Sharanagati

Казва се, че за нашата духовна практика са необходими три основни елемента. Първият е искреността. Искреност означава също и простосърдечност. Когато умът ни е прекалено усложнен е много трудно да намерим пътя. Но ако си простодушен, можеш да се остави на божествената милост.

Да се разреши който и да било въпрос има два начина. Единият е интелектуалният път – мислиш, анализираш, проникваш в дълбочина – и накрая след дълго време достигаш до някакъв извод. Другият начин бил практикуван от Франческо ди Асизи. Когато и да стигнел до кръстопът без да знае накъде да поеме, той просто се въртял известно време и когато спирал, тръгвал в посоката, която лежала пред него, напълно оставяйки се на божественото вдъхновение. Не интелектуално: „дали по този път, а може би по онзи…” не! Искрено зависейки от божествената воля. Така че искреност означава да сме простосърдечни. Да сме готови да се оставим на божествената милост и напътствие. Това се нарича още интуиция.

Разбира се, трябва да сме много чисти за да можем да се вслушваме в интуицията си, в това божествено вдъхновение. Затова е необходим и вторият елемент на Бхакти, а именно сериозното усилие. Трябва да сме изключително сериозни в своята практика. Което означава, да сме готови да правим жертви. Да сме готови да се наемем с всички необходими трудности за да бъдем пречистени.

Искреност също означава да нямаме заден или скрит мотив. Както казва Шрила Прабхупад: „ПРОСТО се опитайте да обичате Кришна!” Недейте прекалено сложно да обяснявате всичко – просто се стремете да обикнете Бог. Нужно е такова простодушно чувство.

Но дори да сте сериозни и искрени в този процес, това все още не достига. Нужен е и третият елемент, а той е че трябва да сте и смели. Трябва да сте достатъчно смели, че да скочите! Когато и да заехти в ушите ви флейтата на Кришна, да тичате! Недейте да пресмятате: „Сега не е време, сега не мога…” Бъдете смели, направете го!

Така че за духовния живот трябват искреност, сериозно старание и смелост. Такова е заключението на Шрила Шридхара Махарадж, който цитира „Чайтанйа Чаритамрита”.

В шастрите има истории, как Бхригу Муни искал да провери боговете. Той оскърбил всеки, когото срещнал, защото желаел да ги изпита – Шива, Брахма, а също и Вишну. Шива оскърбил с мисли. Брахма оскърбил с думи, не му отдал дължимата почит. Но Вишну оскърбил с ритник! И каква била реакцията на Бог Вишну? Той рекъл: „О, надявам се не си нарани крака?” Бхригу ритал Бог Вишну, а Неговата основна грижа била: „Дали не си удари крака?” Тогава всички риши муни стигнали до заключението че „Вишну е Върховният” тъй като не бил засегнат.

Бхригу Муни обидил Шива като си помислил: „Хей, този Шива има доста странни привички – маже пепел по тялото си и всички останали мистични неща… грозничко е!” Само някакви си чувства! Но Шива начаса бил оскърбен, бил почти готов да приключи с него. След това когато Бхригу Муни срещнал Татко Брахма, той го обидил като не му отдал нужния респект, обидил го с думи. Разбира се, Брахма също се оскърбил: „Хей синко, аз съм по-старши, аз съм твой баща, защо не ми отдаваш дължимата почит – на това ли съм те учил?” Все пак той бил малко по-мек в реакциите си. Но Бог Вишну бил толкова внимателен, че единственото му безпокойство било доброто състояние на крака на Бхригу Муни.

Как можем да се научим на истинско смирение? Като следваме примера на чистите предани. Това е най-добрият начин да се научим на смирение.

Веднъж служих заедно с един бхакта в продължение на два месеца. И когато трябваше да се сбогуваме, той ми даде съвет: „Ключът за встъпване в божествената област е смирението. Отнеси това послание със себе си.”

Ако някой постигне реално духовно постижение в една истинска общност, тогава това постижение принадлежи на всички. Представете си, някой от вас постига пълно осъзнаване на Радха-Кришна – става напълно, съвършено чист преданоотдаден – дали това би ви се отразило или не? Дали този човек ще излъчи сиянието, с което се е сдобил или не? Естествено че той би го споделил – или тя, разбира се! Имам предвид, че по естествен начин този човек ще сподели онова, което е постигнал. И чрез споделяне то ще се умножи. Така че нашият принцип в духовната общност трябва да е: един за всички и всички за един.

