Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 сутрин, София)

(отговорът продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Теджасвини: Често пъти правя грешки и не съм достатъчно мъдра да ги осъзная, не мога да проумея в какво точно е грешката ми и я повтарям отново и отново. Как можем да стигнем до нивото да разбираме къде са недостатъците ни?

Свами Тиртха: Трябва да сме много фини в своите запитвания. Не е лесно да зададеш правилни въпроси на един садху. Защото какво имаме ние в торбата си? Единствено опита, който сме насъбрали дотук. Нямаме кой знае колко духовни преживявания. Но в святата компания на преданите ще успеем да натрупаме съкровища в своята торба. Ако общувате с бхактите, нови теми ще се появят в живота ви. Ще се сдобиете с нови цели. Например: как да украся олтара? Това е такъв красив проблем! Защо това бяло цвете, защо не жълто? Един от любимите ми спомени е когато в края на деня един мой скъп духовен брат подготвяше на олтара Радха-Гопиваллабха за вечерния Им отдих и изведнъж се показа иззад завесата в храмовата стая, питайки: „Някой да е виждал обецата на Кришна?” Беше изчезнала. Всички започнахме да търсим по пода: къде ли се е дянала обецата на Кришна? Какъв красив проблем – да си прекараш вечерта в търсене на обецата на Кришна.

Това имам предвид: ако общувате с бхактите, ще имате проблеми, ще имате трудности, но те ще са сладостни. Защото кой знае къде ли е бил нашият Кришна през деня!? Мислите си, че стои на олтара. Но откъде знаете? Няма как да знаем. А понякога и Той прави грешки – губи по някоя обеца тук и там, оставя по някоя следа и тогава можем да разберем: „Ах Ти, калпазанино, пак си слизал от олтара! Оставил си задълженията си и си ходил да се наслаждаваш на живота, а?”

Но такъв е нашият Бог. Защото може би Той е търсел вас. „Къде си, скъпи Мой? Защо не си при Мен? Аз те чакам тук в Моя храм, защо не идваш? Защо не тичаш след Мен? Щом ти не тичаш след Мен, Аз ще хукна след теб. Ще те хвана.”

Знаете, Кришна е мъничък. Освен това е и слаб. А Баларам е много силен. И когато се боричкат и се разделят на групи, обикновено някой трябва да бъде силният и в групата на Кришна, за да има баланс. Ако Кришна е готов да играе ролята на малкия и слабия, що за близост е това! Всемогъщият Бог е готов да се прави на слаб! Каква е причината за това? Единствено, за да получи повече внимание от вас. „Трябва да се грижа за Него, защото е толкова слабичък. Трябва да Го закрилям.” Ако си много силен, никой няма да дойде да ти помогне, нали? Ще си каже: „Този е достатъчно силен, не се нуждае от помощта ми.” Обаче ако си слаб – и също още едно качество, сладък – тогава всеки ще се втурне да ти помага. „О, колко е сладичък, но е толкова слаб, нека му помогна!” Това е въпрос на раса, на свързаност – как да се извлече повече! В крайна сметка е въпрос на према-бхакти – как да се извлекат повече чувства от връзката.

В компанията на гопалите Кришна играе тези игри на силата. Но какви игри играе Той в компанията на гопите?

Някой: Любовни игри.

Свами Тиртха: Хмм, не само.

Друг: Раздяла.

Свами Тиртха: За Кришна? Не. Той ходи или тук, или там – за Него няма раздяла. Раздялата е за гопите. Две неща – едното е знание, а другото е чувство. Така че на тези игри – игрите на знанието и игрите на чувствата – се наслаждава Той в компанията на гопите. Но тук основният въпрос също е: Как да се извлече повече? Кое е по-интересно?

Затова ние също трябва да се квалифицираме – така да се каже да станем интересни на Бога. За да ни обърне Той внимание. Именно това обяснява Шрила Шридхара Махарадж с думите „стремете се да сте негативни”. Негативни в смисъл, че Кришна е абсолютният плюс и ако ние сме абсолютният минус, привличането ще расте. В „Кришна Бук” се казва, че Кришна притежава безгранична милост. И Той е готов да упражнява своята безгранична милост по безгранични начини спрямо Своите предани. Ако си силен, знаещ и съвършен във всяко едно отношение, кой ще ти обърне внимание? Специално Махапрабху е дошъл за падналите души, а не за постигналите съвършенство. Това е чувството за негативност: „Толкова съм далеч от Теб!” Говинда вирахена ме[1] – „В Твоето отсъствие целият този свят е пуст.”

