Sharanagati

Въпрос на Махадев: По същество всеки би искал да чуе каква е целта на живота. Защо живеем? Защо ни има? Каква е връзката ни с вечността?

Свами Тиртха: За да се намери добър отговор на тези основни въпроси: „Кой съм аз? Защо съм тук? Каква е съдбата ми? Каква е целта на моя живот?” мисля, че е много полезно като център на структурата на човешкото тяло да се приеме сърцето. В йога съществува системата на чакрите. В средата на тази система се намира сърцето, сърдечната чакра. Там можем да си представим сърцето си като центъра на нашето битие. А кое е есенцията, кое е абсолютният център в лотосовия цвят на сърцето? Това е саморефлексията. Така че ето я първата стъпка. Саморефлексия означава „Стремя се да открия смисъла на своя живот. Стремя се да намеря мисията на живота си.” Това е един по-активен принцип.

Така че най-напред трябва да изследвате кои сте. След това да откриете мисията, правилното приложение, програмата на своя живот. Тогава ще бъде много по-лесно да намерите верен отговор на тези въпроси. И това е първата стъпка. Разбира се, не е последната, но всяко дълго пътуване започва с първата крачка.

Махадев: Тогава коя е втората стъпка?

Свами Тиртха: Втората стъпка е: постарайте се да намерите някой, който да ви води. Защото ако имате желание да станете студенти в която и да било сфера на изкуството или науката, трябва да намерите учител, който да ви помогне, който да ви обучи, да ви образова в тази специфична наука или изкуство. По същия начин, щом искаме да изучим изкуството на живота, мистерията на живота, трябва да намерим оногова, който ще ни напътства в този процес на изучаване. Затова са ни нужни наставници, нужни са ни учители, нужни са ни гуру, нужни са ни автентични личности, които да ни помагат.

Това е следващата стъпка. А след нея в съответствие с традицията има много, много други стъпки. Но в крайна сметка това пътуване следва една основна нишка – от началото, от настоящото състояние на съзнание, откъдето сте тръгнали, трябва да достигнете по-високо ниво на съществуване, по-високо ниво на съзнание, където да долавяте повече красота, повече умиротворение, повече хармония, повече блаженство. По това можете да заключите дали пътя, който сте изминали, е автентичен и добър за вас.

Махадев: До каква степен човек сам, без ръководство, може да достигне по-високи нива на съзнание? И кога трябва да осъзнае, че не може да продължи нататък самичък и трябва да потърси помощ от някой учител или по-старши наставник по духовния път?

Свами Тиртха: Дълго време можем да вървим сами и можем да достигнем доста високи нива на реалност. Макар че е донякъде рисковано дали това, което възприемаме, е реалност или е прочит на собствените ни мечти. Затова е много полезно да имаме сверка с определена традиция в това отношение. Ала в по-висшите сфери е много подобно на едно добро парти. А обикновено на добро парти не може да се влезе без покана. Обаче имаш ли поканата, влизаш без проблем. В по-висшите нива на реалност се встъпва с покана. Затова там се нуждаем от водач, който да ни предаде поканата. И под негова насока, с негова помощ можем да влезем в тези по-висши сфери на реалност.

Махадев: В наше време е нещо като мода всеки да си търси гуру насам и натам, хората пътуват по цял свят в търсене на духовен съвет и насока. Какво би следвало да е истинското общуване и взаимодействие между учител и ученик в нашата епоха?

Свами Тиртха: Мисля, да осъзнаем, че се нуждаем от напътствие – това само по себе си е едно високо ниво, когато проумяваме ограниченията си. То е добър знак, верен признак за истинско духовно търсене. В Индия има поговорка: „Ако ученикът е готов, гуру ще дойде.” И ние си мислим, че има недостиг на учители, но учителите казват, че има недостиг на ученици. Защото истинските – било то от едната страна или от другата – са малцина. Ала това не означава, че ние не можем да стане истински, било като ученици, било като учители.

