Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

 „Кришна дошъл също и за да изпълни раса-лила. Олицетворените мантри от Упанишадите извършвали отречения, повтаряйки гопал-мантрата и кама-гаятри, за да станат гопи. Благодарение на мантруването си, те станали гопи в следващия си живот. Били познати като упанишадчари-гопи и Кришна ги приел за Свои възлюбени. Има два вида предани, които чрез повтаряне на мантри и извършване на отречения били приети от Кришна. Наречени са групови предани и не-групови предани. От тази история виждаме, че тези мантри са много могъщи и са висока класа. Никога не ги пренебрегвайте.”[1]

И така, в „Кришна Бук”[2] ще намерите една глава за молитвите на Упанишадите. Упанишадите са тайните учения на цялата ведическа традиция. Това е Веданта, веда-анта – върховната същина на мъдростта на Ведите. Обаче Упанишадите са – по мое разбиране – макар и много интересна, но доста суха философия. Представете си, че вие сте такава суха философия. Определено ще са ви нужни молитви, за да поправите тази грешка. Такова било и желанието на Упанишадите – тайните учения и най-есенциалната част на ведическото познание – да влязат в по-съкровена връзка с Всевишния. Не е ли това поучително? Ние не сме философия, не сме на такова висше ниво. Ала и ние трябва да поправим някак тази грешка – да се молим, за да станем по-интимно свързани с Върховния.

Иначе Упанишадите са сравнени с крава. А нектарът на „Гита” е млякото на тази крава. Кришна е доячът, Арджуна е теленцето, а риши-муните са тези, които умеят изтънчено да се наслаждават на това нектарно мляко. Мисля, че това е много красиво. Най-скритата, най-тайната част от Ведите е като сбъдваща желанията крава, даваща мляко. И някой предава това мляко, тази есенция, на нас. Това е Кришна, защото Той изрича посланието на „Гита”. А всички онези, които умеят да се наслаждават на тези нектарни учения, са мъдри и много извисени люде. По този начин можем да усъвършенстваме живота си – ако имаме висока духовна цел и също ако имаме много добра практика.

Нека вземем един цитат от Упанишадите. Той гласи:

пурнам адах пурнам идам

пурнат пурнам удачяте

пурнася пурнам адая

пурнам ева авашисяте[3]

Това е пълно, и онова е пълно; цялото това материално творение е съвършено само по себе си, и духовното небе е съвършено само по себе си. Без значение колко пълни цялости се взимат от това изначално пълно съвършенство, съвършенството не намалява. И така: и това е съвършено, и онова е съвършено; безброй съвършенства можете да извлечете от оригиналното съвършенство и при все това всичко остава съвършено.

Виждам колко сте въодушевени. Това наистина е велико, защото описва всичко за творението. Господ е неизмерим, Той може да излъчва, да създава и да споделя всичко, което има, в пълна и съвършена форма – при това без Неговото съвършенство да намалява. Това е удивително! Божествено! Няма друга дума – просто е божествено!

Но нека вземем само три други думи от „Упанишадите” – расо ваи саха[4], „Той е раса”. След всички тези сложни философии, ние в крайна сметка търсим най-висшия смисъл на битието – а той е хармония, красота, блаженство. Раса – есенцията. И тази есенция на живота е Той. Расо ваи саха – Той е раса.

Разбира се, Упанишадите съдържат така наречените „велики сентенции”, маха-вакя. Ако изучавате маха-вакя, те винаги ни поучават за духовната същина, за духовната ни идентичност. Но като окончателно заключение можем да вземем това – расо ваи саха – Той е раса.

(следва продължение)

[1] От книгата на Бхактиведанта Нараян Махарадж

[2] „Кришна – източникът на вечно наслаждение” от Бхактиведанта Свами Прабхупада

[3] „Шри Ишопанишад”, Възвание; „Брихадараняка Упанишад” 5.1.1

[4] „Тайттирия Упанишад” 2.7.1

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 вечер, София)

Хората забравят сложните теологични структури. Но ако успеем да доловим нещичко от духа, ако имаме досег с капчица от настроението на предаността, ще го запомним завинаги. Например вкусът: имаше един празник през октомври 1984 г. Един от моите духовни братя беше направил халва с такъв нектарен вкус, че още го усещам на устните си! Толкова години са минали – всъщност това се е случило в миналото хилядолетие; можем да кажем, че това е хилядогодишна история – ала при все това още помня вкуса. Какво е било на лекциите – не помня! Затова ни е нужен този вкус.

