Sharanagati

(from a lecture of Swami Tirtha, May 2012, Sofia)

(continues from the previous Monday)

“Desperate due to the impending death of his wife, the kulinga bird was crying like this, when by the power of time the hunter approached him and shot him with an arrow, killing him as well. Ah, foolish queens, you are also deprived of understanding, much like this kulinga bird, who could not see his own death approaching. Even if you continue to lament for one hundred years, you would not be able to get your husband back.”

So, this conversation between Yamaraj and the queens was quoted by Hiranyakashipu, the opponent of Vishnu[1], and then he concluded:

“Ah wife and sons of my dear brother, the wives and relatives of the king Suyagya were amazed by these instructions of Yama in the form of a boy and realized that all material things are temporary. Nothing can always remain as we see it now.”

Is that true? Unfortunately true. But don’t forget, there are two tendencies. Material things that you see now, they will degrade. And spiritual things that you see today, they will improve, they will grow. The whole material world approaches disintegration. While everything that is spiritual is directing towards integration, re-integration to the spiritual realm. But changes are there. One is degradation and the other is improvement. Choose – which direction you want to submit to. But nothing can remain always as we see it now.

“After talking with them, Yama went away and the relatives of the king completed the funeral ceremonies. In the same way you also should not lament too much for yourselves or for others. Who are these people, for whom we are all lamenting? What is there which we can call ‘our own’? All these considerations are due to ignorance and attachment to the body and nothing else.”

After hearing these instructions, Diti, the mother of Hiranyaksha, for some time forgot to lament for her dead son.”

So, what does this story tell us? What is the message from this story? This story is not about death. This story is not about lamentation. No, this story is a glorification of life! It’s not about material death, but it is about spiritual eternity. So please, don’t lament over the serious words of the story, but try to be happy about the message: ‘We are not the bodies’.

And there is a way to revive our spiritual consciousness: ‘Krishna, give me the chance to serve Your holy names!’ Hare Krishna, Hare Krishna, Krishna Krishna, Hare Hare, Hare Rama, Hare Rama, Rama Rama, Hare Hare. 

[1] In the book of B.B.Tirtha Maharaj The holy life of Prahlada

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

„Докато атман, душата, е свързана с финото тяло, тя е обвързана от карма. От тези връзки на невежество и забрава идва погрешното отъждествяване с тялото, а следователно и цялото страдание.”[1]

И така, ако сме под влиянието на карма и невежеството си мислим „аз съм идентичен с моето тяло” и тогава трябва да поемем всички последствия.

„Но ние погрешно вярваме, че каквото получим от трите гуни е постоянно.” Трите гуни са трите сили на природата – мрак, енергия и светлина. „Ако нощем си въобразяваш, че си цар, наслаждаващ се на царско изобилие и удоволствия, представите ти са нереални.” Имали ли сте подобни мечти? Е, може би вие не искате да станете царе, но поне преуспяващи бизнесмени, или щастливо да спечелите от лотарията, или каквото и да е – всички имаме подобни фантазии, нали? Обаче това не е реално. Дори да го получите, ще го изгубите – то не е реално.

„Когато сънуваме, че правим секс, преживяването ни е илюзорно”. От сън син не се ражда. А понякога се случва сънят да се превърне в кошмар. Да речем, плачете, че нямате съпруг. И си мечтаете: „О, де да имах съпруг, щях да съм щастлива!” Тогава Бог ви праща съпруг, но вие отново плачете: „О, имам съпруг!” Така мечтата ви се сбъдва по кошмарен начин. Същото бих могъл да кажа и ако си мечтаеш за жена, но понеже дамите са повече сега в тази стая, мисля, че момчетата могат да си представят същата история от своя гледна точка. При всички случаи плачем, нали? Без значение дали имате или не – плачете! И това не е само шега. Някои философи казват, че независимо дали ще се ожениш или не, ще съжаляваш за това. Мисля, че те имат известно разбиране за житейските несгоди.

Ала както и да е, нека се върнем към историята. И тъй: „Ако сънуваме, че правим секс, нашето преживяване е илюзорно; по същия начин наслаждаването на сетивата в този свят не е истинско преживяване. Душата е вечна, а тялото не. Затова няма нужда да се скърби. Онези, които не са себеосъзнати, не могат да сторят друго, освен да ридаят, тъй като такава е самата им природа.

