Sharanagati

Въпрос: В една лекция Садху Махарадж каза, че трябва да преминем оттатък религиозността. Бихте ли поговорили за тази съвсем тънка граница между религиозност и духовност?

Тиртха Махарадж: Тънка!? Огромна е, разликата е огромна! Религиозен можеш да станеш чрез практикуване на яма-нияма. Яма-нияма – това е за и против, какво трябва и какво не трябва да се прави – основните принципи. Следваш ли основните принципи, хората ще си рекат: “О, той е набожен човек.” Макар че това не е набожност, това са елементарните принципи на човешкото съществуване. Да практикуваш ахимса (ненасилие), себеконтрол, да си набожен – в смисъл да почиташ Бога – това не е религиозност, не е нещо възвишено, съвсем елементарно е. Но живеем в епоха, в която и това е много висше. Би следвало да е основно, но е нещо, което трябва да се постигне.

Ала можем да разгледаме въпроса на базата на разликата между религия и вяра. В много случаи хората считат, че религията е просто съхранението на дадена култура. Да се запазят определени ценности. Което е наполовина вярно. Ние трябва да развиваме и тази страна на процеса – така да се каже да приемем в културата си някои нови практики. Например да отдаваме почитания, да боготворим Кришна по определен начин – съществуват множество културни елементи, които са външните формалности на този религиозен процес.

Формата и същината не са чак толкова различни, но има някои разлики. Защото вярата не е просто съхраняване на определени културни ценности. Какво е вярата? След като бхакти е развиване на науката за Бога, в една наука би трябвало да има дефиниции. И тъй, каква е дефиницията за вяра – че служейки на Бога, служейки на Кришна, удовлетворяваш всички останали нужди, които се изискват от теб. Такава е основната дефиниция за вяра. Но това е таттва. А каква е раса дефиницията? Винаги има две страни: таттва и раса. Таттва е истината, която понякога е малко… не бих я нарекъл „суховата”, но раса е по-сладостна. И раса дефиницията за вяра е: онзи вечно нарастващ естествен инстинкт в сърцето, който те обвързва с вечното желание за божествено и екстатично служене на Кришна. Съжалявам, не мога да го повторя. Защото това е раса, а знаете, раса е спонтанна. И тъй, такава е раса дефиницията. Трябва да медитирате много над нея! Това е разликата между религиозно и трансцедентално; между това да си религиозен и да имаш вяра – вечно нарастваща, жива вяра.

Въпрос: Религиозността, ако съм разбрал правилно, е степента, в която следваме някакви напътствия, някакви ритуали, но така да се каже сляпо, без пълно разбиране.

Тиртха Махарадж: Не, не, не! Това не е религиозност, а глупост. Да си религиозен означава винаги да се стремиш да спазваш правилата и забраните. Но това не е према! Према е екстаз! Према не е а, б, в. Према е като чаша вода. В пустинята. Напълно удовлетворяваща.

Ако сляпо следваш нещо, как би могъл да добиеш просветление?! Невъзможно е! Невъзможно! Сляпото следване никога не се подкрепя в шастрите. Кришна казва в „Бхагавад Гита”: “Търси, изследвай – и служи.” Изследвай! Кришна никога не казва: “Следвай Ме сляпо.” Повече от шестстотин стиха той обучава Арджуна “как трябва да Ме следваш.” И накрая завършва: “Сега ти казах всичко, сам прецени.” Той не казва: “Нямаш избор. Прави каквото ти казвам.” Макар много религии да се основават на това. “Давам ти тази заповед; не я ли последваш, с теб е свършено. Ще те изтрия от лицето на земята!” Кришна казва: “Аз ти дадох мнението си; ти решаваш.” Той е по-щедър. Защо? Защото знае какво ще реши Арджуна. Арджуна няма друг избор освен да рече: “Да, приемам!” Но, за да успокои вас, Той постъпва по този начин. Защото ако каже: “Ще правиш всичко, каквото ти казвам,” вие ще побегнете: “О, не мога да правя всичко, каквото ми казва!” Но по този начин Той просто ви хваща, улавя ви. Няма измъкване.