А що се отнася до общуването – считам, че то е като обвързване. То е като взаимно съгласие между тези двама души, че „Да, ние ще споделяме живота си заедно. Да, ние ще вървим заедно.” Затова една много благородна покана от страна на учителя е: „Ако дойдеш с мен и аз ще вървя с тебе.”

(следва продължение)

Вишванатх Чакраварти Тхакура описва какво се случва ако Радхарани е разделена от Кришна. Когато Тя изпитва такава болка, че е неспособна да помръдне и изглежда като болна. Тази книга се нарича „Чандрика Чаматкар”. Отново става дума за това удивление – „Удивлението на лунната светлина”. Там много добре е описано как тези, които не искат Шримати Радхарани да се среща с Кришна – нейните свекърва и зълва – с всякакви средства се опитват да попречат на Тяхната среща. А пък другите гопи, приятелките, които служат на Шримати Радхарани, искат да помогнат тази среща да се състои. Затова те изнамират някакви начини.

Радхарани лежи болна на леглото – изолирана в най-вътрешните стаи в къщата на Своята свекърва. Гопите са разтревожени: „Как можем да помогнем на Радхарани?” А свекървата иска да се погрижи за своята снаха Радхарани, иска да намери някаква помощ. „Къде да намеря помощ? Я да взема да ида при приятелките на Радхарани. Те знаят каква е ситуацията.” И те дават решението: „О, чули сме за един доктор. Доктор-вълшебник – може да излекува всичко! Обаче терапията му е много специална. Не е хич лесно да го накараме да помогне.” Свекървата и зълвата скачат: „О! Трябва да заведем Радхика при този доктор.” И те се втурват в стаята. Обаче виждат, че Радхарани е в несвяст. Не само Тя самата не може да се движи, но и те не успяват да Я помръднат. Затова тичат обратно при приятелките гопи: „Какво да сторим? Не можем да заведем Радхарани при доктора! Дали не може докторът да дойде при Нея?” Гопите отвръщат: „Не, това е невъзможно! Този доктор не ходи на домашни посещения. Не може лесно да бъде убеден да отиде.” „Но моля ви, помогнете ни да го убедим да дойде!” „Не, абсурд! Не можем да направим това. Той ще дойде у вас само ако се помолите в нозете му. Паднете в нозете му и отчаяно плачете: „Умоляваме те, ела у дома и помогни на нашата Радхика!”

Така и станало. Само си представете: тежката свекърва окъпва в сълзите си лотосовите нозе на доктора: „Моля те, ела в моя дом! Прегледай страдащата ми щерка!” И така, докторът се съгласява да дойде. Но когато му показват Радхарани отдалеч, той казва: „Проблемът е много голям! Трябва да Я лекувам насаме. Никой друг да не остава в стаята. И ще отнеме дълго време. Може да се наложи да остана цялата нощ.” Свекървата: „Да! Да! Моля те, остани цялата нощ! Ние ще излезем, а ти остани, но моля те, излекувай Я!” Тогава докторът с голямо колебание накрая склонява.

На следващата сутрин Шримати Радхарани е добре. И свекървата е много удовлетворена. Доволна е от доктора. Мисля, че няма нужда да назоваваме името Му. Но това е чаматкар – учудването, лунатичното смайване, удивлението на Луната. Такава е нашата философия.

Обаче какъв е смисълът на тази история, която е малко очарователна, малко еротична, лукава, забавна? Тя показва, че най-висшето ниво в божествената лила се постига когато противопоставящата се енергия отчаяно се моли да се случи онова, което е искала да предотврати. Кришна не отмъква Радхарани от дома – не, Той е поканен! Забелязвате ли интензивността?

Така че кое е първо – срещата или раздялата? Не бих могъл да кажа. А не е и необходимо да се разбира теоретично. Достатъчно е да имаме едно чувство в отклик, и това чувство се нарича чаматкар, удивление.

Въпрос: Каква е градацията на настроенията в „Шикшащака”?

Свами Тиртха: Началото е философията на предаността. Тя разкрива пътя през всички различни степени на емоционално развитие. Накрая достигаме до отчаяното разбиране, че нямаме избор. И затова не сме готови да оставим избор и на Бога.