О царици, имало едно време една птица кулинга, която досущ като вас ридаела заради загубата на другарката си. Един ловец бродел насам-натам из гората и където видел птици, разстилал мрежата си, улавял ги и ги убивал. Един ден, по Божието провидение, докато вървял в гората, ловецът видял двойка птици кулинга, които били съпруг и съпруга. Този човек сложил малко от любимата им храна в мрежата и зачакал скрит от взора им. Женската птица кулинга видяла тази вкусна храна и веднага била привлечена. Ала сетне осъзнала, че е уловена в мрежата и започнала да се мята и пищи ужасно уплашена. Макар да скърбял за участта на съпругата си, мъжкият кулинга не можел да я спаси, затова също заплакал и завикал много жално от любов към нея: „Колко жестока е съдбата! Колко жесток е законът на битието! Като попадна в този опасен капан, жена ми плаче за мен. Какво благо ще спечели съдбата от смъртта на моята любима? О жестока съдба, след като отне съпругата ми, която е по-добрата половина от тялото ми, трябва да вземеш и мен. Без любимата ми за какво ми е да продължавам да живея?! А нашите мънички дечица са в гнездото; те чакат майка си и умират от глад без храна. Та те дори още нямат перца. Как ще смогна да се грижа за тези осиротели дечица без помощта на майка им!?”

Моля ви, дами, обърнете внимание. Тук тази птица казва: „О, моята съпруга е по-добрата ми половинка.” Трябва да добиете качествата да сте по-добрата половина на своите съпрузи. Успеете ли да го сторите, вашите съпрузи ще ви възхваляват като никога. Обаче ако очаквате подобно уважение без действително да сте се квалифицирали, няма да го получите.

Моля ви, скъпи съпрузи! Когато поради естественото си обожание към вашите съпруги искате да ги възхвалите, използвайте тези изрази: „О, по-добра половинке на живота ми! О, богиньо на нашия дом!” Виждали ли сте някога гневна богиня която ви крещи? Това е невъзможно! Богините винаги се усмихват и щедро ви даряват с храна, деца и всичко, от което се нуждаете.

Така че много е лесно да се създаде хармоничен семеен живот. Жената трябва да уважава съпруга си като представител на Бога, а съпругът да я уважава като богиня.

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”, разговорът между Ямараджа, бога на смъртта, и близките на наскоро починал човек

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник) 

„Когато слугите дошли, за да отнесат тялото (на царя) за кремация, цариците го прегърнали здраво и воплите им се извисили дори още по-силно. Слънцето залязло, но те не искали да оставят тялото на съпруга си. Целият този плач и ридания в крайна сметка стигнали до ушите на Ямараджа в неговата обител.”[1] Ямараджа е богът на смъртта в индийската древна история. Той е онзи, който съди сърцата на хората. „Тези вопли смутили ума му до такава степен, че той решил да приеме облика на момче и да иде лично при семейството на царя, за да разговаря с тях. Пристигайки там, той се обърнал към тях със следните думи: „Това наистина е удивително! – рекъл. – Вие сте пораснали хора, по-големи от мен, но ви виждам тук да плачете и скърбите без основателна причина. Постоянно виждате край вас някой да се ражда и умира, но колко голяма е привързаността, която явно сте развили! Би трябвало да знаете, че всички човешки същества идват незнайно откъде и отново ще идат незнайно къде. Това е неизбежно, тъй като всички, които са се родили, някой ден ще трябва да умрат. Тогава защо плачете?”

Силни думи, а? Разбира се, ние не искаме да се разделяме с обичните си, но в крайна сметка няма причина за истинска скръб.

Кой е виждал мъртво тяло? Мнозина… Какво беше усещането ви – дали това тяло само по себе си беше човекът, когото сте обичали?

Ямуна: Не.

Свами Тиртха: Беше различно. Друго. Странно. Непознато. Нещо липсваше в него, нали? Така че трябва да използваме мозъка си – не тялото е това, което харесваме, а нещо друго. Именно него трябва да търсим.