Ако някой се отнася към вас с нежност, с любов – не можете да избягате. Колкото и да се опитвате, не можете да избягате. Властта корумпира. Абсолютната власт корумпира абсолютно. Но любовта просто побеждава. А абсолютната любов побеждава по абсолютен начин. В това е славата, вечната победа на възпяването на святото име. То ще победи над всичко! Защото по този начин Чайтаня Махапрабху може да надвие демоничния ни манталитет. В това е нашата вяра.

Трансцедентално означава неповлияно от нищо материално. Религиозните хора имат желания понеже са в нужда. Нещо им липсва. Духовните хора също са изпълнени с желания. Но причината за желанията им не е усещането за липса, а чувството за споделеност. Те дотолкова преливат, че копнеят да споделят. На елементарното ниво желанието се поражда от нужда – да получиш. На по-висшето ниво желанието съществува, за да дадеш. Такава е разликата между това да си религиозен и духовен.

Една утрин Гурудев[1] даваше лекция в Нанда Фалва и попита: “Искате ли да срещнете Радхарани?” Всички отвърнаха: “Да, разбира се! Разбира се! Искаме да Я видим!” А той каза: “Елате. Тя е тук, на олтара.”

Вярно е, че много хора искат доказателства: “Покажи ми!” Но не са готови да заплатят цената. Защото духовният процес действа обратно на материалния. В сферата на материалното казват: “Вярвам, ако видя.” А каква е духовната версия? “Виждам, защото вярвам.” Тъкмо наобратно.

Ако сте боговдъхновени, ще можете да говорите на сърцата на хората. Наскоро един нов преданоотдаден ми разказа случка. Той е 40-50 годишен мъж и срещнал някаква жена, имперсоналистка – не по философски убеждения, но просто за момента нямала други реализации. Все пак тя е един вид учител и се страе да помага духовно на хората. След лекцията, след събирането нашият бхакта я попитал: “Кажи ми, Бог личност ли е или е безличностен?” Тя рекла: „Безличностен!” Той казал: “Не.” И това било такова убедено “Не!” че тя много се зарадвала и отвърнала: “О, колко хубаво! Сега пред мен има перспектива! Ако Бог наистина е личност, имам накъде да се развивам в бъдеще.” Така че зависи от вашата убеденост. Достатъчно е да се каже едно „Да!” – или пък „Не!” – и то да бъде окончателно становище.

Но се казва също и че на слепеца не можеш да покажеш слънцето. Ще има хора, които по своето естество вярват в Бога; а ще има и такива, които дори да Го видят, пак няма да повярват. Когато Бог Исус бил тук, го разпнали. Когато Кришна бил тук, Чанура, Мущика, Камса и останалите виждали в него единствено враг. Така че зависи и от съзнанието на човека, на приемника. Не опира само до предаването, но също и приемникът трябва да е в добро състояние. Както при радиото, при едно радиопредаване. Нужна е антена; нужна е трансмисия; нужен е и приемник. Което и да липсва, връзката е нарушена.

[1] Б.А.Нараян Махарадж

Не можем да кажем, че само по един и същи път се постигат едни и същи резултати. Защото някой може да рече: “О, ти не знаеш нищо, понеже не практикуваш. Не си баща, няма как да знаеш.” Това е наполовина вярно. Но има една история, която разкрива другата страна.