Защото какво е философията? Философията е чаматкар, изкуството на чаматкар. Чаматкар значи „да бъдеш удивен”. Така че философия означава да бъдеш удивен от красотата на творението, от величието на Бога. Да бъдеш смаян – това е философията. Без съмнение, подобно определение за философия е малко в сферата на раса. Но при все това то е много близо до истината.

Първият стих описва славата на святото име: как то лее благославящия си дъжд над човешките същества, окъпва душата и пречиства сърцето… Дори само първият стих има седем пласта. И след това, ако продължите стъпка по стъпка, ще видите как отчаяно Махапрабху изразява Своите чувства. Разбирате ли, отчаяно!

Но тъй като имаме „Златния аватар” преведена, моля ви, обърнете се към тази книга. Защото когато първия път прочетохме с бхактите тълкуванието на Шрила Шридхара Махарадж към последния стих на „Шикшащака” всички бяха зашеметени, дълбоко вглъбени в медитация и казаха: „Това е твърде висше!”

Така че ако приемем „Шикшащака” сериозно, ще бъдем много добри предани, без съмнение. И там, в неговото тълкувание, постепенният процес е описан напълно: от това удивление, през чувството за смирение, че „макар да си дал Своите свети имена, аз не изпитвам привличане към тях”. После през някои практични насоки като „бъди по-смирен от стрък трева”; сетне чувството на раздяла: „О Говинда, без Теб светът е пуст!” След това високата амбиция: „Моля Те, стори ме прашинка под Твоите лотосови нозе”, не „в нозете Ти”. И накрая отчаяното признание, че „Каквото и да правиш, Аз Ти принадлежа”.

Но както говорихме преди, не съществува описание, само интерпретация. Така че какво означава „Аз Ти принадлежа”?

Отговор: „Ти си Мой”.

Свами Тиртха: Да. „Ти Ми принадлежиш”. Благодаря!

И така, истина, красота, „линията на красотата”, символи и сухи философски принципи – всички те избледняват пред интензивността на „Шикшащака”. Затова, моля ви, четете и изучавайте тези осем стиха!

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Крипадхам: Обикновено говорим за срещата и раздялата като последователност. А много пъти сме чували, че в божествения свят времето не съществува. Значи от такава гледна точка, последователност не може да има. Въпросът ми е, ако Кришна теоретично може да чувства едновременно среща и раздяла, това отнася ли се и до Неговите предани?

Свами Тиртха: Нашата традиция има малко по-различно мнение що се отнася до времето в духовното небе. Например в „Брахма Самхита” се описва, че в Шветадвип, в духовната сфера, времето съществува като вечен и блажен миг. Защо? Защото макар да има целокупност в съществуването на различните лила, при все това, за да се подсили вкусът на Кришна и за да се разгърнат забавленията, има необходимост и от последователност. Тази последователност се изпълнява от духовната версия на времето. То осигурява поредицата „преди и след”, което не значи, че каквото и да било намалява или изчезва.

Спомняте си, веднъж преданите запитали Шрила Прабхупад: „Прабхупад, има ли сняг в духовното небе?” Озадачаващ въпрос! Като се позамислил малко, той отвърнал: „Да! Обаче без студения ефект.” Тоест, без неудобствата. Защото как можем да отнемем на Бога преживяването от снега?! Той също е за Него, за Негово щастие! Както децата – те винаги са много щастливи като завали сняг. По същия начин, ако на Кришна му е нужна последователност, тя се осигурява, обслужва се от духовния времеви фактор.

Но нашите истории описват по много поетичен и емоционално наситен начин какво става с Шримати Радхарани, когато се чувства разделена с Кришна. Как е описана, Яшодка?

Яшода: Близо до смъртта.

Свами Тиртха: Близо?! Това е само на първата страница. Нека минем нататък. Да, правилно. Много красиво е описано как Тя се вцепенява, как рухва, как е неспособна да помръдне. В пълно отчаяние и тъга Тя може само да седи на земята и да пише нещо с пръст в прахта. Това е един от най-висшите типове екстаз.