„Макар да съм просто дете, аз разбирам това по-добре от вас. Раждайки се от своите родители, ние ставаме плячка на тези материални форми, които са пълни със страдание. Изглеждаме безпомощни и беззащитни. Въпреки това има някой, който ни защитава, инак не бихме могли да оцелеем в майчината утроба и лесно биха ни изяли свирепи животни. О, невежи! Нашият истински закрилник е Върховният Бог, единствено по чиято воля се създава, поддържа и унищожава този свят. В сравнение с Него всички подвижни и неподвижни живи същества са съвсем незначителни. Той има пълната власт да твори и руши. За Него всичко е възможно. Ако някой случайно изпусне на пътя някоя вещ докато пътува и я изгуби, под закрилата на Бога никой няма да я пипне и той ще си я намери отново. Ала без Божията закрила, дори да държим притежанията си заключени и добре охранявани вътре в къщата, пак ще ги изгубим и те ще се съсипят.”

Съгласни ли сте? Мисля, всички помните учението на Бог Исус, който казва: „Събирайте богатствата си не тук, където молците и ръждата ще ги изядат, но се стремете да ги откривате на друго място.”[2] Съкровището ви трябва да е в сърцето ви.

„Под милостивия поглед на Бога човек може да оцелее дори да се изгуби в джунглата. Всеки се сдобива с тяло според индивидуалната си карма и когато тази карма приключи, тялото ще изчезне. Та колко струва това тяло? То неспирно страда от шестте промени – раждане, растеж, запазване, загуба, упадък и гибел.”

Тук е споменато нещо много важно – че предишната ви карма ви помага да придобиете тяло. В този случай кармата не е наказание, а инструмент да изгорите своята карма.

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

[2] Матей 6:19

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

Ще продължим да четем от една древна поучителна история за сблъсъка между негативните и божествените сили. Имало един велик демон, голям противник на Бога, и той имал син, който бил много предан на Господа. Само си представете такъв конфликт! Стремиш се да дадеш цялото негативно образование на своя син, за да стане подобаващ демон, а той не ти обръща никакво внимание, иска да бъде добро момче. Виждате, времената се променят. Какво се случва днес, в 21-ви век? Точно обратното: искаш да дадеш добро образование на сина си, за да стане свестен човек, а пък той развива демонични качества. В древни времена било наопаки. Затова понякога е добре да пътешестваме във времето, да върнем колелото на времето малко назад – няколкостотин, няколко хиляди, няколко милиона години – за да открием истината.

Виждате ли, винаги има съревнование между светлината и мрака. Тази история е за забравата. Тя е разговор между Ямараджа, бога на смъртта, и роднините на наскоро починал човек[1].

„В царство Ушинара живеел прославен цар на име Суягя. Един ден враговете му нападнали неговото царство и той потеглил с войска на бой. Но в последвалото страшно сражение царят бил убит. При вестта за смъртта му всички жители на Ушинара били поразени от скръб. Тялото на царя лежало на бойното поле, пронизано от множество остри стрели и потънало в кръв. Ала въпреки многото рани, разпилените коси и помътнелите очи, лицето на царя все още изразявало огромното му чувство на гняв. Декорираната му ризница била разкъсана на парчета, накитите и украшенията му били разпилени околовръст, а прахта от полесражението затъмнявала блясъка на лика му. Дори ръцете му били жестоко отсечени от тялото и разхвърляни наоколо в различни посоки, все още стискащи оръжия, които проблясвали в слънчевата светлина.

Когато семейството на царя се натъкнало на тази картина, всички приседнали край мъртвото тяло и заплакали. Цариците неспирно удряли гръдта си и се хвърляли върху нозете му: „О, господарю на живота ни, къде отиде!? Как ще оцелеем без теб!?” Нещастните жени, потънали в отчаяние, извили глас във високо ридание. Пороите сълзи, които се стичали от очите им, давали воля на безкрайната им тъга и къпели нозете на царя, а червеният кункум, украсяващ гърдите им, само усилвал интензивната драматичност на цялата сцена. Без да намират вече наслада в изяществото и красотата, цариците разпуснали красиво вчесаните си коси, хвърляйки и късайки скъпите си накити. Сега, когато съпругът им бил мъртъв, те чувствали, че повече нищо няма смисъл. Техният съпруг бил единствената им радост и надежда, и загубата му ги хвърлила в покруса. Воплите им изпълнили всички живи същества със скръб.”

И така, в онези времена специално на царете било позволено да имат много жени  – повече от една. Защото какъв е дългът на един цар? Да осигури наследник за царството. Затова те трябвало да имат голямо семейство. Една съпруга може и да роди мъжка рожба, може и да не успее – затова били необходими повече. Така че не става въпрос просто за сетивно наслаждение. Целта не е харемът, целта са децата.

