкусът? Казаха ми, че ще бъде вкусно.“ Съжалявам, вкусно е, но още не си го достигнал. Нужно е да се квалифицираме. Но това е много важна тема: как да вършим духовното си служене в онези моменти, когато се чувстваме като в духовна пустиня? Когато се усещаме пресъхнали, а не изпълнени с раса. Раса означава да си пълен с течен нектар. Но когато се чувстваш сух и няма никакъв живот, никакво движение, нищо не се случва в духовната ти практика – има такива моменти. В този смисъл трябва да сме реалисти. Макар да знаем, че животът в преданост е осем недели в седмицата, понякога идва и понеделник сутрин. 

И какво да правим тогава? Когато нещата вървят както трябва и с лекота е много лесно да си добър бхакта. Обаче ако се отказваме на първото предизвикателство, значи сме много слаби. И можем да очакваме, че колкото по-нависоко отиваме, с толкова по-трудни предизвикателства ще се сблъскваме. Така че трябва да сме подготвени и отчаяно да се молим за божествена помощ, за божествена намеса. Мисля, че това е много добра молитва: да си самичък и да повтаряш мантрите си, да се обърнеш с лице към Махапрабху и в онези благословени мигове когато усещаш вечността да се разтваря пред теб, просто да се носиш на вълните на тази толкова духовна вибрация. И тогава да кажеш: „О, мой Господи, не знам какво трябва, не знам какво очакваш от мен, но моля те, дръж ме в това настроение. Не искам никога да напускам служенето към Теб.“ Така дори в пустинята можеш да намериш оазис.

Иначе в това отношение не съм съгласен с Тереза. Въпреки че тя е считана за много висш авторитет в християнския мистицизъм, и разбира се аз не поставям под въпрос тази позиция, но както ти спомена, нашият метод е малко по-различен. Обикновено хората, които се стараят да следват Исус Христос, много дълбоко преживяват страстите Христови, страданията на Христос. За тях това е един вид медитация – дълбоко да изпиташ страданията на Исус. Това е една раса, така да се каже. И мисля, че за нас, хората, е много лесно да я разберем, понеже всички знаем нещичко за страданието, нали? Може физически да не отивате на кръста, но понякога се чувствате като разпънати на кръст. Ала след разпятието ще дойде и възкресението. Не се тревожете.

И така, първо пустиня, сетне оазис. Така е по-добре отколкото първо оазис, пък след това пустиня. Но обикновено можем да кажем, че най-общо в мистицизма има определени стъпки, които са валидни както тук, така и в другите процеси. Мистичните откровения и мистичните реализации са много подобни. Можем да научим много от мистичните преживявания на другите. Защото ако изведнъж се натъкнеш на нещо в своите практики и нямаш представа какво е това, може да се изненадаш: „О, това е неочаквано.” Затова понякога насоките и съветите на другите могат да ни помогнат да разберем през какво преминаваме. 

И в един смисъл ние също говорим за страданието като начин на изразяване. Например Майка Сачи; нейното сърце било разбито, когато Махапрабху си тръгнал. Или Яшода, когато видяла: „О, моят малък Кришна е много слабичък днес. Сутринта ми изглежда много изтощен. Може би не съм го нахранила достатъчно вечерта и затова не е могъл да спи цяла нощ.“ Така че Майка Яшода също е изпълнена със страдания. Е, може би греши в тълкуването на историята защо Кришна е леко замаян и изтощен на сутринта. Виждате, ние също говорим за илюзия. Би трябвало да говорим за истината, а пък обожаваме една илюзия. Ние се възхищаваме на Майка Яшода за тази ѝ визия. Какво пък да кажем за страданията на гопите? Стремим се да разбираме и споделяме проникновено техните страдания. Но това по някакъв начин ни носи върховно състояние на екстаз. 

И никой не ни принуждава да стоим тук, нали? Ако вие изпитвахте единствено тази сухота, единствено това страдание, единствено тези ограничения и празнота в духовната си практика, нямаше да стоите тук. Никой не иска да се самоизмъчва. Това, че все още сте тук, е категорично доказателство, че получавате и голяма доза нектар. Инак не бихте могли да останете. Обаче това е характеристика на предания – никога да не е удовлетворен. Един йоги трябва да е доволен от всичко, което го спохожда. Затова съм сигурен, че твоята йогийска страна е напълно удовлетворена. Но преданата ти страна жадува. 

