Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Да разбираме правилно съветите и изказа на нашите наставници според мен е много благотворно. И не само езика им трябва да разбираме, но също и мислите. Ако сме настроени хармонично в делата и думите си спрямо своите учители, рано или късно ще се хармонизираме и в настроението, и в манталитета, и в мислите си. Все отнякъде трябва да започнем тази работа по настройката; то е именно работа, която имаме да свършим. Вие може да си имате някакви лични предпочитания, но ако предпочитанията на учителя ви са различни, ще трябва да се научите да готвите по неговия вкус. И колкото повече го правите, рано или късно и собственият ви вкус ще се промени. И макар да не харесвате това, което той очаква от вас да готвите, ще започнете да го харесвате.

Например, нашият Гурудев много обичаше боб чорба. Някои от учениците му вероятно не бяха такива фанатици на тема боб чорба, но тъй или иначе, понеже той очакваше бобена чорба на практика всеки ден, трябваше да се постараем да удовлетворим желанието му. И понякога идваш, носейки бобената чорба за деня, а той пита: „Хм, как точно я сготви?” И ти започваш да обясняваш: пък така, пък онака… А той казва: „Не. Прави се еди как си.”

Виждате, това хармонизиране започва отнякъде. Можем да речем: „Това бхакти да не е някаква кухненска религия? Защо ни разказваш за боб чорба? Имаме нужда да слушаме за съвършенството, не за някаква си боб чорба!” Но се започва отнякъде – за да ни настрои. Служенето не е според нашето желание, а според желанието на другата страна. Да ни научи по такъв начин: „не както на теб ти се нрави, а както на мен ми се нрави”. И трябва да ви кажа, че някои от неговите ученици се научиха да готвят най-добрата боб чорба във вселената.

Ако има чисто настроение на служене, тогава въпросът не е просто в съставките, а в нещо друго. Точно както в онзи случай с Махапрабху; веднъж Той опитал махапрасадам, някакъв специален сладкиш: захар, чер пипер и не знам още какво друго – и казал: „О, какъв вкус! Знаем всички съставки, но тук има нещо повече. Навярно са го докоснали устните на Кришна! Ето откъде идва този по-висш вкус.”

Храната определено пренася енергия. Тя в края на краищата е обмен на любов. Така че несъмнено можете да я наситите с висши духовни енергии. И ако сте настроени в хармония с трапезния вкус на своя учител, може би ще влезете в хармония и с неговия вкус в раса. Защото все отнякъде трябва да започнете. И ако не сте на нивото на раса, започнете от бобената чорба. Всичко ще дойде с времето си. Малко по малко ще развиете това настроение.

Срещал съм един много прекрасен възрастен бхакта. Той никога в живота си не беше ял карфиол. Понеже казваше: „Моят Гурумахарадж не обичаше карфиол, затова и аз не го ям.” Виждате ли: „Ще харесвам това, което той харесва”. Мисля, че това е много красив принцип.

Но какво да правим тогава, ако духовният ни учител, да речем, не обича шоколад? О, тези садху са толкова трудни хора! Това не е шега, а нещо много сериозно. Тук в този земен живот трябва да споделяме живота си заедно и да се научим да служим правилно чрез такива мънички незначителни стъпки. И накрая ако учителят ни ни позове към съвършенството, трябва да сме способни да му кажем „да”.

Въпрос: Коя е любимата Ви гозба?

Свами Тиртха: Боб чорба. Обаче харесвам и ньоки. Това беше въпрос с уловка.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Знаете известната история, когато бащата казал на сина си: „Добре, скъпо мое момче, сега вече достатъчно умен, иди при този Гуруджи и изучи „Шримад Бхагаватам” от него.” Момчето отишло и след една година се върнало при бащата. Бащата попитал: „Изучи ли „Шримад Бхагаватам”?”, „Да, изучих го целия и вече знам всичко за „Шримад Бхагаватам”.” Тогава бащата рекъл: „Нищичко не се разбрал, връщай се при учителя си!” И така, започнал вторият срок на обучението. Изтекла още една година и момчето се върнало; бащата попитал: „Скъпи сине, изучи ли го както подобава?” „Да, татко. Миналата година не беше както трябва, но тази година вече съм научил всичко за „Шримад Бхагаватам”.” Бащата казал: „Да се връщаш там пак!” След третата година момчето отново си дошло и бащата отново попитал: „Сега вече, скъпи ми синко, изучи ли, проумя ли „Шримад Бхагаватам”?” „Скъпи татко, първата година си мислех, че знам всичко. Втората година си мислех, че първата не съм знаел, но вече съм проумял. Сега, след три години обучение, осъзнах, че не разбирам нищо.” Тогава бащата бил много доволен, прегърнал сина си и казал: „Браво, скъпи сине! Сега вече наистина си квалифициран да се върнеш при учителя си.”

Така че трябва да дешифрираме езика на учителите. Много пъти съм ви разказвал тази класическа история от древни времена, когато учителят поискал: „Донеси ми чаша вода”. Тогава ученикът взел да разсъждава: „Вода? Такава обикновена течност. А моят духовен учител не е обикновен човек! Обикновена течност за такъв уникален човек – не! На най-прекрасния човек подобава да поднеса най-прекрасната течност. Млякото е най-добрата течност, затова ще му занеса мляко. Моят Гурудев е толкова смирен, че помоли за вода, но всъщност иска мляко. Аз съм верен ученик, разбирам езика му. Мога да чета мислите му.” Момчето донася млякото и тогава учителят му е много разгневен: „Скъпи синко, не съм поискал мляко, просто искам да си сложа тилак. Вода, донеси ми вода!”

