Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 04.01.2017, сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник) 

В основата си можем да кажем, че първата стъпка в божествената мистерия на взаимоотношенията е неутралността. Понякога неутралността е позитивен термин, а друг път доста противоречив. Най-общо казваме, че тази неутралност е по-скоро пасивно отношение – това се нарича шанта-раса. Шанти като основна мотивация тук е спокойствие, умиротворение. Но ако погледнем в санскритския речник, за термина „шанта” се откриват четиринадесет различни значения. Например „пречистен”, „сенчест”, „смирен” или „опитомен” – много добре. Също ще намерите значение в смисъл на „мъртъв” или „напълно приключил”. Но същественото, което е важно за нас е „умиротворен”, „успокоен”, „удовлетворен”.

Какво означава в божествените взаимоотношения това умиротворено състояние на ума, това удовлетворено настроение? Че дори просто чрез този неутрален подход към Бога, жаждата на сърцето и душата ви е заситена. Знаете, че в края на вашия път някой ви очаква. Това носи такава красива надежда. С подобна надежда е толкова леко да се понесат всички житейски проблеми. Да се изправиш пред купища изпитания с усмивка.

Добре, това е „шанта” като израз. Но кой е шанта като личност? Шанта е аскет, който вече е надмогнал страстите. Това може да е наша цел – да намерим покой в това отношение; обаче не точно сега. Ала не се тревожете, ако имаме тази цел, стъпка по стъпка ще съумеем да намерим този покой – когато умът и тялото вече не ви създават твърде много проблеми. Защо? Защото едно от значенията на шанти е „прекратяване на огъня”. Край на стрелбата.

В това отношение мисля, че е много позитивно да постигнем шанти – такова спокойствие, такава стабилност. При все това, ако в човешките взаимоотношения към нас подхождат неутрално – това приемливо ли е или не? Приятно усещане ли е или не?

Кришна Прия: Не.

Яшода: Ако е част от отношенията, ако се чувстваш удобно в нечия компания, тогава е хубаво. То е удовлетворението, което се спомена.

Павитра: Поне вече не стреляме един по друг.

Свами Тиртха: Да, това поне е положителната страна. Обаче…

Кришна Прия: Не е достатъчно.

Свами Тиртха: Така мисля. Защото каква е скалата на човешките взаимоотношения? Любовта е едната крайност, ненавистта е другата крайност, а по средата е неутралността. Любов – добре, всички сме съгласни на нея: тя е добър обмен, позитивен обмен. Но да ви кажа, за да се получи една хубава кавга също имате нужда от добър партньор. Не можете да се карате с някого на улицата, тъй като това са много интимни отношения. Но неутралността е убийствена! Казвам ви, това е нечовешко. Някой идва и гледа през вас като през въздух – усещането е убийствено, опустошително. Понякога Гурудев ни прилагаше подобно обучение, за да ни помогне да се отървем от лъжовните си разбирания. Все едно не съществуваш. Не беше приятно на момента, но се оказа много полезно. В това е разликата между мъдрия и глупавия. Глупавият винаги ще предпочете приятното, докато мъдрият всякога избира полезното.

Така че чувството на неутралност не е много приятно чувство. Въпреки всичко понякога тези междинни чувства също са позитивни. Нека видим кога.

„Арджуна каза: „О, Кришна, какви са признаците на оногова, чието съзнание е вглъбено в трансцендента? Как и за какво говори той? Как седи и как върви?” Върховният Бог рече: „О, Партха, когато човек изостави всевъзможните желания за сетивни наслади, възникващи от измислиците на ума и когато, така пречистен, умът му намира удовлетворение единствено в душата, тогава за него се казва, че е в чисто трансцендентно съзнание.”[1] Това е един вид неутралност, нали? Край на битките. В много случаи откриваме, че подобна неутралност, подобен вид духовно умиротворение е нещо много позитивно.

(следва продължение) 

[1] „Бхагавад Гита” 2.44-45

(от лекция на Свами Тиртха, 04.01.2017, сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Нека се опитаме да навлезем в различните настроения и нива на мистерията на взаимоотношенията с Всевишния. Можем да наречем това и градация на вярата – различни нива на вяра. Какво трябва да е мерилото на нашата вяра? Как мислите?

Баладев: Мотивацията.

Яшода: Нашите действия.

Свами Тиртха: Да. Значи най-напред имаме мотивация, след това извършваме някакви действия и после какво следва?

Санатана: Промени.

Свами Тиртха: Правилно. Ще има някакви резултати от тези действия. И накрая ще се докоснем до интензитета на чувствата – когато срещата с Върховния няма да е някаква официална церемония, а експлозия – преживяване на Бога.

