Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 03.10.2017 сутрин, София) 

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Йогешвара: Завистта, която изпитваме съзнателно спрямо другите или несъзнателно спрямо Бога, а може би и завистта към духовния учител – как можем да решим този проблем? Как да се избавим от това?

Свами Тиртха: Някак завистта е много стар познайник на нашите паднали души. Имаме дългогодишно приятелство от животи наред. И понякога то е видимо, както ти каза, друг път е скрито. Завистта е като отразена версия на гордостта. Защото или се гордея със себе си, или завиждам на другите. Или си горд с постиженията си, със знанията си, с каквото ще; или пък завиждаш за постиженията и знанията на останалите.

Крайното изкривяване на човешкото съзнание е да завижда на Бога. Това е най-дълбоката яма на илюзията. Как да се измъкнем, как да избягаме от този капан? Мисля, че това беше въпроса ти. Духовната практика, развиването на отношение на служене, медитацията и всички останали елементи са наши помощници, за да избегнем този капан. Нужно е да съсредоточим всичките си усилия по някакъв начин да избягаме от този дълбок кладенец на илюзията, да се стремим да се изкачваме все по-нависоко и по-нависоко. Но ако някой дойде и хвърли въже в този кладенец, и ако ние съумеем да се хванем за въжето и да се катерим по него, тогава сме по-големи късметлии. Учителите, пророците, гуру, чистите предани – те ще ни помогнат да излезем на повърхността. Така че собствените ни усилия плюс божествената милост ще ни помогнат да постигнем пълен успех.

Ако имаме някакви лоши модели – случва се, нали; завистта е такъв лош шаблон в съзнанието – трябва да ги заменим с добри модели. Защо все четем за смирение, служене, отдаване на почит и т.н.? Защото това е един начин да се овладее тази завист, тази гордост. Целта при практикуването на смирение не е да бъдем унизени, а да се отървем от тези лоши шаблони. Което не е лесно, понеже най-напред трябва да се уловим, че „Отново този лош модел ми въздейства! Отново виждам само лошата страна на другия човек.“ Това е лош навик – да виждаме грешките и да забравяме за добрите неща. Именно затова нашите учители и наставници събират и двете страни: „Сега възхвалявайте се един друг!” За да ни дадат един по-добър модел.

Всъщност това е трудният период, тежката задача на духовната практика – да укротим дивия звяр – докато нашата първа автоматична или инстинктивна реакция няма да е нещо негативно. А дори и да ни се случи нещо негативно, ответът ни малко по малко ще става по-добър, по-рафиниран.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 04.01.2018 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

“Преданите, чиито отношения с Кришна са като между слуга и господар, изпитват към Него привързаност, примесена с благоговение. Такава благоговейна обич показват някои от жителите на Гокула (проявлението на Вриндавана на Земята). Често те казвали: „Кришна винаги се появява пред нас с мургава кожа, като възчерен облак. В лотосовите си ръце Той държи прекрасната си флейта. Облечен е в жълта коприна, а в косите Му е втъкнато пауново перо. Когато Кришна се разхожда около хълма Говардхана в този си облик, обитателите на райските планети, както и жителите на Земята, чувстват трансцендентално блаженство и се смятат за вечни слуги на Бога.”[1]

И така, тук започват да се проявяват малко по-наситени чувства. При все това, има благоговение, понеже в това настроение считаме Бога за висшестоящ; същевременно това е началото на по-съкровена връзка. Нататък Рупа Госвами описва как понякога преданите си спомнят Кришна и когато видят Бог Вишну, който е подобен на цвят, но е с четири ръце и е величественият аспект на Господ.