Веднъж един йоги медитирал в джунглата – седейки в съвършена поза, дълбоко вглъбен. Тъй ала в горите и джунглите прелитат птички насам-натам. Една малка птичка кацнала на клонче точно над главата на този йоги. Както знаете, птичките понякога цвъкат. И какво станало? На главата на аскета се появила капчица. Дълбоката му медитация незабавно била смутена. Умиротворението начаса напуснало ума му и той казал: “Що за птица си ти?! Това е оскърбление!” Но понеже тъй или инак бил смутен, а медитацията му нарушена, рекъл си: “Я да взема да ида до селото да изпрося малко храна.” Отишъл в селцето и наближил една къща. Там зад портата имало втора порта и той похлопал. Излязла една жена и казала; “О, садхуджи! Колко се радвам, че си дошъл. С какво мога да ти услужа?” Той отвърнал: “О майко, можеш ли да ми дадеш малко храна?” “Да, сега се връщам, ще ти донеса веднага нещичко.” Тя се прибрала, но точно по същото време се върнал съпругът. Тя трябвало да сервира на мъжа си, а после се прибрали и децата и тя се захванала с домашните си задължения. Била напълно погълната и забравила за йоги. Нашият йоги чакал на входа. Чакал ли чакал, а гневът му растял. Той си рекъл: “Така ме пренебрегнаха! Та аз съм светец! Дошъл съм да ги благословя, а те не ми обръщат внимание! Какво става тук?! Тези хора са толкова пропаднали.” Но тогава жената се сетила: “Олеле…! Нашият садху е тук, а аз забравих!” и веднага му занесла вкусна храна. Тогава той казал: “Ти ме оскърби. Ти си много долна жена. Аз съм висш йоги, садху! Ти не знаеш нищо! Ти си една обикновена домакиня.” Тогава жената отвърнала: “Ами онази малка птичка? Не си мисли, че понеже си йоги и медитираш по цял ден, аз не притежавам силата да виждам!”

Така че не бива да си мислим, че даден резултат се постига само по един път. Ако медитирате много, може да добиете същия опит. Не се налага да ставате кръвен баща, за да имате много деца. И не е нужно да бъдете санняси, за да практикувате отречение. Трябва да уловим същината. Различни пътища, различни практики могат да ви дарят едни и същи резултати на възприемане, на реализации, споделяне на дълбоки чувства и отзивчивост към другите.

Наслаждението и отречението са едно и също – привързаност. Дали проявяваш любов или омраза – това е положителната или отрицателната страна на едно и също нещо – привързаността. Често виждаме, че хората или обичат проблемите си, или ги ненавиждат. Когато си привързан към нещо или някого, или го възхваляваш, или го погубваш. Това е привързаност – позитивна и негативна привързаност. Не си настрана, не си над нещата.

Ние просто носим своите привързаности. Посредством нагласата за наслаждение се превръщате в ловци на жени. Но чрез фалшивото отречение намразвате жените. Същото е! Не сте над това. Ако прекалено много ви притеснява присъствието на жени, това означава, че сте притеснени от самите себе си. Но ако се преструвате: “О, ни най-малко не ме смущават,” докато всъщност се наслаждавате на харема около вас – това отново е фалш. Фалшивите неща ще лъснат на повърхността.

А сухото отречение ще направи сърцето ви като камък или лед. Докато израствате духовно все повече чувства трябва да има в сърцето ви. Повече състрадание, повече способност да споделяте чувствата на другите. Затова ако се изправите пред същите проблеми в живота – как да се издържам, как да издържам семейството си, как да се грижа за умиращия си баща или за болното си дете – ако се срещнете с различни проблеми, тогава когато и другите срещат тези проблеми, вие ще им съчувствате. Отговорът ви няма да бъде: “Такава ти е кармата”. Това не е никак мило. Ако отида с най-големите си грижи при някой и той каже: “Ами лоша карма, нямаш късмет,” това не ме утешава, не ми носи облекчение.

“В много случаи човек пропада поради сухи разсъждения и сухи практики, защото душата по природа е изпълнена с блаженство и не приема сухотата. Душата винаги е влюбена или привързана, затова обусловената душа, пропадаща от присъщата си позиция, развива любов или привързаност към друг, по-низш обект.”[1]

 

Душата изначално е свързана. Ако тя изгуби тази изначална връзка, тя закопнява да изрази чувствата и привързаността си към нещо. И ако не разполагате с някакъв по-висш обект, естествено ще се опитате да намерите по-низш. Пробвате същия метод, но целта е пропусната. Двигателите горят, но фокусът трябва да се настрои. Такъв е материалният живот. Прекалено сме заети, но пропускаме целта.