Разговаряхме защо Бог се спуска в този свят. И разбрахме, че има официални причини, а има и по-лични причини; да поправи грешките в религиозните практики, да защити вярващите или да изпълни желанията на великите мъдреци.

„Нарада Муни бил друга причина за идването на Кришна. Веднъж, докато пътешествал, Нарада видял двамата синове на Кувера, Налакувера и Манигрива, да си играят с множество райски девойки апсари. Девойките били голи като дървета и камъни, пиели вино и съвсем били изгубили срама. Но щом видели Нарада да идва по пътя, те се засрамили. Покрили се с дрехите си и с допрени длани започнали да му отдават молитви отдалеч. Двамата мъже, обаче, напълно подлудени и пияни от виното, започнали да обиждат и девойките, и Нарада. Те извикали: „Защо този старец се домъкна тука и развали всичко?”[1]

И така, какво се случва? Момент на наслада. Млади мъже и млади жени се срещат и се опитват да се наслаждават на живота. Само че тогава идва Нарада. Кой е Нарада? Нарада е много интересна личност в нашата традиция. Той пътува на воля навсякъде. Син е на Брахма, Твореца, и също така е апостолът на бхакти. Само щом се появи някъде, случките започват да се разгръщат. Той сякаш катализира нещата да се случват. Понякога подхвърля по някой съвет тук, по някоя новина там – и внезапно следва голяма експлозия в историята.

„Нарада бил много милостив и си помислил: „Това са синовете на моя приятел Кувера.” Кувера е ковчежникът на полубоговете – доста влиятелна особа. А ако имаш влиятелна особа за баща, може би ще се опитваш да се наслаждаваш на живота и удобствата, които това предоставя. „Кувера бил приятел на Нарада, Шанкара Шива също му бил приятел. Нарада бил тръгнал да навести Кувера и когато видял синовете му толкова пропаднали, си помислил: „Трябва да ги накажа, за да се поправят.” Затова той прокълнал синовете: „Да се превърнете в дървета! Понеже се държите като дървета, ще станете дървета!” Тогава младежите веднага се усетили: „О! Ще бъдем дървета в следващия си живот!” Проснали се в лотосовите нозе на Нарада, а той им казал: „Думите ми ще се сбъднат. Каквото съм казал е неотменимо. Ще станете дървета, обаче в Гокула, където ще се роди Кришна и ще извърши множество сладостни забавления. Той ще ви докосне и вие ще бъдете освободени. И не само това, ами ще постигнете бхакти и ще станете Негови трансцендентални спътници завинаги!” Така че Кришна е дошъл и за да сбъдне това проклятие и благословия на Нарада.”

Всички знаем историята – те станали дървета-близнаци във Вриндавана. Когато след Своята дамодар-лила Кришна избягал от дома, Той помогнал да бъдат освободени тези две дървета. А когато дърветата паднали, от тях излезли двама сияйни младежи. Проклятието им било изтекло. Това също е нещо много поучително: ако получиш проклятие от светец, то може да се превърне в благословия. Често се случва да си мислим: „Получих благословия!”, а тя да се окаже проклятие. Това е свят на илюзията. Надяваме се на нещо много добро, а получаваме нещо разочароващо. Докато духовният свят функционира на различни принципи – получаваш нещо горчиво, ала то се превръща в сладко. И там не важи обратното – ако получиш нещо сладко, то никога не става банално.

Имах приятел, който веднъж ми каза: „Нектарът на святото име загорча на устните ми!” Бях толкова поразен да чуя това, че следващия път когато срещнах един добър приятел на Гурудев, който бе духовен авторитет за мен, смирено го попитах: „Може ли да задам един въпрос?” Той каза: „Да, питай!” Тогава му разказах историята; той ме погледна много сериозно и каза: „Щом е загорчало, това не е било святото име.”

(следва продължение)

[1] От книгата на Бхактиведанта Нараяна Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Досега говорихме за това, че Кришна е наш приятел; сега нека поговорим дали ние сме Негови приятели. Приятелите на Кришна са в различни категории, в различни групи. Някои са Му като близки слуги. Те винаги много покорно и вярно следват всички правила. Изпълнени са с надежда и убеденост, че в крайна сметка ще постигнат трансценденталното ниво. Те са считани за близки, надеждни приятели.

