Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, май 2013, вечер, София) 

Събрали сме се на благословен ден, Великден, да празнуваме победата на живота над смъртта. Да поговорим ли малко за това? Мисля, че е важно. Защото смърт всъщност не съществува. Макар понякога да изглежда много страшна и истинска, тя в действителност не съществува. Ние вярваме не в смъртта, а в живота. Животът, вечният живот е нашият пътеводен принцип. В сравнение с това, нищо няма значение. Най-напред трябва дълбоко да разберем, че сме вечни души, индивидуални отделени частици от енергията на Бога. И тъй като Бог е безмерен и вечен, ние споделяме Неговите качества в това отношение. Ние също сме вечни, само че силата и изявата ни са ограничени. И уви, живеем в много трудна епоха – епохата на деградацията. Така че дори тези ни мънички способности са намалели. Преди хората са имали по-широко и по-дълбоко разбиране, ала днес разбирането ни е съвсем мижаво и плитко. Ние сме забравили дори, че сме вечни души. Затова първата стъпка по нашия духовен път е в дълбочина да осъзнаем, че не сме тленни, че не сме променливи. Каквато и промяна да има, тя е повърхностна; дълбоко навътре ние сме неизменни, ние сме вечни.

Тогава ще кажете: „А как мога да променя характера си? Как  мога да се отърва от лошите си навици, щом не съществува промяна?” Не, ние просто трябва да съживим изначалното, предвечното си състояние на съществуване и съзнание. Първо трябва дълбоко и проникновено да разберем, че сме вечни. След това трябва да умиротворим интелекта си – защото непрестанно ни смущават различни интелектуални влияния. Само че дори да станете много умни в интелектуално отношение, това не е щастието на душата. Затова най-сетне трябва да открием щастието на сърцето и душата си.

И така, живеем в епохата на деградацията. И на този благословен ден бих искал да илюстрирам тази деградация с един пример от историята на изкуството. Кой е основният символ на християнството?

Отговор: Кръстът.

Свами Тиртха: Правилно. А този кръст празен ли е? Има някой на кръста, нали? И така, основният символ на християнството е corpus – Исус на кръста. Не знам как е в православното изографисване, но ако разгледате западно-християнската иконография, в ранните векове ще видите разпнатия Исус с усмихнато лице. Ликът Му не е разкривен, изразяващ признаци на върховна болка и страдание; не – щастлив е, в радостно настроение. Как така – нима разпятието е весело събитие? Ако си представите, че ви разпъват – не е никак лесно. Но какъв бил символът в тези стари времена? Бог Исус на кръста с усмихнато лице; а пресечната точка на кръста била на нивото на коя чакра? На сърдечната чакра. Защото като кръста, пресечната точка е в сърдечната чакра. Така че разпнатия Христос, синът Божи, казва: „Сърцето ми е отворено за вас! Моля ви, елате, искам да ви прегърна за вечния живот!” Затова Той бил щастлив – заради готовността да служи на всички онези, които били готови да Го следват.

Ала след това вековете започнали да напредват. И стъпка по стъпка виждате как Исус пропада от позицията на сърдечната си чакра. Сега ще откриете, че Той просто виси и пресечната точка на кръста не е дори на коронната Му чакра, а някъде над главата Му. Това показва деградацията на човешкото разбиране. Наместо щастливото възкресение, сега ние виждаме само страданието. Можете да наблюдавате трансформацията на символа. Кръстът в началото бил призив за вечния живот, а сега е плашещо напомняне за пълното унищожение. Виждате ли разликата?

Но кой е най-големият символ на ваишнавите? Толкова  много са, че е трудно да се назове един, но да кажем танцуващият Махапрабху или Кришна, който свири на флейтата. Има толкова много щастливи символи в нашата традиция. Моля ви, грижете се и нашите щастливи символи да не се превърнат в някакви страховити напомнящи знаци. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Крипадхам: Има ли символичен прочит на историята за Хиранякашипу и Нрисимхадев, който може да подпомогне нашата садхана?