Но знаете, времената се променят. В онези древни времена мъжете били толкова силни, че можели да се грижат за много жени. Днес едва се справят с една. Само си представете, скъпи мои братя, ако трябваше да се грижите, да речем, за дузина жени. „О, и една ми стига,” нали?

Но опитайте се да вникнете в смисъла – това не е някакъв странен обичай, но такава е била системата на социалната структура. Защото това, което е много важно е, че жените трябва да имат подслон.

И така: „Те се обърнали към мъртвия си съпруг с думите: „О господарю, как можем да понесем да те виждаме в такова състояние? Бог е така жесток! Той ни отне нашата подкрепа и закрила – съпруга ни, който ни бе по-скъп от самия живот. О, господарю на живота ни, съпруже! Сега лежиш прострян пред нас, ти, който някога беше закрилник на целия народ на Ушинара. Преди ти увеличаваше щастието на хората, но днес ги направи най-нещастни със своята смърт. О, закрилнико на земята, велики воине, ти беше най-добрият ни приятел, винаги предан и загрижен за нашето добруване. Как можем да поддържаме живота си без теб? О, господарю, умоляваме те, вземи и нас със себе си, където и да отиваш, за да можем да служим на нозете ти и там.”

Виждате колко били посветени тези жени. Техният обет бил не само за един живот, но и за след това; били готови да умрат със съпруга си. В Индия, Раджастан, има една крепост; когато тя била обсадена, мъжете в крайна сметка решили да се втурнат навън и да умрат, защото врагът бил прекалено многочислен и нямало надежда. А техните съпруги били толкова силни и посветени, че били готови да умрат заедно с мъжете си. В памет на тяхната отдаденост, отпечатъците от дланите им все още стоят на стената на тази крепост. Поставили дланите си в кункум (червен цинобър) и ги отпечатали върху стената. Сега те са гравирани красиво в камъка, в почит на онова събитие.

(следва продължение)

[1] продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Крипадхам: Гурудев, много е интересно в тази история за Джай и Виджай, че тези двама пазители на дверите на духовното небе заради проклятието си в крайна сметка създават такава бъркотия на Земята и толкова много хора страдат заради тяхната грешка. Не е ли така, че по-извисените хора, да ги наречем по-старшите по духовния път, имат голяма отговорност и ако допуснат някакъв вид грешка или направят нещо лошо, това унищожава много повече неща в много по-голям мащаб?

Свами Тиртха: Да, отговорността им е голяма. Защото ако, да речем, ти избягаш от лекция, никой няма да обърне внимание. Но ако аз се опитам да избягам от своята лекция… Може би е заради шафрановия цвят, може би трябва да се обличам в други цветове, за да не забележи никой.

При все това, една и съща история има множество различни прочита. Може да речете: „О, толкова много души страдат заради тези първоначални проблеми.” Но не забравяйте, че нищо не е случайно. Всички онези, които участват в тези тъй наречени нещастия, или се налага да преминат през страдания, за да изплатят някаква карма, или дори тези страдания са славни, защото по някакъв начин са част от божествената подредба.

Но това, което ти спомена е много вярно и много важно: че всички ние имаме отговорности в живота си – материални, а също и духовни. Ако последният работник отсъства от работа, тя може и да продължи. Но ако директорът отсъства, всичко се разпада. Същото е и в семейството. Ако липсва силен, благонадежден, образцов съпруг, то е много трудно да се съхрани. Ако липсва вниманието на майката, на съпругата, която е като сърцето на семейството, страданието е дори още по-голямо. Или пък една духовна общност: всеки в групата на преданите има своето изключително важно място; и ако даже само един липсва, това е голяма болка. Чух някой да казва: „О, ние сме толкова добри, толкова сериозни, че 70% от бхактите си тръгват в рамките на една година!” Значи, десет човека се присъединяват към храма ти за една година, а в края на годината седем са си тръгнали – защото сте толкова „сериозни и силни”. Чакай малко, скъпи мой! Ако дори само един човек си тръгне, трябва дълбоко да се замислиш къде си сгрешил. А не че 2/3 от хората, които са се присъединили, си тръгват в рамките на година – грешката не е в тях. Така че има различни прочити на една и съща история. „Ние сме толкова велики, защото седем човека не издържат и си тръгват!”