“Ала когато душата, която е господарка на сетивата, осъзнае своята вечна раса, естественото й спонтанно привличане се пробужда, а материалните привързаности намаляват. Пътят на преданото служене са разговорите за любовта към Върховния Бог.”

И така, ако искате дефиниция какво представлява този процес, какъв е пътят на преданото служене, тук е дадено: това са разговорите за божествената любов към Върховния Бог.  

 “По този път, с нарастването на привързаността, усилието да се удовлетворят сетивата естествено намалява.

 

За практикуващия преданоотдаден е нужно да вкусва бхакти-раса в общуването с бхактите. Макар един бхакта да се радва на всички видове материално наслаждение, това не поражда у него копнеж по още наслади. Сетивното наслаждение е основната причина преданият да се откаже от желанията за материално удовлетворение.”

Защо? Защото, за да бъде душата свръх удовлетворена, трябва да обичаме и да служим на Кришна. Най-добрата религия за хората е тази, чрез която постигат пълно удовлетворение. А това зависи от безкористното и непрестанно служене – от двете. Духът не може да бъде удовлеторен материално. Духовната душа се нуждае от духовно наслаждение.

[1] Из „Према Прадипа” от Бхактивинода Тхакура

“Едничката цел на йога практиката и на преданото служене е Бхагаван[1], когото почитат всички живи същества. Живите същества основно са класифицирани в две категории. Едните са чисти, другите – обусловени. Чисто същество е онова, което няма никакви материални връзки, а обусловено същество е такова, което има материални връзки. Садхака (практикуващият) несъмнено е обусловена душа, докато чистият няма какво да практикува. Основната разлика между обусловеният и чистият е, че последният се намира в органически присъщата си позиция. Той е единствено зает с духовни дела, а природата му е чисто блаженство. Обусловеното живо същество, оковано от материалната природа, се занимава с наложени от материята задължения, притежаващи смесени материални и духовни характеристики. Когато някой се откаже от свързаните си с материята задължения и се заеме с духовни задължения, това се нарича освобождение. Чистата любов е органически присъщата функция на душата и тя не се отличава от освобождението. Освобождението, търсено чрез йога практиките, е същото като любовта към Бога, която се постига чрез предано служене. Така че крайният резултат на двете практики е един. По тази причина писанията изобразяват най-великия преданоотдаден Шукадева като изтъкнат йоги, а най-изтъкнатият йоги Махадева като велик преданоотдаден.”[2]

Най-напред има умиротворяващи думи. “О, това за което ти говориш е много хубаво. Всъщност ти практикуваш същото, каквото и аз. Целта е една, ние сме заедно.” Всеки се радва да чуе това: “О, да, да, да! Ценят ме, ценят процеса, който следвам.” По този начин можете да спечелите доверието на другия човек. Едва след това можете да започнете да обяснявате: “Но основната разлика между йога и преданото служене е следната: в стриктната практика на йога, когато човек постигне самадхи[3], изоставяйки фалшивите обозначения, той си възвръща органически присъщата си позиция – което означава, че према е пробудена. Съществува опасност обаче,  в дългият процес на изоставяне на фалшивите обозначения, садхака  да се заплени по странични ефекти и да отпадне от пътя преди да е постигнал окончателната цел. От друга страна, в преданото служене има единствено разговори за према. Преданото служене е просто развиване на науката за любовта към Бога. Когато всички дейности са устремени към постигане на върховната цел, няма опасност от безполезни резултати. Средствата са целта и целта е средствата. Затова преданото служене е по-лесно от практикуването на йога и трябва да бъде прието във всяко отношение.”

Това е добър съвет към всички. Ако някой дойде с някаква различна идея, недейте да я нарязвате на парчета още в първия миг: “Не, това което казваш е напълно погрешно! Не, това което вършиш не е авторитетно! Ти грешиш, не си прав.” Ако фраснете човека в носа, той няма да го приеме като някакъв любезен жест. По-добре му кажете: “Да, много хубаво, това което казваш е съвсем вярно. Но ако искаш да стане още по-съвършено, помисли за това и това.” Такъв е джентълменският начин. Другият е пътят на скандалджията.