А по отношение на духовния ответ на Кришна, трябва да си спомним примера на кучето, защото кучето иска много, но е доволно и на малко. Ние искаме всичко. Но ако получим и една капчица, пак сме удовлетворени. Защо? Защото една капка от духовния нектар може да потопи целия свят. Тя не е материално измерима. Тя е с напълно различно качество. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос: Въпросът ми е за духовното насилие. Чудя се дали можем да кажем, че духовно насилие е когато говорим неща, които са напълно верни, обаче обстоятелствата и времето не са подходящо съобразени? Кала-патра-деша – време, обстоятелства и място. Спомням си, Вие казахте, Гурудев, че садхана не е целта, а е средство да се постигне целта, и се чудех как можем да избегнем духовното насилие? Ако не е в правилното време и в подходящите обстоятелства, как да не ставаме догматични – когато правилата са по-важни? В тази връзка се сещам за разказа Ви за онази Ваша духовна сестра, която влязла да се къпе, за да спази правилата, вместо да сготви.

Свами Тиртха: Изведнъж ми дойде на ум нещо във връзка с това, за което говорихме преди – как учителите напътстват хората. Имало един много възвишен светец, Кришнадас Бабаджи, живял във времената на Шрила Прабхупада и Шрила Шридхара Махарадж – тоест съвсем неотдавна. Бил изключително велик киртания и основният му фокус бил върху светите имена. Но когато и бхактите да се обръщали към него с някакви запитвания, той винаги имал само един отговор: „Харе Кришна”. Каквото и да попитате, това бил неговият отговор. Фанатично ли е? Може би той не е взимал под внимание кала-патра-деша? Или е напътствал по много дълбок начин?

Защото множеството въпроси понякога разфокусират вниманието. Ако сме съсредоточени в своята духовна практика, в своята садхана – както ти каза, че святото име е садхана – тогава не съществува разнопосочност. 

Обаче например, Намамрита, ти работиш във ветеринарна клиника, нали? Ако някой собственик на животинка дойде и попита: „Любимото ми куче има такъв и такъв проблем. Какво предлагате?” а ти му кажеш: „Ами, Харе Кришна,” съмнявам се, че това ще свърши работа. Така че трябва да сме поне малко умни да даваме верните отговори според времето, мястото и обстоятелствата. Но в края на краищата, както говорихме, лекарството за основната материална болест е святото име.

Така че ако можем да привличаме вниманието на хората към това толкова важно послание – по някакъв начин – това може да послужи за тяхно добро. Затова, каквото съм научил от моите учители е, че те са се старали да представят този процес по такъв очарователен начин, та всички от само себе си да искат да го последват. Дали това е духовно насилие? Да. И то такова, че няма измъкване. Считам, че любовта, обичта е най-голямото насилие – понеже не можеш да ѝ устоиш. Ако някой се бори с теб, ще устоиш. Борбата води до борба. Ала можеш ли да устоиш, ако някой с нежност, с цялото си внимание директно докосва сърцето ти? Нима можеш да устоиш на това? 

Знаете ли, в насилието трябва да сме интелигентни. Защо да използваме груби методи? Използвайте най-добрия, най-изискан метод на насилие; нарича се обич. Неустоим. 

Въпрос: На мен ми се случи да преживея много брутално насилие. В този момент напълно забравих за Кришна. Чувствам, че връзката все още я има от Негова страна, но от моя страна аз загубих тази връзка. И макар да мантрувам, не мога да усетя моята част от връзката. Какво да направя, за да възстановя тази връзка? 

Свами Тиртха: Ти си късметлийка. Защото ако нямаш жива връзка с Него, не би имала такъв въпрос. Така че тя съществува. И мисля, че съвсем скоро ще се разкрие все повече и повече. Обичайно нашите привързаности и сърдечни слабости ни пречат да преживяваме този волен поток на божествено доверие. Но докато поне имаме това желание да искаме да възстановим своята връзка с Бога, на практика тази връзка съществува. Иначе нямаше да се вълнуваш от това. 

Има моменти на сухота. Тогава се тества посветеността ни. А от другата страна са благословените мигове. Докато сме тук, в света на двойственостите, не се изненадвайте, че даже в духовната практика понякога имаме светъл ден, а друг път имаме лош ден. Обаче е нужно някакво постоянство. Защото това е начинът да се доближим до духовността – все по- и по-малко да зависим от външните условия, а все повече да развиваме вътрешното духовно съзнание. 