Свами Тиртха: Да. В стари времена демоните са били отвън. И са били велики, толкова велики, че се налагало Богът да идва да се оправя с тях. В днешно време отвън също има някои противостоящи сили, но демоните са по-скоро отвътре. Затова в тази епоха Господ не идва с остри нокти, с гирлянди от черва и цял в кръв, а идва в прекрасния облик на Златния Аватар; ала при все това е готов да убива демоничните наклонности. Иначе е много нежен, но този път помага да преборим вътрешните врагове.

Въпрос: Изглежда сякаш Богът се е превърнал в демон, за да убие един демон. Каква е разликата между тези два демона – добрия и лошия? Чистотата на мотивите им ли?

Свами Тиртха: Макар че това е доста плашещ облик, все пак не бих го нарекъл „демон” – тази форма е божествена. Но сте прав, че външната форма изглежда страшна и жестока. Понякога обаче тези сили също могат да се използват в защита на дхарма. Това е специален аспект, който Кришна проявява и преданите Го почитат като Бога-закрилник. Ала можем да кажем, че ние се нуждаем от различни видове подслон, различни видове защита. Онези, които имат боен дух, могат да приемат подслона на Бог Нрисимха. Но тези, които са раса тип, могат да се прислонят при Гирирадж. Този аспект също проявява закрилящата сила на Кришна над преданите по доста по-нежен начин.

Коментар: Може би зависи от нивото на гордостта. Този демон твърде много се е бил възгордял, че нежният начин да му въздейства.

Свами Тиртха: Да, понеже той бил жесток, затова и го сполетял жесток ответ. Отговорът на Бога съответства на въпроса ни.

Въпрос на Лила Аватар: Споменахте, че демоните сега са вътре в нас. Ако се молим на Нрисимхадев да дойде и да ни помогне, да ни избави от демоните, няма ли риск Той да помете и физическото ни тяло, убивайки вътрешните демони?

Свами Тиртха: Да съм ви казвал да се молите на Нрисимхадев? Казах, че този път е дошъл Махапрабху. Той е Златният Аватар, не Кървавият Аватар. И говоря сериозно. Защото както научих от някои мои духовни сестри, защитата на Нрисимхадев е много жестока. Така че внимавайте.

Какво е оръжието на Чайтаня Махапрабху? Нрисимхадев има нокти, зъби, могъщество за оръжия. Вишну също има различни оръжия – като боздуган, диск… А Махапрабху? Неговите ръце са вдигнати към небето. Що за оръжие можеш да използваш с вдигнати нагоре ръце? Никакво. Но Неговото оръжие е святото име, малко танцуване и маха-прасадам – ето най-добрият начин за убиване на вътрешните демони в наши дни. И това не е някаква разводнена версия на древната традиция. Защото ако танцувате пред олтара с вдигнати към небето ръце и подскачате високо, тогава всички лоши чувства и мисли просто се изхвърлят от вас. Така че това е много специална йога техника, активираща тялото, за да го пречисти. Маха-прасадам също пречиства вътрешно. Той внася духовното качество в телесната ни структура. По този начин пречиства ума, който е щабът на негативните мисли. Какво пък да говорим за святото име, което има най-пречистващата сила!

Така че това са много мощни методи, много могъщи оръжия, отблъскващи цялата съпротива. Ала трябва да ги прилагаме правилно. А какво е тяхното правилно приложение? Служене. Не бива да използваме святото име, не бива да използваме маха-прасадам, не бива да използваме танцуването – трябва да им служим, да ги почитаме. Тогава всичките им ефекти ще ни споходят. Това е наука.