Трудно е да се отсъди коя група е по-висша, така да се каже, но нека вървим стъпка по стъпка. Тази първа група е донякъде зависима – те се стремят да постигнат нещо. Следващата група служат и общуват с Кришна в настроение на равноправно приятелство. Те изпитват това естествено доверие: „Ние сме равни”. За тях не е никакъв проблем да общуват съвсем открито и свободно с Кришна, защото са посветили приятелството, притежанията и самите себе си на Него. Нямат никакви други съображения. Това е основата на волния поток на техния обмен.

И накрая, има такива приятели на Върховния, които се стремят да се държат като наставници. Опитват се да помагат на другите да разберат, че съществуват различни взаимоотношения с Бога, стараят се да проповядват ученията. Затова е много красиво и поучително как се е подписвал Шрила Прабхупад. Той винаги пишел: „Ваш вечен доброжелател Абхай Чаранаравинда Бхактиведанта Свами”. Ваш вечен доброжелател – това е като старши приятел за нас, учениците или последователите.

Във взаимоотношенията с Кришна има гопали на същата възраст. Те имат много силна вяра в Кришна и чувстват, че Кришна ще ги защити. Раздялата с Кришна за тази група е много болезнена. И това е взаимно – Кришна също плаче за тях.

Освен тези връстници на Кришна, има и такива, които са малко по-големи от Него. Те са наречени приятели-доброжелатели. А ако си по-възрастен, какво е отношението ти към по-младия ти приятел? Искаш да се грижиш за него, нали? Същото е и тук: те не очакват от Кришна Той да се грижи за тях, а са готови да се погрижат за Него.

Има приятели сакха, които служат на Кришна по простосърдечен начин, като скъпи другарчета-пастирчета. Има още по-съкровено служещи – прия-сакха. И накрая най-близките приятели, които споделят тайните. И така: простички служения – „Ние тичаме насам-натам заедно”. Малко по-близки – „прегръщаме се, споделяме”. И най-свидните – „когато мога да те повикам за някое тайно служене, например да предадеш съобщение”.

Можем да заключим, че взаимоотношенията между Кришна и пастирчетата са много специфичен тип екстазна преданост, наподобяваща любовния екстаз. И тези чувства могат да нарастват все повече и повече.

И така, говорихме за приятелството като духовна практика – приятелството като човешка връзка и приятелството като духовно отношение. Ако имаме доброжелателен приятел, може би той може да ни помогне в трудни моменти. Затова на съвсем практично човешко ниво, да имате приятел сред преданите, на когото можете да разчитате, с когото наистина можете да споделяте проблемите си, отвъд всякакви форми, предписания и правила – понякога това е много нужно. Ако сте отнесени от вълните на мая и вместо да следвате по хубав начин духовната си практика, затъвате в илюзия, и след известно време стар предан приятел дойде, прегърне ви и ви каже: „Хей, прабху, хей, мата, ела на себе си!” – той може да ви спаси. Това означава приятел-доброжелател. А ако искате да сте в позицията някой да ви спаси, стремете се да постъпвате и вие така – старайте се да спасявате другите.

Накрая позволете да ви кажа още три неща. Приятелството е пълна, абсолютна любов. Така че ако помислите за божественото или духовното приятелство – това трябва да е стандартът.

И понеже ние търсим това, нека споделя една много красива сентенция: „Търсех напредък, а намерих щастието. Търсех приятели, а намерих семейство. Търсех Бог, а намерих любовта Му.”

А в края на краищата мотото на духовното приятелство е: „Ако дойдеш с мен, и аз ще вървя с теб.”

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

 Как да култивираме приятелство в преданост? За това трябва да станем ваишнави. Как инак бихме могли да култивираме ваишнавско приятелство? А знаете ли кой е ваишнава? Ще ви кажа едно определение: „Ваишнава е този, у когото вече са се развили всички трансцендентални добри качества.” „О-о! Досега считах и себе си за ваишнава…” Какво да правим тогава? Следващата част обаче е малко по-щадяща, защото: „Всички божествени характеристики на Кришна стъпка по стъпка се развиват и разкриват у ваишнавата. Това нравствено, вътрешно духовно развитие се дължи на неговата посветеност и нерушима вяра във Върховния.”

И така, има различни степени ваишнави. Един се старае да постигне съвършенство, а друг вече е съвършен. Няма значение дали сте на това или онова ниво – просто продължавайте. Чрез тази нерушима, неотстъпна вяра и посветеност, всичко ще ви споходи.