Май не отговорих на въпроса ти как да не повтаряме грешките си. Но се надявам да нямаш против. 

[1] „Шикшащакам” 7

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 сутрин, София)

Въпрос на Теджасвини: Често пъти правя грешки и не съм достатъчно мъдра да ги осъзная, не мога да проумея в какво точно е грешката ми и я повтарям отново и отново. Как можем да стигнем до нивото да разбираме къде са недостатъците ни?

Свами Тиртха: Слонът е считан за мъдро животно. Веднъж докато пътувах, видях в едно малко селце слонски череп, изсъхнал, пред една врата. Огромен череп! В такъв огромен череп трябва да има огромен мозък. Обаче го нямаше вече. Беше останал само черепът. Така че дори да имаме голям мозък, това не е достатъчно. Не е достатъчно не просто да осъзнаем грешките си и да не ги повтаряме отново, но и да извървим духовния път! Дори едно мъдро животно приключва с празен череп. Смъртта ще дойде. Всички ние също ще свършим с празни черепи. Така че не съдържанието на мозъка ни е това, което ще ни спаси. Нещо друго е.

Но ние сме в процес на учене. И обичайно, съжалявам да го кажа, сме толкова глупави, че не се учим дори от собствените си грешки. Защото в стари времена не е било нужно сам да преживяваш всичко; ако някой ти каже: „не прави това”, ти не го правиш. В днешно време обаче, както говорихме онзи ден, „авторитет” е мръсна дума –нещо, което трябва да се отхвърли, да се разруши, да се вдигне бунт срещу него. В стари времена ако някой авторитет каже: „Не така!” всички се съгласяват: „Добре, не така.”

Да ви дам един пример. Мисля, че се е случило през 30-те или 40-те – преди независимостта на Индия, един индийски политик с международно признание трябвало да посети някаква конференция в Англия. Но знаете, да се прекоси океана не е много благоприятно, затова той отишъл при майка си и казал: „Моля те, скъпа майко, дай ми твоите благословии да ида на тази конференция.” Обаче майката отвърнала: „Не, скъпи синко, не отивай!” И тогава международно признатият политик рекъл: „Добре, няма да ходя.” Това е авторитет, скъпи мои! Щом майката казва: „Не!”, синът приема: „Добре, съгласен съм.” Така че гласът на една майка има думата и в международната политика.

Това означава авторитет. Ала понеже в наши дни сме по-ограничени, обикновено се нуждаем от прекия опит. И дори и тогава пак повтаряме многократно грешките си. Дано да дойде някога денят, в който вече да не повтаряме все същите стари модели. Разбира се нашите наставници напълно съзнават каква е ситуацията. Те казват: „Не си играй с огъня!”, но ако наистина искаме да си поиграем, ще ни оставят. Само че винаги ще са наблизо с лекарство.

Обаче в по-голямата си част подобни проблеми са на психическо ниво. Това не са духовни проблеми. А ние трябва много ясно да разграничаваме между нивото на психиката и нивото на духа. Защото много пъти хората смятат впечатленията, идващи от финото им тяло, за духовни, а те не са. Така че не обърквайте едното с другото. Духовното започва там, където свършва финото умствено тяло.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Понякога мнозина може да се присъединят към мисията, а сетне да си тръгнат. Но гуру не ги оставя да си тръгнат лесно. Той се стреми с всички сили да ги върне в стабилно разбиране: „Защо се отиваш в търсене на нещо друго?”

„Желанието за пари и привличането към свободно общуване с жени ме смущават и отвличат.”

 Ако маханта-гуру е истински, той ще каже, че тези специфични желания трябва да бъдат отстранени. Те не са истинските цели. За доброто на ученика той ще обясни временната природа на всяка връзка с подобни неща и колко незначителни са те, и отново ще се опита да го въздигне. У някого може да влезе мръсотия, но по милостта на гуру тя ще бъде много скоро почистена и той ще се върне на истинския път.”[1]

Би било много откровено да кажем: „Имам неща, които ме смущават и затова искам да си тръгна.” Виждате ли, това се нарича илюзия. Защото ако истински преданият има някакви желания, той иска да остане. Както когато гопите изпитват желание, те не искат да си идат, искат да останат. Поне да останат при своя Кришна, ако не при своите дхарма практики и задължения… Така че понякога материалните обекти изглеждат по-важни от духовните практики, но това е преходно, то не е истинско. Много бързо можете да дойдете на себе си, така да се каже.