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

„Бог Нрисимхадев спря Хиранякашипу с един удар на Своя боздуган. Всички полубогове, които бяха изхвърлени от Сварга (Рая) от Хиранякашипу се насъбраха и започнаха да гледат битката от скришно място. Точно както Гаруда понякога си играе с някоя змия преди да я убие, позволявайки ѝ да се измъкне от устата му, а сетне улавяйки я отново, Бог Нрисимха пусна демона да избяга от ръцете му и полубоговете бяха завладени от страх. Великият асура, мислейки си, че Бог Нрисимха се бои от него, отдъхна за кратко от боя, а после с подновена енергия отново Го атакува с меч и копие. Никой не е способен да се противопостави на Шри Хари. Нараяна в облика на Нрисимха се обърна към Хиранякашипу, който силно се смееше. Този демон имаше силата да се носи из небето сякаш беше на земята, ала Богът го улови по същия начин, по който змия улавя мишка. Богът разкъса тялото на Хиранякашипу единствено с ноктите си – тоест без да използва никакво оръжие. Това стана на здрачаване, по залез – което е нито ден, нито нощ. Случи се на прага на залата – което е нито вътре, нито вън; държейки го на скута си – което е нито в небето, нито на земята.”[1] Това били благословиите, които Хиранякашипу поискал – „никой да не може да ме убие нито вътре, нито навън, нито във въздуха, никакво животно, нищичко…”. Но той забравил Кришна, Вишну; Той може да дойде във всякакъв облик, може да преодолее всички трикове на демоните.

И сега следва много картинно описание: „След това Той продължи да разпаря вътрешностите на демона и се окичи с червата му като с гирлянд, а бялата Му грива напълно подгизна от кръв. Този образ на Нрисимха с множество ръце и ужасяващо изражение изглеждаше изключително плашеща. Накрая Богът извади сърцето на Хиранякашипу от гръдния му кош и се обърна към хилядите демони, които се бяха втурнали да се бият с Него с многото си оръжия, и ги уби само с ноктите си.” И така, мисията е изпълнена.

„С триумфалното поведение на цар, който се възкачва на трона на сразен враг, Богът седна на трона на Хиранякашипу. Нрисимхадев изпитваше дълбока обич към Своя слуга, пазачът на дверите на Ваикунтха, който бе приел тялото на демон заради едно проклятие. Убивайки го, Богът бе освободил Хиранякашипу, защото всеки, който е убит лично от Бога постига спасение. Богът седна на трона насред залата с все още страховито и гневно лице. Никой нямаше смелост да се приближи и да Му предложи служене. Хиранякашипу бе бреме за целите три свята. Сега, след като бе погубен, съпругите на полубоговете лично поръсиха цветя от Сварга върху Нрисимхадев. Опитвайки се да успокоят гнева на Бога, без твърде много да се приближават към Него, всичките Му слуги и предани – като Брахма, Индра, Махадев, ришите и т.н. – започнаха да Му поднасят молитви.”

И така, това беше тъжната история на един противник на Вишну. По-добре да се стремим да обичаме Бога. Знаем, че тази форма е много страховита за враговете на Бога и много скъпа на преданите. Затова се препоръчва да се молим за закрилата и милостта на Бога – по какъвто и да било начин, в какъвто и да облик да сте вдъхновени да потърсите тази закрила. Знаете, че Кришна има две характеристики: Той е Дина Бандху – това означава „приятел на падналите”, така че всеки е приобщен; но когато научим, че Той е също и Бхакта Ватсала, „защитник на преданите”, тогава също сме насърчени да дойдем и от паднали души да променим позицията си в предани на Бога. Това е простичкото заключение на тази история; бъди добър бхакта и ще бъдеш защитен. Окончателният край на историята винаги е позитивен.