Затова обетът, който даваме като се присъединяваме към бхактите е „минимум за един живот”. Защото ако стана част от тази група, а сетне си тръгна, това ще съсипе картината. И особено има една позиция – преданият с такава служба никога не бива да си тръгва. Това е готвачът. Готвачът не бива никога да си тръгва. Певецът може да си тръгне, няма проблем; тези, които слушат лекцията, могат да си тръгнат; този, който дава лекцията, може да си тръгне, дори пуджари може да си тръгне, защото можете да заместите всички. Но докато готвачът е на мястото си, всички се чувстват в безопасност. Няма ли го, всички са неспокойни. Всеки ще почувства духовния си живот застрашен. Затова моля ви, станете добри готвачи. И как да спрем бхактите да не си тръгват? Като направим всеки готвач.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник)

„В това време Бхану, съпругата на Хиранякша, страдала дълбоко от раздялата с нейния съпруг. Чувствайки се безпомощна в скръбта си, тя високо оплаквала внезапното си вдовство. Синовете на Хиранякша също отчаяно тъгували за смъртта на баща си. След като извършил погребалните церемонии за брат си, Хиранякашипу се опитал да ги утеши. С успокоителен глас той казал: „О, снахичке, която си ми скъпа като майка! О, деца на моя храбър брат! Не бива да скърбите така за такъв велик герой, който даде живота си без страх в открита битка на бойното поле. Всъщност воините и героите копнеят за такава славна смърт, считайки я за най-желано постижение.”[1]

Това е точно както се случва сега в 21 век. Той казва тук „такъв един край е героична смърт”. Но чакайте малко – Хиранякша е умрял, противопоставяйки се на Бога! Нима това е героична смърт? Нима е славна смърт? Досущ като днешните медии: от най-незначителното нещо могат да създадат голямо събитие, а и най-славното нещо могат да го изкарат много лошо. Така че нищо ново под слънцето.

Крипадхам: Интересното е, че от толкова много години повтаряме тези истории и всъщност през цялото това време Хиранякша е в разговорите на бхактите. Така че може би все пак по някакъв начин той е славен?

Свами Тиртха: Да, защото още продължаваме да говорим за него. Но поначало Джай и Виджай били добри служители на Бога и техните демонични раждания са само като странична обиколка, така че имат скрити добродетели. А също и целта им – да се завърнат обратно у дома, при Бога, е славна. Но всъщност има два начина да се постигне слава в този свят – или ставаш велик предан, или ставаш велик демон. Защото тогава всички ще говорят за теб.

„В този свят – продължил Хиранякашипу – ние сме като пътници, които спират за малко в някой крайпътен подслон. Защо да скърбим, че трябва да напуснем това място? Всички идваме от различни места, срещаме се за кратко, а сетне си тръгваме, всеки в различна посока. Всъщност изначалният облик на аза е душата, която е различна от тялото и никога не погива като него. Душата е вечна и не подлежи на преходни промени. Тя е чиста, всеприсъстваща и всезнаеща. Душата нито се наслаждава, нито страда от материалните преживявания, ала усеща наслада и страдание поради това, че е покрита и замърсена от невежество. Единствено по тази причина азът губи изначалното си знание, изпитвайки загуба и скръб. Когато водата в едно езеро трепка, стоящите на езерния бряг дървета също изглежда, че трептят в отражението на водата. По същия начин и някой, който се движи, ще вижда и света наоколо му да се движи.” Нали – ако плувате с лодка може да си помислите: „Всички дървета и хълмове се движат.” Не, всъщност вие се движите. „Така умът се вълнува от трите качества на материалната природа, ала това всъщност се дължи на материалното замърсяване, че погрешно отъждествяваме себе си с ума и тялото.” Виждате, той познава философията. Няма грешка тук. „За онези, които се отъждествяват с телата си, наслада означава придобиване на това, което тялото желае и избягване на онова, което то не харесва. А страданието е неспособността да се добие желаното от тялото или пък изпитването на онова, което то не харесва. Това отъждествяване с тялото е главната причина за карма, която ни принуждава да се раждаме от нечия утроба, поставяйки начало на процеса на страдание. Карма, или себичната дейност, е коренната причина за физическото съществуване, създавайки раждане, смърт, невежество, тревога и множество други страдания. Макар понякога в цикъла на карма ние да добиваме известно разбиране и познание, за беда сме склонни да забравяме всичко в хода на материалното си битие. Това е добре описано в разговора между Ямараджа, бога на смъртта, и близките на един наскоро починал човек. Моля ви, слушайте; ще ви разкажа тази история.”