“Господството над материалната природа, постигнато чрез йога е само временен резултат. От тази позиция крайната цел може да е далече-далече и много пъти възникват спънки. По пътя на йога има препятствия на всяка крачка. Най-напред, по време на практикуването на яма и нияма[4] се събужда религиозността. И в резултат на постигането на този незначителен ефект, човек се прославя като религиозен, макар да не е направил и опит да постигне према.” Това е споменато като опасност, макар че ще се прочуеш като религиозен! Ние бихме искали да сме религиозни. Но ако това стане основа за слава и престиж, то би могло да се превърне в опасност.

“Второ: през продължителния период на практикуване на асана[5] и пранаяма[6] човек постига дълъг живот, свободен от болести, чрез контрол над дишането. Но ако въпреки това не съществува връзка с према, този дълъг лишен от болести живот се превръща в източник на проблеми.” Дългият живот понякога е плашещ за хората. Защото те страдат толкова много, че ако им кажете, че животът може да е вечен, ще рекат: “О не, моля ви, незабавна смърт!” Не могат да изтърпяват добрите и лошите страни на живота. Понеже всичко се опитва да ни вмени, че животът е просто усмивки и наслада. Което не е вярно! Съществуват трудности. И ако сте останали с идеята, че животът е единствено за наслаждение и не разполагате с техника, с някаква информация или съвети как да се справяте с проблемите си, тогава ще се обезсърчите.

“Трето: макар посредством процеса на пратяхара[7] човек да постига власт над сетивата, липсва ли према, това пак е сухо и незначително отречение. Причината е, че за постигането на окончателната цел, наслаждението и отречението са еднакво безрезултатни. Безсмисленото отречение просто прави човека коравосърдечен. Четвърто: по време на дхарана[8], дхяна[9] и самадхи дори да бъдат премахнати материалните мисли, ако не е пробудена према живото същество губи своята индивидуалност. Ако разбирането „Аз съм брахман” не събужда чистата любов, тогава резултатът е изличаване на съществуването. Затова моля ви, помислете: крайната цел на йога е прекрасна, но пътят е изпълнен с трудности.”

[1]              Бхагаван – Върховният Бог

[2]              Из „Према Прадипа” от Бхактивинода Тхакура

[3]              Самадхи – състояние на дълбока медитация

[4]              Яма и нияма – нравственият кодекс

[5]              Асана – физически пози в йога

[6]              Пранаяма – дихателни упражнения

[7]              Пратяхара – отдръпване на сетивата

[8]              Дхарана – съсредоточаване

[9]              Дхяна – медитация

“Напълно украсени като ваишнави, Харидас и Премадас пристигнаха в обителта на Пандит дас Бабаджи. На челата им сияеше гопи-чандан[1],  триредни нанизи от зърна туласи[2] украсяваха шиите им.”[3] Това са външните символи на един ваишнава. Много хора съдят по външните символи: “О, той има тилак, добре!” Или: “Той има кантимала[4] – сигурно е ваишнава.” Но знаете ли, започва да се превръща в мода да се носят някакви нанизи. Веднъж в автобуса видях един човек с красив триреден наниз с мъниста от туласи на шията. Помислих си: „О, навярно е ваишнава!”, затова понечих да го доближа и да подхвана разговор. Заговорихме се и най-сетне аз рекох: “Кажи ми нещо за твоето герданче?” а той отвърна: “О, подари ми го приятелката ми. Много е хубаво, много си го харесвам!” Тъй че понякога външните признаци могат да ви подлъжат. Идва някой облечен като ваишнава – да речем в роба на санняси[5] – но ако той ви говори глупости, трябва ли да го слушате или не? Недейте да съдите по външното. И недейте да мислите, че ако сте си сложили кантимала на шията сте постигнали съвършенство. Не смятайте, че като сте получили посвещение, сте завършени преданоотдадени. Това е само началото, приели са ви в школата. Да влезете в университета не е последният изпит. Да се запишете не е еднозначно на това да ви дадат диплома. Не забравяйте, посвещението е едва началото. Не е краят. Не съдете по външните признаци.

