|
|
Допълнителни издания issues
(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
(продължава от предишния понеделник)
Точка номер девет: „Човек трябва да обикаля сградата на храма поне три пъти. Всеки храм е направен така, че да може да се обиколи поне три пъти. Някои предани обикалят храма по повече пъти – десет или петнадесет, в съответствие с обетите си. Госвамите имали обичая да обикалят хълма Говардхана. Човек трябва да обикаля и цялата област Вриндавана.”[1] Това също е като шествие. На практика ежедневно можете да видите поклонници и посетители във Вриндавана на парикрама-марга, поклонническия път. Не знам колко е дълъг този път, но отнема около два – два и половина часа да се измине цялото разстояние. Има различни места, свързани с лила, както и храмове, които да бъдат посетени – места, на които да си припомним забавленията на Кришна и на Махапрабху. И особено в дните на Екадаши много предани правят тази обиколка около града. Днес също е Екадаши. Така че можете да медитирате как се разхождате из Вриндавана. И обикновено когато се обикаля олтара вътре в храма, на гърба на олтара можете да докоснете чело в стената и да промълвите молитвите си. Същото е в Падова, Италия, където е саркофагът на Свети Антоний. От задната страна хората отиват, докосват го и се молят – същото е.
Бе споменат и парикрам около хълма Говардхана. Най-кратката обиколка е двадесет – двадесет и няколко километра, но може да я удвоите, посещавайки и други места. Да се измине пеша е доста трудно. Веднъж на едно Екадаши тръгнахме с намерението да направим пълен Говардхана парикрам. Обаче Адити, която е танцьорка, имаше уговорка за едно танцово представление следобеда. Тръгнахме, но разстоянието вместо да намалява, започна да расте, а пък времето се разбърза. На светите места измеренията понякога се объркват. Едва бяхме изминали една трета от обхода, когато осъзнахме, че няма как да успеем, невъзможно е! Започнахме да обмисляме: дали да се върнем обратно – но да се върнеш не е много хубаво; дали да продължим – обаче тогава няма да стигнем. Какво да сторим? В крайна сметка решихме да вземем рикша. Ала това беше нова беда, защото преданите наоколо започнаха да ни сочат с пръст: „Какви ги вършите? С рикша – на какво прилича това? Мързеливци!” О, Господи!
Така че ако поемете на Говардхана парикрам, премислете два пъти. Затова има изход: ако посетите храма Радха-Дамодар и обиколите двора и храмовия комплекс четири пъти – това се равнява на Говардхана парикрам. Така че това е изходът. А този храм е много важен, между впрочем. Това е мястото, където е живеел Шрила Прабхупада във вриндаванския си период. Там са малката стая и кухничката, които е ползвал. На олтара са се събрали много от главните мурти на госвамите, има отпечатък от стъпалото на Кришна върху една каменна плоча; а в двора ще откриете самадхи (гробницата) и бхаджана-кутир (колибата) на Рупа Госвами. В другия двор е самадхито на Джива Госвами. Така че това е много-много наситено място. Ако се окажете във Вриндавана, непременно идете в този храм!
(следва продължение)
1. „Нектара на предаността”, Глава 6
Feb
2
(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
(продължава от предишния понеделник)
Следваща точка: „Когато носят муртито за разходка по улиците, преданият трябва незабавно да се присъедини към процесията.”[1] Защото Кришна танцува. Той танцува на олтара, но от време на време иска и да се огледа наоколо. Както в храма Джаганнатх Той има лятна ваканция в храма Гундича. Щом ние имаме ваканция, Той също може да има, не е ли така? Шествието, когато извеждат муртите навън, означава, че повече хора могат да се присъединят, да видят и да участват в това щастливо събитие.
Интересно е да се надзърне малко в традицията. Шрила Прабхупад казва: „В тази връзка може да се отбележи, че в Индия, и особено в храмовете във Вриндавана, системата е, че освен главното мурти, което постоянно пребивава на основната територия на храма, има комплект по-малки мурти, които се извеждат с процесия вечер. В някои храмове е обичай вечерното шествие да е придружено от музикална група, има красив голям сенник над муртите, които седят на украсени тронове в колесница или паланкин, носен от преданите. Муртите излизат по улиците и пътуват из квартала, докато местните хора излизат и поднасят прасадам. Всички жители на квартала следват процесията, така че гледката е много красива. Когато муртите излизат, служителите на храма изнасят пред тях отчета за ежедневните сметки: толкова е приходът, толкова разходът. Идеята е, че муртото е считано за собственикът на цялото учреждение. А всички свещенослужители и останалите хора, грижещи се за храма, се считат за слуги на муртито. Тази система е много, много стара и все още се следва. Затова тук се споменава, че когато муртито се разхожда, хората трябва да последват шествието.”
