Archives

Calendar

June 2022
M T W T F S S
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  



Български issues

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

 „Съдбата била предопределила Махарадж Бхарата да се наслаждава на материално великолепие в продължение на хиляда пъти по десет хиляди години.” Съдба. Ако пресметнете в своя живот, колко минутки наслаждение на материалното изобилие сте имали? Ала дори и този дълъг период изтекъл: „Когато този период изтекъл, той се оттеглил от семейния живот и разделил богатството, което бил получил от предците си сред своите синове. Напуснал бащиния си дом, вместилище на целия разкош, и поел към Пулаха Ашрам, разположен в Харидвар. Там могат да се намерят шалаграм-шила. В Пулаха Ашрам Върховният Господ, Хари, от трансцендентална обич към Своя предан, станал видим за него, сбъдвайки желанията му. В Пулаха Ашрама е реката Гандаки, най-добрата от всички реки. Мраморните камъчета шалаграм-шила пречистват всички тези места. На всяко едно камъче се виждат кръгове, наподобяващи пъп.”[1]

Това е нещо интересно – Бог идва като камък. Понякога си мислите, че можете да създадете някакъв образ и по такъв начин да си сътворите свой Бог. Но това не е достатъчно. То се нарича идолопоклонничество – ако е според вашето желание, според вашето художествено изражение. Но когато Той поиска да дойде, Той може да се разкрие във всякакъв образ. Има много специални естествени образувания, които са почитани като преки представители на Господ. Например, ако идете по горното течение на Ганг и потърсите камъчета по брега, казват, че всяко малко камъче, което намерите, стига на него да има бяла окръжност, е директно Кришна. Или пък този шалаграма е могъщ представител на Бог Вишну, това е Неговият камък, винаги свързан с Неговата чакра. Този пъп, споменат тук, на практика е чакра. Шива също се появява под формата на каменен лингам. Изглежда всеки иска да се разкрие, да привлече вниманието ни: „Хей, тук съм.”

„В градините на Пулаха Ашрама, Махараджа Бхарата живеел в усамотение и събирал различни цветя, клонки и листа туласи. Взимал също вода от река Гандаки, различни корени, плодове и луковици. С тях поднасял храна на Върховния Бог, Васудева, и в обожание към Него живеел удовлетворено. По този начин сърцето му било напълно незамърсено и той не изпитвал и най-малкото желание за материално наслаждение. Всичките му материални желания секнали. В тази стабилна позиция той изпитвал пълно удовлетворение, оставайки в предано служене.”[2]

Това е стабилно постижение в духовните практики. Съсредоточено внимание, което води до пълно удовлетворение. Целта и средствата в днешно време са разменили местата си. Хората считат удовлетворението за цел. Съжалявам, но то е резултат от нещо друго. И така, средството е обожанието, а резултатът е удовлетворението. А не, че целта е удовлетворението, защото по този начин никога няма да го постигнете.

„Този най-възвишен предан, Махараджа Бхарата, по такъв начин бил постоянно въвлечен в предано служене на Господа. Естествено неговата любов към Васудева, Кришна, нараствала все повече и повече, и разтапяла сърцето му. В следствие на това той постепенно изгубил всякаква привързаност към предписания и ритуали. Космите по тялото му настръхвали и се проявявали всички екстатични симптоми. Сълзи се стичали от очите му, до такава степен, че не виждал нищо. Той постоянно медитирал върху червеникавите лотосови нозе на Бога. Така сърцето му, което било подобно на езеро, се изпълвало с водите на екстатичната любов. Когато умът му потъвал в това езеро, той забравял даже предписаното служене към Бога. Махараджа Бхарата изглеждал много красив. Изобилните му къдрави коси били мокри от къпането три пъти дневно. Бил облечен в еленова кожа. Обожавал Бог Нараяна, обитаващ недрата на Слънцето, чието тяло е съставено от златен блясък. Махарадж Бхарата обожавал Бог Нараяна, напявайки химните, дадени в Риг Веда, и повтарял следните стихове, докато слънцето изгрявало. „Върховният Господ се намира в чиста добродетел. Той озарява цялата вселена и дарява благодат на преданите си. Богът е сътворил тази вселена от собствената си духовна енергия. По Свое желание Богът влиза в тази вселена като Свръхдуша, и по силата на различните си енергии поддържа всички живи същества, жадуващи за материални наслади. Нека поднеса почтителните си поклони на Господа, който дарява интелигентността.”[3]

И така, помнете, че слънцето е любящото, грижовно око на Всевишния над нас. И точно както изгряващото слънце озарява цялата вселена, по същия начин божествената посветеност с лъчите на съзнанието озарява цялото тяло. Тук получихме някои насоки, касаещи радостта и щастието в живота. Дори и най-дългият период на наслада ще свърши, ала вътрешното удовлетворение на сърцето идва от любящото обожание на Върховния.

