Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Чакори: Изгубих си малата и приех това за лош знак. Защото понякога ако нанесеш обида, губиш шанса за духовна практика. От друга страна непривързаността е принцип, който трябва да следваме по нашия път. Чувала съм, че понякога това е милостта на Кришна – да ни отнема нещата, към които сме привързани и по този начин да израснем над тази привързаност. Тъй или инак, в нашата школа единственият, към когото можем да сме привързани, е Кришна.

Свами Тиртха: Нима има някаква разлика между малата и Кришна? 

Не бих казал, че губим шанса за духовна практика. Това е знак да обърнем повече внимание, но шансът никога не е изгубен. Трябва да се потрудиш много сериозно, наистина много сериозно, ако искаш да изгубиш този шанс. Възможно е, но е много необичайно.

Привързаността съществува. Но материалният тип привързаност – това е, от което трябва да се откажем. А духовната привързаност трябва да я развиваме. Защото ако сме привързани към служенето в лотосовите нозе на Радха-Говинда, какво по-хубаво от това?! Така че въпросът не е в самата привързаност; същината на привързаността е това, което трябва да променим. Досега сме били привързани към маха-мая, която ни откъсва от божествената реалност; сега трябва да пренасочим вниманието си и да се привържем към йога-мая, която ще ни свърже с божествената реалност. И на осъзнатото ниво Кришна никога не е изгубен. Гуру никога не е изгубен. И служенето никога не е изгубено. 

Чакори: В тази връзка се казва, че трябва да имаме по-малко желания, но когато се молим, да речем, за сладост или за изкупление на греховете си, дали е правилно да се молим така, понеже това също е желание?  

Свами Тиртха: Ами, както ти харесва. Ако искаш се моли: „О, Боже мой, дай ми неутралност. Не искам да имам никакви желания за Теб. Аз просто насила изпълнявам своята садхана тук” – ако ти харесва, можеш да мантруваш по този начин. Но ако другите танцуват в пълен екстаз, понеже са се молили за няколко капки нектар и е последвал потоп от нектар – всеки получава каквото заслужава. 

И знаеш ли, тази непривързаност е доста начална школа в духовния живот. Защото ако човек е изпълнен с материални привързаности, разбира се е нужно да достигне до някакво що-годе непривързано състояние на един вид встъпление в духовността. Но едно малко по-високо ниво в бхакти се нарича рага-бхакти – привързаност, йога на привързаността, божествени чувства на привързаност. И напътствията на Махапрабху са много поучителни в това отношение. В „Шикшащакам“, Неговата главна и най-важна поема, Той описва колко благотворно е възпяването на светите имена и какви са всички различни фази на духовен екстаз, които човек може да изпита. Ала накрая казва: „О, мой Господи, дали ще ме прегръщаш или риташ, аз съм Твой безусловен слуга.” Тоест, Ти можеш да правиш каквото си искаш. Но аз не мога да правя каквото си искам. Защото съм привързан към Теб. Ти имаш свобода, но аз нямам свобода. 

Привързаност? Разбира се! Духовна привързаност. Духовни желания. Спомнете си когато Кришна започнал да обяснява на гопите: „Добре, искате да се срещнете с Мен, но знаете, че не е хубаво посред нощ да ходите из гората, която е опасно място. Имам решение за този проблем. Например, може да медитирате върху Мен.” Гопите наистина се ядосали. „Какво?! Суха медитация? Не ни е нужна медитация. Нужен си ни Ти!” Това привързаност ли е? Разбира се, че е привързаност. Те не се удовлетворяват с някаква си теоретична медитация. Не, „Аз искам Теб!“ 

Но признавам, това е висша школа; всъщност то е следдипломната квалификация в духовността. Понеже е много трудно да се разбере как е правилно, защо, как се случва. Въпреки това трябва да мислим и да разбираме процеса. Започваме от началото и накрая достигаме до финалната цел. 

Съгласен съм, че понякога сме привързани към своята духовна позиция, към духовните си постижения. Да речем, ти си световно-известен ачария, привикнал си с вниманието на хората. Усещаш: „Това е моето служене. Където и да отида, просто прославям святото име и всички са щастливи.“ И много лесно се привързваш към тази позиция, нали? Учиш хората да чистят храма, но самият ти не го правиш. Много е лесно човек да се привърже към позицията, престижа и славата, съпътстващи духовния живот. Ала никога не бива да забравяме първоначалната си смирена позиция. И Кришна със сигурност ще отнеме този фалшив престиж – за доброто на Своя скъп предан. Мисля, че това е много добре. Кришна казва: „Моят предан никога не е изгубен”. 

Така че възможно е да има и фалшива привързаност. Но на първо място трябва да сме много внимателни и да се стремим да се самоанализираме. А когато животът и божествената милост започнат да чупят лъжовните ни концепции, трябва да сме много благодарни. Помните когато един бхакта казал на Шрила Прабхупада: „Прабхупада, аз съм твоят най-незначителен слуга.” Тогава Прабхупада отвърнал: „Не си „най“ в никое отношение”. Такава е човешката природа – „Добре, незначителен съм, ама искам да съм най-незначителният!“ Такива сме си. Не искаш да си обикновен човек. Искаш да си най-обикновеният човек. Наистина е много трудно да се добие качеството на смирен ваишнава. Често пъти се опитваме да имитираме формата, но ни липсва същината. Затова трябва да изпълняваме своята садхана – за да навлизаме все по-надълбоко и да придобиваме истинските качества на ваишнава. 

(следва продължение)

(from a lecture of Swami Tirtha, 06.01.2019 morning, Sofia)

(continues from the previous Friday)

Question of Krishna Shakti: When one is starting on the spiritual path, but the family is not favorable, what is the proper manner of associating with parents?

Swami Tirtha: Respectful. With respect. This relationship will never change. The control of the body is given in the Gita: deva-dvija-guru-pragya-pujanam shaucam arjavam/ brahmacaryam ahimsa cha shariram tapa ucyate – “The control of the body means you worship God, you respect the brahmins, the guru and the elders, like father and mother.” So, it’s included in the control of the body. It’s a principle. It’s not only an individual relationship, but this is a principle. Father is a principle. Guru is a principle. Unfortunately, many times our parents do not fully represent a spiritual authority. That blessing we can get at other places. But the respect to superiors, like parents, should always be there. Still, respect to elders doesn’t mean that you follow all they say. So, authority and spiritual authority. Respect and spiritual respect. We need to give both. Therefore, we are fully indebted to the holy name, because as a prime spiritual practice, it will change our life. Already it has changed it, but future changes are expected. 