Не можем сега да обсъждаме 26-те различни качества на ваишнавата, но едно от тях е, че той е приятелски настроен, има приятелско разположение.

Приятелство с Бога – как да постигнем това, как се случва? Знаете, казано е в Упанишадите, че на дървото на тялото, на главния клон, сърцето, седят две птички. Едната е душата, а другата Свръхдушата, Параматма. Това е един начин: когато душата насочи вниманието си към своя приятел, Параматма, тогава ще последва и промяна в посоката на живота. И така, Всевишният е ваш приятел в облика на Параматма, винаги е с вас. В този смисъл Той е неутрален към вас – оставя ви да вършите всички глупости, всички грешки. Ако изразите готовността си, Той ще ви и напътства, но ако желаете можете да се наслаждавате на свободата си. В този смисъл Той е неутрален. Ала имате и друг приятел. Отвъд Параматма съществува Бхагаван. А Бхагаван не е неутрален приятел. Той е пристрастен, благоразположен е към Своите предани. Харесва всички, но преданите харесва повече. Да имате такъв доброжелателен приятел, който не е просто неутрален, търпящ всичките ви глупости, а който активно се стреми да ви помага – мисля, че това е по-висша степен на божествено приятелство.

А какво да кажем за приятелството като предано служене? Приятелството се нарича силна обич. Тоест, приятелството не е слаба обич. Затова то е повече от просто желание за служене. То е една от основните раси. Приятелското отношение към Всевишния е следното: то е стабилно, постоянно, установено състояние на предано служене и заради признаците на екстатичните чувства и взаимовръзка с Него, това приятелско отношение се проявява по зрял начин.

Кои са факторите, които провокират това приятелско разположение? Замислете се как е в нашия човешки опит. Кое би обогатило приятелството? Присъствието на вашия приятел, нали? Това много засилва чувствата. Понякога, разбира се, раздялата също усилва чувствата, но личното присъствие подхранва приятелството. В случай, че нямаме този пряк досег, има множество различни видове вдъхновение. В случая с Кришна, например, Неговото име е източник на вдъхновение; Неговият облик, Неговите принадлежности. Казано е: „Прекрасната форма на Кришна, Неговото силно и здраво тяло, благословените знаци по тялото му, Неговото красноречие, мъдрите Му напътствия, Неговата гениалност, познанието и милостта Му, Неговото рицарство, поведението Му като любовник, Интелектът и опрощението Му, привличащата Му сила, Неговото богатство, и в края на краищата Неговото блаженство и щастие са източниците на вдъхновение за приятелството.”[1]

(следва продължение)

[1] От „Нектара на предаността”, глава 41

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

 Както ви казах, приятелството е илюзия, сладка илюзия, и ви прави мъничко слепи. Как да подобрим това толкова хубаво чувство на приятелство? Стремете се да избирате приятелите си правилно. А кой е най-добрият приятел? Най-добрият приятел е садху. Защото какво прави един садху, садху? Това е сат, истината. Пълната посветеност на божествената истина превръща човека в садху. Затова е толкова трудно да се общува с него. Той е твърде истинен, направо изпепеляващ; пък ние не сме толкова отдадени и затова тази разлика поражда малко отблъскване. При все това трябва да изберем полезното, благотворното, а не приятното. Защото садху, духовният приятел, взима предвид нашето най-висше добро.

Нека направим стъпка по-нататък и да разгледаме приятелството в божествен контекст. В „Гита”[1] се казва, че за да разбереш тайните ти трябва много близка, здрава връзка. Мисля, че това е много вярно. Човек не може да разкрива тайните си пред някой външен или непознат. На друго място[2] Кришна споменава, че приятелят е като доброжелател, както се казва. И не само доброжелател, но и добротворец. Когато Арджуна пита: „Моля Те, опиши ми Своята слава!” – Кришна казва: „Аз съм целта, поддръжникът, господарят, свидетелят, обителта, убежището и най-свидният приятел.”[3] И така, „Аз съм най-скъпият приятел”! Значи можем да работим върху това! Щом Кришна казва „Аз съм ваш приятел”, приемете тази покана. Вие също станете приятели на Бога – за да бъде двупосочно.

И какъв ще бъде резултатът, ако имате Кришна за най-скъп приятел? Той ще пропъди цялото страдание от сърцето ви. Защото в материалните отношения, в течение на тези кой знае колко множество животи – колко ли партньори сте имали? Колко приятели са идвали и са си отивали? Безчет! Досущ като река. Обаче кой е неизменно там – през всички тези различни животи, през всички тези милиони взаимоотношения? Моля ви, обмислете това – кой е постоянно с вас? Разсъдете.