В други времена други хора са се опитвали да мерят вярата си по други методи. Например в стари времена, когато народи с различна вяра са се сражавали едни с други, ако едната страна надделявала, казвали: „Нашият Бог е по-силен!” Но какво става, като следващия път другата страна победи? Техният Бог ли е по-силен? Това не е особено умно. Или можем да кажем, ако една религия е взела надмощие над целия свят, ако има най-много практикуващи – значи е най-добрата? Има толкова много различни разбирания кое е добро и кое по-добро. Ала аз считам, че истинската религия и истинската вяра не зависят от бройки. Ако трябва да съдим според бройките, тогава илюзията печели, защото нейни са най-многото практикуващи. Така че това не е въпрос на числа. Това е въпрос на интензитет на чувствата.

Мисля, можем да се съгласим, че отвъд всички тези различни подходи към Бога, отношението с любов е най-същественото. Можем да кажем, че истинският, най-висш религиозен подход е любящият подход – бхакти – независимо от останалите формалности. Защото това е нещо есенциално – любящите взаимоотношения между Бог и човек.

Обаче можем да кажем, че бхакти, обичта, е много общ термин. Какъв точно тип обич? Именно затова казваме кришна-бхакти. Защото този процес, според предишното измерване, се стреми към ентусиазирано преживяване на Бога. Неговата цел е према, екстатичната божествена любов. И каква е природата на нашия бхакти процес? Красота и любов. Знаете определението за религия – среща на красотата и любовта в човешкото сърце. Радха и Говинда, обитаващи сърцето.

И като говорим за тази среща, за това единение на красотата и любовта, тогава се нуждаем и от начин да изразяваме, да разбираме това. Затова е нужно да се фокусираме върху човешките взаимоотношения, защото чрез тях можем да проумеем нещичко и за божествените.

Знаете, че основно има пет взаимоотношения с Върховния. Кои са тези пет раси?

Кришна Прия: Неутралност, служене, приятелство, родителство и интимна любов.

Свами Тиртха: О! Ами тогава знаем всичко за тях! Да спрем ли дотук? Знаем списъка – достатъчно ли е това? Или да навлезем малко в подробности? Е, за неутралността можем да навлезем в подробности. Но не знам дали бихме могли да навлезем в подробности по отношение на интимността.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 04.01.2017, сутрин, София)

Много съм щастлив, че сме тук заедно. За мен е чест, че сте дошли, защото по този начин ми давате възможност да повторя каквото съм научил от моите учители. А това е начин да помним Бога, това е начин да се доближим до божественото. Всъщност в предстоящите дни искам да споделя с вас някои неща по тази тема – какви са взаимоотношенията между човешките същества и Върховния Бог.

Можем да кажем, че нулевото ниво на отношение към Всевишния е да се отрича Неговото съществуване. „Бог не съществува.” Значи първо заявяваш, че има нещо – „Бог” – което го няма – „не съществува”. Това е първото, елементарно отношение към Върховния. „Той не съществува”. Можем да видим колко необичаен и нелогичен е такъв подход, такъв атеизъм. Особено когато нашият Бог се появява.

И така, първият подход, особено в настоящата епоха, за много от нашите братя и сестри е да отричат, че има някаква по-висша реалност. „Това е реалността – тялото, земята, материята. Това е реалността.” Обаче ние не сме съгласни. Ние вярваме, че има по-фина реалност отвъд тази външна, относителна привидност. И именно нея търсим.

Ако някой не е атеист, той може да рече: „Не ме интересува има ли нещо, няма ли – не е моя работа.” Това е един вид негативна неутралност, отхвърляне: „Не ме засяга.”

Мисля, че можем да отминем и това, и да потърсим следващото ниво на взаимовръзка. Много често това е страхът. Страхът като основна мотивация за вяра. Страх от смъртта, страх от вечния ад – искате да избегнете тези неприятни преживявания. „Не знам как е в рая, но определено искам да избегна ада.” Знаете известния анекдот: един голям атеист бил на смъртното си ложе и при него отишли двама свещеници. Единият казал на другия: „Остави на мен, аз ще го обърна във вярата.” Влязъл при него, след пет минути излязъл и казал: „Обърнат е.” Неговият приятел попитал: „Нима му описа рая толкова красиво, толкова красноречиво, че той поиска да иде там?” „Не, описах му ада.” Така че ако искаме да избегнем нещо нелеко, нещо лошо – това е мотивация, опираща се на страх. Малко надежда за нещо добро, но основно опит да се избегне лошото.

Разбира се „страх Божи” е много широк израз, той не се ограничава до този толкова елементарен човешки страх, но това е нещо отделно, по-скоро става дума за отношение на покорство в християнството.