Друг път не сме толкова откровени и казваме: „Аз съм си добър, но ти си се променил.” Това не е много умно, не е възпитано. По-добре да кажем: „Аз съм слаб.” Но заради милостта всичко ще бъде хармонизирано.

Имаше един млад брахмачари. Тъкмо се беше присъединил към мисията и беше пълен с… добре, да речем не със съмнения, но със страхове за бъдещето. Веднъж при него дойде един по-стар брат и двамата разговаряха. Младежът каза: „Прабху, знаеш ли, готов съм да живея простичък живот, стига ми и шепичка прасадам, обаче как ще се случи?” Тогава неговият брат го прегърна и много нежно му каза: „Не се тревожи, всичко ще се нареди.” Така и стана.

По някакъв начин всичко ще се нареди. Ако не губим настроението на отдаденост, ако не изоставим доверието си и готовността си да служим, всичко ще се нареди. Каквото ни е нужно ще ни бъде дадено, каквото имаме ще бъде съхранено. Кришна казва това в „Гита”: йогакшема вахамяхам[2] – „Ще запазя това, което имаш и ще ти дам онова, от което се нуждаеш.” „Нужен ти е успех? Ще ти го дам. За да се поправиш ти е нужен провал? Ще ти го дам.” Каквото е необходимо, за да извървим пътя си, ще ни бъде осигурено – това трябва да е много твърда убеденост в нас. Тогава ще се чувствате в безопасност. Както говорихме онзи ден, тогава ще сте готови да скочите в тъмното, макар да не знаете какво ще стане, защото ще вярвате, че то ще бъде добро за вас.

И така, в свръх-златния период на живота си можем да вложим пълното си внимание във външното ръководство. И в този период трябва да се обучим така, че да сме способни да долавяме правилно вътрешното водачество, за да сме подготвени когато настанат платинените дни.

[1] От Шрила Шридхара Махарадж, „Стогодишна антология”

[2] „Бхагавад Гита” 9.22

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Когато имаме вътрешната убеденост, в безопасност ли сме вече? Също така, помага ли ни външният гуру да се свържем с чайтя-гуру, вътрешния гуру?

Шрила Шридхара Махарадж: Външният гуру, маханта-гуру, не само ни помага да се свържем с чайтя-гуру, но ни и помага да се подготвим така, че да съумяваме безпогрешно да разчитаме насоките на чайтя-гуру. В началото по неясен начин може да получим напътствие от чайтя-гуру и то да ни отведе до маханта-гуру. Чайтя-гуру ни помага по общ начин, който не е особено систематичен и ясен. Идвайки при маханта-гуру, ние чувстваме: „Да, с помощта на моя чайтя-гуру, моят вътрешен копнеж е удовлетворен.” Сетне, с помощта на нашия маханта-гуру, започваме да откриваме ясни насоки на нашия чайтя-гуру. Те си помагат един на друг. С помощта на маханта-гуру нашата способност да разбираме чайтя-гуру става по-ясна. Прочитът ни на съкровения чайтя-гуру става по-ясен, понеже се пречистваме от различните мисли и идеи, примесени от йоги, карми, гяни и толкова много различни групи. А чайтя-гуру ни дава по-голяма вярност към маханта-гуру и по този начин те си помагат един на друг.”[1]

Това тук е важно: гуру си помагат един на друг. Как да разпознаем шикша-гуру[2]?

Хаягрива: Той ни помага да развием своята връзка с дикша-гуру[3].

Свами Тиртха: Да. Слушал си на лекции, това ми харесва! Да, шикша-гуру е който ти помага да задълбочиш връзката си с твоя дикша-гуру. Чайтя-гуру ти помага да следваш наставленията на външния гуру. Така че те действат за наше добро.

„След като получим помощ от чайтя-гуру, ние идваме при маханта-гуру, но понякога може да се случи и така, че след като приемем маханта-гуру, чайтя-гуру отново да бъде покрит.”

„Преди чувствах това вътрешно водачество, обаче вече не го долавям” – това случва ли се понякога? Разбира се, че се случва.

„Тогава маханта-гуру ще поеме ученика и ще му помогне да почисти мръсотията, покрила чайтя-гуру. Чайтя-гуру може да се е оказал погребан под някакви анартхи или ваишнава-апарадхи, но маханта-гуру ще дойде и ще донесе лек.”