Question of Paramananda: The breakfast of Nanda Baba was very spicy. But nevertheless, Krishna continued taking it. This is because He was very hungry or on some other reason? 

Swami Tirtha: He is always hungry. But He’s got a very special food. This is devotion. But not devotion as a baby food – with no spices and no taste, and no nothing there, only generic devotion, like a kachamak. He wants a special taste – and this is when devotion is surcharged with higher components. In general, we can say that real spiritual practice will start when your consciousness is surcharged with devotion. But the even higher platform is when your devotion is surcharged with rasa. And we can say, an even higher grade of rasa is ruchi. So, the spice that we have to add to general devotion is this specific taste in relationship with the Divine Couple. 

So, Krishna is hungry, He is not satisfied. He needs more and more. And therefore He invites more and more souls to ease the hunger. I am sure I mentioned this milk miracle. Do you remember that? When, first in Delhi, in one temple, Ganesh started to accept milk. They offered the milk and it disappeared. You know, in India very soon the news spread. And then hundreds of people were coming to this specific temple and everybody brought milk. ‘If Ganesh is taking the milk, I bring the milk – to satisfy him.’ And one of our devotees, who at that time was living in Delhi said in half a day Delhi stopped to function. Because very soon Ganesh started to accept milk in other temples also. So people were thronging around the temples and waiting in long queues, to see the private miracle: ‘Ganeshji will take my milk’ – and people were bringing the milk in gallons. But very soon the miracle spread to other continents as well. In London, Ganesh started to accept milk as well. The television was there and they were filming. And you could see: they give Ganesh, either with a spoon or with some little cup – and the milk is disappearing. It was really astonishing! Then the scientific community also came to give an opinion about the miracle. And they said, “The stone that Ganesh is carved off is porous. So it absorbs the milk.” But wait a minute, what about the metal deities? Come on, the metal is not porous. The metal Ganesh was also accepting the milk. And then they made some interviews with the people in the queues. There was an Indian gentleman, I think that was in London, and he said, “You know, I work as an accountant and I’m an agnostic, but in case there is a miracle, I also brought my milk”. Yet the most touching was one interview with a devotee, I’m sure she was a very elevated devotee, because she said, “The gods are hungry. They give us a message. They need our service”. So beautiful! 

So, what will happen in the evening? When you offer your milk to Ganesh, or your Gopal, or whatever deity you worship – will you force them to drink the milk? Will you drown them in a cup of milk? Will you want to prove the miracle for yourself? Please don’t do that, most probably you will fail. Because it’s not the physical substance what they want to accept. It is the finer quality that Krishna needs. And this finer quality, this pure dedication they will always accept. So don’t be satisfied with bringing only the milk. Bring also this very special preparation – your purehearted devotion.

(Szvámí Tírtha, 2019.01.06-i szófiai reggeli tanításából)

(az előző pénteki tanítás folytatása)

Krsna-sakti kérdése: Hogyan viszonyuljunk helyesen ahhoz, ha valakinek a szülei a lelki élet elkezdésekor nem igazán támogatólag állnak hozzá?

Szvámí Tírtha: Mindenképpen tisztelettel, tiszteletteljességgel kell hozzájuk viszonyulnunk, hiszen ez a kapcsolatunk nem fog megváltozni. A test fegyelmezésével kapcsolatban a Gítá így ír: déva-dvidzsa-guru-prágja púdzsanam saucsam árdzsavam brahmacsarjam ahinszá csa sáríram tapa ucsjaté – „A test fegyelmezése a Legfelsőbb Úr, a bráhmanák, a lelki tanítómester, valamint az olyan feljebbvalók, mint a szülők imádatából áll. A tisztaság, egyszerűség, cölibátus és erőszaknélküliség is ide sorolható.” Tehát a test fegyelmezéséhez ez is hozzátartozik, mint alapelv. Itt nem csak egy személyes kapcsolatról van szó, hanem egy alapelvről, az apa, a guru ezek alapelvek. Sajnos sok esetben szüleink nem képviselik teljes mértékben ezt a lelki tekintélyt, de ez az áldás máshol is hozzáférhető a számunkra. A feljebbvalóink, mint például a szüleink iránti tiszteletnek mindig ott kell lennie! Viszont az idősek tisztelete nem jelenti azt, hogy minden szavukat követnünk is kell. Tehát megkülönböztetünk feljebbvalót, és lelki feljebbvalót, tekintélyt, és lelki tekintélyt, de a tiszteletet mindkettőnek meg kell adnunk! Ezért teljes mértékben hálával tartozunk a Szent Névnek, mert mint legfőbb lelki gyakorlat, meg fogja változtatni az életünket. Illetve már eddig is formálta azt, de további változások is várhatók. 

Paramánanda kérdése: Nanda Babával, Krisna édesapjával kapcsolatban szeretnék kérdezni. Bár a reggelije, amiből Krisna is evett igencsak fűszeres volt, mégis ő továbbra is csipegetett belőle. Ez azért volt, mert nagyon éles lehetett, vagy esetleg van ennek valami más oka is? 

Szvámí Tírtha: Ő folyton éhes, de egy nagyon különleges eledelre, mégpedig az odaadásunkra. De ez az odaadás nem olyan, mint a bébiétel – fűszerek, és különösebb íz nélküli, egyszerű átlagos odaadás, mint a ‘kacsamak’ (sűrű, krumplival dúsított kukoricakása (polenta), amelyet sós sajttal és vajjal tálalnak Bulgáriában). Nem, ő különleges ízekre vágyik, mint amikor az odaadás egy emelkedettebb hozzávalóval van fűszerezve. Általában azt mondhatjuk, hogy a valódi lelki gyakorlat akkor kezdődik, amikor a tudatunkat odaadás tölti el. Viszont ennél még magasabb szint az, amikor az odaadásunk raszával van telítve, illetve azt mondhatjuk, hogy a rasza magasabb szintje, pedig a rucsi. Tehát az a különleges íz, melyet a hétköznapi odaadásunkhoz még hozzá kell tennünk, az az Isteni Párral való kapcsolatunkból fakad. 