Друго отношение към Върховния е когато не е отхвърляне, не е пренебрежение, не е страх, а чувство на дълг. „Щом има Бог и аз Му принадлежа, значи трябва да направя нещо.” Подобна посветеност е нещо много хубаво. Тя е основа за по-нататъшни взаимоотношения. На нас трябва да може да се разчита. И ако разбираме своя дълг, тогава следващата стъпка е да го осъществим, да го приложим на практика. Всички знаем, че в крайна сметка има само едно задължение в човешкия живот – да се оставим да бъдем прегърнати от Бога. Не се противете! Нужно е единствено да изоставим съпротивата си. Такъв подход към Бога, основан на чувство за дълг, е нещо много добро, много стабилно.

И може би следващата стъпка е когато сме по-осъзнати за тези взаимоотношения. Ние, човешките същества, имаме една много силна способност и това е нашето съзнание. Съзнанието не е просто интелигентност, то е нещо повече. Ако можем да мобилизираме всичките си съзнателни способности и енергии във връзка с Върховния, тогава изпълняваме едно от изискванията в „Гита”, където Кришна казва: „Прилагай цялата си осъзнатост във връзка с Мен.”[1]

Ала достатъчно ли е само да сме осъзнати за Бога? Знаем, че има много добър пример за някой, който е много осъзнат за Кришна – това е Камса. Камса, водачът на демоните – той винаги бил в пълно съзнание за Кришна: „Той ще дойде, Той е олицетворението на моята смърт, къде ли е?” – той винаги Го помнел, винаги бил осъзнат. Обаче не в позитивен смисъл. Така че нужен ни е позитивен подход към Върховния и тогава всички тези различни взаимоотношения ще се развиват все повече и повече.

И в края на краищата най-висшият вкус – това е спонтанната обич. Когато не е твой дълг, защото дългът е нещо много официално; когато не е твоята осъзнатост, върху която работиш и я насочваш правилно – не! То е като естествен поток. Нямаш друга алтернатива, освен да се обръщаш към възлюбената Божествена Двойка по спонтанен начин.

(следва продължение)

[1] „Бхагавад Гита” 12.8

(от лекция на Свами Тиртха, 03.01.2017, вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос на Парамананда: Мислех си по въпроса ти как да превърнем сянката в светлина и може би най-реалистичният начин е просто да общуваме с някой, който е светъл, който може да ни просветли, да ни озари. За мен такъв е гуру, духовният наставник. А историята, която спомена за Бхактисиддханта Сарасвати Прабхупад, също ми дава още светлина в това разбиране. Искам да попитам за насока какъв е най-добрият начин за един ученик да се приближи до своя духовен учител?

Свами Тиртха: Яж по-малко черна сол.

Парамананда: Толкова ли е лесно?!

Свами Тиртха: Встрани от шегата, ако дойдем прекалено близо до слънцето, то ще ни изгори. Въпреки това, трябва да прегърнем слънчевата светлина. Ако твърде много се приближим до гуру, това може да ни изгори. При все това трябва да приемем нещо, идващо от него. И процесът е дълъг. Помислим ли си: „О, сега разбрах нещо за него или от него”, може и да е вярно, а може и да трябва да извървим още път. Защото това е много фина промяна и трансформация. Не се случва на очевидното ниво. Но по-интересната трансформация би трябвало да се случи на невидимото ниво. Съществува и факторът време. Така че едно по-дълбоко и по-дълго култивиране би следвало да помогне да се подобри този обмен на получаване на нещо от духовния учител.

По тази причина трябва да общуваме някак – вани или вапу, в раздяла или в присъствие. Ако имаме шанс да общуваме лично, нека го правим; ако нямаме възможността за това, нека общуваме в спомените, нека общуваме с ученията, със словата и напътствията му. Защото гуру не е ограничен до външната форма. Въпреки че, мисля, ние високо ценим външната форма. Ако сънувам Гурудев понякога, никога не си спомням думите му, но помня лицето и фигурата му. И после ако някой ми каже: „Сънувах Гурудев,” винаги питам: „А спомняш ли си какво ти каза?” Винаги отвръщат: Не. Той преподаваше, обаче не помня нищичко.” Тогава казвам: „Значи е бил той.”

Така че ние обичаме формата, лицето, жестовете, всичко, което виждаме – защото сме слепи. Виждаме само грубата външна форма. Но дори тази груба форма обвива божествената същина. Така че ако помните плика, рано или късно ще прочетете и писмото в него. Затова по някакъв начин трябва да се приближим не просто до формата или до очевидното, а до същественото.

Но Гурудев каза през април 1984, че е невъзможно да се проумее личността на духовния учител. А няма и нужда. Защото така или инак няма да успеем. По-добре да се стремим да следваме поне някои от напътствията му. Разбира се, да изберем кое от тях да следваме, не е лесно.

Обикновено Шрила Прабхупад имал джапа-разходки с преданите си и една нощ било пълнолуние. Той вървял, мантрувал и, поглеждайки пълната луна, казал: „Толкова е студено, като че луната е направена от лед.” Незабавно старшите предани обявили: „Прабхупад каза: „Луната е направена от лед.” Друг път в различен климат Прабхупад бил на джапа-разходка. Тогава рекъл: „Само погледнете тази пълна луна! Прилича на пита кашкавал.” Незабавно била разпространена новата информация: „Прабхупад каза: „Луната е направена от кашкавал.” Коя инструкция да се следва – трудно е.