„Един друг предан веднъж казал: „От порите на тялото на Върховната Божествена Личност произлизат милиони вселени. Богът е океан от милост, притежава непроницаеми енергии и всички съвършенства, източник е на всички инкарнации и привлича всички освободени души. Тази Върховна Божествена Личност е всевишният владетел и най-висшият обект на обожание. Той е всезнаещ, непреклонен и богат. Той е въплъщение на милостта и е закрилник на отдадените души. Той е великодушен, верен на обещанията си, изкусен, всеблаг, могъщ и добродетелен. Никога не се отклонява от писанията и е приятел на преданите. Той е щедър, влиятелен, благодарен, достоен за уважение, почитан и изпълнен с всякакви сили. Той винаги се покорява на чистата любов. Несъмнено, Той е единственото убежище на преданоотдадените, които са привързани към Него с любовта на слуги.”

Мисля, че от това описание можем да разберем, че това е Богът, на който подобава да служим. Съвършен във всички отношения. Вие на какъв Бог бихте искали да служите? На някакъв полу-съвършен, полу-негоден, полу-лунатичен Бог? Ние искаме да служим на съвършения Бог. Защо? Защото щом Богът е съвършен и слугата е свързан с такъв съвършен Бог, може би и слугата също ще добие това качество – съвършенството. Не същия статут, но същото качество.

По същия начин, какъв духовен водач ви е нужен? Ние очакваме от него да е съвършен. Не полу-съвършен, 50 на 50. Малко за Бога и малко за мен – не. Разбира се, нашите очаквания често са преувеличени. Но това е пътят: стремете се да намерите съвършения пример и се старайте да го следвате съвършено. Тогава ще извървите духовното си пътешествие. Защото трябва да сме способни да развием това толкова чисто виждане – да съзираме духовните качества на хората около себе си, а не материалните им качества. Недейте да критикувате пълната луна, че има петна. Какво виждате вие? Петната ли? Това означава, че не виждате пълната луна.

(следва продължение)

[1] “Нектара на предаността”, Гл. 36

(от лекция на Свами Тиртха, 03.10.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Харилила: Когато говорехте за демоните и полубоговете, борещи се вътре в нас, имах тази визия – как те разбиват океана. И кое било първото, което се появило? Отровата.

Свами Тиртха: Така е. И понякога именно това го забравяме. Мислим си, че сме мобилизирали всичките си сили в духовния живот, ала забравяме за първия резултат – отровата. Само че ако в този момент спрете да разбивате океана, ще бъдете погубени от отровата. Обаче какво изплувало после? Само прекрасни неща. Така че, малко отрова – и после нектар. Това е духовното разбиване.

Харилила: Но има го и този момент, че ако не дойде авторитетът да изпие отровата, ще е лошо за нас.

Свами Тиртха: Вярно е. Пък и материалното разбиване е различно. Първо може да постигнете някакво щастие и удовлетворение, обаче накрая ще дойде отровата. Затова по-добре да съсредоточим силите си правилно, да въвлечем по някакъв начин дори и слабостите си в служене – тогава и от тях може да излезе нещо добро.

Ведавид: Бихте ли дали моля пример за това?

Свами Тиртха: Да. Например гнева. Той ни напомня за розовия оттенък по листенцата на лотоса. Гневът най-общо не е особено препоръчителен в духовната практика, нали така? Но ако прилагате гнева си срещу собствените си слабости, тогава въвличате тази своя даденост – която така или иначе притежавате – в по-висша цел.

Или да речем лобха, алчността – в материалния живот тя поражда множество проблеми, нали? Но е съвсем очевидно, че ако не изпитваме този копнеж в духовния живот, този ламтеж по някакъв начин да бъдем призвани, тогава е много трудно да постигнем каквото и да било.

На практика почти всичките шест „врага“ могат да бъдат впрегнати в предано служене – по малко по-специален начин, обаче е възможно. Кама, кродха, лобха[1], и т.н. Освен последният – завистта. Нея трябва да се стремим да изключваме и избягваме с цялото си внимание.

Та това е начинът да ангажираме някои вътрешни демони, или някои вътрешни слабости – неща, които считаме за врагове – да ни помагат да постигнем целта си. Това се нарича интелигентност; интелигентност означава да постигаш целите си. Разбира се, сега сме в духовен кръг; защото всички останали във външния свят също си мислят: „Интелигентен съм, ако постигам целите си“. Но ако добавим едно мъничко нещо – максимална чистота на намерението – тогава е духовно, без и най-малкия оттенък на материална амбиция. И така, интелигентност означава да постигаме целите си.