В Индия се отнасят към Кришна, а също и към муртите, по много персонален начин – Те са собствениците на храма. Напълно реално е да съществува легално регистриран имот на името на муртите. Собствеността принадлежи на муртите. Не е ли красиво? Бог е личност и може да притежава мястото. Това би било много трудно да се обясни тук. Чиновникът пита: „Кой е собственикът на това място?” „Господ. Ако ще събирате данъци, обърнете се към Него.”
Точка номер осем: „Преданият трябва да посещава храм на Вишну поне веднъж или два пъти на ден – сутрин и вечер. Във Вриндавана тази система се следва много стриктно. Всички предани в града ходят сутрин и вечер в различни храмове. Затова в тези часове има големи тълпи из целия град. Във Вриндавана има около 5 000 храма. Разбира се, не е възможно да се посетят всички, но има поне дузина много големи и важни храмове, които са установени от госвамите и трябва да бъдат посетени.”
(следва продължение)
1. „Нектара на предаността”, Глава 6
Jan
26
(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
(продължава от предишния понеделник)
Третият елемент тук: „Човек трябва да приема цветя и гирлянди, които са били поднесени на муртито и на духовния учител, и да ги поставя на тялото си.”[1] Цветята са израз на любов и внимание. Цветето е много красив плод на всяко растение или дърво. Така че това е нещо много есенциално и ако ние даваме тази най-добра част от нещо на Кришна в знак на поздрав, Той може би ще е удовлетворен. Особено красиво е когато поднасяме листенца от цветя в лотосовите нозе на Бога. За да върви Гоуранга Махапрабху по килим от цветя.
Веднъж преживях това в България. Бяхме на екскурзия, мисля, че беше през 2005-та. Беше ранна пролет и всичко беше обсипано с цветя. Дърветата, ливадите – всичко! Наистина имаше хиляди цветове! Боях се да пристъпя, за да не смутя красотата и изобилието на природата. Така че ако поднасяме тези прекрасни цветя, тези прекрасни Божии творения в служба на Него, това е като обратна връзка – Той дава цветята, а ние Му ги поднасяме. И когато цветята, които са докоснали тялото Му, се върнат при вас, те носят потока на тази божествена енергия.
След това идва четвъртата практика, която мисля е много любима на бхактите тук в София: „Човек трябва да се учи да танцува пред муртите.” Защото този процес е танцуване и пеене. Е, понякога има и плач, и страдание, но основно е танцуване и пеене.
Веднъж чух за една италианка, историк с международно признание. Тя развеждала туристи в националния музей в Делхи. Накрая стигнали до един каменен къс, където бил гравиран Рама и част от Неговата лила. Тя била толкова съсредоточена, че не можела вече да разказва, а изтанцувала лилата пред публиката. Толкова красив начин на изразяване!
Затова тази точка тук – да се учим как да танцуваме пред муртите – това е духовна практика. Не е някакво повърхностно шоу, а духовна, божествена практика. Махапрабху танцува. Кришна танцува. Шива също танцува. Е, танцът на Шива слага край на вселената – толкова могъщо танцува той. Но понякога танцува с Ума Деви и танцът им е много красив. Така че виждате, всички Богове танцуват! Защо ние да седим бездейни? Това също е и начин на общуване: щом Те танцуват, ние също танцуваме. Присъединяваме се към Тяхното щастие, към Техния изблик. Така че този танц трябва да е израз на нашето настроение на служене.
Следващата точка: „Човек трябва да се учи да се покланя незабавно щом види муртите или духовния учител.” Това е израз на нашето смирение, начин да изразим почитта си. А без да се отдава дължимата почит е невъзможно да се учи. Трябва да сме смирени, за да получим божественото послание.
Следващата точка: „Веднага щом човек посети храм на Кришна, трябва да се изправи.” Това е друг израз на почит. Не знам какъв е обичаят тук, но в Унгария само допреди 50 години, какво да говорим допреди 100, когато хората минавали покрай храм, те се прекръствали в знак на своята вяра и благоговение. Или когато църковните камбани биели по пладне всеки ден, хората, които копаели на полето, спирали работа, сваляли шапки и си спомняли за Бога, свързвали се с Него. Това е било част и от нашата култура. Сега автобусът или колата ви минава пред храма, а вие си казвате: „Ох, закъснявам, няма да стигна навреме” – не обръщате внимание. Или: „Пак задръстване! Налага се да вися пред църквата.” Така че практиките ни, начинът ни на мислене деградират толкова много, толкова бързо. Затова нека се стремим да възстановим този божествен порядък. Независимо каква е религията ни – това няма значение. Защото ако някой обръща повече внимание на божественото – по какъвто и да било начин – това определено ще му е от помощ.