Това е единият вариант; другият вариант е толкова много да сте фокусирани върху външния гуру, че вече да не ви трябва вътрешното водачество. „Доведе ме дотук, благодаря ти, вече съм стигнал. Вече не съм на пътя на търсенето, намерил съм. След ресторантите, най-сетне мога да се радвам на вкуса на дома. Домашен уют.”

Въпрос на Теджасвини: Гурудев, трябва ли да правим разлика между вътрешния гуру и Параматма?

Свами Тиртха: Обикновено ги отъждествяват като един и същ. Но можем да кажем, че Параматма е като общо присъствие, докато чайтя-гуру е специфично или по-лично присъствие. Можем също да кажем, че Параматма е наблюдателят, а вие, индивидуалната атма, вкусвате плодовете на дървото. Когато не обръщате внимание на Параматма, Той си е просто Параматма. Щом започнете да Му обръщате внимание, Той ще стане вашият чайтя-гуру, личният ви спасител. Да, личен спасител, личен вътрешен водач – това е по-установена връзка, не е общото присъствие.

(следва продължение)

[1] От „Стогодишна антология”

[2] Духовен учител, който дава учения (шикша)

[3] Духовен учител, който дава посвещение (дикша)

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Това е садху-санга – истинското общуване със светци. Тя е нещо скъпоценно и се надяваме никога да не свърши в живота ни. Другите срещи, другите възможности да бъдем заедно с някого свършват, но надяваме се това общуване никога няма да свърши. Така че то наистина е златният период на живота ни. А чистото злато е когато общуваме с чист предан. Това е свръх-златният период в нашия живот. Ако имаме благословеното общуване с нашия духовен учител, това наистина е най-златният период от живота ни.

Само че обикновено ние сме малко глупави. И не разполагаме с онази течност, с която се проверява доколко е чисто златото – как се нарича на английски? О, вие не сте златари. Но трябва да станете! Мисля, че разбирате – става въпрос за течност, с която се пробва златото. Ние нямаме такава течност под ръка, затова не можем да проверим колко скъпоценно е общуването с преданите, което имаме. Обикновено го оценяваме в тяхното отсъствие.

И така, ако свръх-златният период на живота ни, когато сме могли да общуваме с чистия предан свърши, тогава какво следва? Започва друг период и той се нарича платинения период. Когато не сте изгубили учителя си, а неговото присъствие се разширява, нараства. Вие го виждате и срещате накъдето и да погледнете, където и да отидете. Творческото ви въображение и пламенният ви копнеж го създават, създават възможностите да го срещате отново и отново.

Така че платиненият период не е зле. Малко по-взискателен е, защото трябва да живеем много фокусиран и интензивен живот. Но то е както е описано в „Бхакти Расамрита Синдху” от Рупа Госвами: има фактори, които възпламеняват екстаза на преданите. Един такъв фактор е името на Кришна. Когато един истински предан чуе името на Кришна, той почти припада. Или пък друго такова нещо е пауновото перо. Е, не се натъквате на пауни на всеки ъгъл, но когато и да имате този шанс, от само себе си си спомняте Великия Танцьор.

По същия начин, ако образите на нашите учители и техните учения са реалност за нас, вътре в нас, тогава ще срещаме тази реалност навсякъде. Това е начинът никога да не губим връзката. Всички останали връзки съм изгубил, всичките ми мечти са били разбити. Не ми пука, било е илюзия. Ала духовните ни мечти никога не бива да се покваряват. Тази реалност трябва да я ценим, да ѝ служим и да я подхранваме, за да може платиненият период на живота ни да продължава до сетния ни дъх.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Садху-санга има някои изисквания. Истинската садху-санга има три качества – спомняте ли си? Какви са квалификациите на истинската садху-санга? Първото е: една и съща школа. Разбира се, това зависи от виждането ни – колко обширна е нашата школа. Ска̀лата на разбирането за школата варира от краен фанатизъм до духовна проституция. В началото определено е препоръчително стриктно да се стремите да следвате базисните напътствия. Защото иначе, ако още отначало тичаме тук и там, без съмнение ще се объркаме!

Но спомнете си какво казваше Шрила Шридхара Махарадж: отначало виждате цялата Хималайска верига, а сетне ще се установите на едно конкретно място. По същия начин, „моята школа” означава тази мъничка хижа, която сте намерили в Хималаите, но включва и цялата планина.