(следва продължение)

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

„Бог Шри Хари чу словата на своя слуга Прахлада. Тъй като присъства навсякъде, Той се появи от колоната в Своя чуден облик на Нрисимха, за да подкрепи истината в думите на предания си. Тази ужасяваща форма – нито животно, нито човек – веднага започна да избива всички демони. Богът не искаше да компрометира думите на Брахма, който също е Негов слуга, тъй като Брахма бе обещал, че Хиранякашипу няма да бъде убит нито от човек, нито от животно, нито от някое друго създание, сътворено от него, Брахма, нито вътре, нито навън, нито с каквото и да било оръжие. Същевременно Той искаше да спази собственото си обещание „Можеш смело да заявиш, че Мой предан никога не е изгубен!”[1] също както и да потвърди истината в словата на Нарада Муни, който бе казал, че Прахлада е предан на Ананта и затова не може да бъде убит. Заради всички тези причини се появи Бог Нрисимха.

Макар да излезе от колоната, Богът не е някакво създание. Хиранякашипу видя този толкова удивителен облик, ала не видя в него Бога. За него това не беше Бог, а някакво фантастично същество – полу-човек (нри) и  полу-лъв (симха). За да види нещо в истинската му светлина, човек трябва да притежава нужните качества. Инак не би могъл да го съзре, дори обектът да е пред самите му очи. Богът е напълно съвършен сам по себе си и е себепроявен. Точно както слънцето може да бъде видяно единствено по силата на самото слънце, да бъде съзрян Богът е възможно само по Неговата милост, а не по друг начин. Единствено предана, отдадена душа е способна да види Бога, докато неотдадените глупци все не могат да Го проумеят.

Шри Хари е най-великият и най-могъщ магьосник, Той може да приеме всякакъв облик. Реши ли да погуби някого, никой не може да противостои на безграничната Му мощ. При все това, виждайки тази поразителна форма на Нрисимха, Хиранякашипу въпреки всичко вярваше, че има шансове да Го победи и, размахвайки боздугана си, се втурна към Бога с гръмовен рев. Като мушица, която пада в огъня, Хиранякашипу изчезна в сияйната светлина, излъчваща се от тялото на Бог Нрисимха. Не бива да се съмняваме във валидността на това описание от „Бхагаватам”, защото Върховният Бог е всемогъщ и може да направи всичко. В началото на сътворението Богът унищожава дълбокия мрак чрез Своята мощ. Затова не е изненадващо, че тъмният демон може лесно да изчезне в чистата саттвична светлина на Бог Хари.

С огромен гняв и устрем Хиранякашипу атакува Бог Нрисимха със своя боздуган, но богът му отвърна със собствения си боздуган с лекотата, с която Гаруда поглъща грамадна змия. Боздуганът е тежко оръжие, обичайно изработено от стомана. Битката с боздугани действително е опасен дуел. Сред всички полубогове Вишну е най-добрият боец с боздуган.

„Ваю Пурана” описва произхода на боздугана на Бога. Някога имало много страшен и опасен демон на име Гада, чиито кости били по-твърди и по-здрави от всяко оръжие. Той създавал големи притеснения на полубоговете, затова Брахма отишъл при него и поискал костите му като милостиня. По-късно от костите на Гада бил направен боздуган и предложен на Вишну. Оттам Богът получил името си Гададхара.”[2]

(следва продължение)

[1] „Бхагавад Гита” 9.31

[2] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

Въпрос на Парамананда: Въпросът ми е как да разрешаваме най-ефективно проблемите, свързани с нашата практика, и по-специално с мантруването? И как да повишаваме качеството на своето мантруване?

Свами Тиртха: Каква беше първата част?

Парамананда: Как да преодоляваме препятствията, трудностите в мантруването?

Свами Тиртха: За какво говориш? Аз не съм виждал никакви трудности в мантруването. Моля те, опитай се да обясниш, не разбирам.