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник)

„Тъй като присъщата природа на демоните е да се наслаждават на насилието и унищожението…”[1] Обърнете внимание моля! Значи ако проявявате насилие и унищожавате разни неща – това са демонични навици. И решението не е да престанете да извличате наслада от насилието и разрушаването, но въпреки това да продължавате да го вършите с кисело лице. Не, стремете се да се въздържате от тези негативни действия. Старайте се да служите на останалите с внимание и помагайте да се съграждат неща.

“…но тъй като такава е природата на демоните, те приели заповедите на Хиранякашипу с голям ентусиазъм и почит. Като луди започнали да тормозят хората. В яростта на унищожението изгаряли до пепел градове, села, чифлици, градини, обработваеми поля, гори, ашрами на мъдреци, земеделски колиби, пасища и столици на царства, както и всичко останало, което им хрумнело. Някои от демоните събаряли мостове, сгради и градски порти с железните си копия; други поваляли дървета манго, джак-фрут и други ценни овошки с брадвите си, съсичайки ги на късове. По този начин демоничните слуги на Хиранякашипу създавали неспирни и сериозни притеснения за всички хора. До такава степен, че извършването на яги (приношения) и други благочестиви дейности станало изключително трудно, ако не и невъзможно. Без да получават своя дял от приношенията, полубоговете напуснали небесната сфера и започнали да бродят из този свят.”

Понякога чувствате това и днес – че е трудно да се вършат благочестиви дела, а е лесно да се стори нещо лошо. Денонощно можеш да си купиш тютюн и алкохол. Обаче за хляб и мляко трябва да чакаш докато дойде камионът и отворят магазина. Така че живеем в малко объркана епоха, затова трябва да сме още по-внимателни.

Въпрос на Крипадхам: Гурудев, когато демоните унищожили ягите и всичко, бе споменато, че полубоговете дошли на Земята. Защо?

Свами Тиртха: Защото не получавали своя дял. Приношенията от ягите не се издигали нагоре и те били гладни.

Крипадхам: Но щом идват толкова близо до своите предани поклонници, защо те все още продължават да страдат? Не разбирам това.

Свами Тиртха: Мисля, че много лесно ще го разбереш, ако Манджари забрави да сготви два или три дни. Като не получава дажбата си, съпругът ще слезе от своята престижна позиция, ще дойде много близо до възлюбената си и предана жена – но въпреки това ще има известно безпокойство, нали? По същия начин, ако цикълът на жертване и взаимно служене е нарушен, цялата верига на мирно битуване също се прекъсва. Участниците са отстранени от съответните си места. Демоните, които не бива да властват, властват. Полубоговете, които следва да раздават благословии, не  могат да изпълнят задълженията си. Хората, които би трябвало да извършват жертвоприношения, не могат да ги осъществят – всичко е надолу с главата. Затова всички търсят решение.

Също нека не забравяме, че всичко, което се случва е необходим елемент за лилата, за да може да дойде Нрисимхадев. Без тези проблеми Той не би могъл да дойде, за да ни покаже добър пример, за да поправи грешката на Джай и Виджай – което било оригиналният проблем. А също и да поправи последствията от господстването на демоничната раса. Така че всички са в състояние на очакване: „Какво ще се случи? Не откривам мястото си, нещо трябва да се направи.” Затова установеният порядък е малко нарушен и това е завръзката на историята.

Нашият живот също някак се счупва ако изоставим практиката си. Тогава картината пред очите ни, нашата духовна визия е възпрепятствана и ние не виждаме хармонията скрита зад нещата. Затова е толкова необходимо да поддържаме садачар, духовната практика.

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлад”

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

„В първото си раждане Джай и Виджай станаха синове на Дити, майката на демоничната раса. По-големият син се наричаше Хиранякашипу, а по-малкият Хиранякша. И двамата били уважавани от всички демони.”[1]

Знаем, че Хиранякша предизвикал Вишну като враг. Хиранякашипу също предизвикал Вишну на бой. Вараха, инкарнацията на Вишну убил Хиранякша. И когато Хиранякашипу видял, че брат му е мъртъв, той дал обет да отмъсти.