И като чуете тази история си казвате: „Да, в древните времена на Пураните, може би нейде из „Махабхарата” се е случило това.” Но когато го видях със собствените си очи: Гурудев поиска чаша вода, а бхактите му донесоха чаша мляко… и той беше бесен… тогава разбрах, че живеем насред вечността. Така че древните истории се повтарят; или живеем във времената на Пураните.

И знаете, казвал съм ви каква е препоръката на Ведите, когато гуру е гневен. Това е съвет към ученика, спомняте ли си? Стой далеч, толкова далече, че гласът му да не те достига. Виждате, Ведите са като грижовен баща спрямо ученика.

Но защо е важно да разбираме правилно словата на нашия учител? Защото ако той каже: „мадхуря-раса”, а вие разберете „сакхя-бхава” това не е добре. Това е когато учителят ви поиска чаша мляко, а вие му донесете чаша вода.

Вярност означава, че съм напълно посветен. Но при все това да го правим по такъв начин, че да не дразним учителя. Тоест, не става дума да се нанесете да живеете при него в стаята му, защото сте толкова отдадени. Или да показвате други прекалено очевидни признаци на своята пълна посветеност.

Но тази хармония между ученик и учител е едно много дълбоко и основно разбирателство в служенето. Разбираме се, че в този живот ще се стремим да култивираме това духовно служене към божествената любов заедно, че ще сме обединени в духа на служенето. Защото малко по малко това е начинът, по който ще се развие настроението.

Обикновено си мисли, че квалификациите се очакват от учителите, но всъщност истинското качество се очаква от ученика. Затова нашата работа е да усъвършенстваме своето шишя-абхиман, своето отношение, настройка на ученик. Шишя-абхиман означава да влагаме внимание, да се оставяме да бъдем научени. Ако има шишя-абхиман, манталитета на ученик, ще има и гуру-абхиман, нали? Гуру-абхиман означава, че някой е готов да поеме ролята да обучава и да служи на другите по такъв начин – чрез напътствия.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017 вечер, София)

Днес ще продължим да четем от сборника с есета на Шрила Шридхара Махарадж[1]. Много пъти обсъждаме една тема – темата за гуру. Предложението ми е днес да поговорим по друга тема – ученикът.

„Неподправена чистота. Въпрос: Махарадж, какво означава верността за истинския ученик? Шрила Шридхара Махарадж: Верността е преданост към каузата, заради която сме дошли. Това е относителен термин; верността в абсолютен смисъл е неизменното придържане към Кришна съзнание. Може да има и относителна вярност, например когато някой искрено преследва интереса си в даден план. Обаче такава искреност не е пълна. Ние считаме искреността за пълна единствено, когато човек приеме съзнанието за Бога като Кришна. Другите форми на вярност са до една относителни. Никое знание, отделено от Кришна, не е вярно. В Кришна съзнание също не бива да си мислим, че просто заради началния си досег с него сме придобили всичко. Когато достигнем до чистото разбиране, мъглявите концепции ще изчезнат. Има различни степени на реализация в чистото Кришна съзнание, и в степента на неговото пробуждане ставаме все по- и по-верни.”

Мисля, че това е добра тема – верността. Защото това е начинът, по който един ученик може да изрази своята благодарност към учителя си – като му е верен. Разбира се, това има множество различни аспекти. Тук е казано: „Верността е нашето придържане към истината. Истината, която сме осъзнали – тази истина е в Кришна съзнание. Тя не е нещо ограничено, което човек може да хване в дланта си и да го глътне. Тя е безгранична по характер. Съществува градация, съществува простор за напредък в Кришна съзнание. Ще наречем някого верен заради собствения му искрен напредък, а не заради придържането му към формалната концепция. Вясо ветти на ветти ва[2] – и такива силни думи има: „Вяса може да знае, а може и да не знае”. Въпреки че Вяса е архетипът за гуру, той може да знае истината, може и да не я знае. Макар да очакваме от по-висшестоящия да знае истината. Но всички права са запазени. Защото бхакти е безгранична. При все това е възможно да се долови нейната чистота в неподправената ѝ форма и ачариите са ни я дали. Когато някой нов студент е приет в университет, той не може да очаква още в началото да знае всичко. Нужно е систематично, правилно пригодено знание.

Мнозина в нашата група са слушали съветите и словата на Шрила Бхактисиддханта Сарасвати Прабхупада, ала само частично. Веднъж един старши санняси повтори нещо, което Шрила Прабхупад беше казал. Макар то да се отнасяше за точно определено време и място, той искаше да го приложи по универсален начин. Аз възразих: „Махарадж, вярно е, че Шрила Прабхупад е казал това, но то не е всичко. Той обясни и други неща, затова трябва да ги хармонизираме. Не можем да пренебрегнем другата част от съвета му. Трябва да стигнем до съвместяване и систематично разбиране на думите на Шри Гурудев.”