Парамананда: Понякога е трудно…

Свами Тиртха: Трудно? Такова нещо не съществува в мантруването. Веднъж Гурудев задал подобен въпрос на Шрила Шридхара Махарадж – въпросът бил на някой от запада – та той казал: „Гурумахарадж, какво да правим, ако преданата ни практика се превърне в суха рутина?” Шрила Шридхара Махарадж отвърнал: „Не разбирам.” Гурудев повторил въпроса. После го задал трети път. И тогава разбрал, че такова нещо просто не съществува за него. За Шридхара Махарадж такова нещо не съществува – животът в преданост да стане суха рутина. Това било отвъд разбирането му, неспособен бил да си го представи.

Така че, следвайки неговия пример, ще ти бъде много невъзможно да ми обясниш какви са тези трудности в мантруването. Все пак може да има една трудност – да не влагаме достатъчно внимание. Да използваме маха-мантрата като фонов шум, не върши работа.

Обаче другата част от въпроса ти – как да подобрим качеството на мантруването си – е много важна. Като служим на тези, които мантруват правилно – това е най-добрият начин, само че е много фин.

Въпрос на Драги: Окончателният резултат от усилията ни от нашите старания ли зависи или от волята на Кришна?

Свами Тиртха: Бих казал, и от двете. Разбира се, Кришна може да те спаси дори въпреки нежеланието ти, но за Него е по-лесно, ако кажеш „да”. Тъй като бхакти е процес, който се спуска, всичко идва свише, но ако ние се справяме добре, подпомагаме процеса да се случва по-бързо. По милостта на Бога и на гуру, семенцето на бхакти е посадено в сърцето на предания. Така че можем да кажем, от тях зависи. А каква е нашата работа? Нашата работа е да копаем градинката си. Тогава семето ще расте добре.

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

Въпрос на Хаягрива: Една част от историята за Прахлада беше разказът за Ямарадж, който дава съвети на вдовиците на Хиранякша. Там видяхме, че Хиранякашипу разбира съвършено философията, че не е тялото, обаче всъщност не го е осъзнал. Ние как можем на практика да разберем, че не сме тялото?

Свами Тиртха: Много лесно – избягвай да се качваш на кола с лош шофьор. Защото ако някой е лош шофьор, ти като пътник си изплашен до смърт да не стане катастрофа и това усилва телесното ти съзнание.

Но знаете, че отговорът на всички въпроси, започващи с „как да” е един. „Как да осъзная, че не съм тялото?” Мантрувай повече!

Но аз не искам да ползвам това за измъкване. Малко по малко, изправяйки се пред всичките си анартхи, като се пречистваме и идваме все по-близо до окончателната си идентичност на душа (атман), телесното съзнание би трябвало да намалява. Лесно е да се каже „Ние не сме телата”, но на практика в настоящата ситуация тялото ни е единственият инструмент, чрез който можем да се свързваме с всичко навън. С ръката си можете да вземете „Гита”, с очите си можете да я четете, с ума си можете да я проумеете, нали така? Така че тялото е много важно.

При все това тялото е изпълнено с нужди. То е една биологична конструкция. Затова, за да функционира добре, трябва да го храните, трябва да му давате малко сън, малко наслада от време на време, защото иначе няма да работи. Точно като една кола – без гориво не можете да я ползвате. По същия начин трябва да се грижим за този инструмент, който ни е даден, досущ като кола, за да стигнем целта си. Тялото не е обект на обожание, а инструмент, който можете да използвате в духовния си напредък.

Човешкото същество е точно като кентавър. При кентавъра една част е човешка, а задната част е животинска. Ние сме такива. Имаме някои съвсем базисни, биологични, животински инстинкти; а имаме и предна част с малко мозък, можете да вдигнете поглед към небето. Животинската ви задна страна не може да погледне небето. Но въпреки това, тя си върви с вас. Какво да се прави! Все пак ако ангажираме тялото по хубав начин като инструмент за постигане на духовната ни цел, то ще ни е от помощ.