Приятелството е освен това активна връзка, нали? Ние правим нещо заедно. Както гопалите във Вриндавана. Те тичат с Кришна, хранят се заедно с Него, крадат чушката от сандвича Му. Добре де – от чапатито Му. А заниманието на гопалите, което най ми се нрави, е когато видят кладенец и крещят в него – това най ми харесва! Просто за да чуят ехото – толкова е очарователно! Така че приятелство означава да правим нещо заедно. Да имаш другар за цял живот в това отношение е божествено!

Също така, ако сме съгласни по тази точка, трябва да изразяваме приятелството си с дадени жестове. Затова Рупа Госвами дава много подробна информация относно взаимоотношенията между преданите – как да се обръщаш към някого, как да го докосваш по рамото. Той дава насоки за приятелските отношения между бхактите. Той казва: има шест начина на приятелски обмен между преданите: да даваш подаръци и да получаваш подаръци; да предлагаш прасадам и да получаваш прасадам; а също да разкриваш съкровените си чувства и осъзнавания, и да изслушваш подобни споделяния. Тези шест дейности подпомагат култивирането на приятелство. Да разкривате мислите си, да не оставяте приятелите край вас да гладуват и също да се стремите да помагате с каквото е необходимо. И тук отново става дума за взаимност – давате и получавате. А понякога е по-лесно да дадеш, отколкото да получиш. Да получаваш в едно приятелство между предани е изкуство.

(следва продължение)

[1] „Бхагавад Гита” 9.1

[2] „Бхагавад Гита” 5.29

[3] „Бхагавад Гита” 9.18

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Нека помислим малко повече за приятелството като духовна практика. Някои казват, че приятелството е просто чувство. Както споменах, хубаво чувство е да имаш някой край себе си. Други казват, че то е състояние на съзнанието – когато се отнасяш към другите, към битието въобще, по приятелски начин. Виждате ли разликата? Това е по-задълбочен, по-осъзнат подход. Можем да кажем, че следващото ниво на приятелство е когато то е духовна практика. Всред всички човешки взаимоотношения, Питагор е посочил приятелството за най-висше. Той е дал определението: „Приятелството е споделено притежаване на едни и същи активи, и едни и същи чувства.” Звучи добре. Имате ли такива приятели? А самите вие такъв приятел ли сте за някого? Не забравяйте, приятелството е взаимна връзка, то е двупосочно. Не само да сме удовлетворени да имаме такъв приятел, но самите ние да сме готови да бъдем такива приятели.

Можете ли да обясните приятелството? Мисля, че не можем! То просто се случва. В това отношение е много подобно на любовта, на любовната връзка. Нима можете да обясните една любовна връзка? Не, тя просто ви поразява. Амур идва, пронизва ви със стрелата си и край. Приятелството е много подобно. Не можете да го обясните, то просто се случва – приятелство от пръв поглед. При все това трябва здраво да работим за него. Първоначалната симпатия или обич ги има, но за да изградим и укрепим приятелството трябва да се трудим много.

А каква е разликата между приятелството и служенето? В служенето позицията е различна – единият е по-висшестоящ, а другият малко по-нисш. Докато природата на приятелството е „ние сме равни”. Ако е хубаво да имаш висшестоящ, аз казвам, че е още по-хубаво да имаш равен. И понякога ако си дългогодишен слуга на някого, той ще започне да се отнася с теб като с приятел – почти като равен. Така че ако сме заети в служба на Бога дълго време като надеждни слуги, Той може да ни приеме като приятели: „Добре, неговата, нейната готовност са изпитани многократно. Имам нужда от помощта им.”

Приятелството като отношение трябва да е много чисто и искрено. Материални амбиции или злоупотреби нямат място в приятелството. Макар че понякога нямаш нищо против приятелят ти да те използва. Ако това обогатява раса, ако е като игра, като закачка – тогава е окей. Но като цяло трябва да е много искрено. Такова истинско приятелство е рядко съкровище.