Когато чух това разбрах че всички, всички предани – независимо от статуса, от телата и позициите си – всички действат за Кришна. Това е когато всички са за Един. А коя е другата страна на въпроса? Един за всички. От тази страна аз осъзнах служенето на духовния авторитет. Защото някой, така да се каже „висшестоящ” трябва да служи на останалите. Един за всички. И по такъв начин всички са включени в служенето.

Гуру получава цялата отрова! Някой трябва да приеме и това, нали? И вие всички трябва да станете гуру – да поемате повече отговорност в живота си. Нямам предвид да раздавате посвещения наляво-надясно, но да помагате на хората, да им служите, да пленявате сърцата им.

Какво означава Радха? Радха е най-висшето качество на служене. А апа-радха е нещо, което е против това качество на служене. Затова пренебрежителното служене е апарадх; ако сте небрежни докато изпълнявате служенето си, ако забравите да добавите това качество към служенето.

Да си мислиш, че човек не се стреми да служи на Кришна, че не се стреми да зарадва Кришна също е много оскърбително. Много ми е трудно да говоря за апарадх, защото не знам какво представлява. И мисля, че не е хубаво когато някой се опитва да ни засича на тема апарадх: „О, това е апарадх, Прабху!” Особено ако мнението или действията ми накърняват интереса му. Не мога да повярвам, че в едно хармонично и чистосърдечно вайшнавско общество би могъл да намери място апарадхът. Защото там всеки се стреми да служи на другия. Искаме ли да служим на другия, няма шанс за апарадх.

Ако във вайшнавската общност ние имаме същия идеал: „Искам да ти служа!” и ако всеки тича след другия: „Нека да ти служа!” „Не, нека аз да ти служа!” – откъде шанс за апарадх? Може би само един – ако не приемеш служенето на другите. Ако не дадеш възможност на своя брат или сестра да извършат някакво служене.

Веднъж един много симпатичен стар приятел каза, че има само две възможности: или създаваме семейство, или влизаме в ашрам. Защо е така? Защото душата има определена способност и тя се нарича обич. Ние имаме способността да обичаме, и ако не можем да споделим тази способност, сякаш се задушаваме.

Така е! Имаме нужда да СПОДЕЛЯМЕ. Затова ние е нужна компания – на каквото и да било ниво. Всеки вид човешка връзка е единствено с тази цел. Приятели, семейство, деца, духовни братя и сестри – целта е единствено тази. Да има споделяне, да има обмен, да израстваме заедно. Това е основата. Затова предназначението на садху-сангха е да споделяме тази способност да обичаме и нищо друго на практическо ниво. Не е за да имаш партньор, не е за да си делиш с някой сметките, не е защото заедно ни е по-вкусно да се храним – не! Компанията на преданите трябва да е за споделяне, за практикуване на Бхакти. Как бихте могли да обичате Бога, ако не обичате чадата Му? Затова е садху-сангха.

Саннйас като принцип трябва да се практикува от всички степени и ордени в живота. Може би не всички ще облекат робата, но нека практикуваме духа на саннйас: разчитай на Кришна, отдай се изцяло… Тази част на саннйас е за всеки. Тя не е ограничена до ордена.

Все пак да си саннйаси на Запад е малко проблематично. Защото на Изток е съвсем естествено людете да встъпват в такъв начин на живот, това не е кой знае какво. Но тук ако станеш саннйаси, всички те мислят за…бог! Всички започват да благоговеят пред теб и да се боят от теб: „О! Той се е отрекъл!” Така че тук ако станеш саннйаси, ще се наложи да бъдеш водач. В Индия можеш да си простичък аскет, на когото никой не обръща внимание. А за саннйасите е много добре да не им обръщат внимание. Защото основният проблем в саннйас е респектът, престижът. И обикновено за онези, които не могат да станат смирени слуги, милостта на Кришна е такава, че те имат възможността да станат свами.