Ние сме обусловени от тялото. Затова е силно препоръчително преданите да се само-анализират и да открият своята истинска идентичност. Веднъж завинаги трябва да разберем, че сме нещо отделно от тялото. Тялото съществува, но ние сме нещо различно. Затова от двете фази на духовния напредък, първата е да уловиш съзнателната си идентичност. Дори това е трудно. Но втората фаза е още по-трудна, защото тогава тази уловена съзнателна идентичност трябва да я посветим, да я предложим в лотосовите нозе на Бога. Така че това са двете фази: овладейте себе си, станете господар на собственото си съществуване; а сетне се посветете на Върховния.

И мисля, теоретично всички можем да се съгласим: „О, да, аз не съм тялото!” Но когато закуската ви отсъства, започват някои сигнали – тялото казва: „Аз също съм тук!” Така че как да осъзнаем това? Най-напред стремете се да добиете теоретичното разбиране, а след това се опитвайте да действате в съответствие с него – обаче това е механичният процес. Ако директно осъзнаем: “Аз принадлежа на Върховния, аз съм читкана, аз съм частица от божествената светлина, от божественото съзнание” – тогава това е революционният път, прекият път. И чрез мантруване, чрез следване на всички останали служения, които са ни дадени, малко по-малко слоевете на материалното съзнание се отстраняват.

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

И така, Прахлада напътства съучениците си, показвайки, че времето и човешкият живот са изключително ценни, и накрая подчертава, че да се служи на Вишну, Върховния, е много по-важно от всичко друго.

В крайна сметка момчетата демончета с удивление научават, че Прахлада е ученик на Нарада. Понеже те запитали: „Откъде получи знанието си?” Тогава Прахлада казал: „О, научих го от Нарада.” „Как е възможно? Та ти не си се срещал с него!” Обаче докато Прахлада бил в утробата на майка си, тя била срещнала Нарада Муни. Така можем да кажем, че Прахлада получил пренатално образованиe.

Така че, скъпи майки, вземете това предвид! Когато носите нов живот под сърцето си, не се гневете, развийте много добро съзнание. Защото има връзка между вас и детето ви. Всичко, което правите, което мислите, което чувате се предава на детето. Можете да дадете добро обучение на бъдещия си син или дъщеря. Например, ако носите дете в утробата си и през цялото време се карате със своя съпруг, на това учите детето. И когато малката ви дъщеря излезе на бял свят, такъв ще е нравът ѝ – кавгаджийски. Това е възможно. Но ако четете „Бхагавад Гита”, детето може да стане учен в науката на предаността. Обаче внимавайте, ако детето е велика душа и направите грешка при четенето на „Бхагаватам” или „Гита”, може да получите ритник отвътре.

Това наистина действа – съществува възможност да се повлияе, да се общува, да се научи детето на някои неща, тъй като то е съзнателно. Животът започва в мига на зачатието. Така че вътре в тялото си носите съзнателно същество. Затова довеждането на нови деца на планетата Земя е много голямо служене.

И накрая Прахлада заключава: „По пътя на предаността към Бога не съществуват разграничения, основаващи се на каста или раса. Якши, ракшаси, жени, шудри, кравари и дори грешници, животни и птици имат право да вкусят нектара на предаността към Бог Ачюта. Затова се казва, че чистите предани на Говинда могат да видят Бога присъстващ във всички същества. А това е най-висшата цел, препоръчана от всички свещени писания за всички човешки същества – да виждаш Господ навсякъде и никога да не забравяш за Него.”[1]

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Един ден учителите си отидоха у дома да свършат някакви дела, давайки възможност на момчетата, останали сами, да се позабавляват с игри. Съучениците на Прахлада го повикаха да играе с тях; но Прахлада, който бе много мъдър, се усмихна и им отвърна с голяма обич: „Скъпи приятели, моля ви, кажете ми, каква е целта на този свят?” Тези невинни момчета все още бяха с чисти сърца, незамърсени от досега с материалисти, които са привързани към наслада и болка. Тъй като обичаха Прахлада и го уважаваха изключително много, те спряха играта си и се насъбраха около него. Насядаха в кръг и заслушаха внимателно думите му. Тогава Прахлада каза: „Тези, които са интелигентни, биха се заели със служене към Бога още в ранна възраст, защото е голяма рядкост да се сдобиеш с човешка форма на живот. Човешкото раждане е временно, но изключително ценно.”[1]