Tehát Krisna éhes, és még nem elégedett, egyre többet akar, ezért invitál magához egyre több és több lelket, hogy csillapítsa az éhségét. Már biztos említettem nektek a tejjel kapcsolatos csoda történetét. Emlékeztek? Először egy delhi-i templomban történt, hogy a Ganésa múrti elkezdett tejet elfogadni. A tej, amit felajánlottak neki folyamatosan eltűnt. Tudjátok Indiában nagyon gyorsan terjednek a hírek, így hamarjában több száz ember jelent meg ebben a templomban, és mindenki hozott is magával tejet. ‘Ha Ganésa tejet kíván, akkor hozunk Neki, hogy örüljön!’ Egy bhakta barátunk, aki akkoriban épp Delhiben élt mesélte, hogy fél napig teljesen leállt az élet a fővárosban, mivel nem sokkal ez után Ganésa más templomokban is elkezdett tejet inni. Tehát hatalmas tömegek gyűltek össze a templomok körül, az emberek hosszú sorokban várakoztak, hogy személyesen láthassák ezt a csodát. ‘Ganésdzsí tőlem is elfogadsz egy kis tejet?’ Az emberek pedig gallonszám vitték a tejet. Majd hamarjában más kontinensekre is kiterjedt a csoda. Például Londonban is elkezdett tejet inni, melyet a televízió is közvetített. Ott láthatjuk, ahogy kanállal, vagy kis csészéből itatják Ganésát és a tej valóban el is tűnik. Ez teljesen elképesztő! Majd a tudományos társaság is előállt a saját elképzelésével a csodát illetően. Azt mondták, hogy, „A kő, melyből Ganésát faragták, porózus, tehát ezért szívja magába a tejet.” De várjunk csak, akkor mi a helyzet a fémből készült múrtikkal, hiszen azok is elfogadták a tejet! Az nem porózus! Aztán meginterjúvolták a sorban álló embereket. Volt egy indiai úriember, talán Londonban, aki azt mondta, „Tudja, én könyvelőként dolgozom és hitetlen vagyok, de arra az esetre, ha mégis csoda történne, én is hoztam magammal egy kis tejet”. A legemlékezetesebb egy bhaktával készült interjú volt, aki úgy hiszem egy nagyon emelkedett bhakta lehetett, mivel ő azt mondta, „Az Istenek azt üzenik nekünk, hogy éhesek, szükségük van a szolgálatunkra”. Ez milyen szép! 

Nos, meglátjuk mi fog történni este, amikor felajánljátok a tejet Ganésának, Gopálnak, vagy amilyen múrtit éppen imádtok. Esetleg noszogatni fogjátok Őket, hogy igyanak egy kis tejet? Hozzáérintitek Őket a teli pohárhoz, hogy bebizonyítsátok magatoknak, hogy vannak csodák? Kérlek ne csináljatok semmi ilyesmit, mert  nagy valószínűséggel nem fog sikerülni. Hiszen  Krisnának nem a fizikai táplálékra, hanem egy sokkal finomabb minőségre van szüksége. De ezt a finomabb minőséget, ezt a tiszta odaadást mindig elfogadja! Tehát ne elégedjetek meg azzal, hogy csak a tejet ajánljátok fel Neki. Adjátok hozzá ezt a nagyon különleges hozzávalót is, a tiszta szívből jövő odaadásotokat.

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Кришна Шакти: Когато човек поема по духовния път, но семейството му не е благосклонно, кой е правилният начин за общуване с родителите?

Свами Тиртха: Уважително. С почит. Тази връзка никога няма да се промени. В „Гита“ е описано какво означава да контролираме тялото си: дева-двиджа-гуру-прагя-пуджанам шаучам арджавам/ брахмачарям ахимса ча шарирам тапа уячте – „Да владееш тялото си означава да обожаваш Бога, да почиташ брахманите, гуру и по-възрастните, като баща и майка…” Така че това е включено в контрола на тялото. То е принцип. Не е просто индивидуална връзка, а принцип. Бащата е принцип. Гуру е принцип. Уви, често пъти нашите родители не представят напълно духовни авторитети. Тази благословия можем да я получим на други места. Но уважението към по-възрастните, каквито са родителите, винаги трябва да е налице. Все пак, да уважаваш възрастните не означава да следваш всичко, което ти кажат. Така че авторитет и духовен авторитет, почит и духовна почит – трябва да даваме и двете. Затова сме изцяло задължени на святото име, защото като първостепенна духовна практика то ще промени живота ни. То вече го е променило, но се очакват и бъдещи промени. 

Въпрос на Парамананда: Закуската на Нанда Баба била много люта. Въпреки това Кришна продължил да я яде. Дали защото е бил много гладен или по някаква друга причина? 

Свами Тиртха: Той винаги е гладен. Обаче се храни с една много специална храна – предаността. Само че не преданост като бебешка каша – без никакви подправки и вкус, без нищо вътре, просто някаква обща преданост, като качамак. Той иска специален вкус – а това е когато предаността е наситена с по-фини съставки. Най-общо можем да кажем, че истинската духовна практика ще започне когато съзнанието ни е заредено с преданост. Но дори още по-високото ниво е когато предаността ни е заредена с раса. А пък по-високата степен на раса е ручи. Така че подправката, която трябва да добавим към тази обща преданост е този специфичен вкус на връзката с Божествената Двойка. 

И така, Кришна е гладен, той не е удовлетворен. Нуждае се от още и още. И затова кани все повече и повече души да засищат глада Му. Сигурен съм, че съм ви разказвал за млечното чудо. Спомняте ли си? Когато първо в един храм в Делхи, Ганеш започнал да пие мляко. Предлагали му мляко и то изчезвало. Знаете, в Индия новините се разпростират бързо. Стотици хора започнали да идват в този специален храм и всеки носел мляко. „Щом Ганеш пие мляко, ето, и аз нося, за да го удовлетворя.“ Един от нашите бхакти, който по това време живееше в Делхи, каза, че за половин ден градът спрял да функционира. Защото много скоро Ганеш започнал да приема мляко и в други храмове. Хората се тълпели около храмовете и чакали на дълги опашки, за да видят това лично чудо: как Ганеш ще изпие моето мляко; хората донасяли мляко с галони. Но много скоро чудото се разраснало и в други държави. В Лондон Ганеш също започнал да пие мляко. Телевизията била там и го заснели. И можете да видите как подават на Ганеш или в лъжичка, или в малка чашка – и млякото изчезва. Наистина удивително! Тогава и научната общност излязла с мнение за чудото; те казали: „Камъкът, от който е изваян Ганеш, е шуплест и затова абсорбира млякото.” А какво ще кажете за металните мурти? Металът не е шуплест. Металният Ганеш също пиел мляко. След това интервюираха хората от опашките. Имаше един индийски господин, мисля и това беше в Лондон, който каза: „Вижте, аз работя като счетоводител и съм агностик, обаче в случай, че наистина има чудо, и аз си нося мляко”. Но най-докосващо беше интервюто с една предана – сигурен съм, че беше много извисена предана – понеже тя каза: „Боговете са гладни. Те ни изпращат послание. Нуждаят се от нашето служене”. Толкова е красиво! 