Понякога се казва, че е по-добре да имаш открит враг, отколкото двуличен приятел. Защото тогава всичко е ясно – кое какво е, кой кой е. Казват, че в приятелството като човешка връзка се отразяват изначалните божествени взаимоотношения. Затова можем да кажем, че архетипът, оригиналната форма е божественото приятелство. Как е станало така, че приятелството, такава хубава и смислена връзка, съществува на тази планета Земя? Защото я има в духовното небе – това е единствената причина! Така че надяваме се, щом то съществува на Земята, да сме способни да го открием и оттатък.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 сутрин, София)

Тези дни трябва да обърнем малко повече внимание на теорията на нашата вяра. Макар че ние се опитваме да следваме различните стъпки на божествената мистерия –  а нима за мистерията може да се говори?! Мистерията не е за говорене, а за усещане. Затова трябва да намерим такова обкръжение, такива обстоятелства, които ни помагат да доловим мистичното преживяване. И няма значение дали откровението е малко или голямо. Дори най-мъничкото надзъртане в божествените тайни ще взриви съзнанието ни. Защото в сравнение с онова, което сте усещали дотогава, ще добиете малко разбиране за нещо напълно различно.

При все това ние се стараем систематично да изучаваме тази божествена мистерия. Специално нашата традиция учи за взаимоотношенията с Върховния Бог или с Божествената Двойка. Нима е възможно да се говори за любовта? Възможно е, но това не е любовта. Нещо различно е. Това отново е нещо, което трябва да усетим, да практикуваме. Не е достатъчно просто да говорим за божествената любов; нужно е да я доловим, да вкусим капчица от този нектар.

Един от най-големите приноси на предходните ачарии и Махапрабху за нас е теорията за раса. Раса означава есенцията, същината на нещо – като мъзгата на цветето. Виждате, това е нещо много кондензирано и много нектарно. В художествен смисъл, в естетиката, раса е емоционалната изразност в изкуството. Например обич, ненавист, страх, вдъхновение – това са различни раси. Ала в теоретичен смисъл раса е качеството на връзката между човешкото същество и Всевишния.

Разбрахме, че умиротвореното и неутрално отношение, шанта-раса, донася стабилност на съзнанието – вътрешен покой, където вече няма конфликти. Но там не се проявява кой знае каква деятелност, затова стъпка по-нататък е служенето, където отвъд това уравновесено състояние на съзнанието, извършваме и някаква дейност. А сега можем да стигнем и до следващата стъпка в преданите взаимоотношения – приятелството.

Какво е усещането да имаш приятел? Хубаво чувство е, нали? Дори на обикновеното човешко ниво, да имаш приятел, с когото можеш да споделяш – просто да знаеш, че го има, това радва сърцето ти. Няма нужда нищо да се прави. Отново шанта – „липсва действие, а съм удовлетворен”.

Имаме ли много приятели? Е, хора наоколо имаме. Особено докато вие плащате сметката; тогава ще имате голяма компания. Обаче когато се нуждаете от нещо – знаете, казва се „Приятел в нужда се познава”. Всъщност лошият приятел е като сянка, винаги е с вас – докато сте в светлината. Ала само щом попаднете в беда, той изчезва.

Така виждаме, че дори в човешките взаимоотношения приятелството е нещо много ценно, нещо много хубаво, което да притежаваш – рядко като скъпоценен камък. Но нека направим стъпка по-нататък. Ако то е толкова хубаво и удовлетворяващо на човешкото ниво, какво да кажем за приятелството на божественото ниво?

В добри отношения ли сте с Бога? Надяваме се да е така. Не знам вие каква обратна връзка имате, но приятелството е взаимност. И мисля, че това е много хубав стремеж, духовна цел – да постигнем такива добри отношения с Върховния. Сигурен съм, че днес сутринта всички сте се погледнали в огледалото и сте определили своята мотивация, своята амбиция, своята практика и своята цел. Да се постигнат такива добри взаимоотношения с Бога е нещо много висше, много престижно.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 05.01.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Махадев: Бих искал да попитам за Джай и Виджай: как е възможно във Ваикунтха някой да допусне грешка? Това преднамерено ли е, или е някаква лила? Как се случва?

Свами Тиртха: Всъщност никой не може да падне във Ваикунтха. Казват, че там дори листата на дърветата не падат. Те падат нагоре. Дори листата не капят във Ваикунтха. Как тогава някой ще допусне грешка там? Това са земите на хармонията. А в земите на хармонията няма място за грешки. Обаче каква била професията на Джай и Виджай? Пазачи. Къде стоят пазачите? Стоят пред портите, нали – не вътре. Затова и могат да допуснат грешка. Вътре не биха могли.