(следва продължение)
1. „Нектара на предаността”, Глава 6
Jan
19
(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
(продължава от предишния понеделник)
Продължаваме да четем за 64-те елемента на преданото служене от Шрила Рупа Госвами. „Следващите десет важни елемента са: Човек трябва да украсява тялото си с тилак, който го обозначава като ваишнава. Идеята е, че веднага щом някой види тези знаци по тялото на ваишнавата, той незабавно ще се сети за Кришна. Бог Чайтаня казва, че ваишнава е онзи, който като бъде видян, напомня на хората за Кришна.”[1] Разбира се, това зависи и от нашата визия. Защото ако съзнанието ни е съвсем ограничено, дори самият Кришна да дойде, не бихме Го разпознали. Така че за да Го познаем или да си Го спомним, трябва да имаме разбиране, нужен ни е чист ум. „Затова е съществено важно ваишнавата да обозначава тялото си с тилак, за да напомня на другите за Кришна.”
Добре, но ако наоколо няма никого, на когото да напомняте за Кришна, рисувайки своя тилак, вие сами може да сте си публика. Чрез този знак можете дълбоко да утвърдите в разбирането си: ‘”Моето тяло е храм. Моето тяло е храм за душата ми и за Свръхдушата.” Така че то е божествен инструмент. Или можем да кажем, божествена обител. А нима можем да злоупотребим с божествен инструмент или с божествена обител? Не ни е позволено да оставяме храма на Бога мръсен или осквернен. Така че това незабавно помага на съзнанието ни да се съсредоточи. „О, моето тяло е храм!” – тогава веднага чувствате: „Трябва да използвам този храм подобаващо днес.”
А как се разпознава храмът сред останалите сгради? Той е чист. Някаква чистота струи от него. Защото божествеността е там. Затова трябва да помагаме на това сияние да се излъчва все повече и повече. Веднъж се случило някъде на запад – бхактите отворили нов център в един рисков, опасен район, не в най-добрата част на града. И какво станало? Скоро мястото започнало да се превръща в много луксозен, елегантен квартал. Защо? Защото там се появил нов начин на мислене и хората започнали да усещат това добро влияние, а също и да следват добрия пример.
И така, ако няма на кого другиго да напомняме за Кришна, нека напомняме на самите себе си: „Да, тялото ми е храм на Бога”.
Следващият елемент е: „Поставяйки си такъв тилак, понякога човек може да напише „Харе Кришна” върху своето тяло.” Ако сутринта сте потънали в своята преданост и останете в такова вглъбено настроение, че знакът „Харе Кришна” още стои на челото ви, като се качите на автобуса на път за работа, сигурен съм, че хората ще си спомнят за Кришна. Но не съм сигурен доколко ще е с добро.
Виждате ли, много е лесно да се извършват тези практики във Вриндавана, където рикшаджиите казват: „Радхе Радхе!” когато искат да изпреварят някого. Тук казвате „Радхе Радхе!”, обаче нищо не се случва на улицата. Така че обкръжението е малко различно. Но пък кой знае какво може да стане след петстотин години, ако казвате „Радхе Радхе” по улиците на София?! Няма как да знаем. Трябва да започнем отнякъде. Ако не тръгнем, няма и да стигнем.
Та какво означава това? Някои предани, също и в други ваишнавски школи, украсяват телата си с имената на Бога. Често може да видите в Индия бхакти с името на Рама на челата. Защо? Защото казва се, че съдбата ни е написана на челата. Значи, ако напиша имената на Бога на челото си, това е моята съдба. Това променя кармичната съдба. Така можем да поемем по светлия път на духовността.
Разбира се, това служи и за закрила. Ако обозначаваме с тилак различните части на тялото си, те също се освещават и свързват с божественото.