И така, какво ще стане вечерта, когато поднесете своето мляко на Ганеш, или на вашия Гопал, или на което друго мурти почитате – нима ще ги принудите да го изпият? Ще ги удавите ли в чаша мляко? Ще се опитате ли да докажете чудото за себе си? Моля ви, не го правете, най-вероятно ще се провалите. Защото не физическата субстанция е това, което те искат да изпият. Кришна се нуждае от по-финото качество. А това по-фино качество, тази чиста преданост те винаги ще приемат. Затова не се удовлетворявайте просто да носите мляко. Донесете и това толкова специално приготовление – вашата чистосърдечна преданост.

(Aus einem Vortrag von Swami Tirtha, 06.01.2019, morgens, Sofia)

(Fortsetzung vom vorherigen Freitag)

Frage von Krishna Shakti: Wenn man den spirituellen Weg beschreitet, die Familie aber nicht wohlgesonnen ist, wie verhält man sich dann angemessen gegenüber den Eltern?

Swami Tirtha: Respektvoll. Mit Respekt. Diese Beziehung wird sich niemals ändern. Die Körperbeherrschung wird in der Bhagavad Gita beschrieben: deva-dvija-guru-pragya-pujanam shaucam arjavam/ brahmacaryam ahimsa cha shariram tapa ucyate 1 – „Die Körperbeherrschung bedeutet, dass man Gott verehrt, die Brahmanen, den Guru und die Älteren, wie Vater und Mutter, respektiert.“ Es ist also Teil der Körperbeherrschung. Es ist ein Prinzip. Es ist nicht nur eine individuelle Beziehung, sondern ein Prinzip. Vater ist ein Prinzip. Guru ist ein Prinzip. Leider verkörpern unsere Eltern oft keine vollständige spirituelle Autorität. Diesen Segen können wir auch anderswo erhalten. Doch der Respekt vor Vorgesetzten, wie Eltern, sollte immer vorhanden sein. Respekt vor Älteren bedeutet jedoch nicht, dass man allem folgt, was sie sagen. Autorität und spirituelle Autorität. Respekt und spiritueller Respekt. Wir müssen beides geben. Daher sind wir dem heiligen Namen zutiefst verpflichtet, denn als wichtigste spirituelle Praxis wird er unser Leben verändern. Er hat es bereits verändert, und weitere Veränderungen sind zu erwarten.

Frage von Paramananda: Das Frühstück von Nanda Baba war sehr scharf. Aber Krishna aß trotzdem weiter. Lag es daran, dass er sehr hungrig war oder lag es an einem anderen Grund?

Swami Tirtha: Er ist immer hungrig. Aber er bekommt ein ganz besonderes Essen. Das ist Hingabe. Aber nicht Hingabe wie Babynahrung – ohne Gewürze, ohne Geschmack, einfach nur allgemeine Hingabe, wie ein Kachamak. Er sehnt sich nach einem besonderen Geschmack – und genau dann wird die Hingabe mit höheren Komponenten angereichert. Im Allgemeinen kann man sagen, dass wahre spirituelle Praxis beginnt, wenn dein Bewusstsein mit Hingabe erfüllt ist. Die noch höhere Ebene ist jedoch erreicht, wenn deine Hingabe mit Rasa erfüllt ist. Und man kann sagen, dass eine noch höhere Stufe von Rasa Ruchi ist. Die Würze, die wir der allgemeinen Hingabe hinzufügen müssen, ist also dieser besondere Geschmack in der Beziehung zum Göttlichen Paar. 

Krishna ist hungrig, er ist nicht satt. Er braucht immer mehr. Und deshalb lädt er immer mehr Seelen ein, um seinen Hunger zu stillen. Ich bin sicher, ich habe dieses Milchwunder erwähnt. Erinnert ihr euch daran? Als Ganesh in Delhi in einem Tempel zum ersten Mal Milch annahm, opferten sie ihm die Milch, und sie verschwand. Ihr wisst, in Indien verbreiten sich die Nachrichten sehr schnell. Und dann kamen Hunderte von Menschen zu diesem Tempel, und jeder brachte Milch mit. „Wenn Ganesh die Milch nimmt, bringe ich sie ihm, um ihn zufriedenzustellen.“ Einer unserer Anhänger, der damals in Delhi lebte, sagte, dass Delhi innerhalb eines halben Tages stillstand. Denn schon bald nahm Ganesh auch in anderen Tempeln Milch an. Die Menschen drängten sich um die Tempel und warteten in langen Schlangen, um das private Wunder zu erleben: „Ganeshji nimmt meine Milch“ – und die Menschen brachten literweise Milch. Aber schon bald verbreitete sich das Wunder auch auf andere Kontinente. In London nahm Ganesh ebenfalls Milch an. Das Fernsehen filmte die Ereignisse. Man konnte sehen: Sie gaben Ganesh die Milch mit einem Löffel oder einem kleinen Becher – und sie verschwand. Es war wirklich erstaunlich! Schließlich äußerte sich auch die Wissenschaft zu dem Wunder. Und sie sagten: „Der Stein, aus dem Ganesh gehauen ist, ist porös. Deshalb saugt er die Milch auf.“ Aber Moment mal, was ist mit den Murtis aus Metall? Metall ist doch nicht porös. Der metallene Ganesh nahm die Milch ja auch an. Dann führten sie Interviews mit den Leuten in den Warteschlangen. Da war ein indischer Herr, ich glaube, er war in London, und er sagte: „Wissen Sie, ich arbeite als Buchhalter und bin Agnostiker, aber falls ein Wunder geschieht, habe ich auch meine Milch mitgebracht.“ Sehr berührenswert war jedoch das Interview mit einer Anhängerin. Ich bin sicher, sie war eine sehr erhobene bhakta, denn sie sagte: „Die Götter sind hungrig. Sie senden uns eine Botschaft. Sie brauchen unsere Hingabe.“ Wie schön!