Но ние сме чували, че садхана-бхакти е само за начинаещите, така че трябва да стигнем поне до нивото рагануга – да следваме примера на великите. И така, докато този Кришна е тук, ние сме активни – защото обикновено бхактите са готови да правят култове към личността, те превръщат своите гуру в Бог. Така че докато нашият Кришна, нашият Бог е тук, сме активни, показваме колко сме заети в своето служене. Но както сме научили от шастрите, от нашите свещени писания за раса, когато нашият Кришна не е тук – тоест когато гуру си замине – тогава в много раса настроение ние рухваме. Седим на пода със седмици без да вършим нищо, поради дълбок екстаз и чувство на раздяла. Нали, защото сме рупануги! Моля ви, недейте да имитирате.

(продължава от предишния понеделник)

Знаете, че едното без другото не може да съществува – без среща няма раздяла и без раздяла няма среща. Те се предполагат една-друга, тъй като това е начинът да се засили тяхната интензивност.

Трябва да ви кажа, че да общуваш пряко, лично, с нашия духовен учител – това беше много наситено преживяване. Обаче раздялата е дори по-интензивна. Така че Кришна, като главния режисьор на всички пиеси и театрални постановки в тази голяма вселена, познава всички драматургични похвати, които покъртително да ви предадат историята. Затова Той използва и двете крайности – срещата и раздялата. Трябва да опитаме и двете. Ако Ромео и Жулиета не умираха накрая, никой нямаше да слуша тази история. Не е ли така? Ала понеже присъстват двете крайности – най-силният плам и най-великото страдание – макар че е много болезнено да се гледа театъра и всички са облени в сълзи, въпреки това казват: „Толкова е хубаво!”

Или „Рамаяна” – същото е! Раздялата между Сита и Рама е толкова болезнена! При все това, всеки гледа историята стотици пъти, за да дочака Тяхната среща. Хем знаем как се развива историята, но сме готови да се въвлечем в настроението на раздялата и на срещата.

Кое е първо – раздялата или срещата? Всъщност, в анализа на духовните чувства, който прави Шрила Рупа Госвами в „Бхакти Расамрита Синдху”, той описва едно много специално настроение, а именно пурва-рага. Рага означава „привързаност”, а пурва значи „предшестваща” или „първа”. Това е чувството, когато влюбените нямат възможността да се срещнат, те са разделени, но много очакват срещата. И въпреки че са разделени, при все това са свързани. Това е позитивната интерпретация на пурва-рага. Щом има силно желание, те ще се срещнат. И тогава какво ще се случи? Отново пурва-рага, същото чувство ще се прояви, ала този път по обратния начин. Макар да са заедно, те ще се боят, че отново ще бъдат разделени. А това е болезненото тълкувание на пурва-рага. Така че кое е първо – никога не знаем.

Ямуна: А кое е последно?

Свами Тиртха: Субективно погледнато, последното е раздялата. Защото „последно” означава, че това е краят на историята, нали? И когато „Ромео и Жулиета” свърши в театъра, вие се прибирате вкъщи и срещате жена си. Така че след непосилната раздяла в смъртта, вие се срещате. Но шегата настрана; казах „субективно” тъй като всички ние сме разделени от прегръдката на Върховния, от гръдта на Бога. И краят на историята ще дойде, когато намерим пътя си обратно.

Днешният ден е тук. Не се тревожете дали сме били разделни преди, не се страхувайте, че ще се разделим отново. Ще бъде много необичайно това, което ще кажа сега: живейте за днес. Разбира се, ние знаем, че живеем във вечността, затова ако развиете съзнание за раздяла, ще я чувствате вечно; но ако развиете съзнание за среща, тогава ще се срещаме вечно. Трудно е да се направи този квантов скок над измеренията. Но ще ви напомня думите, че времето се стапя. Понякога времето просто се стапя.