(следва продължение) 

[1] Похот, гняв, алчност

(от лекция на Свами Тиртха, 03.10.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Защо Кришна е считан за най-висшият представител на хармонията, на хармонизиращата сила? Защото всичко служи на Неговите предпочитания, на Неговите забавления. А Той не желае нищо да бъде изключено от Неговите забавления. Затова иска да хармонизира противопоставянето, защото инак, ако това противопоставяне би спечелило, това би било извън Неговата лила. Ето защо Той предпочита да приеме дори дисхармонията и да я хармонизира.

„Чандравали е в опозиция на Шримати Радхарани. Но чрез йога-мая тяхното съперничество поражда по-голямо удовлетворение за Кришна. Всичко е за Него.” И така, едната група предани, другата група предани – и двете Му служат. „Посредством това върховно олицетворение на всички раси, всички възможни видове екстаз се хармонизират. Смисълът на цялото съществуване е скрит тук. И единството, и многообразието – всичко служи, за да удовлетвори Неговите цели. Самата Радхарани казва: „Другите гопи не знаят, но аз нямам против те да се изявяват. Единственото, което ме интересува, е удовлетворението на Кришна. Моята концентрация е винаги в това, но стандартът на тяхното служене не е толкова изключителен, че да донася истинско и пълно удовлетворение на Кришна. Това е моето възражение. Те се втурват да служат на Кришна, обаче не знаят как напълно да Го удовлетворят; иначе аз бих им позволила.” Ето как думите на Радхарани оправдават Нейните чувства.”[1]

И така, това чувство на изключителна преданост към Кришна – в това е Нейната специална красота.

„Какъв е смисълът на този свят? Това е известно само на Него. Първият стих на „Шримад Бхагаватам“ възвестява, че единствен Той е напълно осъзнат за целта на Своите дейности. Той е Абсолютът и не е длъжен да дава обяснения на никого. Всичко е за Него; при все това, по някакъв начин Той е за нас. Това също е казано в „Бхагаватам“: ахам бхакта пара дино[2] – „Аз не знам никой, освен моите предани. Всички светци са в сърцето Ми. И знам, че и Аз съм в сърцата им. Те не знаят никой друг освен Мен и Аз също нехая за нищо, освен за тях.” Кришна е за преданите и преданите са за Кришна. „Това са същината и енергията, наслаждаващият се и носещият наслаждение, позитивното и негативното, този, на когото се служи и този, който служи – и двете страни се съчетават, за да създадат целостта, субекта и обекта. Никой субект не може да съществува без обект. Субект означава мислещият мислител. А трябва да има и нещо, за което да мисли; инак субектът не може да съществува. Трябва да има мислител и след това разпознаване на даден обект.”

И така, без обект, субектът не може да съществува. Вие как се усещате – като субекти? Ако чувстваме своето субективно съществуване, необходимо е да намерим обекта на своя живот. Защото без това просто се носим в пространството. Без смисъл. Затова всичко се основава на взаимовръзка; каквото горе, такова и долу. Както Кришна търси взаимоотношения, за да обменя настроенията, чувствата и милостта, които иска да изрази, така и ние в тази отразена реалност, също трябва да намерим вярната цел на живота си. Най-добре е ако съумеете да откриете най-финия и най-висш идеал; и сетне можете да живеете за него.

(следва продължение)

[1] Шрила Шридхара махарадж, „Стогодишна антология“

[2] „Шримад Бхагаватам“ 9.4.63

(от лекция на Свами Тиртха, 03.10.2017 сутрин, София) 

(продължава от предишния понеделник)

Обикновено ние с какво живеем? Имаме своите съпрузи и съпруги, и няма по-висш авторитет – освен самите нас – в нашите семейни взаимоотношения. Защото всеки си мисли: „Аз съм по-висшият авторитет в тази система.“ Но тогава какво да правим? Има много добър начин за справяне с конфликти във всяка връзка, дори да нямате авторитет, който да хармонизира стълкновението. Мудра – знаете ли какво означава мудра?