Но отречението като принцип не е чак толкова плашещо. Ако имаме добри примери, можем да се устремим след тях. Повечето хора са грихастха тип. Нуждаем се от този тип общуване, нуждаем се от топлината на семейството – можете да я отглеждате, няма проблем. Но по-нататък разширете виждането си, променете посоката.

Саннйаси не бива да печели, нито да се запасява с нещо за утрешния ден. Всъщност класическата саннйас система е следната: вървиш от врата на врата с просешката си паничка. И каквото ти дадат, излизаш извън селото, сядаш на брега на река или езеро и го изяждаш всичкото без остатък, без да си оставяш нищо за утре. Такова е било изискването към саннйаси – да не запазват нищо за утре.

Веднъж Свети Франциск… макар да не е ортодоксален светец, за мен неговият пример е прекрасен. Техният малък ашрам получил някакво парично дарение и той дал изключителен пример. Взел парите в зъбите си, отишъл до тоалетната и ги пуснал вътре. Да се отърве от тях! Защото техният стандарт също бил такъв: изпросвай всеки ден прехраната си и не запазвай нищо за утре. И според оригиналния стандарт те трябвало да претърсват целия ашрам – ако било останало нещо за ядене, трябвало да го раздадат преди да падне вечерта. Нима не е красиво? Според мен е прекрасно! Да зависиш от божествената милост: ако утре дойде нещо – добре; не дойде ли – пак добре.

Но ако вие сте семейни, трябва да имате какво да дадете, когато дойдат саннйасите. Идва саннйаси и пита: „Имаш ли малко мляко?” Ако отвърнеш „Не”, що за семеен си? Трябва да имаш запас – но единствено за да го раздаваш, да го споделяш.

Спомняте ли си онази история за възрастния саннйаси и младия му ученик за хляба? Те трябвало на следващата сутрин да поемат на път. Младежът попитал: „Свамиджи, да сложа малко хляб в торбата, а?” „Не, скъпо момче, трябва да зависим от божествената милост, така че не се притеснявай, просто се остави на благодатта на Кришна.” Но знаете, да се контролират сетивата е много трудно. Момчето си рекло: „Да пътувам утре цял ден на гладен стомах? Да, милостта съществува, Кришна съществува… Но по-добре все пак да взема малко хлебец.” И така, на другата заран те тръгнали и след като часове наред вървели, вървели, вървели, младежът започнал да усеща зор. Свамиджи също забелязал: „Момчето ми става все по и по-бавно…” Най-сетне той попитал: „Става късно. Ти не огладня ли?” Момчето отвърнало: „Да, да, много съм гладен!” Свамиджи рекъл: „Какво да се прави, не срещнахме никого – нито къща, нито приятели…Никой не ни нахрани, трябва да продължим.” „Но свамиджи, аз съм се погрижил. Взех малко хляб в торбата.” Тогава свами казал: „Добре, дай ми го!” И изял целия комат сам. Момчето много се разочаровало: „Как така изяде всичко сам?! Аз се бях погрижил, а ти го изяде – защо?” Той отвърнал: „Ами виждаш ли? Това е точно според инструкцията. Аз зависех от божествената милост и ми бе осигурена храна. А ти не последва съвета ми и изгуби.”

Откъде произлиза страха? Основният източник на страха е невежеството; ако не познаваме, ако не усещаме хармоничността на съществуването, ние се боим какво ли ще се случи. Но се казва че „за отдадената душа няма страх”. Това означава, че саннйаси трябва да е напълно отдаден на целта. Иначе не би могъл да постигне безстрашие. Какво означава отдаване – да скочиш в скута на любящия Бог. И каквото и да дойде, да го приемеш с умиротворено сърце. Говорихме за това – когато слънцето, луната и звездите изпопадат от небето, а земята се раздели на парчета, въпреки това вярата ти трябва да остава непоклатима. Подобен тип безстрашие не е за начинаещите. То е единствено за онези, които се опитваме да следваме.

А как се постига такова безстрашие? Чрез пречистване на съществуването. Защото най-напред е съществуването, сат. Пречиствайки съществуването можем да дойдем до безстрашната позиция на чит, разбирането – как стоят нещата.