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.7.8-10

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.7.11

[3] „Шримад Бхагаватам” 5.7.12-14



(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

 „Йогите медитират над локализираната Параматма, намираща се в сърцето, гяните почитат безличностния Брахман като Върховната Абсолютна Истина, а преданите обожават Васудева, Върховната Божествена Личност, чието трансцендентално тяло е описано в шастрите. То е украсено с Шриватса и скъпоценния камък Каустубха, и с гирлянд от цветя, а в ръцете си държи раковина, диск, боздуган и лотосово цвете. Преданите като Нарада винаги мислят за Него в дълбините на сърцата си.”[1]

Нека поспрем за малко тук. Какво е Брахман? Можем да кажем, че Брахман е единното, неизменно поле на съзнанието – принципът на единството в битието. Главният лозунг на това осъзнаване за единството на съществуването е „всичко е едно, всички са едно, всичко е едно и също”. Но как да приложим този принцип, ако виждате някаква аномалия? Защото според това убеждение би трябвало да кажете, че „няма правилно или грешно, няма добро или лошо – все едно е. Няма нужда от личностен аспект, защото в края на краищата не можем да знаем дали такова нещо съществува; знаем, че съществуването съществува, но не бива да отиваме по-нататък.”

Обаче, скъпи мои, когато детето ви е болно, ще ви удовлетвори ли такова послание? „О, всичко е едно. Не го приемай на сериозно, това е просто вълничка по повърхността на океана”. Не, не можем да понесем такъв отговор. За нас това не е отговор. Той е обидно теоретичен. И не носи удовлетворение дори на ума или интелекта, тъй като е неприложим; какво да говорим за удовлетворяване на сърцето. Можете да си счупите ума в опити да проумеете и приложите този принцип, но на практика е невъзможно. Така че в битието на ежедневния живот, теориите обикновено катастрофират. Нуждаем се от теория, която е приложима, която можем да преживеем. Как можете да преживеете съществуването на нищото? И кой казва: „Съществува нищото”? Малко е трудно да се съвместят двете. Или ако казвате: „Всичко е едно” – тогава кой говори?

Тъй или инак, различните начини на мислене предопределят вашата съдба, както и местоназначението ви. Затова е дадена тази класификация: които се стремят теоретично да разберат живота, те долавят това единно поле на съзнанието, Брахман. Няма проблем, то съществува. Йогите, които искат да медитират, жадуват да усещат връзката си с божественото посредством Параматма в сърцето. Но преданите, които искат да се молят за децата си, те обичат Васудева, или Говинда, или Мадхава, или всички останали приятели, възлюбени, наставници и служители – въобще всички други герои от този божествен раса театър.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.7.7



(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

 „С голяма вяра цар Бхарата извършвал различни видове жертвоприношения. Понякога ги изпълнявал изцяло, а понякога частично. Ала при всички приношения били строго спазвани регулациите за  чатурхотра – четирите огнени жертви. По този начин Бхарата Махарадж обожавал Върховния Бог. След като направел приготовленията за различните приношения, Махарадж Бхарата поднасял резултатите в името на религията на Всевишния Господ, Васудева. С други думи, той извършвал всички яги за удовлетворение на Бог Васудева, Кришна. Махараджа Бхарата считал, че понеже полубоговете са различни части от тялото на Васудева, Той контролира тези, които са описани във ведическите мантри. Мислейки по такъв начин, Махараджа Бхарата бил избавен от материални замърсявания, като привързаност, похот и алчност. Докато свещенослужителите поднасяли жертвените съставки в огъня, Махараджа Бхарата вещо разбирал как приношенията, направени към различните полубогове, били просто предлагания към различните части на Бога.”[1]

И така, Бхарата Махарадж имал виждането, че различните божества, призовавани чрез мантрите, били определени части от Бога. Това е много поучително, защото отвъд външното многообразие е нужно да съзираме вътрешната същина. В рамките на един живот извършваме голямо разнообразие от дейности. При все това трябва да присъства едно настроение – че каквото и да правим, то трябва да е нежно и любящо приношение към Бога. Посветеността не се ограничава само до храмовата стая, а пък като излезете е строго забранено да вършите същото – не. Стремете се да вземете настроението със себе си. Обаче внимавайте в каква посока. Не да донасяте външния дух в храма, а обратно – този дух да отнасяте в света.