Някой: Мога да обясня от гледна точка на йога. Тъй като нашето физическо тяло е електрическо, мудрите в йога са като включване и изключване на електричеството, и ние можем да контролираме различните центрове и енергии в нашето тяло – това са нашите ключове. Има и три големи ключа, които се наричат бандхи. Така чрез мудрите и бандхите можем да владеем тези големи сили.

Свами Тиртха: Много сте права. Оригиналното значение на мудра е „печат“. Защото тя, както казахте, заключва, сякаш запечатва, затваря кръговете и енергийните пътища. Също така мудра се използва в изкуствата, например в танца, където освен йогийското значение, мудрите изразяват дадени чувства, даден смисъл, дадени жестове; дадени личности също могат да бъдат изобразени чрез мудри.

А съществува и мудра, така да се каже, за хармонизиране на семейни конфликти. Има такава мудра! Да ви я покажа ли? Искате ли да бъдете въведени в тайните на хармонията в семейния живот? Уловете другия за ръцете, като с това сякаш казвате: „Дори и да се караме, ние сме едно“. Това е хармонизиращата мудра на щастливите конфликти. „Сега можеш да ми кажеш каквото имаш да казваш, обаче ние си принадлежим.” Така че мудра означава ключалка: ние си принадлежим. Независимо от спорове, харесване, не-харесване – ние си принадлежим. Това внася по-висшия принцип, който ще хармонизира конфликта – дори и когато няма личност, която да го направи – защото сме призовали идеята, в името на която сме се събрали. Съгласили сме се, че ще споделяме целия този живот заедно. Това йога ли е – понеже йога означава връзка и самоконтрол?  Разбира се! И изкуство ли е – артистичен израз на смирение, красота и любов? Да!

Баладев: Въпросът ми е дали трябва да прилагаме тази мудра преди или след конфликта?

Свами Тиртха: Преди, едновременно, след… Трудно е да се каже, защото в живота толкова рядко имаме конфликти.

Баладев: В твоя живот може би, Гурудев…

Свами Тиртха: Обаче независимо дали я прилагате преди или след, тя ще работи. Ще прекрати пороя от глупости и ще отвори един друг канал.

Но ние толкова много се нуждаем от тази хармонизираща сила! Защо да си пилеем времето в конфликти? Междувременно можем да бъдем щастливи! Вижте, животът е…

Баладев: Прекрасен.

Свами Тиртха: Да! И това, което толкова много ми харесва е, и най-възвишената теория и мистичното тълкувание на йога могат действително да се приложат в ежедневието. Това е добре. Разбира се, то е нещо съвсем простичко, съвсем човешко.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 03.10.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Често усещаме антагонизъм или противопоставяне в живота си; понякога това е благоприятно, друг път изглежда неблагоприятно. И понякога се опитваме да отстраним тази дисхармония. А тук е казано: „За да се приключи с противопоставянето е нужна по-голяма хармония. И в по-висшия тип хармония, противопоставянето дори усилва красотата на тази хармония и я подпомага.”[1]

Ако например две деца се скарат, майка им може да въдвори хармония, защото тя има по-висш тип знание, влияние и т.н. Така че веднага щом се намеси по-висш авторитет, той може да внесе по-добро решение. Ако, да речем, двама духовни люде се карат, тогава някой по-висш авторитет може да създаде хармония помежду им. Когато висшите сили в творението са в кавга, Върховният Бог може да внесе необходимата хармония. Да цитираме историята от Пураните: когато демоните и полубоговете се бият, идва някоя инкарнация или аватар и въдворява ред, нали?

Вие имате ли своите вътрешни полубогове? Надяваме се, че имаме водачи и доброжелатели отвътре. А имате ли вътрешни демони? О, познаваме ги. Да, да! Сблъскват ли се едните и другите понякога?

Отговор: През цялото време.