Затова не бъдете слепи. Не бъдете слепи в следването. Дори и в избора на насоката, която следвате. Нуждаем се от голяма доза благословии да избираме правилно, да разбираме правилно и да следваме правилно.

(от лекция на Свами Тиртха, 03.01.2017, вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос на Павитра: Бих искал да попитам каква е най-първата стъпка по пътя на пречистването и свързването с божествената реалност?

Свами Тиртха: Вкусът. Когато по някакъв начин се усетим привлечени от това: „Да! Тъкмо от това се нуждая!” Така че не става въпрос за някакви качества, които притежаваме. Не са и способностите, които имаме. Вкусът е. „Това ми харесва! Идеята ми харесва, аз също искам да бъда такъв, аз също имам нужда от това.”

Веднъж имаше един млад перспективен бхакта, който каза: „Пробвах. Вчера пробвах да мантрувам в стаята си. И чувствам, че не мога да живея без това!” Ето от какво се нуждаем! „Не мога да живея без това!” Ако имаме такова настроение, ако имаме такова отношение, тогава всичко ще се случи в живота ни. Независимо от недостатъците ни или от каквото и да било.

Така че по мое скромно разбиране този първоначален вкус, това първоначално привличане – то е важното.

Въпрос на Крипадхам: Как високо издигнатите души не губят своя вкус към мантруването и как развиват вкуса си?

Свами Тиртха: Мисля, че те просто обичат Кришна. Защото ако обичаш някого… Какво е определението за любов? Често си спомням за теб – това е любов. Просто си тук с мен – това е любов. Така че ако обичаш някого, по естествен начин го помниш. Извличаш специална наслада да си го спомняш. А бъдещата среща с него те изпълва с надежда. Не те интересува нищо друго.

И си щастлив да повтаряш името на този човек, да го зовеш. Дълго време не разбирах това, докато не срещнах веднъж един старши предан, който имаше син. Синът вече беше пораснал по онова време, а ние разглеждахме някакви стари снимки. На една снимка беше самият той с момчето като малко. И той каза: „О, моят син! Каква радост ми носи този син!” И тогава разбрах нещичко. От такава близка човешка връзка можете да получите много щастие. Можете да намерите радост в присъствието на друго човешко същество. Така че такова е моето разбиране: ако просто обичате някого на нивото на осъзнатостта, никога не можете да изгубите вкуса.

А как да обогатим вкуса? Мисля, че добрата компания може много да помогне в това отношение. Ако общуваме с такива хора, които могат да ни вдъхновяват в духовните ни практики, тогава дори мантруването ни ще се подобри. Извор на вдъхновение.

Но тук трябва да сме много деликатни. Защото както ви казах, ако наистина обичаш някого, не те интересува нищо друго. Просто искаш. Просто искаш. Само че с това можеш да погубиш другия. Можеш да задушиш другия с любовта си. Затова на проявеното ниво трябва да изразяваме това много деликатно, много мъдро. Но на умственото или духовното ниво да му се наслаждаваме напълно. Както жените в древни времена; когато Кришна се завръщал в Дварака, те излизали да видят шествието и да Го приветстват. Всички видни предводители и уважавани люде можели да излязат вън, да Му се поклонят, да се здрависат с Него, да Го поздравят и т.н., но жените не можели. Каква била тяхната възможност, тяхната единствена алтернатива? Да прегърнат Кришна в сърцето си. Това е едно предложение как да прилагаме желанието си, без да задушаваме другия със своята любов и привързаност.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 03.01.2017, вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Въпрос на Манджари: Учителя Дънов казва, че трябва да сме като Слънцето, винаги да даваме без да очакваме нищо в замяна. Но понеже аз не се чувствам като Слънце, когато давам започвам да се чувствам изтощена. Какво мога да направя, за да бъда като Слънцето?

Свами Тиртха: Бъди винаги свързана. Докато действаме от собствените си ресурси, те ще се изчерпват. Защото колкото и да сме велики, имаме ограничени ресурси. Затова от време на време трябва да се свързваме с безграничния източник. А най-добре е да сме винаги свързани. Нашата практика в тази пътека на предаността понякога изглежда просто като някакво учтиво поведение. Но тя не е само това! Понеже ако практикуваме истинско смирение или истинска отдаденост, това означава, че се свързваме, премахваме блокажите на отделния интерес и влизаме в досег директно с божествения извор. И тогава това ще ни осигури всичката необходима енергия.