Една мантра – това е много важно – се определя от дадени фактори и характеристики. Например, един аспект е риши-муни, който предава мантрата, който е като пазител и главен авторитет точно на тази специална мантра. После има аспект на Върховния, който се призовава с тази мантра. После го има значението; след това резултатът от мантрата. Толкова много различни аспекти са. Затова мантрата е и като инжекция. Може в началото да не разбираме всички различни аспекти и дълбини на мантрите, които повтаряме. Но ако започнем да практикуваме, те ще се разкриват. Така че правилното повтаряне на мантри не е интелектуален напън. То е покана към Всевишния. Веднъж Б.Б.Тиртха Махарадж рекъл: „Като кажете „Харе Кришна”, това е като покана на входната врата: „Добре дошъл!”. Така че не се изненадвайте, ако някой потропа на вратата.” Това е: вашата духовна практика е покана към божественото. То ще се разкрие, гостенинът ще дойде.

„Например, Индра е ръката на Върховния, Сурия (слънцето) е Неговото око. Така Бхарата Махарадж считал, че приношенията, поднесени на различните полубогове, всъщност са предложени на различните части на Бог Васудева”. По този начин, пречистено чрез ритуални жертви, сърцето на Бхарата Махарадж било напълно незамърсено. Неговото предано служене към Васудева, Бог Кришна, нараствало ден след ден. Бог Кришна, синът на Васудева, е изначалната Божествена Личност, проявена като Свръхдуша (Параматма), както и като безличностния Брахман”.[2]

Тук, благодарение на правилното извършване на приношения, сърцето му било пречистено. И какво последвало? Неговата преданост нараствала ден след ден. По това можем да отсъдим за себе си. Ако чувствате, че предаността ви расте ден след ден, тогава можете да заключите: „сърцето ми е напълно пречистено”. Ако не усещате предаността ви да нараства ден след ден, значи трябва да извършвате повече духовни дейности. Защото природата на материалните неща е разпад. Нарича се ентропия – как всичко се разпада. Кали Юга на езика на науката е ентропия. Тогава какво да кажем за природата на божествените, духовните неща – те също ли се разпадат? Не, те трябва да нарастват, тъй като принадлежат на различна природа. Може да е бавно или невидимо, но неминуемо растат.

 

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.7.5-6

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.7.7



(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2017 сутрин, Рила)

 (продължава от предишния петък)

 Днес ще прочетем една горска история. Ом намо бхагавате васудевая. „Шримад Бхагаватам” е зрелият плод на Ведите. Махапрабху го е посочил като много есенциално писание. В него има множество най-разнообразни теми – например как е осъществено сътворението, какъв е животът на преданите; царе, аскети и йоги са главните действащи лица. Ала ние знаем, че всички тези истории насочват вниманието ни към нещо друго, а именно живата и любяща божествена връзка. Затова днес ще си припомним поучителната и красива история за Бхарата Махарадж:

„Шукадева Госвами продължи да говори на Махараджа Парикшит: „Мой скъпи царю, Бхарата Махарадж беше превъзходен предан. Следвайки заръките на своя баща, който вече бе решил да го възкачи на трона, той започна прилежно да управлява земята. Властвайки над цялото земно кълбо, в изпълнение на бащината повеля той се ожени за Панчаджани, дъщерята на Вишварупа.”[1]

Това е начинът – ако искате да станете царе, най-напред се радвайте на благословиите на царя-баща. Разбира се, всички искаме да бъдем царе – да владеем ситуацията, нали? Без благословиите на по-старшите, може и по някаква случайност да доминирате, но по традиция принципът е да получиш благословии и тогава да осъществиш нещо. И така, как да станем царе на собствения си живот?