Was wird also am Abend geschehen? Wenn ihr Ganesh, Gopal oder eine andere Form der Gottheit als Murti  eure Milch anbietet – werdet ihr sie zwingen, die Milch zu trinken? Wollt ihr sie etwa in einer Tasse Milch ertränken? Wollt ihr das Wunder selbst beweisen? Bitte tut das nicht, denn höchstwahrscheinlich werdet ihr scheitern. Denn es ist nicht die materielle Substanz, die sie annehmen wollen. Es ist die höhere Qualität, die Krishna benötigt. Und diese höhere Qualität, diese reine Hingabe, werden sie immer annehmen. Gebt euch also nicht damit zufrieden, nur die Milch zu bringen. Bringt auch diese ganz besondere Gabe mit – eure reine Hingabe.

1. “Bhagavad Gita” 17.14

(из лекции Свами Тиртхи, 06.01.2019 утром, София)

(продолжение с предыдущей пятницы)

Вопрос Кришна Шакти: Если человек только начинает свой духовный путь, но семья неблагосклонна к нему, как правильно общаться с родителями?

Свами Тиртха: Уважительно. С уважением. Эти отношения никогда не изменятся. Контроль над телом описан в Гите: дева-двиджа-гуру-прагя-пуджанам шаучам арджавам/ брахмачарям ахимса ча шарирам тапа уячте – «Контроль над телом означает поклонение Богу, уважение к брахманам, гуру и старшим, как и к отцу и матери». Таким образом, это включено в контроль над телом. Это принцип. Это не только индивидуальные отношения, но и принцип. Отец – это принцип. Гуру – это принцип. К сожалению, часто наши родители не в полной мере представляют собой духовный авторитет. Это благословение мы можем получить в других местах. Но уважение к старшим, таким как родители, должно всегда присутствовать. Тем не менее, уважение к старшим не означает, что вы должны следовать всему, что они говорят. Итак, авторитет и духовный авторитет. Уважение и духовное уважение. Нам нужно проявлять и то, и другое. Поэтому мы в полной мере обязаны святому имени, поскольку, являясь важнейшей духовной практикой, оно изменит нашу жизнь. Оно уже изменило её, но ожидаются и будущие изменения.

Вопрос Парамананды: Завтрак Нанды Бабы был очень острым. Но, несмотря ни на что, Кришна продолжал его есть. Это потому, что Он был очень голоден, или по какой-то другой причине?

Свами Тиртха: Он всегда голоден. Но у Него есть особая пища. Это преданность. Но не преданность как детское питание – без специй, без вкуса, без ничего, только обычная преданность, как кукурузная каша. Ему нужен особый вкус – и именно тогда преданность наполняется более высшими составляющими. В целом, можно сказать, что настоящая духовная практика начинается тогда, когда ваше сознание наполнено преданностью. Но еще более высокий уровень – это когда ваша преданность наполнена расой. И можно сказать, что еще более высокая степень расы – это ручи. Таким образом, приправа, которую мы должны добавить к общей преданности, – это этот особый вкус во взаимоотношениях с Божественной Парой.

Итак, Кришна голоден, Он не насытился. Ему нужно всё больше и больше. И поэтому Он приглашает всё больше и больше душ, чтобы утолить голод. Я уверен, что упоминал уже это чудо с молоком. Вы помните это? Когда сначала в Дели, в одном храме, Ганеш начал принимать молоко. Ему предложили молоко, и оно исчезло. Знаете, в Индии эта новость очень быстро распространилась. И тогда сотни людей стали приходить в этот конкретный храм, и каждый приносил молоко. «Если Ганеш принимает молоко, я принесу молоко, чтобы удовлетворить его». И один из наших преданных, который в то время жил в Дели, сказал, что за полдня Дели перестал функционировать. Потому что очень скоро Ганеш начал принимать молоко и в других храмах.

Люди толпились вокруг храмов и стояли в длинных очередях, чтобы увидеть частное чудо: «Ганешджи будет пить мое молоко» — и люди приносили молоко галлонами. Но очень скоро чудо распространилось и на другие континенты. В Лондоне Ганеш тоже начал принимать молоко. Там было телевидение, и они снимали. И можно было увидеть: Ганешу дают молоко либо ложкой, либо маленькой чашкой — и молоко исчезает. Это было действительно удивительно! Затем к обсуждению пришло и научное сообщество. И они сказали: «Камень, из которого высечен Ганеш, пористый. Поэтому он впитывает молоко». Но подождите, а как же металлические божества? Да ладно, металл не пористый. Металлический Ганеш тоже принимал молоко. А потом они взяли интервью у людей в очередях. Был один индийский джентльмен, кажется, это было в Лондоне, и он сказал: «Знаете, я работаю бухгалтером и я агностик, но на случай чуда и я принес молоко». Но самым трогательным было интервью с одной верующей, я уверен, что она была очень глубоко верующей, потому что она сказала: «Боги голодны. Они передают нам послание. Им нужно наше служение». Так прекрасно!

Итак, что произойдет вечером, когда вы предложите свое молоко Ганешу, или вашему Гопалу, или любому другому божеству, которому вы поклоняетесь, — будете ли вы заставлять их пить это молоко? Будете ли вы топить их в чашке молока? Захотите ли вы сами убедиться в чуде? Пожалуйста, не делайте этого, скорее всего, вы потерпите неудачу. Потому что они хотят принять не физическую субстанцию. Кришне нужно более тонкое качество. И это более тонкое качество, это чистая преданность, они всегда ее примут. Поэтому не довольствуйтесь только молоком. Принесите также это особое блюдо — вашу чистосердечную преданность.

(from a lecture of Swami Tirtha, 11.05.2019 morning, Sofia)

(continues from the previous Monday)

Question of Shyama Tulasi: My question concerns the speed of chanting. Because it happens very slowly with me. I think that this is due to being not focused maybe? I don’t know if I should force myself to do it quicker? So, how to do it, what to do?

Swami Tirtha: As I told you, the best use of our speech is to glorify God, and the best glorification is when we cannot say a word. Don’t be surprised that it will take some time, not being able to speak.

In the early times devotees were coming together and chanting together in the morning and usually they covered their rounds in one, one and a half hours. But there was one person – it took twice as much time for him. Everybody was a little perplexed: “What’s happening? He’s chanting with the same speed, but still it takes twice as much time for him.” So, after some time they started to inquire “Prabhu, how is it that your chanting takes so much time for you? Can you tell us the secret?” And then he told “You know, I start my chanting from this side and I go here, and then I return, and this is one round.” So nice! He was invited to chant double rounds. 