Затова ако трябва да даваме лекция, какъв е правилният начин? Правилният начин е първо да поднесем почитания на духовните си предшественици. Тогава не ти си този, който изнася лекцията, а те ще говорят чрез теб. Можем да намерим и други примери за това. Така че ако наистина практикуваме с дълбоко разбиране формалностите, които са ни дадени, ще имаме някакви мистични постижения. Обикновено в други йога школи се стремят директно към добиване на такива сили или постижения, но нашите мистични сиддхи идват от преданите практики. В един добър бхаджан може да преживеете някои сиддхи. Или ако действително сте успели да се отдадете, тогава докато говорите се оказва, че и слушате. Защото вие не знаете! Не интелектът ви говори.

Именно това се е случило по времето на Бхактисиддханта Прабхупада. Веднъж един ученик, който бил зад граница, му написал писмо. Мисля, че Пури Махарадж четял писмото на Бхактисиддханта. Бхактисиддханта слушал и казал: „Той откъде е научил такива възвишени истини?” Тогава Пури Махарадж му рекъл: „Но Гурумахарадж, та ти самият му ги каза последния път, той слушаше твоите думи.”  Бхактисиддханта отвърнал: „Никога! Аз не ги знам тези неща! Това е невъзможно! За пръв път ги чувам!” Тогава Шридхара Махарадж добавил нещо: ахам ведми шуко ветти вяса ветти на ветти ва[1] – „Шива каза: „Аз знам, Шукадев знае, Вясадев може да знае, може и да не знае.”

Така че ако божествената истина иска да се прояви, тя ще се прояви. И това е мистичното преживяване Затова опитайте! Ако се чувствате изтощени, ще разберете: „Това все още са били моите ресурси. Не съм успял да се докосна до божествената изворна вода. Сервирал съм само онова, което съм насъбрал досега.” Но ако потокът тече през вас, той ще утоли жаждата на мнозина. Жажда – това е, от което се нуждаем.

Съгласен съм, често сме изтощени. Тогава ни е нужна промяна на атмосферата. Точно като Кришна. Знаете, гопите са много силна група. Предизвикателна понякога. И от време на време причиняват малко главоболие на Кришна. Понякога дотолкова, че на Него му идва в повече. Тогава си казва: „Чакайте малко, дайте Ми почивка! Нуждая се от промяна.” За щастие нашият Бог има множество различни групи. Може да отиде да се скрие сред гопалите. Така че щом понякога даже Той има нужда от почивка, ние също имаме. Пък после можем да се върнем.

Но как става така, че да се свържем с божествения източник, как става да не се изчерпват ресурсите ни – не зная, това е мистерия. Знам само някои дребни детайли – че истински отдаденият, предан ученик по-скоро би умрял, отколкото да изостави служенето си. А силата за такова отношение я дава Господ. Тъй или инак, по-голямата част от преживяванията ни са илюзия на тази планета Земя, в този живот. Нуждаем се поне от няколко проблясъка, когато да надзърнем в божествената реалност. Тогава ще знаем, че тя съществува. Може би няма да можем да поддържаме такова състояние на съзнанието постоянно, но поне ще знаем, ще сме убедени, че съществува.

(следва продължение)

[1] „Чайтаня Чаритамрита”, Мадхя.24.313

(от лекция на Свами Тиртха, 03.01.2017, вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

И така, едно решение е да се избавите от сянката си. Сянка означава карма. Имало е дадено действие, а сега има дадена последица. Това е нашата сянка. Натрупали сме толкова много различни утайки. Отървете се от тях и ще сте отново чисти. Без сянка. Това не е лошо. Например, човек от стъкло би трябвало да няма сянка, понеже е прозрачен. Обаче е много трудно да се общува с него. Той не може да скрие нищо. Много е трудно!

Затова има още една възможност, а именно да превърнете, да трансформирате своята сянка в светлина – което е по-висш тип решение. Това означава, че сте надхвърлили нивото на полубоговете. Защото не просто сте без сянка, като негативна характеристика, а сянката ви е направена от светлина. Сияе от само себе си. Мисля, че това е много висше разбиране. При все това не е нещо далечно, а съвсем практично. Шрила Шридхара Махарадж винаги казва, че великите светци са като фарове за нас. Ако сме в морето, най-напред виждаме светлината на надеждата. И след това можем да намерим посоката. По същия начин, ако станете пример за другите, това означава, че ги насочвате със своята светлина. Затова нека се стремим към невъзможното! Нека превърнем сянката си в светлина. На мен идеята ми харесва, а на вас? Нека опитаме да посветим някакво време на тази цел – да превърнем сянката си в светлина. Да се заредим толкова много с божествена енергия, та себичният ни, личен интерес да не пречи на божественото присъствие. Сепаратисти не са добре дошли в Голока Вриндавана.

Ние сме сепаратисти, защото сме извън божествената прегръдка. Имам предвид, аз съм извън божествената прегръдка. Но както сме говорили много пъти, без раздяла няма единение. Затова е добре да сме разделени, защото така имаме надеждата, че ще се съберем отново.