Защо? Защото това е въпрос на живот и смърт – да разбираме правилно. Нужно е малко обучение и способност да се дешифрира езика на учителите. Защото не знам как е било при вас, но когато аз за пръв път посетих ваишнавска лекция, не разбрах нищичко. Беше много пленително и привличащо, обаче…

Веднъж имаше една възрастна двойка, посещаваща програмите и лекциите ни, в които се опитвахме да даваме систематично обучение в продължение на години. И понеже те толкова много внимаваха и винаги присъстваха, накрая се приближих и попитах: „Всичко това говори ли ви нещо? Намирате ли го за полезно?” Тогава те казаха: „Ами, не можем да запомним нищо, но е хубаво. Чувството е хубаво.” Какво да кажа, няма как да възразя, понеже нали всички търсим чувството, а не знанието; така че те всъщност са съвсем прави. „Не го разбирам, но е хубаво.”

(следва продължение)

[1] „Стогодишна антология”

[2] „Чайтаня Чаритамрита”, Мадхя.24.313

 (от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017, сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Свами Тиртха: И така, ако сега можехте да изберете три неща, които да отнесете в следващия си живот, кои биха били тези три неща?

Рага: Първото, което ми дойде на ум беше святото име, джапата. Шастра. И моите чувства – любовта към Бога и към Гурудев.

Прем Гопал: Представям си да имам някаква стълба, по която да се катеря, за да не се удавя в материалния океан – нещо като въже с възли, като мала, да имам духовната връзка с парампара, за която да се хвана, инак ще бъда отнесен кой знае къде. Святото име, малата – от материята към духа. И любовта към Бог.

Свами Тиртха: Добра колекция. Гопал Шакти?

Гопал Шакти: Разбира се Ладду Гопал! Той ще ми даде каквото е нужно.

Свами Тиртха: Умно!

Мира: Надявам се повече души тук на земята да могат да се извисят и да се доближат до Бога. Надявам се всички да можем да се срещнем и да бъдем заедно с Бог.

Свами Тиртха: Много състрадателна визия.

Бхагават Прасад: Едното е стремежът да достигна Бога, а второто – връзката с гуру. И за трето не се сещам.

Свами Тиртха: Две са достатъчни. Не е зле.

Баладев: Гурудев, аз мисля, че и едно е достатъчно. Ако вземем бхактите, всички тези прекрасни неща идват с тях.

Свами Тиртха: Това също е умно решение. Яшодка? Твоето шивашко ателие?

Яшода: Това са повече от десет хиляди неща. Този въпрос ме притеснява от известно време. Откак имам Гоур-Нитай, понякога се боя какво ли ще се случи с тях, когато си отида.

Свами Тиртха: Не се притеснявай.

Яшода: Тази любов и тази връзка, които имаме – това е, което искам да отнеса. И ако трябва да се родя отново, моля се някак да можем да дойдем заедно.

Свами Тиртха: Значи: Гоура, Нитай и сангата. Туласи?

Шяма Туласи: Аз също не мога да си представя да ходя където и да е без Махапрабху. Защото където е Той, там са красотата и любовта. Също джапа-малата, за да мога да си я масажирам всеки ден. И може би бих взела една Туласи Деви, за да поднасям листенца на Махапрабху, в надеждата, че в нейно присъствие бих могла да осъзная по-дълбоко значението на името си.

Свами Тиртха: Много хубаво! Мисля, че твоята колекция е наистина много ценна. И сега Манохари си мисли, че може да се измъкне. Твой ред е.

Манохари: Но аз нямах време да помисля.

Свами Тиртха: Недей да мислиш. Като дойде онзи момент, нямаш време да мислиш. Действай! Няма какво да се мисли.

Манохари: Първото ще е малата, защото не мога да стоя далеч от нея. Второто… не бих казала „моя компютър”, но инструментът ми за служене – какъвто и да е. И трето – тези връзки на обич, които съм отглеждала, не искам да ги изгубя.

Свами Тиртха: Тогава защо ви е да се раждате отново? Това, което искате да отнесете със себе си – вече го имате тук. Защо да отивате другаде? Всичките ви желания вече са сбъднати тук. Каквото и да чувствате, че е съкровище за вас – вече го имате. Разбирате ли? То е тук! Този копнеж по съвършенство и този велик шанс са тук и сега! Опитайте се да разбирате нещата по този начин. Вечността е сега.

Манохари: Гурудев, да не би да искаш да се измъкнеш?

Свами Тиртха: Аз вече съм се измъкнал!

Манохари: Но не е честно. Трябва да споделиш с нас.

Свами Тиртха: Не е честно?!? Тъй или инак би следвало да знаете какво е моето предпочитание.

И така, в случай, че трябва да преминете на някакво следващо място, в някакво следващо време, мисля, че ще сте екипирани. Тези привързаности ще ви помогнат. И не става дума за някакви насъбрани притежания, към които сме се привързали и искаме да ги имаме отново; но мисля, че това е докосването на вечността, докосването до духовността, божественият досег.