Тогава идва следващият въпрос: доколко универсален е нашият подход, доколко всеобхватен е процесът ни. Замисляли ли сте се някога за това? Бхакти някакъв индийски култ ли е? Или всеобхватно отношение към висшата любяща реалност? Ако е индийски култ, нямаме шанс. Ако е универсален подход, бихме имали някакъв шанс. Виждате ли разликата в отношението; какво е вашето разбиране? Трябва да развием виждането си едновременно и в двете посоки, понеже това, което ни казват учителите ни, е толкова специфично! И в същото време, ако сме неспособни да оценим красотата и несъмнените духовни резултати на другите процеси и религии, значи сме слепи. Така че трябва да сме много фокусирани и същевременно с много отворен ум.

Знаете, обикновено казват, че има два типа хора: едните са преданите, а другите… Обикновено как довършват изречението? Коренната форма е „съществуват предани и демони”. Но по мое разбиране това е доста тесногръдо. По-добре да развием виждането, че съществуват преданите и перспективните предани, бъдещите предани. Защото тогава ще откриете едно широко поле за проповядване – да имате нови братя и сестри, нови приятели в духовната практика.

Така че „една и съща школа” в един смисъл означава конкретният ни, донякъде специфичен път и в същото време е нужно да намерим общата платформа с всички онези, които се стремят да търсят Бога и да развиват духовно съзнание. И така, първата квалификация е една и съща школа.

Каква е втората? Втората е: едно и също настроение. Същото настроение – това вече е специфично! Вкусът на дома си е домашният вкус. Понякога се налага да идем на ресторант. Няма проблем, но след това се връщаме към домашния вкус. И когато сте на ресторант, възклицавате: „Леле, какъв превъзходен готвач! Какъв луксозен вкус, направо е като оргия от наслада.” Но след това идете си у дома и се задоволявайте с малкото.

И така, „едно и също настроение” означава този толкова специфичен вкус, който идва от култивирането. То е както се избива масло – избиване на процеса, избиване на живота ни. В домашна обстановка, можем да кажем. А това, без съмнение, е специфично. Така че това е второто.

А третото е: по-висше общуване. Садху-санга означава по-висше общуване. И така: една школа, едно настроение и по-висше общуване – това е истинска садху-санга. Тогава можете истински да я оползотворите. И в такава среда е добре да продължавате да учите, понеже тогава ще срещнете своя възлюбен Бог.

Ето затова садху-санга не е чаено парти. Трябва да пазим като визия в ума си, че това е нещо свято и да го ценим като такова. Кришна ми е изпратил тези предани, за да им служа, а не за да ги критикувам.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 сутрин, София)

Да си припомним: резултатът от изучаването е, че ще срещнете своя любим Бог. Представяли ли сте си някога как срещате възлюбения си Бог? Или просто следвате нещо без кой знае колко дълбоко да се замисляте? Имате ли план, ако тази среща се случи, какво ще направите? Понякога е нужно да отглеждаме мечти.

Защото срещата е много напрегнат момент. Да срещнеш врага си е много напрегнато. Да срещнеш любимия си – също е много напрегнато. Но какво се случва най-често в живота ни? Срещаме някакви хора, а после забравяме за тях. Може и да остават някакви бегли спомени, но обичайно се разделяме. Да се разделиш с врага си – това добро чувство ли е? „Ох, най-сетне се отървах от тоя!” – хубаво чувство. А да се разделиш с любимия си – хубаво чувство ли е? „О, колко е болезнено!” В първия случай не искате да се срещате отново, а във втория не искате повече да се разделяте. Затова Махапрабху е заключил, че единението е много интензивно, но раздялата е още по-интензивна.

В практическите си преживявания също можем да стигнем до такова осъзнаване. Например, докато сме тук заедно този уикенд в София, е хубаво. Но когато този уикенд свърши, ще го ценим още повече. „О, какъв прасадам! О, какви бхакти! О, какво настроение!” Усещаме много повече по един по-дълбок, понякога дори по-болезнен начин: „Беше толкова хубаво, толкова прекрасно! А ето ме сега тук, вече не съм потопен в онова настроение!” Така че Махапрабху отново е прав – раздялата е много наситена, по-наситена от срещата.

Когато още от основните учения разбираме, че целият този свят е изграден от двойнствености – например добро и лошо, и т.н. – ние се изпълваме с надеждата, че чрез духовна практика ще се отървем от двойнственостите. Но ето отново: единение и раздяла! Боже мой, каква е разликата!?