„Бълвайки огън и жупел от гняв, Хиранякашипу поспрял за малко, сетне продължил да се обръща към демоните: „Когато едно дърво бъде отсечено от корен, всичките му клони и листа естествено ще изсъхнат. По същия начин, ако моят враг Вишну бъде убит, всички полубогове ще погинат, защото Вишну е техният живот и душа. Докато не успея да погубя Вишну, вие трябва непрестанно да избивате всички онези, които извършват духовни подвизи, такива като отречения, обожания, приношения, изучаване на Ведите, поемане на обети и раздаване на подаяния.” Виждате – всеки според възможностите си. „Аз ще убия Бога, а вие избивайте Божиите слуги. Вие сте мои слуги, затова вършете си работата, пък аз ще свърша моята.” Такива са техните методи. „Трябва да погубвате и всички брахмани, кшатрии и други същества, които искрено следват религиозните задължения в съответствие с принципите на дхарма. Вишну е получателят на всички приношния, извършвани от брахманите. Вишну е добре известен като върховното убежище на дхарма и като Господаря на жертвоприношенията. Полубоговете взимат своя дял от приношенията едва след като Той го е сторил. Ако избиете брахманите, всички приношения и останалите религиозни дейности ще секнат. В резултат на това Вишну ще стане слаб и в крайна сметка ще бъде унищожен. Кравите живеят, пасейки трева и осигуряват гхи благодарение на млякото си. Брахманите изпълняват своите жертвени приношения към Вишну с помощта на гхи и ведически мантри. Именно оттам се подхранват силата и мощта на Бога. Затова трябва да унищожавате всички дървета и растения, които кравите биха могли да пасат, и да опожарявате де що видите крави, брахмани, Веди или хора, следващи системата варнашрама, препоръчана във Ведите.”

Ето това е разликата между обожанието на Вишну и обожанието на Кришна. Вишну може да бъде обожаван с гхи и ведически мантри. А как обожаваме Кришна?

Отговори: Със служене. С любов. С пламъка на очите.

Свами Тиртха: Понаучили сте нещичко. Да, просто гхи не удовлетворява Кришна. Защото гхи е продукт от млякото на кравата; а Той иска гхи-то на вашето мляко. Не забравяйте, вашето мляко е вашият живот; а кое е вашето гхи? Любовта ви. Затова разбивайте своя млечен океан, за да добиете нектара, да добиете своето гхи – именно него нека поднесем на Кришна.

А каква е нашата ведическа мантра? Харе Кришна, Харе Кришна, Кришна Кришна, Харе Харе, Харе Рама, Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе. Ведическите мантри са много сложни. Тази епоха е много пропаднала. Така че ако поне тези три кратки думички запомните, можете да изпълнявате всички ведически приношения.

(следва продължение)

[1] Продължава четенето от книгата на Б.Б. Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

(из лекция от Свами Тиртха, май 2012, София)

Започваме да четем за светия живот на Прахлада. Това е една книга на Бхакти Валлабх Тиртха Махарадж, ученик на Бхакти Дайита Мадхава Махарадж, който е ученик на Бхактисиддханта Сарасвати. Днес той е един от най-старшите ваишнави на тази планета – старши не само по възраст, но и по уважение. Затова нека с голямо внимание четем думите му.

„Светият живот на Прахлада”. Повечето от вас като цяло знаят историята. При все това трябва винаги да намираме нови начини да навлизаме в една и съща история и да извличаме нови изводи от старите разкази, които сме слушали стотици пъти. Това се нарича напредък. Повтаряте едно и също нещо, а то ви носи нов вкус – това се нарича развитие. То е напълно противоположно на материалните неща, където непрестанно се налага да намирате нещо ново, за да добиете все същия стар вкус; в духовния живот ние правим старите неща, ала те ни донасят все нов и нов, жив вкус. Така че това е много уникален процес. Не се налага да измисляме нови мантри, за да удовлетворяваме желанието си. Както е казал Шрила Прабхупад, след като е приел три или пет хиляди ученици: „Сега имаме достатъчно мляко. Време е да го кондензираме.”