Свами Тиртха: Да, можем да кажем: по-слабото ми его се боричка с по-лошото ми его. Но е по-добре по-добрата ни страна да се стреми да се хармонизира с по-слабата ни страна. Така че наистина, има борба. Вътрешните демони – това са вашите слабости, вашите страхове, вашите грешки и подобни модели; а вътрешните полубогове – това е по-добрата ви страна, която знае кое е правилно, обаче по-слабата ви страна е неспособна да го изпълни. И така, щом тази борба тече вътре във вас, кой може да внесе по-висшата хармония? Божественото присъствие може да внесе хармония между тези противостоящи си страни. И както говорихме онзи ден, човешките същества са подслон, жилище на Всевишния; така че имаме всички шансове да можем да постигнем този по-висш тип хармония, ако призовем и съзнателно работим за това божествено присъствие вътре в нас.

„Когато хармонията е постигната се оказва, че тя е необходима, за да има красота. Кришна олицетворява красотата и неговата способност да хармонизира е ненадмината. Няма нещо, което Той да не може да хармонизира; всички врагове стават приятели в тази хармония. По толкова много начини всичко трябва да бъде съвместено. Бог е центърът на най-висшата хармония; Той е сладостта, Той е нашият господар и божествената любов на всички ни.”

И така, очевидно е – по-висшият авторитет може да внесе хармония дори и между противостоящи си страни. Има техники за това. Бхактисиддханта Сарасвати Тхакур, като много могъща личност, също си имал техника как да се справя с конфликтите. Всеки път, когато неговите бхакти имали някакъв конфликт, някакъв сблъсък помежду си, той винаги повиквал и двете страни. Защото ако дойдат по отделно, те идват с оплакванията си: „Другият е такъв и онакъв…” Затова той викал и двете страни и им давал наставление. Само си представете да сте в конфликт с някого и да трябва да търпите присъствието му пред висшестоящ. Много тежко чувство! Тогава Бхактисиддханта им казвал: „А сега, моля те, почни да хвалиш своя брат! Изброй добрите му качества.” И може да си речете: „О, Гурумахарадж е пристрастен към другия.“ Но тогава той давал същата заръка и на него: „Ти също, моля те, слави своя брат!” Добър начин за справяне с конфликти ли е?

(следва продължение)

[1] От „Стогодишна антология“ на Шрила Шридхара Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 03.10.2017 сутрин, София)

Хармонията е необходимост на красотата. „Точно както змията се движи с извивки, по подобен начин се развива и любовта.” Това е цитат от „Шри Чайтаня Чаритамрита“[1]: ахер ива гатих премнах свабхава-кутила бхавет. Кутила означава това извиващо се движение. А какво е името на най-известния политолог в древна Индия? Чанакя, правилно. Но как е другото му име? Каутиля. Това означава, че политиците също действат така. Политиката е неясно нещо.

Хари Лила: Още от древни времена.

Свами Тиртха: Ала любовта също действа така. Още от древни времена. И защо? „По природа любовта не е праволинейна, защото трябва да побере всичко в себе си. Всичко възможно в съществуването се вмества в любовта. Любов означава жертва до такава висша степен, че да може да обеме всичко.”[2]

Съгласни ли сте? Нека ви дам пример. Веднъж един бхакта срещнал една жена; синът на тази жена бил убиец. Разговаряли, без да засягат тази тема, разбира се. Но след известно време жената казала: „Аз въпреки всичко обичам сина си.” Макар да бил убиец.

Разбира се, това са много крайни примери, но мисля, че много подкрепят мнението на Шрила Шридхара Махарадж, че любовта трябва да е толкова всеобхватна, че на практика да приютява всичко в себе си. Понякога дори и любимият да ни ухапе, ние се наслаждаваме на това. Всичко е въпрос на връзка. Тогава толкова много неща могат да носят наслада. Или поне отклик: „Той ми обръща внимание“.

Но ние сме говорили преди, че според нашето разбиране любовта не е чувство, а визия; затова не бива толкова да се впечатляваме от понякога странните чувства и случки в човешките взаимоотношения. Защото повече или по-малко те в основата си са контролирани от илюзията. По-добре да възприемаме любовта, обичта като отношение, като парадигма, като светоглед.