Трябва да има някакво развиване на духовно знание. Разбира се, не просто на празно и сухо знание, по-правилно е да го наречем мъдрост, духовна мъдрост. Защото човек може да се изгуби в познанието. Всяка една идея може да бъде подкрепена от писанията. Всяка! Каквото и да хванете, каквото и да ми кажете – то може да бъде подкрепено във Ведите. Точно както в Библията се казва: „Господ не съществува.” Това го пише в Библията! Как така, ще речете. Но ако прочетете изречението докрай, то гласи: „Господ не съществува – казва глупакът.” Така че не взимайте само половината цитат, вземете цялото послание. Развиването на знание трябва да води до добри резултати. По плодовете се съди за дървото. Затова ако някой каже: ‘Тази практика, този гуру или тази линия не са автентични” – макар плодовете да са много добри – тогава трябва да се приложи тази максима: че за дървото се съди по плодовете. Защото толкова често има критицизъм…

Тъй или инак, саннйаси трябва да развива знание за да дойде самият той до една по-непоклатима гледна точка, а също за да помогне на останалите, установявайки стандарта. А пречистването на съществуването е необходимо за да подкрепи реализациите си, да ги направи валидни. Защото ако чуваме красиво послание, но виждаме лоша практика, картината отново е непълна.

Ако нещо, което вършиш като предано служене е прекалено лесно, обикновено това е твое желание. Ако трябва да пожертваш нещо, ако е трудно, ако се налага да се отдадеш на работа – тогава това е по-близко до божествената воля.

Но в това е въпросът: какви са критериите за преданото служене? Ако нещо е препоръчано от шастра, гуру, садху или Параматма. Това е единият критерий. А кой е вторият? Любовта, посветеността, която добавяме към служенето. Защото това служене е охарактеризирано, то е ПРЕДАНО служене. Трябва да присъства преданост, посветеност. Така че можем да резюмираме: двете характеристики на преданото служене са: че се намирам под инструкция и че я изпълнявам с цялото си сърце и душа. Ако имате тези два източника за консултация, тогава може да сте сигурни, че това е предано служене. Защото според нашите учители, дори изучаването на писанията НЕ Е предано служене, ако не е препоръчано от духовен учител. Доста е строго.

Има два типа т.нар последователи или ученици – едните бездейно чакат гуру да им помогне, а другите дават своя принос. Това зависи и от гуру, защото учителите също биват различни типове. Някои гуру харесват да имат наоколо си пораснали и отговорни люде. Други обичат да са в компанията на зомби, неспособни да разсъждават, действащи единствено под изрична инструкция: „Премести си крака напред” – и едва тогава го правят! Така че всеки си намира своя гуру. Както и гуру намират своите последователи. „Птиците с еднакви пера се сбират в ята.”

Гуру дава началния импулс. Но той освен това е и вечен доброжелател. Той ВИНАГИ е готов да даде съвет. Защото в крайна сметка гуру не е личност, не е човешко същество; гуру е божествена функция. И тя никога няма да ви изостави! Ако веднъж сте се отдали на тази гуру-функция, тя никога няма да ви остави. Човекът може и да ви напусне, но божествената закрила няма да ви напусне.

Личното ми мнение е: не е достатъчно да има жив гуру и бездеен ученик. Ако обаче вашият гуру си е заминал, но вие сте много активни ученици – тогава ще знаете какво да правите! Само си представете, вашият Гурумахарадж се е нагърбил с трудностите цели десет години да ви учи да направите НЕЩО! Вложил е всичките си сили! После умира, заминава си… а вие казвате: „И какво да правя сега? Не зная…” Що за ученик е това?! Ако не знаете как да последвате напътствията на своя духовен учител, ако не УСЕЩАТЕ какво да направите – тогава това е твърде лоша диплома за вашия учител! За толкова дълго време той не е успял да ви научи на нищо! Най-добрата комбинация е катализиращ учител и активен ученик. Най-добрата!

Нужно е да бъдат разбрани някои основни принципи, например: „Трябва да действам под инструкция.” Общата инструкция всеки я има: да станем осъзнати за Кришна, да посветим живота си на божественото служене. Но са ни необходими специфичните напътствия как да го постигнем. Затова е много добре да се съветваме с него. Трябва да учим. Джентълменът казва по веднъж. Недейте да задавате на садху един и същи въпрос два пъти. Оскърбително е. То показва, че не сте внимавали.