Разбира се, това е просто едно забавно обяснение. Но знаете, когато Кришна идва, с едно действие Той постига много цели. Една част от тази лила е, че когато привидно показва, че има грешки или пък проклятия, което също е много странно – как така проклятия в духовната сфера – Той иска да утвърди славата на предаността. Защото Четиримата Кумари били себереализирани, те били на нивото на Брахман реализацията. И без тази случка би било много трудно за тях да се запленят от уханието на лотосовите нозе на Кришна. Словото и проклятието на някой себереализиран брамин е много силно. С това Той също искал да покаже, че дори Бог не може да отмени думата на брамина. Но освен това, с предложението, за което разказах, Той показал, че даже противниците в една лила могат да станат много близки слуги. Така че с едно действие постигнал множество различни резултати.

И в края на краищата главната поука от историята е, че не можем да решаваме проблемите на същото ниво. Можем да кажем, че пазачите и Четиримата Кумари на практика били на едно и също ниво. Създавали си проблеми едни на други. Но само щом дошъл по-висшият авторитет, незабавно решил проблема. Този извод можем да прилагаме и в настоящия си живот. Когато и да имаме проблем, не можем да го решим на същото ниво. Обикновено препоръката е: ако извършиш грешка с дело, да я поправиш с дело; ако наскърбиш някого с думи, стреми се да се извиниш с думи; ако допуснеш грешка в мислите си, тогава извини се наум. Но конфликтите обичайно е много трудно да бъдат разрешени на същото ниво. Нужно е да призовем по-висш авторитет в проблема и тогава той е способен веднага да го реши. Това общо правило, общо разбиране следва да научим от тази история.

Освен това, без противници няма как да покажеш силата си. Така че на Бог Вишну Му били нужни партньори за битка. Това е още една причина защо цялата тази история се е развила.

Затова не спирайте до портите на Ваикунтха, Понеже там все още има шанс да допуснете грешка. Влезте. Пристъпете. Защото е казано, че следвайки благословиите на Рупа Госвами, можем да прекосим висшата духовна сфера и да достигнем там, където вече няма грешки.

Следващата сутрин като се погледнете в огледалото, проверете каква е целта ви, какъв е стремежът ви. Дали стремежът ви е: „Искам да достигна нивото, където вече няма грешки”? После отново се погледнете в огледалото. И след това проверете каква е практиката ви.

И така, сега седим пред портите на Ваикунтха. Това е рисковано! Нека влезем. Нека пристъпим в безгрешните земи.

(от лекция на Свами Тиртха, 05.01.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

 „Мъдреците продължили със своите практики още много дълго време – от появяването на Рама до появяването на Кришна – хиляди и хиляди епохи. Не си мислете, че за миг можете да имате чиста бхакти. Не можете да кажете: „О, Гурумахарадж, ти ми даде мантрата, но аз още не съм се озовал в Голока Вриндавана. Искам да съм във Вриндавана веднага! Валмики Риши приел посвещение от Нарада, заел се с много сурови отречения в продължение на шестдесет хиляди години и едва тогава се себереализирал.”[1]

Мисля, че сега всички сме вдъхновени, нали? Имаме програма.

„Но вие не искате да следвате всички тези неща, например да повтаряте мантрите си. Шрила Свами Махарадж Прабхупад е дал на някои от вас посвещение в Гаятри мантрите. Ден, два, месец, година вие практикувате. Но след това ставате слаби. Особено след напускането на такъв учител вие губите силите си.”

Трябва да сме внимателни в това отношение. Затова се препоръчва да намерим своята собствена садхана – нашата лична духовна практика, която зависи от нас, от нашия избор, от нашата посветеност.

„Но ние имаме късмета, че в тази Кали Юга е дошъл Чайтаня Махапрабху, за да разпръска Своята милост. Затова можем да мантруваме с надеждата, че много скоро можем да станем себеосъзнати души. Така че не се притеснявайте, продължавайте да практикувате като ришите. И после, когато Кришна се спуснал, тези риши също се родили от утробите на гопите наоколо. По-късно те обожавали богинята Катяяни, за да получат Кришна за съпруг. Сетне Кришна дошъл и желанията им се сбъднали. Това била още една причина за Неговото появяване.”

Ако и ние сме също толкова посветени и целенасочени в своя бхаджан, рано или късно благословиите ще ни докоснат и тогава несъмнено ще ни споходи духовният успех. Виждате, има толкова много различни причини защо Кришна идва на тази планета Земя. Ала основно Той идва, за да сбъдне копнежите и желанията на Своите предани.