(следва продължение)
1. „Нектарът на предаността”, Глава 6
(от лекция на Свами Тиртха, 11.01. 2014, сутрин, София)
Каква сияйна утрин! Мъглата си отиде. Същото е когато разберете нещичко за божествената наука. Дотогава сме покрити от мъглата на невежеството, а когато Кришна се появи на хоризонта на нашето сърце, целият мрак и мъгла се разсейват, и такава ясна светлина, досущ като днес, изгрява в съзнанието ни. На предания всичко му разказва за неговия възлюбен Господ. Ако виждате Слънцето, Сурия, това ви говори за Върховния Бог. Ако не виждате слънцето, а само мъгла, това също ви говори за Върховния Бог.
За тези мигове на просветление трябва да сме много благодарни. Защото се чувстваме много неловко, много притеснени, ако не разбираме нещо, ако картината пред очите ни не е завършена. Но започнем ли да виждаме една по-ясна картина, или по-цялостна версия на картината от тази, която сме виждали преди, това е напредък.
Онзи ден някой запита какво е духовен напредък. Това е духовен напредък – картината ни за Истината да става по-цялостна. Както на една любяща майка всичко ѝ говори за възлюбения ѝ син: „Ето тук вървяхме ръка за ръка с него,” или: „Това беше любимият му плод” и т.н.; по същия начин за влюбения в Кришна всичко разказва за Него. Това е истинско откровение. Трябва да добием такава визия, че Кришна да не може да се скрие от нас. Затова се стремим да следваме напътствията на нашите наставници и учители, за да извървим този красив път.
Може ли да ви помоля нещо? Нуждаем се от малко практическа помощ от доброволци. Тъй като толкова много от нас през тази седмица ползвахме коридорите и стълбището на тази сграда, дали някой има желание да се включи в нашето служене малко да почистим това място? Днес е ден за пост, Екадаши, и е много добър за духовно пречистване. Можем да ползваме ръцете си в това духовно почистване на храма и пространството около храма. Ако можете да помогнете, моля ви, свържете се с Павитра и Теджасвини, те ще организират това служене, за да може светлината на слънцето съвсем да се отразява и свети из нашите коридори. Защото ако помагаме в почистването на територията на храма, всъщност помагаме в почистването на собственото си сърце. Затова моля ви, присъединете се към тази медитация.
(следва продължение)
(от лекция на Свами Тиртха, 10.01.2014 вечер, София)
Въпрос на Манджари: Ако виждаме, че някой от духовните ни братя и сестри върши нещо лошо, правилно ли е да им кажем нещо или трябва да действаме по друг начин?
Свами Тиртха: Не мога да отговоря, защото обикновено не виждам нищо лошо. Така че не знам какво да се прави в такъв случай. Трудно е.
Но мога да споделя нещо от моя опит. Веднъж умолявах в сълзи един от по-старшите си братя: „Защо не ме зашлеви, когато бях толкова глупав?” Може би той не е виждал нищо лошо в моето поведение, докато аз осъзнах, че съм допуснал грешки.
Често може да виждаме нещо лошо или нещо недостатъчно в постъпките на другите. При все това, не бива да се задоволяваме с недостатъците на околните, нужно е надълго да описваме и славните им качества. Защото да се стремиш да бъдеш преданоотдаден е много славно усилие – въпреки всички ограничения и кусури, с които сме пълни. Само си представете: колко много хора не желаят да обърнат никакво внимание на Бог Кришна. Ние не отиваме да ги гълчим, нали? Обаче своите братя и сестри, които са готови да отделят малко внимание на Кришна, сме толкова готови да ги гълчим?
Да се поправят другите, или иначе казано да се критикуват, е доста опасно. То е само за гуру. Защо? Защото означава, че трябва да смелим грешките на другите. Ако един обикновен предан започне да обръща твърде много внимание на грешките на околните, тези грешки може да го надмогнат и да го повлекат надолу. Докато един шампион тежка категория, един силен предан, може да смели грешките им.
Въпреки това, по много смирен начин можем да се опитваме да помагаме на своите приятели и братя да обръщат малко повече внимание на определени неща. Ако открием верния подход, те определено ще станат по-внимателни.
Но какво да говорим за намирането на недостатъци у практикуващите, понякога можем да намерим кусури и у Бога. Една от Неговите грешки е авокадото. Ще ви кажа защо. Направил е костилката му прекалено голяма. Това е грешка – такава голяма костилка! Ако Той признава грешките си, хубаво. Ала ако вие Му се оплаквате от тях – не е толкова хубаво. Това се нарича закотвяне; вече всеки път като видите авокадо в Кауфланд, ще си спомняте: „О! Грешката на Господ!” Затова моля ви, опитайте се да го изтриете.