Това означава, че посветеността към Бога не зависи от възрастта. И да си млад можеш да го направиш, и да си стар можеш да го направиш. Въпреки че ние използваме тези квалификации за извинения: „О, твърде съм млад, не мога да се присъединя. О, вече съм прекалено стар, защо да се присъединявам – не мога!” Винаги си намираме извинения. Ала не бива да губим време, понеже не можем да променим хода на времето и не можем да върнем назад дори един миг. Затова трябва правилно да използваме времето. Всеки миг от човешкия живот е изключително ценен.

„Сетне Прахлада продължи: „Да влезеш в досег с лотосовите нозе на Вишну означава да служиш в лотосовите нозе на Върховния Бог, което е най-висшият дълг на всички човешки същества. Шри Вишну е върховният обект на любов, върховният господар, благодетелят и душата на всички същества. Да се обърнеш към лотосовите нозе на Шри Вишну означава да извършваш процеса на предано служене в четири основни настроения – в неутрална привързаност, в служене, в приятелство и в интимна любов. Следването на който и да е от тези методи е познато като бхагавата-дхарма, или преданост към Бога.”

Следващият стих гласи: „О, деца на дайтите! Насладата на сетивните удоволствия е достъпна във всички форми на живот, дори в телата на животните и птиците. Точно както получаваме страдание дори без да сме го търсили, така и сетивната наслада ще ни споходи в съответствие с предходната ни карма. Затова, след като сте получили този ценен човешки живот, не е нужно да се стремите към сетивни удоволствия, защото в това ненужно усилие се пилее ценно време. Заемайки се с предано служене в лотосовите нозе на Бог Мукунда, ще спечелим блага много по-големи от тези, които бихме могли да добием посредством материално наслаждение. Бог Мукунда ще ни даде избавление от оковите на материалния живот и ще ни дари истинската наслада от живота. Никоя друга обожаема личност не може да ни спаси от лапите на раждането и смъртта. Затова онзи, който е интелигентен, би се боял от страданията на материалното битие и би разбрал, че без преданост към Бога ще пропадне от позицията си. С други думи, без служене към Бога не би могло да има облекчение от страданието. След като правилно е разбрал това, човек трябва искрено да търси истинското благо на човешкия живот, заемайки се с предано служене към Бога в ранно детство, преди да бъде атакуван от болестите и старостта.”

В по-нататъшните стихове се казва: „Човешкият живот трае приблизително стотина години. По време на този кратък период тези, които са под властта на сетивата си, могат да оползотворят само петдесет от тези години, тъй като прекарват нощите си покрити в невежество и дълбок сън.” Докато спите не можете да се наслаждавате на тялото си. „От оставащите години, десет преминават лишени от разбиране по време на детството, още десет в игри и забави през юношеството, а в старостта последните двайсет години минават в инвалидност и оттегляне от активен живот. Останалото време – само двайсет или трийсет години – обикновено преминава в преследване на чувствени наслади и създаване на силна привързаност, пораждаща неизброими страдания, в резултат на които човек губи самия себе си в дълбоката илюзия на обвързаността с дом и семейство. Не му остава време да потърси истинското си благо.”

И така, сметката гласи: от сто години продължителност на живота, петдесет спите, двайсет са в невежество и игри като малко дете; после в края има още десет-двайсет години в инвалидно състояние – и колко остава? Не много, нали? Имаме десетина добри години. Защо да пропиляваме тези десет години в глупави дейности?