Но считам, че това е много честно, истинско преживяване на практикуващия – че понякога се получава, друг път не се получава. Същото е и с бхаджана – понякога се получава, друг път не се получава. Въпреки това трябва да пеем. И може би нещичко ще се разкрие.

Щом Гоура Кишора дас Бабаджи е бил готов да се хвърли в Ганг, когато е усещал, че святото име не се спуска на устните му, какво да кажем ние? Къде е Ганг? При все това, не се отказвайте. Никога не се отказвайте. Това е нашата мантра: никога не се отказвай. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

Днес имаме сесия с въпроси и отговори. Може да запитате защо така? Защо не официална лекция? Защото традиционният начин на изучаване е такъв. Има тема за дискусия; има въпроси и има и отговори. И ако правилно следваме този процес, тогава можем да избием като мляко тази наука. По този начин можем да достигаме до по-дълбоки нива на разбиране. И понеже интелектът е инструментът на нашето съзнание за изследване, мисля, че си струва да го прилагаме по най-добрия начин. Затова насърчаваме и практикуваме запитванията.

Същото се е случило преди много, много години, в зората на тази епоха, когато светците, йогите и риши-муните се събрали заедно да поговорят за съдбините на света. Какво ще се случи с човечеството, какви са решенията за гатанките на живота? Тогава лекторът бил много удовлетворен, тъй като бил признателен за запитванията на останалите светци и ги възславил за въпросите им с думите: „Вие имате много правилни въпроси, понеже те касаят абсолютната истина и целят добруването на човечеството.” 

Така че това е правилно запитване – ако въпросите ни се отнасят до абсолютната истина или божествените теми, и също ако се стремят да служат за благото на останалите. Да запитваш правилно означава да се стараеш да взимаш предвид тези точки. Даже да знаем отговора, понякога трябва да питаме в знак на служене към запитването, към самия метод. Защото верните въпроси и верните отговори са благодатни и за питащия, и за отговарящия, и за всички онези, които са наоколо и могат да чуят съветите. Така можем да кажем, че правилното запитване е свещен метод в божественото изучаване. 

И разбира се, методите за даване на напътствия зависят от школата, зависят и от натурата на учителя. Защото в някои школи учителите обясняват много подробно. В други школи най-напред трябва да кандидатстваш за даршан, аудиенция, и след това можеш да дойдеш изпълнен с въпроси, но да нямаш възможност да промълвиш и дума. И учителят също да не каже нищо. Но какво се случва? Ти разбираш. Нещо ти се разкрива. Това доказва, че истинското духовно запитване не е интелектуален дебат. То е като пробуждане в сърцето. То е свръхвисш начин за разбиране на темите и въпросите. 

Знаем, че най-добрата употреба на нашата реч не е обсъждането на светски теми, а най-възвишеното приложение на тази човешка способност е възхвалата на Бога. Тоест не светски теми, не дебати, не тъй наречени духовни клюки, а възхвала. Дори не и философия, понеже тя също е ниско ниво. Възхвала на Всевишния – това е най-добрата употреба на нашата реч. Пък най-добрият начин на възхвала е когато възпявате светите имена. А искате ли да идете на дори още по-високо ниво? По-високото ниво е когато не можете да произнесете светите имена заради наситените си емоции. Така че какво е най-доброто приложение на речта ни? Когато не можем да проговорим. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Махадев: Сега всички говорят, че всяка болест се дължи на някакви емоционални проблеми и ако продължим в този ред на мисли, вярно ли е, че ако имаме някаква болест, тя е отражение на нашите проблеми в духовната ни практика? И как бихме могли да се излекуваме, ако продължаваме да практикуваме по същия начин?  