Нашата света троица е хари-гуру-ваишнава. Като цяло всички тези различни неща, които споменахте, се въртяха около това. Връзката, обичта, святото име… Садху-санга, нама-китан. Затова моля ви, винаги помнете това: не са чак толкова много нещата, които са ни необходими в живота. Когато трябваше да посрещна смъртта на един предан, разбрах това – не ни е нужно много тук. Но съкровищата трябва да ги ценим докато сме тук, трябва да ги ценим и във вечността.

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017, сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Защото обикновено какво е животът? Живот означава да се опитваш да събираш разни неща, нали? И понякога се давиш в нещата, които си насъбрал. Казват, че в средностатистическото западно домакинство има десет хиляди предмета. Задушаваме се от всичко това. Разбира се, не говорим само за предмети, но и за опита, който сме натрупали. Поредният музей с чудатости. Вие имате ли си собствена колекция?

И тук идва вторият ми въпрос, защото първият беше какво е разбирането ви за живота, колко пъти живеем, или какво представлява времето. А вторият ми въпрос е: ако сега трябваше да изберете три неща, които можете да отнесете в следващото си прераждане – кои ще са тези три неща? Да речем, че утре се налага да преминете; съберете багажа си, обаче в торбата може да вземете само три неща. Само че ако вземете торба остават две неща, защото третото е торбата – така че бъдете умни.

Санатана: Любовта, мъдростта и предаността.

Петър: Първо моята любима; след това чистотата; и позитивния опит, който съм насъбрал в съзнанието си в това тяло.

Свами Тиртха: Имаш предвид духовните съкровища; много добре. Прия? О, ти си голям колекционер!

Кришна Прия: Бих взела Иван, бхактите и Гурудев.

Свами Тиртха: Ами котките ти?

Кришна Прия: Ами, ще ги пожертвам.

Свами Тиртха: Значи искаш от мен да се родя отново. Добре…

Баладев: Моите са близо до тези на Прия. Бих взел Гурудев, бхактите и Махапрабху.

Павитра: Аз изпуснах началото, но отгатвайки въпроса, моето виждане е малко по-различно: аз бих искал да намеря местенце в нечия торба. Знам, че съм доста голям, но ще се опитам да се побера някак.

Свами Тиртха: Това е сладко. Някой друг? Бо, какъв е твоят избор?

Бо: Не мога да измисля друг отговор от това, което вече чухме.

Дамодар: Аз мислех, че трябва да са някакви вещи.

Свами Тиртха: Каквото имаш в колекцията си.

Дамодар: Ем-пе-тройка в твои лекции; ако трябва да е само една книга – „Оста на живота”; и третото – джапа-мала.

Някой: Всеки тъй или инак отнася със себе си опита, който е насъбрал, така че това се случва автоматично – нещата, които ценим, се проявяват и в следващия ни живот. Най-важните неща са тези връзки с бхактите и с всички хора, които обичаме и ценим – тях трябва съзнателно да пренесем в следващия си живот.

Свами Тиртха: Много е важно това, което казваш. Това са нашите истински съкровища! И ако трябва да опаковате багажа си, най-напред ще вземете всичко от дома си. От този живот, имам предвид. Ще се опитате да натъпчете всичко, но торбата е твърде малка и се налага да подбирате: „това не е толкова важно, и това не е толкова важно…” И накрая ще останат едва няколко неща – нашите истински съкровища. Сурятиртх, какви са твоите опции? Фотоапаратът ти? Хималаите? И йога?

Сурятиртх: Бих използвал куфара на хармониума, празна тетрадка и мала. Не мога да свиря на хармониум, но обичам да слушам. Ще намеря с какво да драскам в тетрадката, а малата – мисля, че тя е част от нас.

Манорам: Трите неща, които бих искал да взема: едното е любовта към всички ачарии, духовните учители; разума, който съм насъбрал в този живот; и да намеря на кого трябва да служа в следващия.

Ведавид: Съгласен съм за МР3-плеъра пълен с лекции; джапа-мала; и шоколад – прасадам, разбира се!

Свами Тиртха: Аз бих тръгнал с теб. Значи: теория, практика и прасадам. Много хубаво! Всъщност бог Брахма и Сарасвати Деви, неговата спътница, също имат поне две от тези неща… о, три! В едната си ръка те държат шастра, а в другата – мала; тоест теория и практика. Щом Брахма е най-висшата интелигентност в тази вселена, значи това е основата на тази висша интелигентност – теорията и практиката. А Сарасвати Деви носи в допълнителните си ръце и олицетворението на красотата – музикалния инструмент вѝна. Това ще направи вашата теория и практика красиви. Виждате, тя също има три неща в ръцете си и мисля, че ще ги носи завинаги за благото на живите същества.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 02.10.2017, сутрин, София)

Днес аз ще задавам въпроси. Бива ли? Защото си мислех да имаме сесия с въпроси и отговори, но обикновено когато предложа това, вие нямате въпроси. А има две причини човек да няма въпроси; или знае всичко, или не знае нищо. Обаче понеже искам да ви питам по една много важна тема, затова позволете да ви задавам въпроси. Колко пъти живеем?

Някой: Вярвам, в този живот чувстваме, че той е единственият живот, който имаме.

Кришна Прия: Според мен може да има два отговора. Единият е, че живеем много-много пъти заради прераждането; другият е, че живеем само тук и сега, и ако не се възползваме от този шанс, е безполезно.

Дамодар: Живеем толкова пъти, колкото са ни нужни, за да достигнем безсмъртието.