Като говорим за служене, нека разберем, че служенето има цел. В служенето – като например да сме бдителни в медитациите си, да следваме духовната си практика, да се стремим да насочваме вниманието си към това: „Аз съм душа от духа и принадлежа на Бога”, въздигайки нивото на съзнанието си – ако сме толкова фокусирани в практиките си, най-сетне ще достигнем целта си. И каква е тази цел? Ще срещнете Кришна. Защото служене означава да се радвате на близостта на Всевишния. Може би имате въпроси или коментари?

Въпрос на Манджари: Какво се случило с мъдреците? Достигнали ли те духовното небе или просто получили възможността да общуват с Кришна?

Свами Тиртха: След напускането на Кришна повечето от спътниците Му си тръгнали с Него. Някои останали тук, за да предадат посланието, така да се каже. Но повечето от тях си отишли. Защо? Защото те били дошли с цел. Били дошли да подпомогнат и обогатят забавленията на Кришна. И когато мисията им била изпълнена, те си тръгнали.

(следва продължение)

 [1] От книгата на Бхактиведанта Нараян Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 05.01.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

 „Рама отишъл в гората Дандакараня заедно със Сита и Лакшман, за да изпълни заповедта на баща си, която била изгнание. Там се облякъл като садху. Въпреки че косите Му били сплъстени, Той бил прекрасен – момък на около шестнадесет години. По онова време шестнадесет хиляди мъдреци извършвали обожание. Служенето арадхана означава служене в медитация над Радха-Кришна, Рама или някой друг чрез мантра. Те повтаряли Гопал-мантрата от хиляди години. През този дълъг период обаче, не станали като риба, която ако бъде извадена от водата би умряла незабавно. Практиките на мъдреците били прекъснати и слаби. Техните практики били много превъзхождащи вашите. При все това, те били слаби. Вашите практики са много слаби. Понякога вие повтаряте своята Гаятри-мантра, друг път не. Понякога будувате, а друг път спите. Ако мислите за всичките си проблеми, вместо да се концентрирате върху мантрите, мантруването ви ще е равно на нула и ще заспите. Тогава бързо ще ви споходят големи проблеми.

И така, тези мъдреци извършвали своите донякъде слаби практики. Щом зърнали Рама обаче и Той ги погледнал, те намерили своето вдъхновение и започнали да Го молят: „Сбъдни нашето желание!” Рама знаел, че те искали да служат на срещата на Радха и Кришна, и че искали да участват в раса-танца и другите забавления.”[1]

Раса-танцът винаги се описва като много поетичен танц между младия Кришна и младите гопи. А пък всички тези мъдреци, извършващи своята медитация от хиляди години, въобще не изглеждали като свежи, млади момчета и момичета. Ала те имали стремеж. Искали да се присъединят към вечните забавления на този вечно-свеж младеж в Неговата любяща прегръдка.

Ако се погледнете в огледалото, не виждате вечно-свеж младеж. Виждате някакъв облик. В това отношение сме много подобни на старите мъдреци.

Баладев: Само дето не сме мъдреци.

Свами Тиртха: Исках да проверя и още две неща. Първо: каква е вашата практика? Те поне повтаряли мантрите си. А вие? Ако се погледнете в огледалото: „Огледалце, огледалце… кажи ми какво се случва с този човек?” Второ: какъв е стремежът ви? Каква е практиката ви и какъв е стремежът ви? Моля ви, опитайте да застанете лице в лице със себе си. Бъдете много честни и строги със себе си – открийте своята практика и своята цел. И след това действайте в съответствие с тях.

И така, тези мъдреци искали да влязат в лични взаимоотношения с Кришна. Ала в това си раждане те били мъдреци – в мъжко тяло. „Рамачандра знаел какво си мислят. Затова в добротата и милостта си им казал: „Този път не мога да сбъдна желанието ви. Но в следващото си раждане ще дойда като Кришна. Тогава вие ще се родите от гопите във Враджа с помощта на йога-мая и ще можете да Ме срещнете, а Аз ще изпълня вашето желание.”

Ако аз бях получил такова послание, бих бил готов още хиляда години да продължа с медитацията си! Сега аз ви предадох това послание. Моля ви, бъдете готови през идните хиляда години да продължавате с медитацията си.

(следва продължение)

[1] От книгата на Бхактиведанта Нараян Махарадж