Свами Тиртха: Може би не можем да се излекуваме сами. Понякога е нужно да срещнем доктор. Например, Вриндавана – това е много силно инфектирано място. Там върлува заразна болест, разпространяваща се чрез поглед. Какво пък да говорим за докосване? Докосването е неминуема смърт. Чрез поглед – пак добре, има малко замайване, малко инфекция, но не е смъртоносно. Много специален вирус – черен вирус. За нещастие, веднъж Шримати Радхарани се заразила с този вирус. Срещнала едно черно момче и напълно се инфектирала. Този инфекциозен вирус навлязъл в тялото и ума ѝ толкова тежко, че нямало спасение за Нея. Тя паднала болна, не можела да помръдне, не можела даже да диша. Всички около Нея се обезпокоили. Толкова била болна, че нито възрастните гопи, нито младите имали лекарство. Свекърва ѝ Джатила, която е – не знам как да го кажа, но много тежък човек – Джатила не вярва на Радхика. Тя все си мисли: „Това момиче много скитори навън. Трябва да си стои вкъщи.“ Защото Джатила е подочула нещичко за тази заразна болест във Вриндавана, за този черен вирус. И понеже знае за него, иска да защити снаха си. Но сега тя също е потресена. „О, нашата Радхика не може да стане. Лежи в леглото два дни без да помръдва, без да излиза. Преди исках да Я спра да излиза, а сега толкова бих се зарадвала да излезе. Но Тя не може да помръдне. Какво да сторя?” Тогава младите гопи, сакхите, започнали да я съветват: „Само Я погледни – толкова млада, а почти безжизнена. Случаят е много сериозен. Нито ние можем да Я излекуваме, нито ти можеш да Я излекуваш, нито Тя може да излекува себе си. Не можем да чакаме още един ден. Нужна ни е бърза помощ. Трябва да се намесим незабавно! Чухме, че един вълшебен лечител е дошъл във Вриндавана.” 

Джатила се въодушевила: „Наистина ли? Може би можем да го поканим.” Но тогава младите гопи казали: „Да поканим мъж лечител в твоята къща!? Не, това е невъзможно. Радхика е толкова благочестива, тя няма да допусне мъж лечител да пристъпи тук. Не, невъзможно е. Пък и ти самата си такава блюстителка на дхарма. Не можем да позволим такова нещо.” Тогава Джатила рекла: „Не, стига! За каква дхарма ми говорите? Сега няма никаква дхарма! Спасете Я незабавно! Водете доктора!”

Тогава сакхите казали: „Добре, ама сме чули, че този доктор е много специален. Понеже е магьосник лечител, трябва му усамотение, за да проведе лечението. Ние не можем да присъстваме. Ти също не можеш да присъстваш.” „Не ме интересува. Искам да спася дъщеря си. Доведете го.” „Обаче да знаеш, че неговата лечителска техника е много специална.” „Каква е тая специална лечителска техника?” запитала Джатила. „Той лекува с длани. Докосва болната част на тялото и тя се изцелява.” „Много добре! Нека да докосне нашата Радхика и дано животът се върне в Нея.” 

Добре. Мисля, че знаете как свършва историята. Въпреки че Джатила искала да възпрепятства срещите на Радха и Говинда по всевъзможни начини, този път самата тя въвела магическия лекар във вътрешните покои, умолявайки го да положи длани върху болната снага на Шримати Радхарани, за да може да изцери това момиче и да спаси живота ѝ. И така, лечителят влязъл във вътрешните покои, Джатила тихо затворила вратата. И какво станало? След известно време Радхика излязла много доволна: „Жизнената ми сила вече се възвърна. Тази черна инфекция вече няма никаква власт над мен.”

Така че това е нашата надежда – че вълшебният лечител ще дойде и при нас и ще докосне болните ни места. Може би сърцето? Може би главата? Нашите слаби точки. 

Пък ако Той не дойде, пак имаме шанс. Ако чувствате, че сърцето ви е като парче камък, съвсем близо до Джаганнатх Пури, в едно малко селце има огромна каменна плоча и стъпалата на Махапрабху са се отпечатали на нея, разтапяйки скалата. Така че ако имате усещането, че някои ваши части са от камък, просто прегърнете лотосовите нозе на Махапрабху и те ще се разтопят. Така понякога чрез полагане на длани, друг път чрез сграбчване на нозе – ще бъдем изцелени. 

Према-бхакти е магически лечебен процес. Лекува всички рани, всички болести. Лекува коренната причина за материалното съществуване – болестта на материализма. А Махапрабху е донесъл най-добрия лек срещу тази материална болест.

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Харибхакти: Споменахте болестта на преданите – тази слабост на сърцето. Как да развиваме устойчивостта си, понеже мантруването и служенето не винаги показват истинското състояние на устойчивостта ни. 

Свами Тиртха: Тогава изразете я по друг начин. Трябва да намерим някакъв начин да показваме устойчивостта си. Защото Шрила Прабхупада казва, че бхакти-йога не е някакъв пасивен тип медитация, а активно служене. Така че ако искате, ще намерите хиляди различни начини да изразите своята готовност. Понякога знанието ни или привързаността ни към правилата могат също да са препятствие. 