Яшода: Аз вярвам, че живеем истински когато сме с бхактите. Тоест живи сме толкова пъти, колкото ни спира дъхът.

Баладев: Теоретично разбирам, че всички идваме от Господ и независимо колко пъти живеем, накрая ще се върнем при Него. Но проблемът е, че дори в този живот не живеем през цялото време.

Свами Тиртха: Правилно. Да си жив – това е качество.

Гопал Шакти: Живеем толкова пъти, колкото са ни необходими, за да се върнем в нашия истински дом.

Свами Тиртха: Много хубаво, много хубаво… Аз казвам: живеем само веднъж. Но то е завинаги. И всички тези различни животи са като глави на една и съща история. Това трябва да го разберем много непоколебимо, много дълбоко като убеденост. Не просто като вярване, не просто като нещо, което не знаем, но нещо, което е проникновена реалност за нас.

Това е един начин да се избавим от страховете в живота. Защото ако се чувствате ограничени, че ще изгубите нещо, че времето изтича, че не успявате, че не можете да постигнете, че ще умрете… това е голям проблем. Ние лесно сами се обезсърчаваме с подобен ограничен начин на мислене. Затова в духовния живот трябва да разберем, а освен да разберем и да осъзнаем, че сме вечни души. Че имаме само една концепция за време, и това е вечността. Ако някой ви запита: „Какво представлява времето?” „Ами, не знам… Нещо, което изтича…” Не! „Времето ли? То е вечност.”

Времето е друга сила, друго лице, друга енергия на нашия върховен Бог Кришна. В „Гита” например Той казва: „Аз съм времето, което слага край на всичко.”[1] – това касае като цяло хората, които имат онова ограничено разбиране. Но на друго място Той казва: „Аз съществувам като вечното време”[2] – а този аспект на времето и на Всевишния е за тези, които са в хармония с Него.

Вечността има два полюса, така да се каже. На едната страна на ска̀лата няма начало, а на другата няма край. И така, анади и ананта – без начало и без край – това е вечността. Ако достигнем това ниво на разбиране, на надежда, на молитва и убеденост, тогава половината от проблема на живота е решен.

Разбира се, понякога за нас животът е толкова проблематичен и ужасен, че ако трябва да вярваме във вечния живот, бихме казали: „О, не! Това да продължава вечно? Не!” Но ние не сме родени за това. Не сме родени, за да умрем. Родени сме, за да извървим духовния си път. Не оставяйте този шанс да се изпари.

И така, половината от проблемите на живота като опитност се решават, ако разберете, че времето има само една характеристика и тя е вечността. А другата половина от проблемите ще се реши, ако пречистим начина, по който възприемаме нещата в живота си.

(следва продължение)

[1] „Бхагавад Гита” 11.32

[2] „Бхагавад Гита” 10.33

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

Въпрос: Сутринта казахте, че парите и жените не са толкова важни. Къде е мястото на семейството в този смисъл? Защото тези две неща правят семейството.

Свами Тиртха: Три – броим и Вас, нали? Всяко нещо си има място. Кришна също има семейство. При това не само с една съпруга, а с много. Всеки според възможностите си. Понеже Той притежава цялото богатство на света, може да се грижи и за много жени. Всъщност това се е случило в края на предишната юга; сега времената са се променили. Дори да имате цялото богатство на света е много трудно да поддържате и една жена.

Въпрос: Той как се е справял?

Свами Тиртха: Той е Бог. Това показва, че е отвъд човешкото.

Но сега сериозно по Вашия въпрос: ние не сме против семейството. Нашият процес подкрепя семейния живот като ашрам. Защото ашрамът е място за духовно израстване. И в края на краищата е казано: грихе тхако ване тхако сада хари боле дако[1] – „Независимо дали живееш в гората или у дома – просто възпявай светите имена!”

Обаче този специфичен цитат – да се избягват жените и парите – касае онези, които искат да следват аскетичен начин на живот. Защото обикновено тези изкушения много лесно те спохождат, ако искаш да ги избегнеш. Ако някой брахмачари иска да избягва жени и пари, те лесно ще дойдат. Ако си семеен човек и искаш да имаш пари, ще дойдат много трудно. Материалните неща винаги действат на обратно. Затова не им обръщайте прекалено много внимание, обръщайте внимание на духовната страна.

Но семейството определено е много важно. Защото дори саннясите са родени от майки. Нужни са семейства, за да има аскети. Моето смирено разбиране определено е, че трябва да подкрепяме хората в съответните им задължения. Ако си ученик, брахмачари, трябва да си добър брахмачари. Ако си глава на семейство, трябва да си много отговорен човек. Ако си аскет, санняси, трябва да израснеш до този стандарт. Защото ако всеки изпълнява добре своите задължения, всички ще напредват. Кришна не е резервиран за аскетите. Той е и във вашето сърце. Той е с вас. Независимо от вашия ашрам – дали живеете сам или в семейство – Той е с вас. Това е единственото, което трябва да осъзнаем: аз съм духовна искра, принадлежа на Бога и помежду ни има връзка на обич.