„Точно както фалшивото его сътворява фини сетивни обекти, Махараджа Бхарата създаде петима синове в утробата на своята съпруга Панчаджани. Те се наричаха Сумати, Раштрабхрита, Сударшана, Аварана и Дхумракету. Дотогава тази планета бе позната като Аджанабха-варша, но откак я управляваше Махарадж Бхарата, тя се прочу като Бхарата-варша. Бхарата беше много учен и опитен цар на тази земя. Управляваше поданиците си съвършено, зает лично със съответните си задължения. Махараджа Бхарата се отнасяше с обич към поданиците си, досущ като баща си и дядо си. Под неговата управа всеки се занимаваше с предписаните си задължения”.[2]

Да знаете, ако искате да очаровате сърцето на някой индиец, ще ви дам една мантра. Защото има една богиня, която всички индийци обожават, независимо от религиозните си пристрастия. Това е тяхната Майка Индия. Те имат храмове на Майка Индия. За тях това е като общ знаменател – почитта към родната земя. Затова ако речете: „Бхарата Мата ки джай!” всички ще са доволни от вас. Не казвайте „Майка Индия ки джай!” защото тогава ще разберат, че сте чужденец. Но ако кажете „Бхарата Мата” – оригиналното, присъщо име на Индия, което те използват, е Бхарата. И то идва от Бхарата Махарадж. Така че той бил такава забележителна личност, че държавата на практика е наречена на него. Защо? Защото бил справедлив цар. Точно както баща му и дядо му.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.7.1

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.7.2-4



(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2017 сутрин, Рила)

Голям късмет е, че се събираме заедно. Защото да практикуваш духовен живот сам е добре, да практикувате двама е по-добре, но да се практикува в голяма и единна група е най-добре. Защо? Защото всичко зависи от духа. Ние не търсим външно съвършенство, търсим съкровеното, пречистено и фино чувство на преданост. Докато присъства духа всичко е наред. Всичко процъфтява, всичко е живо. Само щом духът напусне, може и някои външни формалности все още да остават, но определено ще усещате, че нещо – и то най-същественото – липсва. Както в едно село. Докато хората са там, селото е живо. Всички градини са добре гледани и т.н. Ала отидат ли си хората, може и сградите да продължават да стърчат още известно време, но животът стихва. А спомнете си какво е чувството да видиш разрушена или рушаща се сграда – много е тъжно. Защото усещаш, че животът си е отишъл, тя е мъртва.

Същото е и с духа на предаността. Това е пречистено, фино присъствие. Затова трябва да отглеждаме тази толкова фина готовност за служене, а не просто външните формалности. Защото може да имате огромен храм, огромна празна сграда – и каква полза? По-добре да имаме мъничък ашрам, пълен с хора. Където най-големият ни проблем ще е къде да поберем хората, които продължават да идват. Това е много по-добър проблем отколкото да имаш голяма зала, която не знаеш как да изпълниш.

Същото важи и за сърцето. Затова от външното, стремете се да стигнете до вътрешното. Можем да украсяваме сърцето и ума си с постижения и амбиции, но ако сърцето е празно, то е мъртво. Моля ви, стремете се сърцето ви да е живо! Не е въпросът в способностите, нито в силите ви; нещо друго е вложено в сърцето ви – божествената искра, божественият шанс. Присъствието на Всевишния.

Преди всичко кой следва да обитава един храм? Господ, нали? Всички знаем, че трябва да съградим храма на сърцето, сърдечния храм. И кой трябва да е там, кой трябва да е главният собственик на това място? Всевишният. Затова стремете се да го направите красиво.

Рупа Госвами е дал описание как да се подготви жертвената арена, ако ще се празнува денят на появяването на Кришна. Дадени са всички детайли: какви украси трябва да има, какви растения, какви цветя, какъв павилион да се издигне и т.н. А е по-лесно да направите външен павилион в градината, отколкото да украсите сърцето си. Но всъщност човешкото сърце е много специално място. Без крака можете да живеете. Без ръце можете да живеете. Някои хора живеят дори и без глава. Възможно е. Но не можете да живеете без сърце. То е много съществена част. Най-голямото щастие и най-силното страдание чувствате там. Сърцето е сравнено с лотосово цвете с различни листица, на които има различни добри и лоши качества. Затова трябва да пречистим това лотосово сърце, за да стане то лотосов трон. Защото тогава Божествената Двойка може да дойде и да заеме този трон. А Те са много чувствителни. Харесват само най-добрите места – пет-звездни сърдечни хотели.