И така, „Любов означава жертва до такава висша степен, че да може да обеме всичко. Действията на любовта най-общо са индиректни. Заради удовлетворението на Кришна е измислено така от божествената енергия йога-мая, за да не може никаква застоялост или стерилност да се промъкнат в забавленията.”

Знаете, смущенията са признак на живот. Ако всичко работи гладко е скучно. И разбира се, чували сме, че тези, които Бог обича, им изпраща притеснения и изпитания. Веднъж споменах това на лекция и една жена от задния ред каза: „Значи аз може би съм на много погрешен път. От много години не съм имала никакви проблеми в живота.” Не съм сигурен, че това е показател, че сте на грешен път. Може да се радвате на някакви много специални благословии. Или пък да жънете плодовете на добрата си карма.

Така че има различни фактори, които мотивират всички тези неща. При все това, често усещаме този антагонизъм или противопоставяне в живота си; понякога това е благоприятно, друг път изглежда неблагоприятно.

(следва продължение)

[1] ЧЧ, Мадхя 14.163

[2] От „Стогодишна антология“ на Шрила Шридхара Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Ведавид: В началото чухме, че „вярност е да се придържаме към каузата, заради която сме дошли”. Обаче после чухме и, че много хора дори не знаят защо идват, просто им харесва.
Свами Тиртха: Да! Привлича ни красотата, не е ли така? Но ако след това първоначално привличане приложим манталитета на ученика, шишя-абхиман – ако дадем да бъдем напътствани и преминем през систематично обучение – тогава може би ще разберем нещо. Ние идваме от забравата. Най-напред трябва да стигнем до знанието и разбирането. А пък след това можем да продължим към следващото ново ниво на забрава. Само че без да си учил преди това, какво ще забравиш? Нужна ни е някаква информация, която да можем да забравим. Защото какъв е идеалът на рупануга-сампрадая?
Ведавид: Гяна-шуня-бхакти[1].
Свами Тиртха: Добре; но в най-общ смисъл – гопи-бхава[2] . Гопите сами признават: „Ние не сме философи. Не сме образовани градски дами. Ние сме простодушни селски девойчета. Така че не се опитвай да ни замазваш очите с разни теоретични постановки: „Медитирайте върху Мен”! Това не е за нас. На нас не ни стига да медитираме над Теб; ние искаме самия Теб!” Та, щом такава е нашата амбиция, тогава нека забравим всичко друго.
Но разбира се, трябва да знаем какво да забравим и какво не. Кришна казва: „От Мен идват знанието, забравата и паметта.”[3]  Първо можем да добием духовно познание, за да забравим материалното оплитане. Така дори още в началото двете са много полезни – и божественото духовно знание, и божествената забрава. След това паметта: да помним какво сме научили, какво сме преживели. Може би можем да навлезем в дълбочината на всяко духовно преживяване, което сме насъбрали дотогава. Обаче след това пак трябва да приложим същия принцип – да забравим. Забравата на по-висшето ниво отново е много необходима. Защото трябва да забравим за аишваря – величието на Бога – за да общуваме с Него съкровено, сърце към сърце. Това включва тази духовна, божествена забрава. Както и самият Кришна е готов да забрави за божествената си позиция. Затова забравата на по-висшето ниво е много нужна.
Но когато тръгваме от това притеснено, обезпокоено състояние на ума, от тази джунгла от идеи и заблуди, разбира се, че трябва да се образоваме и да научим нещо. Така че знанието би могло да е важно в началото. Но в крайна сметка привличането е важното, не знанието.
Въпрос на Йогешвара: Кое е това, което може да Ви привлече, да Ви заплени?
Свами Тиртха: Мен ли? Посветеността. Да. Преди харесвах и знанието. Но то все пак върви с известен престиж, по мое виждане. Също истината; това е нещо, за което считам, че си заслужава да се бори човек – истината, божествената истина. Но понеже попита кое ме пленява – това е посветеността. Защото тя е онова, което искам да науча. И виждам много добри примери сред вас. Усещането ми е, че вие служите на вашите духовни учители много по-добре, отколкото аз можах да служа на моя. Затова се старая да следвам вашия пример. Това е моето слабо място – посветеността.
И накрая, позволете ми да споделя нещо, което научих наскоро от един предан. Имаше дискусия: по кой признак може да се разпознае тази определена група бхакти? Какъв е основният ни симптом. Тогава някой каза: „Качеството и вкусът на служенето – ето кое ни обединява.” Това е нещо много фино; моля ви, стремете се да го добиете. Качеството на служенето ще ни обедини. Това е знакът, който трябва да носим на челата си.