Но и съпругата, и парите са женска енергия. Затова тези, които искат да създадат семейство, трябва да са истински мъже – да са способни да овладеят, да служат и да боравят с тези енергии. Пък понеже Кришна е истински мъж, Той е могъл да се оправи с хиляди съпруги. Могъл е да осигури нужното богатство, за да ги поддържа. Тъй като Той поддържа цялата вселена. Така че мисля, в това отношение трябва да сме много „за” семейството. Защото то е много добро място за практикуване и усъвършенстване на настроението ни за служене.

[1] Ред от песента „Гай гоура мадхур сваре” от Бхактивинод Тхакур

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Хари Бхакти: В „Шримад Бхагаватам” се казва, че да обожаваш Кришна е много благотворно, но да обожаваш чист предан на Кришна е дори още по-ценно. За мен това е нещо ново. Дали е възможно Гурудев да поговори малко повече по темата?

Свами Тиртха: Ако аз те възхвалявам, това би ли ти харесало?

Хари Бхакти: Бих се смутила.

Свами Тиртха: Но чувството е хубаво. Обаче ако възхвалявам дъщеря ти? О, чувството е много по-хубаво. По същия начин, ако прославяме Кришна, Той ще бъде удовлетворен. Леко неловко усещане е, но няма проблем, ще го преглътне. Обаче ако се възхищавате на тези, които Той харесва – това е много удовлетворяващо за Него.

Затова да си ваишнава, още повече да си чист предан, е много специална позиция. Шрила Прабхупада казва, че чистият предан е всемогъщ. Това е почти като богохулство. Много необикновено; как така!? Та нали Господ е всемогъщ. Но ние знаем и, че чрез правилно култивиране всички божествени качества спохождат отдадения предан. Така че мисля, че това е съвсем проста емоционална истина – ако искаш да зарадваш господаря, хвали слугите му.

Теджасвини: Сетих се нещо: преди няколко години Вие казахте, че двама предани, вървящи в една посока, могат да променят света. Ако имат една и съща цел, ако си помагат един на друг по пътя – ще могат.

Свами Тиртха: Да, всъщност днес отново гледах през прозореца. Имам този навик. И що да видя? Този път наистина, идваха двама предани. Видях решителността на лицата им. Видях и копнежа да се включат в бхаджана, който вече течеше в ашрама. Толкова се зарадвах в сърцето си, че исках да изскоча на балкона и да им помахам: „Радхе, Радхе!” или „Харибол” – според както ви харесва. Но те бяха толкова решителни и съсредоточени, че не погледнаха нагоре. Защото бяха толкова фокусирани: „Сега ние отиваме в храма, на вечерната програма”. Та, както ти каза: двама предани, една цел, помагат си един на друг – сега е ваш ред, променете света!

Въпрос на Баладев: Гурудев каза, че целта на духовния живот е да станеш по-добър човек. Кога ще можем да разберем, че сме постигнали успех в това? И какво въобще е успех?

Свами Тиртха: Успех е когато не си мислим, че сме постигнали. Защото ние сме свързани с един никога несвършващ процес. Перспективите му са безмерни! Как би могъл да постигнеш предела на безпределното? Невъзможно е! Именно затова това не е духовна наука или духовно знание – това е духовен живот! Може да стигнеш до предела на знанието, може да насъбереш цялата информация, можеш да преброиш песъчинките на океанския бряг. Но никога не можеш да проумееш Кришна, Той е безграничен. Тогава, щом сме свързани с такъв несвършващ, безкраен, трансцендентален процес, трябва да приложим препоръката на Шрила Шридхара Махарадж: „Ние сме ученици и такива ще си останем.”

Така че не става въпрос за постигане. Въпросът е да се влеем в лоното на тази божествена реалност.

Има един много хубав разговор между един млад бъдещ предан и Шрила Прабхупада в Америка. Те беседвали, беседвали, момчето задавало въпроси, а Прабхупад отговарял. И накрая момчето рекло: „Но Вие сте най-добрият предан, нали?” А Прабхупад отвърнал: „Кой, аз? Не! Ти си най-добрият предан!” Тогава, разбира се момчето казало: „Не, не, това е невъзможно!” Виждате ли, такъв начин на мислене е нужен.

Разбира се, сега говоря за най-висшето постижение – когато не те интересува какво си постигнал. Докато искаш да постигаш – това е добре; но когато вече не искаш нищо да постигаш – мисля, че това е по-добре.

„Защо? Защо да е по-добре? Научили сме, че Бог се превръща в дейност у човека. Трябва да сме активни, трябва да търсим, трябва да постигаме нещо! Защо казвате, че бездействието е по-добро от дейността? Че да нямаш желания е по-висше от духовните желания?”

В това отношение „Чайтаня Чаритамрита” има какво да каже. Там се описват съкровените чувства на гопите. Вихрушката на предаността ги връхлита. В отсъствието на Кришна техните умове и сърца пресъхват като сухи есенни листа. А какво се случва със сухите листа, когато вихрушката дойде? Тя просто ги помита. Казва се, че техните пресъхнали сърца са пометени от вихрушката и завинаги захвърлени в лотосовите нозе на Кришна. Ето това е постижение! Ако вихрушката на чистата преданост грабне пресъхналото ни сърце и завинаги го захвърли в лотосовите нозе на Кришна. Мисля, че това не зависи от нашата амбиция.