И така, светият живот на Прахлад започва с раждането на Хиранякашипу. „Веднъж, докато пътешествали из трите свята, четиримата мъдреци, родени от ума на Брахма – Кумарите – пристигнали ненадейно пред Ваикунтха, обителта на Върховния Бог. Макар четиримата Кумари всъщност да са много стари, на вид те изглеждат като малки деца и се движат навред голи. Станало така, че двамата вратари на Ваикунтха – Джай и Виджай – видели четиримата Кумари да приближават. Мислейки ги за обикновени деца, те не им позволили да влязат във Ваикунтха, обръщайки се към тях със следните думи: „Откъде се взехте? Не знаете ли, че никой не може да влиза тук без предварително разрешение?” Макар четиримата Кумари отново и отново да се опитвали да влязат във Ваикунтха, Джай и Виджай продължавали да ги пропъждат. Накрая, разгневени, четиримата Кумари прокълнали вратарите, възклицавайки: „Негодници! Вие ни забранявате да влезем без да сте способни на правилно разграничаване и единствено от гордост! В обителта на Бога качествата невежество и страст не могат да съществуват. Така че вие не сте достойни да живеете в лотосовите нозе на Бог Мадхусудхан. Затова ви проклинаме да паднете от това място и да се родите като демони в материални тела.” И отвеяни от могъщото проклятие на мъдреците, Джай и Виджай незабавно пропаднали от своята извисена позиция. Виждайки злочестата им участ, четиримата Кумари се смилили над тях и им обещали, че след три живота ще се избавят от ефекта на проклятието им.”

Виждате ли, ако има дисхармония, ще дойдат последствия. Това е голям въпрос – дали във Ваикунтха е възможно да съществува някаква дисхармония или не? Но не забравяйте, Джай и Виджай били само вратари, те стояли отвън. Веднъж имаше въпрос: „Къде е пределът на илюзията? Как да намерим границата между илюзията и истинското духовно битие?” Може да си помислите, че това е философски въпрос. Но всъщност е топографски въпрос. Защото сетната граница на илюзията е входната врата на храма. До този момент, до този праг властва илюзията, но оттатък господства божествената енергия.

(следва продължение)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Манджари: Гурудев, ти каза, че най-напред трябва да изследваме и изучаваме каква е нашата дхарма, а след това да правим каквото е необходимо. Въпросът ми е: понякога имам чувството – може би греша, но имам чувството – че знам какво трябва да направя, кое е правилното, обаче някак не ми достига вътрешна сила да го направя. По някакъв начин е толкова невероятно трудно да се вършат дори най-простите неща. Откъде да взема сили да върша правилното?

Свами Тиртха: Много е лесно – взимай сили от своя съпруг. Виждаш ли колко е щастлив той да чуе това послание? Готов е да ти служи по всякакъв начин. Голяма късметлийка си. Но когато той е в нужда, и ти трябва да си готова да му служиш по същия начин. Затова грихастха-ашрам е садху-санга от много интимен, специален тип.

В случай, че ресурсите на съпруга ти се изчерпват, не се безпокой, той си има приятели. Ако ресурсите и на приятелите се изчерпват, не се безпокой, той има и благодетели. А ако ресурсите и на благодетелите привършат, не се тревожи, той си има Бог. А пък Неговите ресурси са безгранични. Други въпроси?

Въпрос на Парамананда: Това, което искам да попитам, е в контекста на въпроса на Манджари Деви – като цяло става дума за това да надраснем светските си задължения и да ги поднесем на Върховния. И както Нароттам Тхакур казва в един бхаджан, посветен на Рупа Госвами: сеи врата, сеи тапа, сеи мора мантра-джапа, сеи мора дхарма-карма[1] – чудех се как да разбираме този тип настроение в контекста и на своите земни задължения?

Свами Тиртха: Обяснявайки въпроса си, ти сам даде ключа към този проблем. Защото на кого са посветени тези стихове? Кой е сеи мора мантра-джапа, тапа, врата и т.н? Кой е това? Това е Рупа Госвами. Така че ако имаш някой, под чиито насоки живееш, когото следваш, който е твоят герой в живота – тогава всичко, което правиш, го правиш за него. И една стъпка по-високо: скоро ще осъзнаеш, ако си отдадена душа ще разбереш, че каквото вършиш не е сторено от теб, сторено е чрез теб. Но единствено в случай на пълна отдаденост. Инак участва и егото ти, а то изопачава цялата ситуация. Затова първата стъпка в духовния напредък е да уловим своята съзнателна идентичност. А втората стъпка е да посветим тази уловена съзнателна идентичност в лотосовите нозе на Всевишния.

Инак и това беше въпрос от типа „как да”. А всички знаете отговора на този тип въпроси. Какъв е отговорът?

Парамананда: Мантрувай повече.

Свами Тиртха: Правилно.

[1] „Ти си моите обети, ти си моите отречения, ти си тихото повтаряне на моите мантри, ти си моята дхарма и моята карма”