(следва продължение)

(продължава от предишния понеделник)

Даоизмът говори в символи. Източни, без съмнение – но просто символи. Първият стих в „Дао дъ дзин” е: „Дао не може да бъде описано; ако можете да опишете нещо, то не е дао.” Това е като гатанка, като ребус. Какво означава? Визуално го обрисуват по-добре, понеже използват ин и ян – съществува единство, съществува и многообразие. И в едното се съдържа мъничка част от другото, защото в тъмния фон има бяла капка, а в белия фон има черна. Малко е суховато. Предава истината, но по сух начин.

Нека прекосим Хималаите в южна посока. Там също ползват символи, за да опишат същата истина – принципа на единството и многообразието – обаче по толкова поетичен начин! Те казват, че черният Бог и бялата Богиня се срещат. Не става дума само за някакви нарисувани повърхнини, въртящи се една около друга. Това е танц, романс, движение – толкова е красиво! По-красиво е; другото също е красиво, без съмнение. Но това е по-красиво, повече чувства са вложени.

Но нима проумяваме смисъла? Едва ли някога бихме могли. Ала да се върнем една стъпка за момент: ако разгледате ин-ян – знаете, те са в кръг, а каква е формата на линията, разделяща двата фона? S, нали? Линията е като извивка. В западната естетика S се нарича „линията на красотата”. Виждате, разделителната линия между двете полета е линията на красотата. Където и да видите този дизайн, на запад се интерпретира като линията на красотата. При все това „линията на красотата” отново е теоретична тема от естетиката. Обаче виждали ли сте формата на Кришна? Той е застанал точно така. Неговата поза с три извивки, Трибанга – това е S.

Така че това е много скришно в Даоизма, в символа на дао, ин-ян. Много теоретично е обяснено в западната естетика. Ала ако откриете източника на цялото знание на запада и на целия символизъм на севера, ще намерите личността, която стои отзад – личностния Бог. Кришна свири на Своята флейта в тази прекрасна извита форма.

И всеки път, когато четем, слушаме, или си спомняме тези красиви истории за Него и Неговите спътници – как се срещат или пък разделят – това се повтаря. Но е изразено по такъв поетичен начин, че е наситено с личен досег, наситено е с чувства. И това е един много въздействащ, много докосващ начин да се обяснят нещата на човешките същества. Защото ние чувстваме щастието на срещата, усещаме и болката на раздялата. Затова ако божествената истина ни разкрие лицата си, говорейки на нашия език, така да се каже, тогава ще разберем какво се случва.

(следва продължение)

Въпрос на Крипадхам: Всъщност темата на въпроса ми е разделена на две. Първата част е: среща и раздяла в божествената любов. А втората част е: раздяла и среща в божествената любов.

Свами Тиртха: Нашата традиция е много поетична. Как мислите – възможно ли е документиране, можем ли обективно да наблюдаваме каквото и да било?

Камен: Да.

Свами Тиртха: Как?

Камен: Може би когато не се отъждествяваме с егото.

Свами Тиртха: Това е добра бележка. Все пак, ако ми позволите да споделя моето разбиране за това: усещането ми е, че няма шанс за документация. Можем да направим само едно, да се радваме само на едно – и това е интерпретацията. Защото, както четохме в Упанишада: ято вачо нивартанте апрапя манаса саха – „Върховният Бог е такъв, че от Него думите и мислите рикошират и се връщат, тъй като не проумяват.”[1] Така че човешките обяснения под формата на думи и човешкото разбиране под формата на мисли се завръщат в неспособността си.

При все това ние се стремим по някакви начини да описваме материалната реалност, обективния свят, който ни заобикаля. Опитваме се да открием някакви физически закони и правила как работи вселената. Или си мислим, въз основа на математиката, че две и две е винаги четири. Толкова много неща вземаме за даденост: „Очевидно е, че е така.” И никога не си задаваме въпроса: „Дали две и две е четири? Дали пък не е три, а понякога пет…?” Защото сме се съгласили с тези интерпретации, съгласили сме се с тези закони. Но през двадесети век учените стигнаха до извода, че едва ли могат да открият някаква обективна реалност. Защото всичко е плаващо, дори материята е сгъстена енергия. А след това откриха Квантовата Теория – ако влезеш в дадена система като наблюдател, тя започва да действа по различен начин.