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Да се опитаме ли да обрисуваме промяната в начина на мислене от материално към духовно с две истории? Първата история, касаеща материалния начин на мислене, е за агнето и вълка. Агнето отива на реката да пие вода. Не щеш ли, вълкът също идва на реката да пие вода. Критичен момент. Но агънцето е толкова малко и невинно, че не осъзнава опасността. А вълкът решава да го изяде – разбира се, какво друго. По някакъв начин да го обвини в нещо и да го погуби. Да намери каква да е причина и да действа. Вълкът си мисли: „Тъй или инак, трябва да погълна това агне.” И той казва: „Ей! Не виждаш ли, че аз пия тук? Защо ми размътваш водата? Ще те утрепя!” Агънцето казва: „О, господине! Вие пиете вода по-нагоре, а аз по-надолу по потока. Как бих могло да Ви размътя водата?” „А защо ме обиждаше с лоши имена преди една година?” „Ама, господине! Та аз съм само на три месеца. Как е възможно да съм ви обиждало преди цяла година?” „Тогава трябва да е била майка ти. Тъй или инак ще те погубя.”

Това е историята за вълка и агнето, и как се случват всички тези изсмукани от пръстите неща. Тя описва как омразата, лошите думи и изфабрикуваните истории се пораждат от непоносимостта и завистта. Мисля, можем да се съгласим, че това е материалният начин на мислене – ако искате да намерите грешки, ще ги намерите. Както Шрила Прабхупада многократно казва, можете да критикувате дори сияйната пълна луна, че има петна. Да прочетем ли историята и за другия начин на мислене?

„Отдаденост, служене и посветеност – това е ключът за боравене с безкрайното. И без знание и много сили човек може да постигне осъществяване. Не е нужно да имаш енергията да преместваш планини. Дори да сме изчели всички свещени книги на света и да сме си напълнили корема с тях, това няма да доведе до нищо добро. Типичен пример е даден в „Махабхарата”. Кришна предсказал, че когато Раджасуя-ягя на Юдхищхира Махарадж бъде приключена, една специална камбана там ще зазвъни от само себе си. По този начин всеки щял да разбере, че ягята е завършена. Жертвоприношението било направено и всичко приключило, обаче камбаната не зазвъняла.

Бхима попитал Кришна: „Ти каза, че камбаната ще зазвъни от само себе си. Сега всичко е изпълнено, но тя не звъни. Защо?” „Кришна отвърнал: „Не. Едно нещо все още не е направено.” „Кое е то?” „Ваишнава-сева, не е служено на ваишнавите.” Бхима се изненадал: „Какво говориш? Толкова много муни, риши, Нарада, Вясадева, че дори и самият Ти до един бяхте удовлетворени и добре нахранени, а Ти въпреки това казваш, че не е била направена ваишнава-сева?” „Да.” „Е, къде е този ваишнава?”

Тогава Кришна посочил: „Идете в покрайнините на града, там ще намерите един точно определен ваишнава от низша каста. Той не ходи никъде, удовлетворен е просто да повтаря святото име на Бога и да води живот, пълен с преданост, нехаейки за света.”

Чувайки това, Пандавите отишли с колесница да доведат този човек. Намерили го, обикновен бедняк от низша класа – бил нирупадхи-ваишнава,  който не очаква нищо – и отишли при него. Той бил смаян: „Какво е това? Толкова много големци са надошли в колибата ми. Какво става?” Бил обзет от паника.

Тогава те го помолили с допрени длани: „Дошли сме да те отведем да приемеш малко храна на мястото на ягята.” Що да стори? Нямало как да избегне заповедта им. Драупади трябвало да сготви и направила най-различни вкусни ястия. Тя си мислела: „Как така не е била извършена ваишнава-сева. Толкова много риши, муни и дори Бог Кришна, бяха нахранени, ала не е била осъществена ваишнава-сева!” И така, с цялото си умение тя сготвила разнообразни видове храна и човекът бил нахранен. Обаче камбаната не зазвъняла.

Бхима попитал: „Сега пък какво има? Той приключи с яденето, но камбаната не звъни.” Кришна казал: „Явно е имало някакво оскърбление срещу тази ваишнава-сева, и затова камбаната не звъни. Какво ще кажете вие? Някой от вас таи ли някакви съмнения или лоши мисли за този човек?”

Тогава Пандавите се питали един друг дали някой от тях си е помислил нещо лошо за него. Най-сетне Драупади признала: „Мина ми мисълта, че този човек е толкова простоват и невзрачен, че макар да бях приготвила такива хубави кърита с най-голямо внимание и умение, той смеси всички ястия и изяде този буламач. Той не знае как да се храни правилно, понеже идва от толкова ниска класа – това е, което ми мина през ума.”

Тогава Кришна обяснил: „Имало е презрение към ваишнава, затова камбаната не звъни. Нямате друг избор, освен да идете отново при него, да го доведете отново и отново да го нахраните.” И така, Пандавите отишли и го довели отново. Този път всички те го обслужвали с голяма почит, докато приемал прасадам, а камбаната звъняла на всяка негова хапка.