Много пъти съм ви разказвал, но може би е подходящо да повторим тук, как веднъж една моя скъпа духовна сестра запита Гурудев: „Знаем, че материалният свят е основно страдание. А ако погледнем живота на гопите, понеже през повечето време са разделени от Кришна, те също страдат. Тогава каква е разликата – страдание тук, страдание там? Кое е различното?” Гурудев отвърна: „О, има огромна разлика. Материалното страдание има край, а духовното е вечно.”

Така че премислете два пъти! Как можете да разрешите тази главоблъсканица? Как да избегнем това, не бих казал неочаквано, но нежелано влияние на страданието? Надяваме се да срещнем нещо истинско в живота си.

Когато срещнете своя любим, мислите си: „О, това са златните дни на живота ми!” И след известно време създавате семейство – обикновено с някой друг. Така ли е – голяма рядкост е да създадете семейство с първата си любов. Тогава си казвате: „Не онова бяха златните ми дни, а моите златни дни настъпват сега.” Но понякога виждаме, че човешките взаимоотношения се чупят или пък са обременени с толкова много трудности. Така най-добрите години на живота ни много скоро може да се превърнат в кошмар. Тогава срещате бхактите. Това е шанс, голям шанс. И отначало си мислите: „Преди си мислех, че онова са били златните дни на живота ми, но съм грешал. Сега – това е златният период!” И тъй като тази компания, това общуване би следвало да се опира на духовна основа, то определено никога не би трябвало да има отлив. Садху-санга не е просто някакво парти или добра компания, където да си поприказваме; това е нещо друго, нещо по-възвишено. Садху-санга е нещо свещено. Това е една от главните практики на нашия процес – садху-санга, нама-киртан[1]. Защо е поставена на толкова висока, престижна позиция, ако си мислим, че е нещо толкова евтино, като парти? Не, не е.

(следва продължение)

[1] Общуване със светци, възпяване на святото име – първите две от петте основни практики в бхакти, изброени в „Чайтаня Чаритамрита”, Мадхя, 22.128

(от лекция на Свами Тиртха, 30.09.2017 вечер, София)

Въпрос на Павитра: Гурудев, бихте ли разказали моля някоя история от живота на Бхактивинод Тхакур?

Свами Тиртха: Той бил много силна личност. Бил е прорицател, а също и съдия. За известен период е оглавявал администрацията на храма в Джаганнатх Пури. Имал е много синове. А един от синовете му бил наречен на една служеща богиня в храма на Джаганнатх. Става въпрос за аспект на Вселенската Майка – Бимала Деви. И дарът на тази божествена Майка бил Бимал Прасад дас. Кой е този Бимал Прасад дас?! Никога не сме го чували! Може би ако го назовем с друго име – Бхактисиддханта Сарасвати Тхакур – тогава ще си спомним. Щом синът, Бхактисиддханта или Бимал Прасад, е бил сингха-гуру, гуру-лъв, само можете да си представите какъв е бил бащата.

Веднъж в близкото село дошъл един измамник-йоги, който се представял за Господ. Той действително имал някакви мистични сили, но и Бхактивинод знаел всички номера. Този Баба имал дълга коса. И какво направил Бхактивинод? Предизвикал го да си обръсне косата. Това бил начинът да го накара да изгуби силите си, понеже той бил насъбрал мистичната си мощ в косата. Но, скъпи братя, не е нужно да пускате коси. Недейте да събирате духовната си сила в своята фризура. Така че Бхактивинод бил много силен, разсичал на парчета заблудите.

Живеел в района на Навадвип. Това е като село в сравнение с Джаганнатх Пури, а по онова време на практика било джунгла. Но той имал някои много необичайни практики. Например, мантруването му било викане на висок глас. Вървял напред-назад в своята градина и викал светите имена. Толкова бил пренаситен с духовен копнеж, че не можел да се сдържа. И макар по онова време да не било открито дори рожденото място на Чайтаня Махапрабху – такава джунгла била навред – Бхактивинод имал видение за прекрасни, огромни храмове навсякъде наоколо. И какво се случило? След стотина години всичко това се проявило. В началото на 19ти век нямало нищо, а в края на 20ти век – високи куполи навред. Така че неговата визия била толкова могъща. Креативната му сила била толкова мощна, че започнала да се проявява.