Именно това много ми харесва в книгата на Шрила Рупа Госвами „Бхакти Расамрита Синдху” – пурва рага, предварителните чувства: когато си в компанията на някого, но предусещаш: „Скоро ще се сбогуваме. Ще се разделим отново.” Ала когато сте разделени, изпитваш надеждата, че ще се съберете отново. Едното чувство е съчетано с противоположното. Затова казват: за да извлечеш сладкия вкус, трябва да добавиш малко сол. Не зная дали е нужно да се добавя щипка захар, за да се извлече соления вкус, но знаете, понякога противоположностите се прегръщат.

Какво да сторим тогава, как да приложим този принцип в живота си? Знаем, че нашата крайна цел и стремеж е да бъдем смирени слуги на Божествената Двойка – това е сладкият вкус. Кое е щипката сол, която да добавя към тази концепция? Как да обогатя божествените чувства? Мисля, че това е главният въпрос. Старайте се да добавяте нещо към своето духовно разбиране и служене – да добавяте щипчица сол. Но по хармоничен начин, наистина да обогатите вкуса. Само щипка, да не е прекалено много.

И така, нека се стремим да превърнем сянката си в светлина. Не се удовлетворявайте с неутралното решение да изличите сянката си. По-добре се опитвайте да я превърнете в светлина. И колкото по-духовни ставате, толкова по-малка сянка ще имате.

Сега идва следващият ви въпрос: как да превърна сянката си в светлина? Но позволете ми аз да ви задам този въпрос. Какво е вашето предложение?

Манджари: Възпяване на светите имена.

Свами Тиртха: Този отговор истински ли е или официален?

Манджари: Веднъж Гурудев каза, че на всички въпроси, започващи с „как да”, отговорът е „възпяване на светите имена”.

Свами Тиртха: О! Добре сте обучени.

По някакъв начин трябва да се случи. Ако го знаех напълно и в някакъв по-прост вариант, щях да ви кажа. Опитвам се. Моля ви, опитвайте и вие. Стремете се да направите този експеримент успешен. И ако успеете, моля ви, елате и ми кажете тайната си.

Но в крайна сметка съм съгласен, най-добрият начин да превърнем сянката си в светлина е да се пречистваме повече.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 03.01.2017, вечер, София)

Една от множеството основни черти на един ваишнава е, че той е милостив. Преценява от гледна точка на духа, от гледна точка на душата. Това, което аз виждам, е грубата материална форма. Това, което един духовен човек съзира, е духовната форма. За него няма задна мисъл. Затова нека се стремим и ние да добием такива качества. Не да гледаме петната по луната, а да виждаме пълната луна. Тя е там. Малките петънца също ги има, но и пълната луна я има. Кое е във фокуса ни? Мисля, че в нашия фокус трябва да е светлината. Нея търсете! Недостатъци винаги има. Но красотата, хармонията и по-голямата картина също присъстват. Затова не се оставяйте да бъдете подлъгани от илюзията. По-добре да се опитаме да я надхитрим. Но как да го направим? Има само един начин да надхитрим илюзията – ако избягаме от клопката ѝ.

Обаче как става това? Винаги се повтаря една и съща история. Нищо ново няма в света на илюзията. Все едно и също е. И ние сме готови да се втурваме след тези едни и същи идеи. По-добре да се опитаме да избягаме. Само че как да избягаме от илюзията? Това на практика е невъзможно! Кришна казва в Гита: „Тази моя божествена енергия е невъзможно да бъде надмогната.”[1] Но ако намерите господаря на илюзията, тогава ще можете да ѝ избягате.

При все това, с приближаването ви към божествената светлина от само себе си ще изплува вашата сянка. Очаквате, че сянката ви е изчезнала, ала тя не е. Станала е още по-очевидна. Излезем ли на светло, всичко става по-очевидно, в това число и сянката ни. Докато сме в мрака, няма сянка. Само щом влезете в светлината, ще срещнете своята сянка, ще хвърлите своята сянка. Това е естествено следствие. Тогава какво да сторим – да се върнем обратно в тъмнината, за да се избавим от сянката си? Не! Всъщност именно тогава илюзията ще ви е надхитрила. Защото тя не иска да ви изгуби – нейния стар приятел, нейния толкова покорен слуга.

Ние сме стари приятели и отдавнашни покорни слуги на илюзията. И не това е начинът да я надхитрим. По-добре да търсим божествената светлина. Само че какво ще стане тогава? Ще се натъкнете на сянката си. Мислели сте си, че нямате сянка. Тъкмо обратното – имате дълга, тъмна и гъста сянка.