Веднъж Гурудев пристигна много късно. Бяхме си легнали, когато пристигна, така че станахме от сън. Той каза: „Много съм гладен, може ли да ми дадете някаква храна?” И понеже бяхме научили всички правила и предписания в наръчниците по предано служене правилно, тази моя духовна сестра, която трябваше да нахрани Гурудев, се втурна към банята да се къпе. Защото нали преди да готвиш трябва да пречистиш тялото и ума си с всички мантри и ритуали, да изтъркаш сто пъти тялото си и т.н. и т.н. Та тя се зае с това, а Гурудев с изненада попита: „Къде хукна?” Тя отвърна: „Ами отивам да се окъпя.” Тогава Гурудев рече: „Казах ти да ми дадеш храна, не съм ти казал да се къпеш.” 

Разбира се, да следваш всички предписани правила, като това да се изкъпеш преди да влезеш в кухнята, е начин да изразиш своята готовност. Но каква полза да си спазил всички правила и предписания, ако духовният ти учител умира от глад? Така че трябва да сме практични в изявата на своята готовност. Трябва да сме готови да скочим. Не чакайте да довършите буквата; скочете!

Разбира се, с тези садху е много трудно. Защото съм сигурен, че при обичайни обстоятелства ако се опиташ да влезеш в кухнята без да си взел душ, той би те скастрил сурово. Така че е много трудно да бъде удовлетворен садху. Но каквото и да идва свише е за наше добро.

Въпрос на Баладев: Сутринта обсъждахме елементите на знанието. Третият беше ненасилието. Казахте, че най-важната част от ненасилието е духовното ненасилие. Бихте ли дали примери за духовно насилие? Какво е това? 

Свами Тиртха: Поговорихме малко за силата на молитвите. И ако например се молите така: „Моля те, Господи, направи този човек такъв и такъв” – аз считам това за един вид духовно насилие, вмешателство. Защото тогава аз налагам своето решение, своето желание върху този човек и моля Господ да ми помогне, така че моето мнение да възтържествува над човека. Тази история започва и завършва с теб самия. Става въпрос за твоето мнение, твоето решение, твоята воля. Правилният начин да се молим за другите е като ги представим във вниманието на Бога. „Моля те, мой Господи, обърни внимание на този човек и му помогни да усети, да получи каквото е най-добре за него.” По този начин не се намесваме в житейския му път. Това е деликатна тема. И трябва да сме достатъчно интелигентни да се молим правилно и да избягваме духовното насилие. 

Но определението за ахимса най-общо не е само да се избягва насилието – понеже това е негативна дефиниция – но позитивният смисъл е да подпомагаме и да служим на духовното развитие на другите. Това е истинската ахимса. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Манджари: Искам да попитам за молитвата. Казахте, че е много хубаво някой, чиито молитви се чуват, да се моли за нас. Бихте ли казали повече за това: чии молитви се чуват, чии не, и как да се молим така, че молитвите ни да бъдат чути? 

Свами Тиртха: Веднъж имахме една лятна Мела в Ахтопол. Когато дойдоха онези младежи – някой спомня ли си – онези сирачета, от сиропиталището? Започнахме да си говорим. Беше много болезнен разговор, казвам ви. Едно момиче разказваше историята си; тя каза: „Започнах да се уча как да се усмихвам чак като пораснах. Като бях дете не съм имала възможност да се усмихвам, толкова много страдах в живота си.” Много, много горчиво. Но те се бяха насъбрали и разказваха в радостно настроение. Сърцето ми се късаше като ги слушах, но те бяха весели, че „някой ни обръща внимание“. И тогава възникна същият въпрос. Защото какво бих могъл да река, когато някой ми каже: „Научих се да се усмихвам чак като пораснах.” Много е тежко. Можех да кажа единствено: „Моли се и прости. Прости на онези, които са ти причинявали страдания и се моли.” И това момиче зададе същия въпрос: „Да се моля? Защо? Нима молитвите се чуват?” „Да, да. Молитвите се чуват.” Тогава тя каза за една своя съученичка: „Да, нейните молитви винаги се чуват. Когато тя се помоли за нещо, то всякога се сбъдва.” Така че те бяха пряко преживели как се случва, макар и в толкова тъжни житейски условия. Но знаете, лотосът израства в калта. Дори и в най-трудните житейски обстоятелства идват прекрасни осъзнавания. 