Затова трябва да подготвим това място да приеме изненадващото присъствие на божественото. Това е възможно. Нужни са ни само две стъпки: да научим как да осъществим това подготвяне. И другото е да практикуваме. „Да, да, чувал съм за предаността. Знам всички стъпки от вярата до любовта: адау шраддха татах-садху-санга[1]. Знам всичко.” Но приложете го на практика! Започнете с вярата и стигнете до екстаза. Това е краткият път, който трябва да извървим в този живот. Така че отвъд теорията, нужно е да го преживеем.

(следва продължение)

[1] „Бхакти Расамрита Синдху” 1.4.15-16



(от лекция на Свами Тиртха, 05.05.2017 вечер, Рила)

 (продължава от предишния петък)

 И накрая достигаме до заключението:

„По милостта на духовния учител човек постига благодатта на Кришна. Без милостта на духовния учител не може да се напредне. Затова нека винаги помня и прославям духовния учител, и поне по три пъти на ден да поднасям почтителните си поклони в лотосовите му нозе”.

И така, куто-пи – къде, къде бих могъл да намеря напредък без моя учител? Неговият прасад ми донася Божия прасад. Прасад е съвършенство. В светлината на това заключение можем да разберем всички предходни стихове, понеже Гуру е като портал, като мост над буйни води. Затова трябва да помним: „От кого съм се учил? Какво съм придобил? Какви перспективи има пред мен?”

И тук е споменато нещо много важно – че три пъти на ден трябва да си спомняме своя духовен учител. Ако вие станете гуру – както Махапрабху е казал: „Всички трябва да станете гуру!” – ще ви се наложи да се трудите здраво, за да постигнете това вашите последователи да си спомнят за вас поне по три пъти на ден. Защо? Защото хората учат много бавно, но забравят много бързо. Така че трябва наистина много да се потрудите, ако искате да накарате някого да ви помни по три пъти на ден. Всъщност има само два начина да постигнете това. Единият е да станете мадху-садху – толкова сладостни, че те да не могат да ви забравят. Другият е да станете маха-гуру – толкова строги, че да не могат да ви забравят.

Но встрани от шегите, брамините медитират по три пъти на ден, за да поздравят слънцето. Тогава какво означава по три пъти на ден да си припомняме нашия гуру? Че той е нашето слънце. Той донася светлината в нашия живот. Затова трябва да му поднасяме почитта си – и след това можем да започнем всяка дейност.

Затова мисля, че за да започнем този интензивен уъркшоп този уикенд, най-добрият начин е да призовем благословиите на предишните божествени учители. Защото ние представяме своите учители. За щастие тук има и наши братя и сестри, представящи техните учители. Това е обединяващият принцип. Това е общото между всички ни – че служенето, помненето и медитирането върху този принцип, таттва, ще ни донесе просветление.

И се казва, че дори от тъй наречения „лош гуру” можете да научите много – за самите себе си. Така че функцията на гуру отново е осъществена. Затова можем да кажем, че няма лоши гуру. Защото те ще ни научат на нещо. И тогава отново тази таттва присъства – а тя е божествена, напълно божествена. Свамиджи е човешко същество, но Гурудев е божествен.

Затова нека поканим нашите учители, нека се молим за тяхната милост и внимание към нас. Тази песен, „Шри Гурващака”, се пее вече от 200-300 години; просто се опитайте да си представите колко стотици хиляди предани са я пели. Колко прекрасни молитви и приношения е имало. Това е като истинска жертва, любяща жертва. Затова нека продължаваме това настроение.