Ала тъй като всички вие сте много опитни в духовните науки, знаете, че полубоговете нямат сенки. Така че как да се разпознае един полубог? Ако срещнете на улицата някой, който е без сянка, значи е полубог. Рядко ще срещнете подобно същество, но в случай, че го срещнете – това е полубог. А ако виждате собствената си сянка, възможно е да изпитате амбицията: „Може би трябва да стана полубог, за да се отърва от сянката си.” И това е възможно. Можете да поемете подобна задача като на полубоговете – някакво космическо управление. Но има и още една възможност. Всъщност какво е определението за полубог? В Книгата за Кришна[2] се казва кой е полубог. Тат прия артхам; тат – за него, прия – удовлетворение, артха – цел; единствената цел на съществуването на такъв човек е удовлетворението на Бога, щастието на Бога. Това е полубог. Виждате, това не е някаква космическа титла или някаква работа. Това е духовен ангажимент.

И така, един от начините да подобрим своята позиция и да се избавим от сянката си е да станем полубог. Да живеем единствено за Господа. Да служим единствено за Негово удовлетворение. Сега всеки ще рече: „Да! Това е целта ни.” Но идва утре с рутинните ежедневни дейности и нашият отделен, личен интерес се появява отново. Така че дори да сме съгласни по този въпрос, трябва да се работи много здраво дори за да се достигне, какво пък да говорим да се овладее това ниво.

(следва продължение)

[1] „Бхагавад Гита” 7.14

[2] „Кришна – източникът на вечно забавление” от Шрила Прабхупада

(от лекция на Свами Тиртха, 09.10.2016, Лудащо)

В началото на живота си мислите: „О, много е лесно.” После средната част е малко по-сложна; ала накрая отново всичко би трябвало да е кристално ясно и съвсем просто. Основните неща са съвсем простички. Неважните неща винаги са сложни. Аз съм душа от духа, принадлежа на Кришна, между нас има жива връзка на обич – такава е мъдростта на Ведите в три кратки точки. Може би имате някакви теми, които да обсъдим?

Манохари: Гурудев, текстът, който чете вчера за истинския ученик – може ли да се намери някъде?

Свами Тиртха: Той е пиратско издание – не е одобрен и не е легален. Тайно послание е.

Манохари: Защото иначе ти винаги цитираш източника. Но този път не.

Свами Тиртха: Понякога казвам откъде е, друг път не казвам. Идва от Акашиевите Хроники. Но хареса ли ви? Мисля, че изразява желанието. Защото преди това е цитиран един красив пример от Упанишадите, когато бащата изпраща сина си да изучава „Бхагаватам”. После когато синът се връща бащата го пита: „Е, изучи ли „Бхагаватам”?” „Да, татко, изучих всичко!” „Уф, нищо не си изучил, връщай се при учителя си!” Връща се той след още една година и бащата пита: „Скъпи синко, сега вече изучи ли го?” Казва: „Миналия път си мислех, че съм го изучил, но не бях. Обаче сега вече съм го изучил.” „Връщай се обратно!” На третата година момчето идва: „Изглежда, че нищо не съм научил.” „То се знае! Сега вече наистина можеш да отидеш и да учиш.”

Тук Мохан също си мисли: „Имам отговорите! Първи, втори, трети…” А след това се отказва. Именно това трябва да почувстваме; дали отговорът е истински или не е истински. Учителят иска да наблегне на това: „Замълчи! Сега не е време да говориш, време е да слушаш.” Мисля, че това добре описва ситуацията. Харесва ми и молбата накрая: „Моля те, питай ме отново кой е истински ученик, защото аз искам да бъда такъв. Това съм аз!” Красиво е.

Защото знанието е интелектуалната страна, а реализацията е мистичната страна. Така че можем да говорим на какви ли не теми; но каква е същината, каква е основата, на която стъпваме, каква е реалността на това, за което говорим? Дали са просто празни думи или действително се опираме на нещо? Мисля, че това е много по-важно от обикновеното знание или интелектуалните способности.

Наскоро един предан, който е добре запознат с Джйотиш[1] ме попита: „Знаеш ли колко сила има интелектът в Дванадесети Дом, който отговаря за освобождението?” Предположих: „Ами, според мен, нула?” Той отвърна: „Да, кръгла нула.” Така че вашето спасение не зависи от мозъка ви, друго е важното. Именно тази друга способност трябва да развиваме. Защото това е, което ще ни помогне. Какво е казано в Упанишадите за многото знание? Дори да слушаш много, дори да знаеш много, божественото познание не се разкрива. То се разкрива единствено за онези, които имат тази фина способност.

При все това е добре да знаем за какво говорим. Информацията също е нещо важно. Но не е най-важното. Не е то.

Защото това, което виждам е, че най-напред хората са очаровани от новата информация – каквато и глупост да чуят им харесва. Ала рано или късно нивото на разбиране и на имунитет от разни странни идеи се покачва – те ще бъдат предпазени от тях. И ще започнат да търсят нещо истински съществено. Така че мисля, това е следващата стъпка – след като гладът за нова информация се засити, те ще потърсят по-надеждни източници. Тогава идва нашият ред.