Трябва да сме внимателни по отношение на времето. Защото в този активен период от живота си можете да предопределите бъдещето си – за което в последствие ще се радвате или ще съжалявате. Действията определено ще донесат резултати. Карма-пхала, плодовете на постъпките ни, ще ни бъдат раздадени – независимо дали ни харесват или не. Затова трябва да сме внимателни в действията си.

(следва продължение)

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”

(от лекция на Свами Тиртха, май 2012, София) 

(продължава от предишния понеделник) 

„Като видя, че всички усилия на дайтите са напразни, Хиранякашипу се уплаши. За момента той завърза Прахлада и започна да обмисля различни методи да го погуби. Най-напред се опита да хвърли Прахлада под нозете на стадо слонове. Сетне го даде да бъде нахапан от огромни отровни змии. Като не успя да постигне целта си, той се опита да убие момчето с черна магия. После го блъсна от върха на много висока планина; зарови го жив; отрови храната му; остави го да гладува; замрази го с огромни количества лед; отнесе го с могъщ вятър; хвърли го в огъня, потопи го във вода; замеря го с големи камъни. Хиранякашипу пробва безбройни методи да навреди на Прахлада, но всичките му усилия пропадаха.

След като опита по толкова много начини да погуби невинното дете, господарят на дайтите осъзна, че не може да стори нищо на Прахлада. Той много се обезпокои и си рече: „Оскърбих това момче с много груби думи и се опитах да го убия с различни оръжия. Но той притежава такава огромна сила, че не може да бъде наранен по никакъв начин. Дори лице в лице с мен, остава безстрашен. Точно както присъщата природа на нещо не може да бъде променена – като да се опитваш да изправиш навитата опашка на куче – това момче никога няма да се откаже от лошото си поведение към мен.”[1]

Това е много добър пример: като дръпнеш опашката на кучето, тя се изправя; но веднага щом отново я пуснеш, тя се връща в началното си положение. Да променяш основната природа на нещата е нещо такова – като да дърпаш опашката на куче. Тогава как можем да променим своята основна природа? Проблемът е същият.

Такава била драмата на Хиранякашипу: „Не мога да променя своя син! Той никога няма да се откаже от служенето си и от решителността си по отношение на Бога.” И заключил: „Това момче навярно е безсмъртно и ако действам срещу него може самият аз да загина.

„Господарят на демоните забелязваше, че собствената му сила намалява и в резултат на това бе обзет от тревога. Тогава двамата синове на Шукрачария, Шанда и Амарка, отидоха при него насаме и се опитаха да го успокоят: „О, господарю! Всички царе се разтреперват дори само от заплахата, мярнала се в очите ти. Ти със собствените си ръце завладя целите три свята. Защо си толкова обезпокоен? Малките деца не знаят кое е добро и кое лошо. Те са невежи и глупави. Затова в постъпките им няма нито заслуги, нито недостатъци. Нека се върне Шукрачария, за да можем да го попитаме за съвет. Междувременно сплаши Прахлада и не му давай никаква възможност да избяга. Завържи го с вълшебните въжета на Варуна. Така няма да има как да общува със садху и може би с течение на времето, като порасне, той ще промени мисленето си.”

Хиранякашипу прие този съвет и отвърна: „Да, така ще сторим! Вие ще обучавате Прахлада за задълженията на един семеен човек и цар, а също и за благотворителността.” С голяма грижа и внимание Шанда и Амарка отново започнаха да преподават на Прахлада материална религиозност, икономическо развитие и сетивно наслаждение. И отново момчето учеше уроците си и се държеше много вежливо, но не приемаше наставленията им на сериозно. В действителност той въобще не смяташе инструкциите им за стойностни, тъй като учителите му бяха привързани към материалния свят и следователно попадаха под властта на двойственостите привързаност и отблъскване.”

(следва продължение)

[1] От книгата на Б.Б.Тиртха Махарадж „Светият живот на Прахлада”