Вие не живеете в калта. Научили сте се да се усмихвате още когато сте били деца. Къде са осъзнаванията ви? Молитвите наистина се чуват. Но дори и да не се чуват, трябва да вярваме, че се чуват. Това е убеденост. То е решение: „Искам да гледам на живота по такъв начин, не по някакъв друг. Искам да виждам чудото. Искам да бъда част от духовната реалност.“ И тогава сте част от тази духовна реалност.

Стотици примери можете да намерите, просто се огледайте наоколо. Когато наистина се молите от най-дълбоката съкровеност на сърцето си, това ще достигне божествената сфера. Ежедневната рутина – най-вероятно не. Но истинските мигове, благословените моменти – те са достатъчно интензивни, за да прекосят пропастта от тук до там. Чистота, невинност, наситеност, несебичност – това са ключовете към успешните молитви. 

Разбира се, като цяло ние се надяваме, че Господ не е просто Бог на справедливостта. Защото ако Той слуша всичко, ще чува и глупавите молитви. И ако е Бог на справедливостта, за каквото и да Го молите, Той ще го даде. Ала не, Той е милостив. Нашият Кришна ще даде само каквото е благотворно за Неговите предани. Което възпрепятства напредъка ви и волния поток на обичта ви към Него, Той няма да го даде.

Добре, може да си помислите: „Моите молитви не се чуват.” Няма проблем, намерете някой, чиито молитви се чуват и си създайте добро приятелство с него. Тогава, когато сте в нужда, ще имате ментор. Защото можем да кажем, че молитвата, като много дълбок и много специален тип медитация, е мистичен подход. И е възможно не от всички ни да излязат истински мистици. Но ако във вашата група има поне един или двама мистици, чиито молитви се чуват, те ще могат да ви помогнат. 

И също мога да добавя, че Кришна познава сърцата ви. Дори да не казвате нищо, Той ще разбере и ако е добре за вас, ще го изпълни. Такава трябва да е нашата убеденост. Молитвите се чуват. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Нека разгледаме мъничко този житейски проблем – болестта. Къде е болката? Мислим си, че тялото боли, нали? Но тялото е съставено от материя. А материята не чувства болка, нали? Няма как да знаем, но предполагаме, че един камък не усеща болка. В този смисъл тялото е като парче камък. Поне моето сърце определено е като къс камък. Камъкът не страда. 

След това, мислим за себе си като за души, нали? Тогава къде е болката? Да не би душата да боли? Душата не боли. Душата е духовна по същност, а в духовната сфера няма дисхармония. Щом душата ви не изпитва болка и щом тялото ви не може да изпитва болка – тогава къде е тази болка? Тя е в ума – който е много фин преход или свръзка между материалната сфера и духовната сфера. 

И теоретично можем да се съгласим по този въпрос. Но когато детето ви страда от някаква болка, не можете да му кажете: „Не се тревожи, скъпо мое. Това е само твоят ум.” Не можете да успокоите дори самите себе си с подобни теоретични обяснения. Например, майката е готова да даде живота си, за да спаси своето дете, нали? Познавам една майка, чиито молитви със сигурност се чуват. Веднъж синът ѝ се разболя. Тя започна да се моли: „Моля те, Господи, спаси детето ми. Дай болестта му на мен.” Започна да се моли следобед. До вечерта детето беше добре, а тя се разболя. Така че молитвите ѝ бяха чути.

И аз се чувствам в голяма безопасност. Защото тя ми каза: „Всяка сутрин се моля за трима човека. Единият е християнски свещеник, другият е игумен в католически манастир. А третият е един свами с неговите последователи.” Така че аз наистина съм благодарен на тази жена. Защото ако човек, чиито молитви се чуват, се моли за вас, това е забележително. 

Ако се върнем на първоначалната тема – къде е страданието, къде е болката? Тя е единствено на менталното ниво. Което означава, че всъщност не съществува. При все това се усеща много истинска, много остра. Затова контролът над ума е много важен. Не се отъждествявайте с болката. Изтърпете я, опитайте се да я поднесете като жертва или като изкупление. Това е един начин да изгорите собствената си карма. И също, като я предложите като жертва, това ще ви помогне болката да намалее.

Контролът над ума е нещо много важно и погледнато от обратната страна. Защото умът отразява болката като нещо много съществено, много истинско, макар тя да не съществува. Както и обратното: умът ви ще ви каже, че духовните ви идеали не са истински. Умът има тази функция: да ни кара да вярваме невероятното. Затова контролът над ума е важен. Не се идентифицирайте с болката. Също, не се идентифицирайте със слабостта на сърцето. 