Но моля ви, не забравяйте, това е важно: не става въпрос само за организиране, събиране и вършене на нещо – но стремежът винаги трябва да бъде как да удовлетворим Кришна. Защото каквото и да правим, трябва да го посвещаваме. Така че въпросът не е, че можем да организираме нещо добре или че сме силна група – не! Не това е важното. С действията си трябва да се фокусираме върху служенето. По-висшата връзка трябва винаги да присъства. Инак е на практика невъзможно да превърнете действията си в истинско духовно, трансцендентално приношение. Това трябва да е целта: винаги да се стараем да удовлетворим Божествената Двойка. Атманам атмана – чрез душата да търсим Свръхдушата. С най-доброто, което имате, стремете се да служите.

[1] Хиндуистка астрология

(от лекция на Свами Тиртха, 08.10.2016 сутрин, Лудащо)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Яшода: Винаги съм се чудила как човек да разпознае своя дълг, а не да изпълнява чужд дълг? Защото илюзията покрива истината и човек си мисли: „О, това е моят дълг” и започва да действа, но в крайна сметка се удря в стена и трябва да се обърне на друга посока.

Свами Тиртха: От една страна това е много сложно, от друга страна е съвсем просто. Тъкмо срещнах едни предани, наскоро им се родиха деца; всъщност докато им бях на посещение се роди едно момченце. И аз казах: „Какви щастливци сте, в следващите 20 години не се налага да мислите какво да правите. Дългът ви е даден.” Така че, мисля, тази дхарма, този дълг е съвсем очевиден. Онова, което никой няма да свърши вместо вас – то е вашият дълг. Никой не може да ви замести в тази роля.

Но понякога дори на практическото ниво на ежедневния живот ние се намесваме един-другиму в интересите и има сблъсъци вътре в семейството, вътре в мисията. Защото понякога сме много груби, много елементарни. Ако станем по-деликатни, няма да се натрапваме по негативен начин. А това е нещо много фино; съвсем простички неща могат да създават проблем за другите. Например, спомням си, че по-младите предани бяха много разстроени от една моя духовна сестра, защото те се бяха старали да подредят нещо, а тя дойде и преподреди всичко. Това не е нещо кой знае колко сериозно, нали? Ала те го взеха много присърце: „Защо тя идва и прегазва нашия избор, нашата подредба?” Така че понякога това е чувствителен въпрос, затова винаги се нуждаем от по-висша визия. Ако премислим нещата, взимайки предвид желанието на Кришна, ще приемем, че нищо не е случайно. А ако нещо е нужно да бъде поправено, можем да кажем и че очакваме корекция.

Но това е лесно, тази част е лесна. Обаче отвъд всички тези ежедневни задължения, главната, по-важната част е най-висшият ни дълг. „Къде е моята духовна перспектива? Какъв е приносът ми към този красив процес?” – това трябва действително да търсим. И понеже то е нещо по-фино, по-духовно, е и малко по-трудно да се разбере и определи „Какво е моето служене тук, каква е моята дхарма?” Затова този тип медитация върху по-висшата ни заетост или върху изначалната ни идентичност е нещо много важно.

Защото какво е нашето мантруване сутрин? То не е антидот за карма, нито някаква рутина. То е да излезеш сутрин в полето и да набереш цветенца за Кришна; а после да се върнеш и да ги поднесеш. Така ако винаги се стремим да въздигаме нивото на нашите действия, на нашата медитация, на нашето служене, тогава се доближаваме до идеала, който всички търсим.

При все това понякога, както казваш, достигаме стена и трябва да се върнем. Дори и при най-добрите ни желания да предложим нещо, може да срещнем разочарование и то да не се случи. Но Гурудев даде един ключ в този случай; той казваше: „Поне три пъти трябва да опитате. Ако не се случва, значи такова е било желанието на Кришна.” Защото веднъж той заръча на бхактите: „Нека отворим ресторант в Будапеща.” Те хукнаха, започнаха да организират, да вадят разрешително, това-онова – обаче не се получи. И като дойдоха при Гурудев, рекоха: „Може би Кришна не иска.” Той отвърна: „Не, не, не. Просто опитайте втори път, трети път.” И като и тогава не стана, той го прие: „Добре, не ни е дадено. Не му е сега времето.”

По този начин ние също можем да се стремим да намерим своя най-висш дълг и ако не можем да го осъществим по един начин, да опитваме по друг, да използваме интелигентността си да търсим пътища. Защото духовна интелигентност означава да постигаме целите си. А нашата цел е да служим по-добре, нашата цел е да идваме все по-близо до идеали като себеовладяване, знание, умиротворение и т.н. И тогава ще е по-лесно да постигнем самоосъзнаване.