Всъщност гопите също намират кусури на Кришна. Обаче не Го критикуват пряко. Защото знаят, че Той постъпва по момчешки, а момчетата тичат нагоре-надолу много бързо. Готов е да побегне, преди те да са довършил изречението. Той просто ще избяга. Затова гопите са измислили метод как да кажат това, което искат, на Кришна. Понеже преди всичко гопите много искат да защитят интересите на Радхарани. Както знаете, Кришна е всемогъщ, Той е най-добрият във всичко. Бива Го и в това да измъчва Радхарани. Да притеснява околните. Но Той им създава единствено необходимите притеснения. И така, гопите искат да защитят Шримати Радхарани. Те са много разочаровани от поведението на Кришна: „Как така си толкова груб към нашата Богиня!?” Обаче не могат да Му кажат това направо. Затова намислили: „Ще поканим Кришна за нещо приятно.” Така и сторили и когато Той дошъл, предложили Му много интимно служене: „О, скъпи Кришна, можем да масажираме нозете Ти.” Кришна е невинен момък, на драго сърце се съгласява. Той е съвсем отпуснат, мисли си за Чандравали, а гопите започват масажа – много нежно хващат крака на Кришна: най-напред единия, сетне и втория. Вече държат и двата Му крака. И когато нашият бързобежко-Кришна не може да избяга, защото гопите държат здраво нозете Му, те започват да Му говорят: „Хей, Кришна! Що за любовник си Ти?” И след това продължават с мненията си.
Така че моля ви, ако намирате недостатъци у братята и сестрите си, или да речем у съпруга си, най-напред го поканете за нещо приятно: „О, скъпи мой, мога ли да ти масажирам нозете?” Но не пробвайте втори път – това работи само веднъж. Втория път той ще каже: „О, съжалявам, сега съм много зает.”
Какво имам предвид: може да имаме някакви забележки към другите, но стремете се да ги поднасяте по такъв мил начин, че те да ги приемат. Децата могат да погълнат някое горчиво хапче, ако е покрито с шоколад или нещо сладко. Ние също сме като децата. Всички се нуждаем от сладкото покритие. И останалите също се нуждаят, не само вие. Така че най-напред сторете някакъв жест, пък след това правете забележките. Постъпвайте като гопите.
Dec
29
(от лекция на Свами Тиртха, 10.01.2014 вечер, София)
(продължава от предишния понеделник)
Деветият принцип в този подбор е: „Човек трябва внимателно да избягва различните оскърбления при възпяването на светите имена на Бога или при обожанието на муртите в храма.”[1] Има множество оскърбления; 33 са основните грешки по време на обожанието; да ви кажа ли няколко? Едно оскърбление, което да се избягва в храмовото обожание е: „недейте да идвате на паланкин в храмовата стая”. Няколко роба ви внасят на паланкин в храмовата стая – не правете това. Лесно е, можем да го направим! Второ оскърбление, което да се избягва: „недейте да сядате върху олтара”. Това звучи малко странно, без съмнение. Но знаете ли, веднъж имаше един нов посетител, дошъл за пръв път в ашрама в Нанда Фалва. Пеехме прави и след аратито всички насядаха да слушат лекцията. Имахме вясасан за Гурудев, който постоянно си беше там, дори когато Гурудев го нямаше. Нашият човек незабавно си рече: „О, това е хубаво място” и го зае. Ние много смирено се опитахме да му кажем: „Моля те, по-добре седни другаде.” Но това единствено показва, че душата има склонността незабавно да разбира кое е най-доброто място в храма.
Какво да говорим за хората, веднъж имахме една зайкиня. Тя беше част от ашрама. Бяла, прекрасна зайкиня. Беше много щастлива да живее с бхактите и си имаше хубави забавления. Любимото ѝ място в храмовата стая беше вясасанът на Гурудев, разбира се! Имаше само едно още по-любимо място – на поставката за книги, върху „Бхагаватам”. Беше много забавна! След вечерната програма, вечеряхме в храма. Раздаваха се чиниите, 5-10 чинии, бхактите сядаха и в чиниите се сипваше прасад. Нашата приятелка отиваше при всяка чиния и си хапваше по мъничко. Така че тя много добре познаваше принципа на прасадама, как се почита прасадам. А когато бхактите се събираха в безгрижно настроение след вечерното обожание и прасадам, знаете, в началото си седнал пред чинията, след това се поотпускаш и след половин час разговори и дискусии по важните теми на духовния живот, вече си наполовина излегнат на пода. Тогава нашата приятелка идваше с едно много специално служене към бхактите. Приближаваше се и започваше да гризе меката част на ушите им. Така че дори животните могат да изберат най-доброто място вътре в храма – вясасана.