Значи малко по малко, дори по тъй наречения научен метод трябва да признаем, че не можем да уловим обективната реалност. Можем само да обясним, че „тази частица трябва да стои тук – но тя не стои! Според всичките ми изчисления това трябва да работи по такъв и такъв начин, но то не работи така!” При все това, системата функционира правилно.

Така че едва ли съществува някаква документация. Но това звучи малко теоретично. Кога бяха последните избори в България? Наскоро? Значи си спомняте билбордовете. Само усмихнати лица, нали? Много хубав грим, много хубав ретуш. А ако срещнете същия политик лично, се оказва грозен и стар човек с кисела физиономия. Въпреки че искат да се представят за много спокойни, многообещаващи, добри, благонадеждни. Но къде е реалността? Къде е обективността на нашето наблюдение? Всички казват: „Ние ще намалим данъците!” А щом ги изберете какво се случва – вдигат данъците. И на всеки четири години вие се хващате на въдицата! Защото не съществува обективно наблюдение, само интерпретация. Ние, унгарците, също споделяме тази черта. Много сме добри в това да интерпретираме провалите си като истории на успеха. Не знам за вас, но нас много ни бива в това изкуство.

Ала тогава как да открием кое е истинско и кое неистинско? Щом дори материалната сфера е толкова трудно да бъде описана вярно, колко по-невъзможно е да се опише божественият свят? При все това божественият свят също иска да се разкрие. И за щастие сме се натъкнали на много поетично изражение на тази върховна реалност.

(следва продължение)

[1] „Тайттирия Упанишад” 2.9.1

Въпрос на Бхагават Прасад: Не разбирам онази част от ахимса, която изисква човек да се откаже от месото като храна; ами млечните продукти, яйцата, вълната и кожата? Млечната промишленост, например, също причинява много страдание – може би не толкова интензивно като клането на животни, но с по-голяма продължителност във времето.

Свами Тиртха: Да, ахимса е важен въпрос. Колкото повече избягваме да навреждаме, толкова по-добре. Директното убиване на други живи същества и изяждането на плътта им обикновено не е необходимо за поддържането на тялото в здравословно състояние. Може би ескимосите са изключение, понеже за тях има само риба. Месото внася лоша информация в комплекса тяло-ум, затова е по-добре да се избягва. Но за да носиш вълнен пуловер не е нужно да убиваш овците, а само да острижеш вълната им – от което те се чувстват облекчени и им пораства нова вълна. Някои йоги се хранят само с плодове и мляко, тъй като това са истинските супер-храни. Но ако можете поне месото да изключите от диетата си, това също ще ви помогне да постигнете повече вътрешен покой и духовна извисеност.

Бхагават Прасад: Все още се боря с концепцията за ахимса. За мен това не е просто теоретичен въпрос. Всяко усилие е един вид насилие над самия себе си. А всяко действие – поне потенциално – е акт на насилие спрямо останалите. Но и бездействието често може да бъде грях. Стриктното следване на ахимса може да ни доведе до абсурд – в коментара си към стих 2.29 от „Бхагавад Гита”, Свами Прабхупад казва, че и микробите имат души. Всеки път когато си мия ръцете избивам хиляди микроби – това насилие ли е? Четох в една веган група във Фейсбук как една майка обмисляше възможността да не лекува глистите на детето си, защото са живи същества.

Свами Тиртха: Мисля, че не можем да спазваме пълна и съвършена ахимса. Ако пътувате с кола, колко мухи и комари изгиват на предното стъкло? Не можем да избегнем това, но можем да изберем дали да пътуваме към храма или към кръчмата. Има разлика. Така че ахимса е като базов принцип, тя не е точно дхармата на воин като Арджуна; но ние можем да практикуваме голяма част от ахимса. И не става дума само за въздържане от насилствени действия, но в по-пълна форма – за подпомагането на духовния напредък на всички. Самозащитата също е изключение от ахимса.

Основният въпрос тук е да изключим една голяма част от насилието от ежедневието си, и това е вегетарианският начин на живот. Ако изключим убиването на висши животни с едничката цел да поддържаме тялото си, постигнали сме голям резултат.