There was another devotee who didn’t chant speedily, but was singing the mantra in a melodious tone. Of course, again it took unlimitedly more time. So, better we try to develop a taste in our chanting. Try to find your own speed. Try to find your own intonation. Try to find your own intensity. But basically we can say, if we follow the example of Haridasa Thakura, who is the nama-acharya: one part of his chanting he chanted mentally, the same part in a soft voice, and the third part of his chanting was aloud. The first was for his own inner peace of mind, peace of heart; the second part was for his own enlightenment or liberation; and the third part was for the benefit of the other living beings. So, if we embrace this conception – for my soul, for my future and for the benefit of others – I think this is a very nice way as a general expression of our chanting. And practically we should glorify the Supreme with every breath, every word and every action. So, we need to come to a different quality of our life. Spiritual progress is not a question of quantity. We need to enter a different level of our consciousness, of our existence, of our dedication. 

In the beginning you need signs. If you are more elevated, you don’t need signs. And if you are still more elevated, even if the signs are opposite, you will go ahead. That is called commitment. 

Devotional service has a cosmic dimension as well. As Shrila Bhakti Pramod Puri Goswami Maharaj says, a devotee must be fully convicted that his or her devotional service is for the benefit of the whole universe. So, the fate of the universe depends on your contribution of devotional service. Such a great responsibility! I wouldn’t say that it should crush you, but we should understand that however little we contribute, it’s for the benefit of the whole universe. Also, it is said that if only one person achieves full perfection in devotion, they will rewrite the history of the universe. So, it’s such a remarkable event that it will change the current of the world. I think it’s beautiful. Such an invitation! Do you have a taste for that? Maybe other questions?

Question of Krishna Priya: My question again concerns the chanting. Until now, I knew only two options. One is: you want to do it and you do it eagerly. And the other is: you don’t want to do it and you don’t do it. 

Swami Tirtha: Where did you learn this second option?! I’m surprised. 

Krishna Priya: But now the third option appears. You want to do it, but you cannot.

Swami Tirtha: The only third option is that you don’t want and you do it. This is the only third option. The only second option. 

Krishna Priya: There is such a situation that the mantra is going through the mind, but the hand is not moving. 

Swami Tirtha: Oh, that’s a sign of spiritual ecstasy. Good, go ahead! Well, sometimes we chant officially, other times we chant for real. Officially means the routine. It’s ‘I made a vow, I know that this is for my benefit, this is good, so I do it’. But just imagine if you are in a sudden emergency – what is your first reflection? “Oh my God, oh, my dear Krishna!” That’s a real chanting. It’s not official. It’s not a routine. It’s something real.

If you were God, I think you would be very satisfied with the official performance. But when somebody cries sincerely, intensely enough, then you smile. Then immediately you pay attention. So, we need to train ourselves in this real, intense type of chanting. We have learned that if even only once we pronounce the holy names, it’s enough for liberation. But then what should we do? Skip the routine because once is enough? Or better we try to perform, because we believe that from performance fulfilment will also come. 

And I agree, it’s better to have the desire to chant but not the ability, than the other way around – you have all the chances for chanting, but you don’t have the desire for that. 

(to be continued)

(Szvámí Tírtha, 2019.05.11-i szófiai reggeli tanításából)

(az előző hétfői tanítás folytatása)

Sjáma Tulaszí: A mantrázás tempójával kapcsolatban szeretnék kérdezni, mivel nekem ez nagyon lassan megy, és úgy gondolom, hogy talán amiatt lehet, hogy kevésbé tudok koncentrálni. A kérdésem az, hogy esetleg próbáljam eröltetni, hogy gyorsabban menjen? Tehát, hogyan csináljam, mitévő legyek?

Szvámí Tírtha: Ahogy említettem nektek, a beszéd legmegfelelőbb alkalmazása az, ha a Legfelsőbb dicsőítésére használjuk, és a legjobb dicsőítés az, ha a túlcsorduló érzelmektől már egyetlen szót sem tudunk szólni. Ne lepődjetek meg, némi időbe telik míg eljutunk odáig, hogy már képtelenek vagyunk megszólalni.

Hajdanán a bhakták kora reggel összegyűlve együtt mantráztak, közösen mondták el a köreiket, egy-másfél óra alatt. Viszont volt közöttük egyvalaki, akinek kétszer annyi időbe tellett, míg elmondta a köreit. Ez kissé megzavarta a többieket: „Ez hogy lehetséges? Ő ugyanolyan gyorsan mantrázik, mint mi, mégis kétszer annyi idő alatt mondja el a köreit.” Úgyhogy, kis idő múltán kérdezgetni kezdték „Prabhu, hogyhogy neked olyan hosszú időbe telik a dzsapázásod? Elmondanád a titkát?” Majd így felelt az illető, „Tudjátok elkezdem a dzsapalánc egyik végéről a mantrázást megvan odafele a 108 mantra, majd visszafelé is elmondom a 108 mantrát, így lesz meg az egy kör dzsapa.” Ó ez milyen szép! Tehát így történt, hogy míg a többiek egy kört dzsapáztak, addig az illető dupla annyit. 

Aztán volt egy másik bhakta, aki pedig nem gyorsan, hanem dallamosan énekelve mantrázott. Természetesen ez is hihetetlenül hosszú ideig tartott. Tehát ezért jobb, ha próbálunk egyfajta ízt meríteni a mantrázásunkból, és próbáljuk megtalálni a saját egyéni tempónkat, intenzitásunkat. Gondoljunk a náma-ácsárja képviselőjére Haridász Thákurra, aki a napi teljes mantrázásából egyharmadot elmében, egyharmadot halkan, és egyharmadot hangosan dzsapázott. Az első részt a saját belső békéjéért; a másodikat a megvilágosodásáért, felszabadulásáért; és a harmadik részt pedig a többi élőlény lelki üdvéért zengte. Tehát, ha szívünkbe zárjuk ezt az elvet, hogy – a saját lelki üdvünkért, jövőbeli helyzetünkért, illetve mások lelki üdvéért mantrázunk – úgy hiszem ez egy nagyon szép egyetemes kifejezésmódja a mantrázásunk lényegének. S gyakorlatilag minden lélegzetünkkel, minden szavunkkal, minden cselekedetünkkel a Legfelsőbbet kell dicsőítenünk. Tehát el kell jutnunk egy másik életminőségre. A lelki fejlődés nem mennyiségi kérdés! Be kell tudnunk engedni a szívünkbe ezt a magasabb tudatosságunkat, létezésünket, odaszentelődésünket. 