Този пример ни е разкрит. Онези, които са нишкинчана, не желаят нищо – нито име, нито слава, нито нещо подобно. Те по естествен начин са удовлетворени с каквото ги споходи и са изцяло посветени на Бога. Такава преданост може да се намери къде ли не, без никаква проява на величие. Никакви светски достойнства не са необходими; просто богато сърце – нито знание, нито образование, нито благородството на висшето потекло, ни власт, ни величие. Кришна съзнание е толкова пълно, толкова достатъчно, толкова абсолютно, че дори частичка от него съдържа всичко. Всички достойнства, цялото знание, всичко е там: такава е неговата природа. Служене, себепосветеност, шаранагати, отдаденост – това е нужно, а не доблест или ученост.”[1]

Мисля, че това обяснява всичко. Това е начинът да постигнем духовните си цели. Вместо вълчо съзнание, нека развием съзнание на слуга на ваишнавите. Стремете се да добиете такава идентичност.

(следва продължение)

[1] От „Стогодишна Антология”, Шрила Шридхара Махарадж

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Ако въпросът е: как да постигнем духовните си цели – най-напред определете целите си, изучете процеса и го приложете на практика. Резултатите не зависят от вас. Защото Кришна много подбира. Представете си, вървите двамата с още един предан и наближавате Голока Вриндавана. Ненадейно на сцената се появява Говинда. Казва: „Колко хубаво, че дойде!” отваря ръце за прегръдки, хуква към вас… и прегръща другия. Лош късмет. Тогава възроптавате: „Но, Говинда! Той все спеше прекалено много! Никога не научи дори един стих от Гита! Пък аз знам два! Аз съм по-квалифициран! Защо него?! Защо не мен…!?”

Какво да се прави? Нима да се разочароваме за вечността? Не, трябва да научим тайната. Да се опитаме ли да надникнем в тази тайна?

Тайната е да развием гопи-бхава[1]. Понякога може да си мислим: „Гопи-бхава е нещо толкова възвишено, толкова сложно и толкова далечно от мен. Това е свещена тема от областта на раса, как бих могъл да навляза в нея?!” Което малко или много е вярно. Тя е толкова свещена, че – както Шридхара Махарадж казва – „Глупците нахлуват там, дето ангелите не смеят да пристъпят.”

Но какво означава гопи-бхава тук, в този контекст? От „Чайтаня Чаритамрита” научаваме, че гопите са хиляди и милиони пъти по-щастливи, ако могат да помогнат на другите да влязат в контакт с Кришна, отколкото ако самите те се срещнат с Него. И така, представете си как вървите със своя брат или сестра, и те са тези които получават прегръдката.

Гита Говинда: Гопи-бхава.

Свами Тиртха: Правилно. Иначе ще сме вечно разочаровани. По-добре да се радваме на постиженията на другите. Не е ли това великодушно? Не е ли джентълменско култивиране на духовен живот – не себично, не центрирано в себе си? И можете да прославите Бога: „Въпреки че аз знам два стиха, а той не знае нито един, все пак той е в прегръдките ти!”

Така че кое ни прави квалифицирани да се наслаждаваме на прегръдката? Не нашите постижения, а Неговият избор. На правачанена лабхйо на бахуна шрутена[2] – не чрез много проповеди и преподаване, не чрез много изучаване, лабхяте – „ще постигнем”; а единствено по Негов избор. Това означава, че трябва да сме готови да не бъдем ние избраните. Защо нашите учители винаги се стремят да ни подготвят да сме несебични? Милиони пъти сме чували: „безкористно служене, без да очакваме нищо в замяна” – защо? Защото това е шанс да развием такова съзнание за единство – че твоят успех е и мой успех. И аз съм щастлив да служа на твоя успех. Защото аз също съм част от теб, от твоите постижения. Това означава също и, че моят успех е и твой успех. Означава и, че и твоят провал е и мой провал. Но не бива да значи, че моят провал е и твой провал. Нека го запазим за себе си.

Виждате ли, това е садху-санга! Твоето постижение е и мое постижение. Ако ти си се научил как да правиш красиви орнаменти върху пяната на млякото, това е и мое постижение. Затова сме братя и сестри, затова този принцип на садху-санга е толкова свещен за нас. Ако един стигне, всички ще идат.

Затова сме толкова готови да служим на напредъка на останалите. Това е начин да развиваме духовни идеали. И не само да развиваме – да достигаме нашите духовни идеали. Виждате, че гопи-бхава е нещо съвсем практично: служете на другите. Не си мислете, че това е нещо толкова изпълнено с раса, че не можете да го правите. То е практично. Ако имаме вярното настроение, ще сме много щастливи и удовлетворени в духовния процес. И всички благословии на нашите наставници и удовлетворението на Божествената Двойка ще ни споходят.

Това е въпрос на много фино, много деликатно култивиране. Защото духовният живот е култура; а култура означава нещо, което култивираш. Какво става, като отглеждаш градина? Ще има плодове. Правилно отглеждане – прекрасни плодове. Така че нека просто следваме процеса; резултатите ще дойдат от само себе си. Ние дори не гоним резултатите, а просто чакаме. Както пише Бхактивинод Тхакур: „О, Гопинатх, Ти си освободил толкова много демони! Аз седя тук и чакам своя ред.” Просто чакайте! Ако го правите както трябва, всичко ще дойде.

(следва продължение)

[1] Настроението на гопите

[2] Из Упанишадите