Но тогава може да запитате: добре, какво е вашето предложение за противодействие на болестите? Понякога трябва да сме практични – идете на доктор. Друг път медитации и духовни практики могат да ви помогнат. Но дори и да постигнем съвършено здравословно състояние, коренната причина за материалното съществуване – а именно материалната болест – не е изцелена. За това ни е нужно едно различно лечение. На санскрит „лекарство“ се нарича аушад. А Махапрабху е донесъл маха-аушад – най-доброто лекарство за всички различни видове болести, които може да имате. Мисля, че знаете кое е това лекарство. То е святото име, което ще изцели материалната болест. И всички различни школи, другите школи по йога, признават, че най-добрият и директен начин да се срещнете със своя ища-дев, своя обожаем Бог, е чрез повтаряне на светите имена. Всички приемат това. Това е, което е донесъл Махапрабху – този специален аушад, това специално лекарство за изцеление на материалната болест. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Освен петте грешки на съзнанието – невежество, егоизъм, привързаност, ненавист и прекомерно себелюбие – има и друг набор от грешки, деветте тушти, или задоволства.
Първото гласи: „Няма нужда да се полагат никакви усилия, понеже майката природа ще ни осигури всичко.” Тоест, освобождението е автоматично благодарение на майката природа. Не се налага аз да правя нищо. Второто е: „Няма нужда от медитация, достатъчно е просто да се отречеш от семейния живот.” Третото задоволство, което създава голям проблем за напредъка ви, е спокойствието: „Няма нужда човек да влага старания в духовната си практика, понеже избавлението ще дойде когато му е времето.” Четвъртото тушти е философско – да казваш, че мокша, освобождението, е въпрос на съдба: „Ако такава ми е съдбата, ще се случи”. Има и още няколко тушти.
Виждате ли тези толкова фини болести, толкова деликатни недостатъци у нас? Разбира се, имаме и още много други недостатъци. Но виждате, понякога дори философският ви анализ или търпението ви могат да се превърнат в препятствия по духовния ви път. Когато искаме да обясняваме нещата, да намерим по-лесен начин или извинения – това е болест.
Но нашите учители говорят за една много сериозна болест на практикуващия бхакти – това е слабостта на сърцето. Кришна даже казва на Арджуна: „Такава сърдечна слабост не ти подобава.”[1] Този проблем, тази слабост на сърцето на практика е недостиг на вяра. Когато си мислим, че нашите ограничения и недостатъци са по-силни от божествената милост.
По някакъв начин трябва да се опитаме да намерим лекарство за всички тези проблеми и болести. Всъщност болестта е вид страдание. А трите вида страдания идват от собственото ни тяло и ум, от другите живи същества, и от природните бедствия. И така, как да намерим изцеление за всички тези тревоги, които ни сполитат? В нашите свещени писания ни е даден съвет. Той се намира в Седма Песен на „Шримад Бхагаватам“, Глава петнадесета, наречена „Напътствия за цивилизовани човешки същества“. Пък ние искаме да принадлежим към тази група – затова по-добре да се постараем да приемем съвета, който е даден тук.
„Чрез добро поведение и свобода от завист, човек би следвало да преодолява страданията, причинени от другите същества.” Това е много голям източник на проблеми за нас – останалите живи същества. Съседът, шефът, подчиненият, или това, че имате съпруг, или това, че нямате съпруг – от всички тези човешки взаимоотношения произхождат множество различни страдания. Ала тук се казва, че чрез добро поведение и свобода от завист можете да противодействате на тези страдания.
„Чрез медитация в транс човек следва да противостои на страданията, произтичащи от провидението, а чрез практикуване на хатха-йога, пранаяма и т.н. следва да противодейства на страданията, причинявани от тялото и ума.”[2] Така че има лечение за всички тези притеснения, които ни спохождат, и за различните видове болести. Едното беше медитация в транс. Тя беше помощта за надмогване на онова, което е предопределено. Посредством практикуване на йога и пранаяма можете да надмогнете адхятмика-клеша, страданията произхождащи от тялото и ума. И кое беше третото? Посредством добро поведение и свобода от завист можете да преодолеете проблемите, създадени от другите живи същества. Така че това е начин да се постигне едно наистина здравословно състояние на живот, в което да нямате проблеми.
Болестта на санскрит се нарича рога. Наслаждението в живота се нарича бхога. А пък хармонията, балансът в живота се наричат йога. И така, трябва да решите на кое ниво на реалността искате да живеете: в болестното състояние на живот – рога; в отчаяното преследване на щастие – бхога; или в баланс, в свързаност, в йога.