Eleinte, amikor mantrázunk igényeljük, hogy kapjunk visszacsatolásokat, jeleket, viszont minél emelkedettebb helyzetbe kerülünk annál kevésbé van szükségünk ezekre. S ha még magasabb szintre kerültök, akkor ha még ellentétes jeleket kaptok is, akkor is tovább fogtok haladni. Ezt hívják állhatatosságnak. 

Az odaadó szolgálatnak van egy égi vetülete is. Ahogy Sríla Bhakti Pramód Purí Gószvámí Mahárádzs mondja, egy bhaktának teljes meggyőződése kell legyen abban, hogy  odaadó szolgálata az egész világmindenség javát szolgálja. Tehát, a hit abban, hogy az egész világegyetem a mi odaadó szolgálatunktól függ. Mekkora felelősség! Nem egy nagy terhet akarok ezzel rátok rakni, hogy összeroppanjatok, hanem meg kell tudnunk érteni azt, hogy bármilyen csekély is a hozzájárulásunk, az az egész világmindenség javát szolgálja. Azt is mondják, hogy ha csak egyetlen ember éri is el a tiszta vegyítetlen odaadást, akkor az át fogja írni az egész univerzum történetét, tehát ez egy olyan különleges esemény, amely megváltoztatja a világ menetét. Szerintem ez gyönyörű. Micsoda meghívás! Van kedvetek ehhez? Esetleg más kérdés?

Krsna-prijá: Ugyancsak a mantrázással kapcsolatban szeretnék kérdezni. Eddig csak kétféle opciót ismertem, az egyik, hogy akarunk mantrázni, és nagyon akarunk mantrázni. A másik pedig, hogy nem akarunk mantrázni, és nem is tesszük. 

Szvámí Tírtha: Hol tanultad ezt a második verziót?! Meg vagyok döbbenve! 

Krsna-prijá: Most viszont egy harmadik verzió is megjelent, az hogy akarunk mantrázni, de mégsem tudunk.

Szvámí Tírtha: Az egyetlen harmadik lehetőség az, hogy nem akarunk, de mégis csináljuk. Ez az egyetlen harmadik lehetőség, illetve második.  

Krsna-prijá: Van olyan helyzet, amikor az elménkben mantrázunk, de a kéz mégsem mozdul. 

Szvámí Tírtha: Ó, ez a lelki eksztázis jele! Nagyon jó, csak így tovább! Nos, néha hivatalosan történik a mantrázásunk, máskor pedig igazán. Hivatalos alatt azt értem, hogy rutinból, mármint ‘Megfogadtam, tudom, hogy a saját érdekem, hogy csináljam, és ez így jó, tehát megteszem’. De csak képzeljétek el, hogy hirtelen vészhelyzetbe kerültök, akkor mi lesz az első reakciótok? „Ó Istenem, ó Drága Krisnám!” Ez az igazi mantrázás, nem hivatalosan rutinból, hanem igazán.

Ha ti lennétek Isten, azt hiszem nagyon elégedettek lennétek a hivatalos verzióval, De ha valaki nagyon őszintén és fájdalmasan zokog, akkor arra azonnal oda fogunk figyelni. Tehát gyakorolnunk kell ezt a valódi, intenzív mantrázást. Viszont megtanultuk azt is, hogy ha csak egyszer sikerül kimondani a Szent Nevet az elég a felszabaduláshoz. De akkor mit tegyünk? Ugorjuk át ezt a rutinszerű gyakorlás részt, mert hiszen elég egyszer kimondani? Vagy jobban tesszük, ha gyakorolunk, mert hisszük, hogy a gyakorlásból is elégedettség származik. 

Egyetértek azzal, hogy jobb, ha van vágyunk a mantrázásra, még akkor is, ha nincs lehetőségünk rá, mint fordítva, amikor minden esélyetek megvan a mantrázásra, de mégsem akarjátok megtenni. 

(folytatása következik)

(от лекция на Свами Тиртха, 11.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Шяма Туласи: Въпросът ми е за скоростта на мантруването. Защото при мен се случва много бавно. Мисля си, че може би се дължи на това, че не съм фокусирана? Не знам дали трябва да се принуждавам да го правя по-бързо? Как да го правя, какво да правя?

Свами Тиртха: Както ви казах, най-доброто приложение на речта ни е да прославя Бога, а най-добрата възхвала е когато не можеш да кажеш и дума. Не се изненадвайте, че това ще отнеме известно време – неспособността да говорите.

Навремето бхактите се събираха да мантруват заедно сутрин и обикновено си свършваха кръговете за час – час и половина. Но имаше един човек, на когото му отнемаше двойно повече време. Всички бяха леко объркани: „Какво се случва? Той мантрува със същата скорост, а въпреки това му отнема двойно повече време.” И след известно време почнаха да го питат: „Прабху, как така мантруването ти отнема толкова много време? Би ли ни казал тайната?” Тогава той отвърна: „Ами, започвам да мантрувам от тази страна, като стигна до пискюла обръщам, след това се връщам – и това е един кръг.” Колко хубаво! Той беше поканен да мантрува двойни кръгове. 

Имаше един друг бхакта, който не мантруваше бързо, а пееше мелодично мантрата. Естествено, че това му отнемаше безкрайно повече време. Така че най-добре е да се стараем да развиваме вкус в нашето мантруване. Стремете се да намерите собствената си скорост. Опитайте се да намерите своята интонация. Старайте се да намерите своята интензивност. Но най-общо можем да следваме примера на Харидаса Тхакура, който е нама-ачария: една част той мантрувал наум, същата част тихо и третата част на висок глас. Първата била за собствения му вътрешен покой в ума и сърцето; втората част била за неговото просветление и освобождение; а третата – за благото на останалите живи същества. И ако приемам тази концепция – за душата ми, за бъдещето ми и за добруването на другите – мисля, че това е много хубав начин на мантруване. И на практика трябва да славим Бога с всеки свой дъх, с всяка своя дума и с всяко свое действие. Така че трябва да стигнем до едно различно качество на живот. Духовният напредък не е въпрос на количество. Трябва да встъпим в едно друго ниво на осъзнатост, на преживяване, на посветеност. 

В началото са ви нужни знаци. Ако сте по-възвишени, не ви трябват знаци. А ако сте още по-извисени, дори знаците да са противоположни, пак ще продължавате напред. Това се нарича посветеност. 