И, разбира се, има много други подробности: прави така, не прави иначе по време на обожанието или докато възпяваш светите имена. Десетте оскърбления трябва да се избягват, доколкото ни е по силите, като например: да не се влага пълно внимание, да се хули святото име или да не се зачитат напътствията на духовния учител – има множество оскърбления, които да се избягват. Но ако искрено се стремим да култивираме живота в преданост, съществува по-малък шанс да извършим оскърбления. Разбира се, да следваме стъпките и добрия пример на по-старшите – това отново ни помага да избягваме грешки.
Десетият принцип, даден тук е: „Човек не трябва да търпи да слуша оскърбления към Върховния Бог Кришна или към Неговите предани.” И така, общото правило е, че трябва да сме много търпеливи; едно нещо можете да не търпите и това са оскърбленията срещу обичния ви Бог и обичните ви ваишнави.
Дотук чухме двадесет важни принципа. „Без да се следват гореспоменатите десет принципа, човек не може да се издигне до нивото на садхана бхакти, или преданото служене на практика. Сред двадесетте, първите три – а именно, приемането на подслон у автентичен духовен учите, получаването на посвещение от него и служенето му с почит и благоговение – са най-важните.”
И така, вторите десет принципа, които бяха изредени: откажете се от компанията на не-отдадените; давайте напътствия само на онзи, който е любознателен; не се вдъхновявайте да строите твърде скъпи храмове и манастири; не четете твърде много книги или не превръщайте в професия изнасянето на духовни лекции; не бъдете небрежни в обичайните дела; бъдете уравновесени в загуба и печалба; почитайте полубоговете; не създавайте притеснения на другите; избягвайте оскърбленията; но не търпете богохулството. Разумен съвет, нали? Както се каза, ако следваме това, можем да стигнем до нивото на садхана-бхакти. Садхана-бхакти има две степени: вайдхи и рагануга. Вайдхи означава „според видхи”; видхи са правилата и предписанията, препоръките. Докато рагануга означава: ануга – „да следваш”, да следваш някой, който има рага, който има привързаност към Кришна. И така, във вайдхи-садхана има множество правила; в рагануга-садхана има само едно правило – следвай. А другият, зрелият, по-висш тип бхакти практика е рагатмика-бхакти – когато естеството на нашата практика е волният поток на божествената привързаност. Вайдхи, рагануга и рагатмика. Така че следвайки тези принципи, можем да стигнем до елементарните нива на процеса бхакти и можем да започнем същинския си духовен напредък.
1. „Нектарът на предаността”, Глава 6
Dec
22
(from a lecture of Swami Tirtha, 10.01.2014 evening, Sofia)
(continues from the previous Monday)
The eighth principle given here is: “One should not give unnecessary trouble to any living entity.”[1] So, ahimsa is important. It is called ‘the greatest dharma’ – ahimsa. And this is not only to avoid violence, because again that is a negative description. But real ahimsa means to help the spiritual progress of others. Do you know when the international day of ahimsa is?
Answer: Every day.
Swami Tirtha: Ah, it would be very nice to be like that. But this is the birthday of Mahatma Gandhi, October 2nd. So, the United Nations finally in unison accepted this day as the international celebration of ahimsa.
Once in South India we found a Buddhist temple. Very nice temple, very nice care; they received us very nicely, immediately we got some publications and we were invited to the Sunday lecture. It was very nice! Some thirteen monks were sitting on the stage in the front; the leader of the ashram was like a 40-50 year old respectable gentleman, the most senior was like 80, the youngest was like 8. So, from the smallest to the greatest they were sitting in front of the audience. They had their meditation, inviting everyone for silent meditation – it was very nice. Then the abbot started his lecture. And you could feel that he knows all his people. There was one western person also in the audience, obviously part of the group. The leader just scanned the audience and he saw us there: two newcomers, westerners. Immediately he started in a very gentle, but very instructive way to talk about ahimsa – to give a practical message. And I was very happy to receive the attention, because this was something very gentle. I’m sure that all the members have heard hundreds and thousands of times about ahimsa. But our friend thought: ‘Ah, here are some tourists coming from the West. Let’s help them, serve them by some ideas: don’t be aggressive with others.’