(следва продължение)

1.  „Бхагавад Гита“ 2.3
2.  „Шримад Бхагаватам“ 7.15.24

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Мнозина от вас практикуват йога, нали? Знаете ли някои от изискванията за практикуване на мистична йога? Да ви ги кажа ли? Съвършено зрение. Кой носи очила? Значи, изключени сте от мистичната йога. Трябва да имате всичките си зъби. Ако сте изгубили дори един – шансът ви е пропилян. 

Манджари: И мъдреците ли?

Свами Тиртха: Задължително трябва да ги имате. Вижте какво хубаво име. Обикновено зъболекарите препоръчват да се махнат. Да махнете мъдростта от живота си?! Имам един приятел, който е специалист зъболекар и той каза, че зъбите представят целия ви живот. Всичко го има в устата. Затова, недейте да махате нищо. Но тъй или инак сме изгубили някои от зъбите си, нали? Така че никакъв шанс за мистична йога. 

Също така, от йогите се очаква да не губят дори капка кръв. Съжалявам, здрави дами, но това не е за вас. Виждате ли, в мистичната йога има крайни изисквания. А ние си мислим: „О, ще преодолея грубото си телесно съзнание чрез практикуване на йога и медитация.“ Това не е толкова лесно. Възможно е, но не е евтино.

Болестното състояние просто съществува в живота. Даже да си мислим, че сме напълно здрави, онтологично ние сме в болестно състояние на ума в този живот. Защото да се родиш в материалния свят означава, че вече е налице някаква грешка, някакъв малък дефект – или в тялото, или в ума. 

Веднъж срещнах един учен по сравнителна религия. Той беше много обиден от едно изказване на Шрила Прабхупада, че 99% от човечеството има някакъв умствен дефект. Мисля, че беше казал „глупави са“, но… нашият човек много се беше засегнал. Каза: „Как може да се говори такова нещо? Как може един учител да твърди, че всички хора са глупави? Как е възможно?” А съм чел статистики, които гласят, че да речем повече от 60% от унгарците имат някакво умствено заболяване – например фобии, депресии и т.н. Пък никой не се обижда на тези статистики. Имаме и една специфична болест – нарича се „унгаропесимизъм“. Така че е факт, че имаме някакви дефекти. 

Но тогава, как да преодолеем тази ситуация? Какво да правим? Стремим се да избягваме страданията и да добиваме повече щастие, ала понякога става тъкмо обратното. Колкото повече се стараеш да избягваш нещо, толкова повече те сполита; и колкото повече се опитваш да придобиваш, толкова по-малко имаш. 

И така, като говорим мъничко за тези умствени дефекти, нека цитирам един систематичен списък за различните ограничения на ума, които имаме. Най-общо можем да кажем, че материалният живот е болестно състояние. Менталните дефекти на съзнанието са пет, тъй като имаме пет различни вида погрешно знание или погрешно състояние на ума. Първото е авидя, невежеството. Ако сме невежи за истината, това е болестно състояние на ума. То се сравнява с мрак. Втората грешка на съзнанието е егоизмът. Можем да кажем, че той се сравнява с илюзията, моха. И така, първо беше мракът, сега идва илюзията. Третият дефект на съзнанието е привързаността, рага. Но в неправилен смисъл, разбира се. И това не е просто мрак, не е просто илюзия, то е маха-моха, голяма илюзия. После четвъртият проблем на ума е отблъскването, обратното на рага – когато ненавиждате определени неща. Тази ненавист е като ад – тамишра. И накрая, петата болест на съзнанието е прекомерното себелюбие, когато твърде много обичате себе си. И това не е само мрак, не е само илюзия, нито само голяма илюзия, и не е просто ад, е дълбок ад. Виждате, тук няма компромис. Ако искате да сте популярни мотивационни треньори, недейте да цитирате този списък. Защото на тях първата им мантра е „Обичай себе си!“ Което е дълбокият ад. Така че те започват от дълбокия ад – това е началото на тяхното обучение. А какъв ли е краят на подобно пътуване? 

(следва продължение)