Преданото служене има и космическо измерение. Както казва Шрила Бхакти Промод Пури Госвами Махарадж, преданият трябва да е напълно убеден, че неговото предано служене касае добруването на цялата вселена. Така че съдбините на вселената зависят от вашия принос към преданото служене. Такава огромна отговорност! Не бих казал, че тя трябва да ви смазва, ала трябва да разберем, че колкото и мъничко да допринасяме, то е за доброто на целия всемир. Също се казва, че ако дори само един човек постигне пълно съвършенство в предаността, той пренаписва историята на вселената. Това е нещо толкова забележително, че ще промени хода на света. Мисля, че е красиво. Каква покана! Имате ли вкус към това? Може би други въпроси?

Въпрос на Кришна Прия: Моят въпрос отново е за мантруването. Досега знаех само две опции. Едната е: искаш да го правиш и го правиш с желание. А другата е: не искаш да го правиш и не го правиш. 

Свами Тиртха: Откъде научи тази втора опция?! Изненадан съм. 

Кришна Прия: Но сега се появи и трета опция. Искаш да го правиш, но не можеш.

Свами Тиртха: Единствената трета опция е да не искаш, но да го правиш. Това е единствената трета, всъщност единствената втора опция. 

Кришна Прия: Има ситуация, в която мантрата преминава през ума, но ръката не се движи. 

Свами Тиртха: О, това е признак на духовен екстаз. Добре, продължавай! Понякога мантруваме официално, друг път мантруваме истински. Официално означава рутинно. То значи: „Дал съм обет, знам, че е за мое добро, че е нещо хубаво, затова го правя“. Но представете си, че сте във внезапна опасност – каква е първата ви мисъл? „О, Боже мой! О, мили Кришна!” Това е истинско мантруване. То не е официално. Не е рутина. То е нещо истинско.

Ако вие бяхте Господ, мисля, че нямаше да сте много удовлетворени с някакво официално изпълнение. Но когато някой плаче искрено и достатъчно интензивно, тогава ще се усмихнете и незабавно ще обърнете внимание. Трябва да се учим да мантруваме по този истински, интензивен начин. Научили сме, че ако дори само веднъж произнесем светите имена, това е достатъчно за освобождение. Но тогава какво трябва да правим? Да отхвърлим ежедневната практика, понеже и веднъж е достатъчно? Или по-добре да се стараем да я извършваме, защото вярваме, че от изпълнението ще последва изпълването. 

И съм съгласен, по-добре да имаме желанието да мантруваме без да имаме възможността, отколкото обратното – да имаме всички възможности да мантруваме, но да нямаме желанието за това. 

(следва продължение)

(from a lecture of Swami Tirtha, 06.01.2019 morning, Sofia)

(continues from the previous Monday)

Hari Lila: You mentioned that we have to realize our level in spiritual topics and to what extent we can go into them, disclose them to people. How can we judge our own level?

Swami Tirtha: If you are sincere, you will feel it. Once a very elevated first-class devotee told me, “I had read such and such book of the gosvamis, but then I put it on my shelf”. She has understood her level. We can read, we can listen; but entering the lilas, coming to that platform is totally different. Nevertheless, we should know the direction, we should know the ideal – therefore we have to study, therefore we have to listen. But don’t rush. And also we shouldn’t forget about the advice of Shrila Prabhupada, ‘Work now, samadhi later’. But it will come. 

At the same time, this inner cultivation, this spiritual culture and realizations are very important, because this provides the fuel for your daily life, what to speak of trying to distribute something for others. To become a math teacher in an elementary school, first you need to accomplish a university degree, right? But if you start to teach math to 7 years old children at a university level, they will not understand. So first you cultivate for yourself and you transfer the appropriate message. Like a pelican. The pelican feeds the small ones by first half-digesting the food. In such a manner you receive first, then you give it to others. 

Some people may think that Shrila Prabhupada always gives very elementary advice: “You are not the body, there is transmigration, etc.” But if he tries to educate people on an elementary platform, it doesn’t mean that he is on an elementary platform. Once he was supposed to give a lecture at a university. And the devotees were curious, ‘What kind of topic will Prabhupada give today? Usually he is speaking about the ABCs of spiritual life, but now this is like a scientific community, so maybe he will come up with some theory, with some philosophy, with some basics.’ And then he started his lecture and he was talking only about the gopis. Totally out of context for a scientific community. So we never know how our saints are inspired. But we should be very caring about our own inspiration. 

But I told you many times how to recognize our level. Bhaktivinoda Thakur writes that once a very demanding practitioner approached a saint, inquiring about the same topic. “Can you tell me what is my level?” This saint said, “Alright, describe your realization. What’s happening to you?” And this young man said, “Well, when I enter the temple, some trembling is going through me. When I look at the deities, sometimes I cannot see them because my eyes are full of tears. And when I start to chant the holy names, sometimes I faint. This is how I feel.” And then the sadhu said, “Alright, then you are on the elementary platform. Go further.” So, where are your tears? Where is your trembling? Work now, samadhi later. 

But at the same time, it is just all around. This blissful divine power is just all around. The natural environment for a devotee is mercy, which you can perceive in a blissful manner. It is just all around. This is it. 

I have noticed a certain transition in you: you have entered a more mature state of your life. Most of you, individually, and also as a group, you have improved. Now you maybe have an invitation from Krishna for a different type of service – to preach more profoundly, to serve the spiritual benefit of people. Because if you preach, it is not a campaign, it is a service. To serve others to come to a higher understanding about their spiritual identity. Somehow I feel that due to your commitment, due to your discipline and also due to some blessings, you came to a more shining period of your lives – that you can represent your masters, your faith, and your God to others. So, go ahead. 

Once, the senior preachers came together at the lotus feet of Shrila Shridhara Maharaj. Stalwarts, heroes of our lives – like Paramadveiti Maharaj, my Gurudev, others from America, from Australia, from Europe, leaders of preaching in certain regions and countries, very important personalities. Shridhara Maharaj told them, “You go on preaching!” They said, “Ah no, no, we don’t have the ability. You have to come, Gurumaharaj, you have to come.” But he said, “No, I’m just sitting here. You know it better. You are working there in these respective places, you know it better.” They said, “But we don’t have the power”. Then Shridhara Maharaj said, “I will stand behind you. I give you the power to do the service”. And then they had no excuse. And actually, due to this empowerment we are sitting here. So, you can come up with some excuses, but your masters will destroy your resistance. And they will stand by you. 

(to be continued)