And I tell you, it is not easy to live without violence. Usually we don’t kill our fellow human beings – usually. Yet we torture others many times – by acts, by words, by thoughts, by neglect. If we do something, it might be very hurting. But if you miss doing something, that may be even more painful. It’s the same with our Krishna. If you do something stupid, that might be painful for Him. But if you miss to do something nice, maybe that is even more painful. Therefore negligence should be avoided in service.
So, we shouldn’t give unnecessary trouble to any living being – does that mean you can give necessary trouble to others? There is a very nice example from Bhaktisiddhanta Saraswati Thakur. He said on one very famous Vyasapuja celebration, when devotees came together to celebrate his birthday: “I know that I had given so much trouble to you. Please, forgive me! Because the only reason I was ready to give you this trouble is to help you to remember our Lord.” So even if the great teachers sometimes have to commit some violence in order to help us or save us from a bigger danger, then we can see that to live without violence is very-very difficult. And simply by avoidance we cannot accomplish that. But by serving the spiritual benefit of others it is possible that you can diminish this bad influence. Do you agree? So again, by positive cultivation we can achieve better results than simply by avoiding. Therefore we should try to give something to Krishna, try to satisfy Him; not simply to avoid something that is bad or limited.
(to be continued)
1. Nectar of Devotion, Chapter 6
(от лекция на Свами Тиртха, 10.01.2014 вечер, София)
(продължава от предишния понеделник)
Третият принцип е много интересен: „Човек не бива да се ентусиазира да строи скъпи храмове и манастири.”[1] Мисля, че тази част от 64-те практики на преданото служене я изпълняваме. Не строим твърде скъпи храмове на Кришна. Поне едно изискване изпълняваме. Но защо това се споменава тук? Да сме откровени, обикновено хората, и ние включително, обичат да посещават местните монументи, сгради и големи храмове, нали? Те имат своята значимост. Това тук също е ашрам. И той има някакви материални измерения. За нас това е място, където се събираме и споделяме своите идеи. Така че има много добро предназначение. Въпреки всичко, Рабиндранат Тагор много хубаво го е казал: „Когато Бог иска да построи храм от сърцата и душите, хората се втурват да носят тухли и камъни.” Така че трябва да сме много внимателни в това. Донесете истинския материал – онова, което действително е нужно на Кришна.
Веднъж чух, че преданите построили голям, величествен храм. Разбира се, за да удовлетворят Кришна. Но какво станало? Хората започнали да ги укоряват: „О, такъв скъп храм, вместо парите да се използват в служба на бедните!” Така че трябва да намерим нужния баланс между тези очаквания. Тъй или инак, всички храмове на света, че дори и целият свят – всичко принадлежи на Бога. Не можем да Го впечатлим с някакви си сгради. Затова не се престаравайте в това отношение.
Но тук се споменават и манастири. Добре, разбирам да построиш хубав, богат храм, дом на Бога; обаче богат манастир? Отшелнически ашрам с всички удобства? Това не звучи много добре. Имам една книга – будистки трактат върху различни духовни практики. Там има голям раздел за това как се постигат мистични сили – ако искаш да размножиш тялото си и да изпълняваш множество различни роли – какви ли не неща са описани там. Но се говори също и в какъв манастир да отидеш. Казва се: „Не отивай в някой съвсем нов манастир, който още не е довършен. Защото на такова място трябва да се строи, да се работи много, и медитацията ти ще бъде възпрепятствана от твърде многото физически дейности.” Обаче след това се казва: „Но недей да отиваш и в някой комфортен, хубав манастир. Защото тогава садханата ти ще залинее – ще се почувстваш много удобно, ще станеш ленив и ще изоставиш духовните си практики.” Тогава в какъв манастир да иде човек? Ако не е завършен, не се препоръчва; ако е завършен, не се препоръчва.
Разбира се, ако можем да извършим някакво добро служене към Бога по този начин – да съградим храм, или да помогнем по някакъв начин, например в някой манастир или ашрам – това е хубаво. Ала никога не бива да си мислим, че с това всичко приключва. Ако сложим камъните, но не вложим сърцето и душата си, това е само половинчата работа.
Сега идва друга инструкция, която повечето от нас следват много сериозно: „Не четете прекалено много книги. Човек не бива да се стреми да чете твърде много книги, нито пък да таи идеята да припечелва прехраната си с лекции или професионални рецитации на „Шримад Бхагаватам” или „Бхагавад Гита”.