1. Преданост, непримесена със знание
2. Настроението на гопите
3. „Бхагавад Гита“ 15.15

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Кришна Прия: Когато разказвахте историята за водата, млякото и тилака, споменахте, че гуру се е разгневил. Искам да попитам кога гуру се гневи? Защото понякога ученикът може да допусне много груби грешки и да очаква, че гуру ще се ядоса, но той не се ядосва. Така че, кога той се гневи?

Свами Тиртха: Хм, пробвайте!

Най-общо казано, докато духовният ни учител крещи по нас, имаме известна надежда. Но когато започне да казва: „Много добре, много добре…” тогава вече не е останала кой знае каква надежда. Гурудев беше доста добър в това отношение. Един от моите скъпи духовни братя винаги разказваше случката, когато Гурудев му е крещял. И знаете ли, когато той ни наставляваше по такъв начин, беше доста опустошително чувство. Но този мой духовен брат казваше, че в такъв момент винаги е гледал Гурудев в очите. И макар устата му да е гълчала, очите му са се усмихвали. Аз не съм виждал усмивката.

Но учителите също имат свой темперамент, свой индивидуален характер. Един мой много скъп приятел казваше: „Моят Гурудев го наричаха „Чили Махарадж“!” Чили, лют – защото те жилва като люта чушка. А Махарадж означава „сладък като ладду“. Но Чили Махарадж беше известен с това, че много бързо се разгневява.

Той беше много специална личност. Веднъж го наблюдавах, докато приемаше приношенията за своята Вясапуджа. Много ученици се бяха събрали от различни държави; имаше двеста празнуващи бхакти. Много ентусиазиран киртан: танцуване, скачане, мриданги… Киртанът беше толкова екстатичен, че дори полицията дойде да се присъедини. А Чили Махарадж стоеше с безизразно лице – никаква реакция, нищо. Тогава стожерите, великите проповедници, саннясите и най-първите сред учениците започнаха да поднасят своите почитания; той даже не вдигна поглед. Аз наблюдавах от ъгъла. Най-накрая дойде една млада матаджи – приближавайки разтреперана духовния си учител. Без да повдига очи, тя гледаше само в лотосовите му нозе. Но този Чили Махарадж я гледаше с преливащи от обич очи и с огромна усмивка на лицето.

Кое всъщност приема той? Твоето голямо име; или смиреното приношение? Това беше истинска лекция върху „Бхагаватам“. Не с думи и обяснения, а на дело. Как можеш да уловиш вниманието на истинския предан? Не чрез постигане на престижна позиция. Но поднесеното със смирение определено ще привлече вниманието му. Беше толкова очевидно.

Ако се опитаме да оскърбим някой чист предан, ще ни е много трудно. Защото той не се оскърбява. Така че наистина трябва доста да се постараете, та да засегнете такъв човек. Но ако пред някой чист предан обидите друг чист предан, отново ще ви е доста трудно, защото тогава несъмнено ще ви порицае. Разбирате ли?

Такъв трябва да е и нашият принцип. Ако някой ви обиди, не му обръщайте внимание, приемете го като изплащане на своята карма. Но ако някой компрометира ученията, или школата, или оскърбява преданите – това не е ползотворно, така че опитайте се да защитите ситуацията.