Разбира се, трябва да избягваме глупаво поведение като отказа да се лекува детето. В градината също махате плевелите, за да растат цветята по-добре. Това е здрав разум. Но само ахимса не е достатъчна, дори тя не е свободна от карма. Затова се препоръчва да правим жертви: да предлагаме храната си, да посвещаваме дейностите си – това е начинът да осветим живота си и да компенсираме неизбежните грешки.

Бхагават Прасад: В коментара си към „Бхагавад Гита” 2.13 Свами Прабхупад пише, че Арджуна трябва да е радостен, задето враговете, които убива, ще получат млади и силни тела вместо техните престарели. Подобен начин на мислене би оправдал евтаназията. В коментара си към БГ 2.21 той пише, че осъждането на един убиец на смърт не е насилие, а всъщност е акт на милост, тъй като го избавя от греха му. Подобен начин на мислене би оправдал мерзостите на Светата Инквизиция – те също са вярвали, че пречистват душите на своите жертви. Също в коментара към БГ 2.21: насилието, извършено в битка за Кришна не е насилие, понеже душата не може да бъде убита. Всяка „свещена” война може да бъде оправдана по такъв начин, включително джихада, на който сме свидетели днес. В коментара към БГ 2.27 пише, че войните и ненужното избиване на хора и животни не се одобряват, а в следващото изречение пише, че насилието и войната са неизбежни за поддържането на реда и законността в човешкото общество. Очевидно необходимостта от насилие е въпрос на субективна преценка. Как човек да разбере дали взима вярното решение? Коментарът към БГ 2.30 гласи, че необходимостта от насилие трябва да се определя от Бога. Но всеки луд може да си вярва, че изпълнява делата на Бога и да върши варварщини. Как човек може да разбере, че това наистина е Божията воля, а не просто гласът в главата му?

Свами Тиртха: Разбира се, винаги има вероятност луди хора да използват Бог, религията и доверието за свои цели – при това, понякога жестоки и насилствени цели. Но вие трябва да избягвате това. Проблемът като цяло е, че често изкривяваме философията в подкрепа на собствените си интереси. Това трябва да се избягва. Вътрешната съвест винаги присъства, и ако тя подкрепя онова, което сте научили от духовните си наставници, тогава това е най-добрият избор.

Въпрос на Бхагават Прасад: Усилията ми да практикувам яма и нияма се провалят плачевно. Това поне ме учи на някакво смирение. Най-трудно ми е да практикувам когато чувствам съмнение и несигурност в изборите си по духовния път.

Свами Тиртха: Да, неувереността действа по този начин: увеличава страданието. Но науката на духовната логика гласи, че взимането на решение не е нищо друго освен отстраняване на съмненията. Съмненията обикновено убиват нашето вдъхновение, но могат да са полезни при наблюдението кое какво е. При все това, съмнението е каишка за ума, и в „Гита” се казва, че тези, които се съмняват, едва ли могат да постигнат вътрешен покой и най-висшата цел.

Но правилата на яма и нияма ще донесат своите резултати, не се безпокой. Това наистина е като обучение. Недей да стартираш със спринт на олимпийско ниво, а по-скоро с крос – но се придържай към него сериозно и посветено. Най-добрата противоотрова за съмненията е истинската увереност, която можеш да почувстваш под закрилата на божествената енергия. Ако разбереш, че Върховният Бог е твой благодетел и ти желае доброто, и ако и ти се обръщаш към Него по подобен начин, тогава ще чувстваш защитата и сигурността. Трябва да долавяш и да осъзнаваш тази божествена закрила над себе си. Досущ като слънцето – то винаги е над нас в небесата, независимо дали го виждаме или не. Важно е да има такава божествена посветеност.

Бхагават Прасад: От предания очаква ли се да следва заръките на гуру безпрекословно? Чувал съм бхактите да казват, че когато човек получи посвещение, той посвещава живота си на Кришна и гуру. Реших да ви попитам за разяснение.