 



(от лекция на Свами Тиртха, 05.05.2017 вечер, Рила)

 (продължава от предишния петък)

„Духовният учител винаги копнее да слуша и възпява безкрайните интимни забавления на Радхика и Мадхава, Техните качества, имена и форми. Той се стреми да ги вкусва всеки миг. Поднасям почтителните си поклони в лотосовите нозе на такъв духовен учител.”[1]

Това е кулминацията. Дотук разбрахме, че духовният учител трябва да цепи дърва, да чисти храма, да готви храна. Но сега имаме новина. Той е наситен с любящо обожание на Радха и Мадхава. Кой е Мадхава? Радхика всички я знаете, Рада е най-красивата девойка в селото. Но кой е Мадхава? Мадхава е господарят на богинята на сполуката. Той е много богат. Притежава всички съкровища на света. Иначе мадху има и друго значение, мадху означава „мед”. Така че Неговото богатство е сладко като мед. Затова и материалното отражение на това изначално богатство също е много сладко. Но какво става, ако установите здрава връзка с този Мадхава, притежателя на мадху? Тогава ставате садху, ще заживеете според върховната абсолютна истина – при това със специален оттенък, със специален вкус. Ще заживеете според меда, ще станете мадху-садху. Значи, ако служите на Радха-Мадхава, ще станете мадху-садху. Но какво казва следващият стих?

 „Духовният учител е много скъп, защото много умело помага на гопите, които по различно време правят различни изискани приготовления, за да станат още по-съвършени интимните любовни игри на Радха и Кришна в горичките на Вриндавана. Поднасям почтителните си поклони в лотосовите нозе на такъв духовен учител.”

Виждате, не е просто храм, не е просто сграда, а горичка, тайно място. Най-съкровените аспекти на обожанието, срещата с божественото, се случват скришно. Скришното рандеву на сърцата и душите. Това не е някакво поразително видение на Абсолютната Истина; не, това е любовно рандеву. И ако бъдем въведени в тази интимна връзка, трябва да поднесем почитанията си.

 „Духовният учител трябва да бъде почитан като Върховния Бог, защото е най-поверителният слуга на Бога. Това се потвърждава във всички разкрити писания и се следва от всички авторитети. Затова поднасям почтителните си поклони в лотосовите нозе на такъв духовен учител, който е искрен представител на Шри Хари.”

Сакшад – пряк представител на Върховния. Хари означава „който премахва всичко от пътя ти”. И този аспект е възхваляван във всички писания. Защото такъв учител, който помага на всеки край себе си да се доближи до божествения стремеж е много скъп на Всевишния. А ако някой е скъп на нашия любим Бог, значи трябва да е скъп и на нас.

 

(следва продължение)

[1] 5-7 стих от песента „Шри Гурващака”



(от лекция на Свами Тиртха, 05.05.2017 вечер, Рила)

 (продължава от предишния петък)

 „Духовният учител винаги обожава в храма Шри Шри Радха и Кришна. Той ангажира и учениците си в това обожание. Те обличат божествата в прекрасни одежди и украшения, чистят храма им и извършват други подобни обожания. Поднасям смирените си почитания в лотосовите нозе на такъв духовен учител.”[1]

И така, ето още един ангажимент на духовния учител – да чисти. Той е чистач. Махапрабху много екстатично е чистел храма Гундича и е събирал повече смет от останалите. Но кое е важното тук? Важното е, че има обожание в храма. И понякога можем да си мислим, че храм означава сградата. Но всъщност храм би трябвало да означава цялата вселена, цялото битие. И каквото и да прави той – чистене, украсяване на муртите или нещо друго – то е приношение, то е служене. По същия начин, каквото и да правим ние, то също трябва да е приношение, защото живеем във вселенския храм.

Веднъж срещнах един човек, чиято духовна традиция бе забранена от закона – те бяха принудени да изоставят своите манастири, активно проповядване и т.н. Та той каза: „Ашрамите ни са затворени от 70 години, но сега целият свят стана за нас ашрам.” Такова разбиране ни е нужно. Ако имаш храм – добре; ако нямаш храм – тогава целият свят е твой храм. Нашите учители вървят из този храм и каквото и да правят, стремят се да го правят за удовлетворение на Божествената Двойка.

И кое прави учителя учител? Учениците му. А какъв е дългът на ученика? Да учи, да следва. Щом учителят прави нещата по определен начин, значи и ние трябва да развием същото настроение. Затова сме готови да му поднасяме почитта си. Ами следващият стих?

„Духовният учител винаги предлага на Кришна четири вида превъзходна храна”… Аха – значи не само чисти, ами и готви! „Когато духовният учител вижда, че бхактите са удовлетворени, ядейки бхагават-прасада, той също е удовлетворен. Поднасям смирените си почитания в лотосовите нозе на такъв духовен учител.”