 (следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Едно нещо е сигурно – отвъд всички формалности и цялата сложна философия, ние имаме връзка с Всевишния. Било в рамките на дадено общество или извън общество; било с благословиите на някой наставник или при липсата на такива благословии – трябва да развием този копнеж за божествената прегръдка. Да бъдем свързани и малко по малко интегрирани в божествената реалност. Ако имаме такава основополагаща посветеност, тогава всичко, което ни е необходимо, за да осъществим целта си, ще ни бъде осигурено. Трябва непоколебимо да сме убедени в това. Защото Бог е добър.

Веднъж срещнах един човек и просто споменах това: „Бог е добър.” А той каза: „Ех, де да можеш да ми го докажеш!” Беше адвокат. Отвърнах: „Много ще ти е трудно. Щом е нужно да ти се доказва, изгубен си. Та как може да се докаже това!? Ако не е очевидно за теб, нима някой може да ти го докаже? ”

Но тъй или инак, щом Бог е добър, бихме искали да видим как всеки отива при Него и също става добър. Както онзи ден започнахме да обсъждаме как всички души по някакъв начин идват от божествения източник. И въпреки че знаем, че има два типа хора: едните са преданите, а другите…? Не са демоните, а бъдещите предани, нали така. В крайна сметка всеки е ваишнава. Защото какво означава ваишнава? Ваишнава е родителен падеж от Вишну. Така че ваишнава означава „на Вишну“. И понеже всички души са на Вишну, на Бога на живота, поддръжника на света, най-висшия извор, значи всеки по своята природа, онтологично е ваишнава. Вие не сте християни, не сте мюсюлмани, не сте хиндуисти, не сте будисти, не сте българи, нито сте атеисти – вие сте ваишнави. Не сте полубогове, не сте демони – вие сте ваишнави. Някои разбират тази истина, други ще я разберат по-нататък.

Мисля, че схващате какво имам предвид? Затова единственото, което трябва да свършим в този живот, е да осъзнаем тази истина, тази изначална принадлежност. Това се нарича самбандха-гяна – „ние принадлежим на Всевишния“. Това е първата, по-малката мистерия. Втората, по-голямата мистерия е пътят, който трябва да изминем, нещата, които имаме да направим – абхидея. А третата, най-голямата мистерия е прайоджана – перспективата ни, идеалът ни, нашата цел. Тук се разкриват подробностите за първия принцип. „Защото „ние принадлежим на Бога“ е общо разбиране; обаче как се случва, в какви взаимоотношения можем да встъпим, каква е природата на тази връзка – това е прайоджана.

По този начин трябва да напредваме, да развиваме своето съзнание. Трябва да имаме тази решимост, нарича се санкалпа: „Щом аз Ти принадлежа, ще направя всичко, което е необходимо, за да постигна тази цел.“ И колкото по-нататък преминаваме от встъпителното разбиране, толкова по-ясна ще става картината.

Истински верният ученик е рядкост. Нека се опитаме да станем такива. Да бъдем верни не само на формата на своя учител, но и на духа на ученията му.

Казано е: Славен е слугата, който никога не изоставя стопанина си и славен е стопанинът, който никога не изоставя своя слуга.”[1] Тъй като имате „Чайтаня Чаритамрита“ преведена на български, моля ви, погледнете този цитат. Много е красив контекстът, в който се разкрива това учение: как някои бхакти били поканени от самия Махапрабху за дадена медитация. И тъй като не могли да обърнат сърцето си така, че да правят точно тази медитация, те били обезсърчени. И когато разкрили сърцето си: „Всячески се стараех да последвам Твоя съвет, но не можах да изоставя привързаността си към моя Бог, Рама” тогава Махапрабху казал: „Славен е ученикът, който никога не изоставя своя господар и славен е господарят, който никога не изоставя своя ученик.”

И така верността, лоялността е това дълбоко единство в духа на обожанието. Всемогъщият Бог и отдаденият предан са непобедима двойка.

(следва продължение)

[1] „Чайтаня Чаритамрита“, Антя, 4.46