Защо се казва „Не четете твърде много книги”? Твърде много книги означава твърде много мнения. Тогава е много лесно да се изгуби фокусът. Всъщност, достатъчно е да се прочете една книга, стига в нея да се съдържа всичко. Не е нужно да запомните всичките седемстотин стиха на „Гита”. И един стих да запомните правилно, това е достатъчно за съвършенство. В една от своите песни[2] Бхактивинод Тхакур казва: „Когато бях млад, бях запленен от знанието. Учех ли учех; но по-късно, на стари години разбрах, че знанието ме е превърнало в магаре. И междувременно съм пропуснал да служа с любов.” Всъщност това е най-важното, което трябва да научим – да не забравяме за Всевишния!
Пък е сигурно: дори да се опитате да изучите всички различни книги, разкрити писания и философии, ще се върнете към према-бхакти. Казвам ви, няма по-добра версия от това. Защото философиите удовлетворяват ума. А према-бхакти носи удовлетворение на съкровеното сърце.
И не си изкарвайте прехраната от лекции върху свещените писания. Това не е бизнес.
(следва продължение)
1. „Нектарът на предаността”, Глава 6
2. „Видяра Виласе”
(from a lecture of Swami Tirtha, 10.01.2014 evening, Sofia)
(continues from the previous Monday)
The third principle is very interesting: “One should not be very enthusiastic about constructing costly temples and monasteries.”[1] I think this is the part from the 64 practices of devotional service we already perform. We don’t construct too costly temples for Krishna. At least there’s one quality we can meet. But why it is mentioned here? If we are sincere with ourselves, usually people, us included, go to places to visit some monuments, to see the buildings or the big temples locally, right? So it’s got some importance. And this here is also an ashram. It’s also got some material dimensions. This is a place for us to come together and share our ideas. So it’s got some very good purpose. Nevertheless there is a nice saying from Rabindranath Tagore: “When God wants to construct a temple from hearts and souls, human beings are ready to jump and bring the bricks and the stones.” So we should be very careful about this. Bring the proper material, what is really necessary for Krishna.
Once I heard devotees build a very huge, very gorgeous temple. Of course, to satisfy Krishna. But what happened? People started to criticize them: “Ah, such a costly temple instead of using the money for service of the poor!” So we should find a very proper balance between these expectations. Anyway, all the temples in the world and the entire world belong to God. We cannot impress Him with some small tiny buildings. So, don’t over-endeavor in that respect.
But also monasteries are mentioned here. All right, you build a nice, wealthy temple, house for God; but a wealthy monastery? A hermits’ ashram with full comforts? It doesn’t sound very good. I have a book – it’s a Buddhist treatise about certain different spiritual practices. There is a big portion about how to achieve mystic powers – if you want to multiply your body and extend in many different roles – so many things are described there. But also it is mentioned which type of monastery you should be part of. It is said: “Well, don’t join a very new monastery which is not finished yet. Because in such a place you have to construct and work a lot, so your meditation will be curbed by the too many physical activities.” But then it was also said: “Yet don’t join a very comfortable and very nice monastery either. Because then your sadhana will decrease – you will feel very comfortable, become lazy and give up your spiritual practices.” Then what kind of monastery to join? If it is not ready, it is not recommended; if it is ready, it is not recommended.
Of course, if we can accomplish some nice service to the Supreme in this way – to establish a temple or to serve in any cases, for example in a monastery, an ashram – that is nice. But we should never think that by this we have accomplished everything. If we give the stones, but if we don’t give our heart and soul, it’s only half done.
Now, here comes another instruction which most of us follow very rigidly: “Don’t read many books. One should not try to read too many books, nor should one develop the idea of earning his livelihood by lecturing or professionally reciting Shrimad Bhagavatam or Bhagavad Gita.”
Why it is said “Don’t read too many books”? Too many books mean too many opinions. Then it’s very easy to lose the focus. Actually it’s enough to read one book, if in that book everything is contained. It is not necessary to remember all the seven hundred verses of the Gita. If you remember one verse properly, that’s enough for accomplishment. Bhaktivinod Thakur in one of his songs[2] said: “When I was young I was captivated by knowledge. I studied and studied and studied, but later on in this old age I understood that knowledge made an ass from me. And I missed the loving service meanwhile.” Actually this is the most important thing that we should learn and study: don’t forget about the Supreme!
And it is sure: even if you try to study all the different books, revelations and philosophies, you will return to prema-bhakti. I tell you, there is no better version than this. Because philosophies satisfy the brain. While prema-bhakti satisfies your inner heart.
And don’t make your livelihood from lecturing on divine scriptures. This is not a business.
(to be continued)
1. Nectar of Devotion, Chapter 6
2. Vidyara Vilase