Той осъзнал, че дълго време не бил запознат с ученията на Махапрабху. Но когато разбрал, че: „Спасителят е живял тук, в Бенгал!”, бил запленен. Бил толкова омагьосан от живота и ученията на Махапрабху, че започнал да работи много здраво за разпространението на проповедническата Му кампания. А когато вече имал няколко написани и преведени книги, съставил списък с важни дестинации в света. Толкова и толкова книги за Канада; толкова и толкова книги за Германия; за Русия толкова и толкова – по този начин разпространявал своята литература.

Много могъща личност. И в действителност той действал чрез синовете си. Чрез синовете и приятелите, като Гоура Кишор дас Бабаджи. Мисля, че е направил два или три различни коментара към „Бхагавад Гита”. „Обобщение на „Шримад Бхагаватам”, кратки разкази и духовни романи – бил много плодотворен писател. При това бил и поет. Пишел песните си на бенгали – за да достига директно до хората. Каквото имаме днес в нашата традиция, на практика е започнато от него. Той сякаш съживява скрития поток.

И още едно нещо: имал е много необикновен дневен режим. Денят му започвал в два след полунощ. Диетата му била чаша мляко и две чапати. Следвал екстремен ден. Някъде е записано в колко часа какво е правил – два-три часа сън, през останалото време мантрувал, превеждал, ходел на работа, това-онова… Чух за един предан, който толкова се вдъхновил от това, че решил да следва същия режим. Успял за съвсем кратко време.

Разбира се, ние се вдъхновяваме от примера на великите. Но трябва да видим каква е собствената ни позиция и да действаме в съответствие с нея. Как е казано? Прави най-многото, на което си способен, и мъничко повече. Прави най-доброто, и малко повече. Не прекалено много повече.

Всичко е въпрос на раса. Практикувайки добре, стабилно, ще постигнете. Всичко ще ви споходи. Ако пълната реализация би дошла преди да можете да я понесете, това не би ви било от помощ.

(от лекция на Свами Тиртха, 30.09.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Следва въпросът: „Какво представляват шравана-даша и варана-даша?”[1] Най-сетне добър въпрос! Усещате ли се въодушевени? Но всъщност наистина е много сериозен, защото това са различните нива на духовния напредък. „Шравана-даша е когато човек е доволен като начало да слуша философията, ученията и т.н. през периода на проверка. След като бъде удовлетворен от шравана, той стига до идеята да приеме водач, гуру, и това е стадият варана, или приемане. Той има отношението: „Вече съм готов да бъда формално допуснат в тази школа и те приемам за свой водач. Сега каквото кажеш, трябва да го последвам.”

Това е варана-даша, стъпалото на приемането. Каквото кажеш, трябва да го последвам.

„Първоначално е приемането в дадена категория, например християнство, мохамеданство и т.н., в което някой е бил въведен. След като първо приема вярата, ще бъде избран и човек, който съответства на принципите на тази вяра. Той трябва да бъде способен да ми дари желаната цел в живота. Той е гуру. Най-напред се приема вярата, сетне водачът.”

И така, двете степени са: етапът на шравана-даша, стъпалото на слушането, отделянето на внимание на ученията – това можем да наречем стадият на информацията. После следващото ниво е когато приемеш водачество – това е стадият на трансформацията: приемаш и следваш.

„След това, отвъд варана-даша започва садхана-даша. Това е третият стадий и той означава да следваме практиките под насоките на нашия гуру. Следвайки, ще спечелим някакви реализации и ще добием стабилна позиция: “Да, аз чувствам, че това, което беше думи и пропаганда, сега е в сърцето ми. Сърцето ми е докоснато.” Нали така, по признаците може да се прецени. „И тази степен се нарича прапана-даша, посветеност. Единствено след като бъде така установен, човек е способен да раздава това на останалите, и това ниво се нарича апана-даша. Без да сме се утвърдили в прапана, пълната отдаденост, единствено с помощта на някой, който е непоклатим, можем да излизаме да проповядваме. Разбирате ли?”

„Пет ли са степените?” – гласи следващият въпрос. „Шравана, варана и садхана са в тази група. След това идва прапана, осезаемото чувство, или позицията в която преживяваме резултатите, постигането. Най-напред влизаме в досег с онази реалност, след това постигаме стабилност в равнината на истината, а сетне ще сме способни да раздаваме и на другите – апана.”

Това е главата „Водачът”. Трябва да преминем през всички тези различни нива на духовно постигане: най-напред да слушаме, да се информираме; сетне да приемем – това е начинът да се трансформираме; после да бъдем въведени; след това да почувстваме; и накрая да споделим.