Разбира се, има някои основни точки, които винаги трябва да следваме. Като например: “Десните им длани неспирно отброяваха божиите имена на джапа-малите в техните джапа-торбички…От устните им излитаха двете имена: “Харе Кришна Харе Кришна…”

Ваишнавите по природа не са склонни да спорят. Приемете това в сърцата си – че ваишнавите по природа нямат наклонност към спор. Има външни признаци, а има и вътрешни. Външните са да имаш тилак, кантимала, да носиш джапа в ръка – това са външни симптоми. Вътрешният признак е, че не обичаш да спориш, по натура нямаш наклонност към свади. Ако някой ти каже: „Ти си пръв глупак”, отвръщаш: „О, да…” Но ако някой каже, че духовният ти учител е пръв глупак, тогава може да спориш. Имаш цялото право да се сражаваш – за него, не за себе си. Или пък ако някой рече: “Знаеш ли, харесвам те, обаче тези типове около тебе, тези ваишнави, не са толкова добри. Те са начинаещи!” Това може и да е така; въпреки всичко ако има някакъв скрит, замаскиран критицизъм, не бива да слушате. Защото ваишнавите ги има по две причини: едната е да им служим, а втората – да ги възхваляваме. Кришна ни дава ваишнавите, за да им служим и да ги възхваляваме. Не да се караме с тях и не да ги мразим, а единствено по тези две причини.

Ако имате силите да се сражавате – правете го! Но искате ли да практикувате бхакти, тя не се основава на сила. Въпреки това понякога ни се налага да спорим, да се сражаваме. Но недейте да се борите за собствените си цели и идеи, а единствено за сиддханта[6], единствено заради другите.

Съществува очевидно доказателство за покварата в Кали-юга. Преди, а дори и сега в Индия, ако не си религиозен, това ти носи лоша слава. Но тук ако речеш: „Аз вярвам в Бог”, ще ти кажат: “Що за остаряла идея? Трябва да си осъвремениш версията.” Добре, но ако следващият път речеш: “Аз почитам Кришна!” направо ти затварят вратата с думите: “Това е секта!” Тъй че хората нямат никаква представа. Но не се бойте! Преди две хиляди години първите християни са ги погубвали. Хвърляли са ги на лъвовете и тигрите. Тези времена са отминали. Сега просто ти казват: „Какъв глупак си!” Няма проблем, приемаме. Да, глупаци сме, луди сме по любовта на Кришна. Ако някой рече: „Струва ми се че нещо си мръднал”, можеш да му кажеш: “И ти ли забелязваш?! Аз също усещам някакво смущение. И ходя да се лекувам. И срещам мнозина други със същия проблем. Толкова сме щастливи заедно. Пеем, танцуваме и подскачаме високо! И много се смеем… Пък знаеш ли, имам и лекар. Обаче и той страда от същата болест.”

Всъщност ако идете при някой психиатър, в болницата, много е трудно да прецените кой е лекарят и кой пациентът. Защо? Защото всички проблеми отиват при този човек и го претоварват. Особено ако го заливат с проблеми от духовно или ментално естество, това ще има въздействие върху разсъдъка му. Тъй че ако лекарят ви не притежава някаква техника за собствена протекция, или не разполага с източник, от който да черпи, а единствено се налага да дава, той ще се изтощи, ще се преумори. Познавам някои психиатри – имат много тежък живот. По-добре да станем ваишнави. Защото ние също търсим божествената лудост. Дивйон мада! Дивйон мада е божествената лудост. Когато загубиш външно съзнание. Само това „Кришна, Кришна!”

[1] Гопи-чандан тилак – свещена пръст от Вриндавана

[2] Туласи – свещено растение

[3] Из „Према Прадипа” от Бхактивинода Тхакура

[4] Кантимала – наниз от зърна туласи около шията

[5] Санняси – монах

[6] Сиддханта – същината на учението