Свами Тиртха: Какво се очаква от един пациент – да следва всички съвети на лекаря или не? По-добре е да сътрудничим в лечебния процес; въпреки това на практика виждаме, че пациентите понякога се държат, а друг път не се държат както се очаква от тях. По подобен начин, да бъдеш преданоотдаден, или по-точно, да бъдеш ученик, означава да се подчиняваш на дисциплина. Да позволявам да бъда напътстван – това значи ученик. Никой не очаква сляпа вяра, и не става дума за сляпо следване на някакви наставления. Учителят и ученикът посвещават себе си в служене на божествената истина и на божествената любов – това е като взаимно съгласие по определени въпроси. Разбира се, благотворно е да се следват всички добри съвети, обаче трябва да сме искрени – ако не можем да го сторим на момента, следващия път ще успеем.

Практиката е ключът към теорията. Ако можем да прилагаме на практика някоя идея по позитивен начин, с добри резултати – тогава това доказва валидността на идеята. И както говорихме, вземането на решение е краят на съмненията.

Ако пропуснем дадена възможност за служене, не е сигурно, че ще имаме шанс за същото служене следващия път. Така че колебанието и отлагането не са най-добрата линия на поведение; по-скоро трябва да бъдем активни и да постъпваме в хармония с божествената воля. Ако Кришна желае, всичко ще се случи практически без никакви препятствия. Такава е нашата надежда, а също и осъзнаване.

„О, ваишнава госвами, моля те, бъди милостив към мен! Освен теб никой друг не е способен да пречисти падналите души. Къде може да се намери някой, просто в присъствието на когото всички грешки и грехове побягват надалеч? Постоянното къпане в святата Ганг ще пречисти човека, но твоята сила е толкова велика, че пропадналите души се пречистват само като те видят. Святото име ще освободи онези, които извършват някакви грешки срещу Бог Хари, ала онези, които извършат оскърбление срещу теб, нямат шанс за спасение. Сърцето ти винаги е обител за Бог Говинда, а Бог Говинда казва: „Ваишнавите винаги живеят в сърцето Ми.” Затова аз копнея за прахта от твоите лотосови нозе във всеки мой бъдещ живот. Моля те, считай Нароттам за свой и бъди милостив към него.”[1]

И така, скъпи мои, тази молитва ни показва начина, по който да се обръщаме към божествеността, начина, по който да се обръщаме към тези, които са по-висши от нас. Има много различни методи човек да се пречисти, но най-добрият е да служи на онези, които са чисти. Свръх-силата на Кришна се проявява по личен начин.

Както говорихме наскоро, светците, преданите, са нещо свято за нас, те са свещена институция. Без тях ние вървим в тъмнина. Независимо, че сте читкана, духовна искрица съзнание, вие сте досущ като малка комета, пресичаща небето – идваща от мрака и отиваща към мрак. Миналото е история, бъдещето е мистерия, а днешният ден е дар.

Ала вместо този линеен път – идвайки неизвестно откъде и отивайки неизвестно накъде – когато нашата мъничка планета прекосява вселената, тя среща по-голямо небесно тяло, каквото е Слънцето. Не щеш ли, насред своя път из мрака вие се натъквате на Слънцето. Какво се случва с вас тогава? Променяте посоката си. Вместо да идвате отникъде и да отминавате наникъде, вие сте привлечени от нещо, влизате в орбита. А какво означава да сме в орбита около Слънцето? Означава, че винаги сме огрени от слънчевата светлина. Ако се радвате на близостта на Слънцето, значи получавате неговата енергия. Затова винаги оставайте в светлината!

Нашият живот е подобен на този на кометите. Идваме от някакви източници – кой знае какви – и обичайно хората приемат опитността на живота без някаква смислена цел. Но аз мога да споделя моя опит. Когато срещнах преданите, животът започна да се променя. Тази промяна още не е приключила. Имам много още какво да пречиствам и превъзмогвам, ала тази промяна, тази божествена светлина е толкова удивителна, че е просто неустоима.

[1] „Еи баро каруна коро” – предана песен от Нароттам дас Тхакур