Затова е казано: „Ако имаш вяра – проповядвай. Ако нямаш вяра – проповядвай.”

[1] От Шрила Шридхара Махарадж, „Стогодишна антология”

(от лекция на Свами Тиртха, 30.09.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Някаква опасност може да се изпречи на пътя ни, но ако сме искрени, тя ще бъде като изпитание за нас и когато го преодолеем, ще добави към славата ни. Изкушенията ще бъдат отхвърлени и обезоръжени, но те ще се домогват до нас отново. Затова искреност, искрен копнеж по истината е нужен, ако искаме да вървим нататък. А това се случва по силата на нашите минали добри дела, по милостта на духовните представители, чиито нрав е да бродят из тези прокълнати земи, за да помагат на останалите, които дори може и да не знаят, че им се помага.”[1]

Виждате ли! Толкова е хубаво да срещнем такъв скитащ светец, който може да промени живота ни. Имаме един много отдавнашен приятел в Унгария; когато бил студент, той пътувал на автостоп. И кой да го вземе в колата си? Гурудев. Този човек все още е край нас. Едно половинчасово возене бе променило живота му завинаги. Толкова е красиво!

Друг пример тук от София: друг един приятел бил толкова объркан, толкова разочарован от преживяното, че искал да сложи край на живота си. По онова време получил една книга на Шрила Прабхупад и тя му спасила живота. Такава е силата на подобна среща. Тя може да те промени, може да те спаси – и за този живот, и завинаги. Защото надеждата ни е, че във финалният списък няма да натежат глупостите ни, а малките дребни неща, които сме свършили правилно.

И тук се споменаваше, че „изкушенията ще бъдат отхвърлени”. Знаете, има толкова много неща, на които трябва да устояваме, ако искаме да следваме духовен път. Веднъж един човек каза: “Всъщност има само едно нещо, на което не мога да устоя.” „Кое? – попитаха останалите – Кое е това специфично нещо?” „Изкушението.” – отвърна той.

Но „изкушенията ще бъдат отхвърлени”. Когато имате нещо по-добро от онова, което предлагат изкушенията, тогава с усмивка на лице ще отминете нататък. Разбира се, трябва да сме смирени и в това отношение, и да не дърпаме дявола за опашката! Но ако се стремим да следваме стъпките на великите и се уловим за дхотито на своя учител, тогава да се надяваме сме в безопасност.

Може би имате някакви въпроси дотук – за тази наша Света Троица? Гуру, шастра, садху – те всички работят за нас, те помагат на нас. И всъщност никога не бива да забравяме това – че имаме много повече доброжелатели, отколкото очакваме. Напълно съм сигурен в това.

Харилила: Аз имам един въпрос. Каква е разликата между гуру и садху?

Свами Тиртха: Всъщност функцията им е много подобна, качествата им също са много подобни. Защото кой е садху? Каква е дефиницията за садху?

Отговор: Който се придържа към истината.

Свами Тиртха: Правилно, който живее според истината, посветен е на истината. Това е садху. И той следва садхана – пътят, който води към истината. Значи ако вие също следвате садхана, и вие можете да станете садху. Гуру също трябва да живее според истината. Какво е тълкуванието на думата „гуру”?

Хаягрива: Който извежда от мрака в светлината.

Свами Тиртха: Правилно, който разпръсва мрака. Такава светлина, която ще разпръсне тъмнината. Така можем да кажем, че качествата и функциите са много подобни, но всъщност връзката е това, което превръща даден садху в гуру. Защото садху си е садху; от него се очаква да пътува – да дойде и да си тръгне. Веднъж някой даде много добро определение за садху: садху е такава личност, която дава лекция, хапва малко и си тръгва. Това е начинът да го удовлетворим и да се отървем от проблема. Обаче гуру ще остане. Общият садху ще си тръгне, но специфичният садху ще остане с нас. Или може би ние ще останем с него. Един специален, избран садху се превръща в гуру за нас, за да разпръсне тъкмо нашата тъмнина.

Но е много хубаво, че споменаваш това, защото: гуру, шастра и садху – кое е в средата? В центъра е шастра. Именно това е, което прави от някой човек гуру, и това е което прави от някой човек садху. Ако следвате шастра, тогава можете да станете садху, тогава можете да станете гуру. Така че това е отправната точка, запазеният знак.

(следва продължение)

[1] От Шрила Шридхара Махарадж, „Стогодишна антология”