Когато пея този стих, винаги си спомням една картина от 1984 г. Бяхме насядали в стаята и приемахме прасадам. Тогава Гурудев влезе и наблюдаваше как бхактите се хранят. Такава божествена усмивка грееше на лицето му! Той беше напълно, дълбоко удовлетворен, съзерцавайки тази съвсем простичка дейност. Ти се храниш, а духовният ти учител е щастлив от това – виждате ли, не е чак толкова трудно да зарадваш духовния учител. Яж по правилен начин. Храната е друг обмен на енергия. И не физическата субстанция е важна, а любящото приношение и обмяна.

 

(следва продължение)

 

[1] От песента „Шри Гурващака”



(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Свами Тиртха: Каква е разликата между приятел и враг?

Баладев: Мотивацията.

Хаягрива: Приятелят е доброжелател.

Друг: Целта.

Свами Тиртха: Също и поведението. Приятелят се държи по различен начин от врага. Разбира се, всичко, което споменахте, също важи. По това можем да съдим кое какво е и кой кой е.

Много е лесно да си създадеш врагове от приятели. Но е много, много трудно да превърнеш враг в приятел. Затова трябва да отглеждаме и ценим приятелството. И по-добре да опитваме да вървим по по-трудния път. Както се казва в някои източници: „О, мой Господи, ако избавиш добрите, това не е кой знае каква задача за Теб. Но ако спасиш тежките случаи, в това е Твоята слава.” Така че да превръщаме приятелите си във врагове е лесно. Но да поддържаме приятелството и да направим приятел от врага си, от една трудна ситуация – това се доближава до чудо. Затова ако казвате, че разликата между приятел и враг е мотивацията, поведението, тогава каква е мотивацията на един приятел? Той иска да служи на нашето добруване. А врагът обикновено се стреми да създава проблеми.

Приятелското благоразположение към външния свят е описано в „Гита”: „Човек, който действа в преданост, който е чиста душа и е овладял ума и сетивата си, е скъп на всеки и всеки му е скъп. Макар винаги да действа, той никога не се оплита.”[1]

При все това, на тази планета Земя, приятел или враг – това е част от илюзията. Затова от духовна гледна точка не бива всъщност да правим разлика между приятели и врагове. Ако достигнем такова ниво на уравновесено съзнание и имаме подход в приятелско настроение, тогава може и някой да ви счита за враг, но вие няма да считате за враг никого. Това е един начин да се избавите от враговете си.

Веднъж в една църква свещеникът попитал: „Скъпи мои, трябва да сме много любящи, много смирени и да нямаме врагове. Тук сред паството има ли някой без врагове?” Разбира се, никой не смеел да гъкне, когато изведнъж една старица рекла: „Да! Аз нямам врагове!” Свещеникът бил много щастлив: „О, заповядай, ела напред! Бог да те благослови! Колко хубаво! Ти си такава мила и благородна жена! Моля кажи ни тайната, как така нямаш врагове?” „Ами, те всички вече измряха. Аз ги надживях!”

Така че виждате, има различни начини да се отървете от враговете си. Или живеете по-дълго от тях, или се стараете да промените начина си на мислене. Моето предложение е второто.

Тъй или инак, приятел или враг – все е илюзия. Обаче да имаш приятели е по-сладка илюзия. И понеже искаме да гледаме на ситуацията като на отражение на нещо истинско, това приятелско отношение трябва да е духовна практика за нас.

В „Бхагаватам” се казва: „В материалния свят щастието и страданието не са резултат от действията на другите – били те приятели или врагове – нито от нашите собствени действия, но поради невероятното си невежество човек все пак мисли така.”

Заради невежеството си мислим, че зависи от нас или от другите. Ала в „Гита”[2] много добре е описано, че тези, които се мислят за извършители на действието, грешат, тъй като дейността има множество елементи – тя е като набор от различни компоненти. Причината не е само една.

 

(следва продължение)

 

[1] „Бхагавад Гита” 5.7

[2] „Бхагавад Гита” 18.13-16



(от лекция на Свами Тиртха, 05.05.2017 вечер, Рила)

Надявам се в хода на нашата среща всички да успеем да преживеем осъзнаването на съкровения аз по един осезаем начин – във връзка с Върховната Божествена Двойка, а също и един с друг. Но как да започнем едно събрание? Просто да се втурнем и да скочим насред него? Или може би е нужно нещо друго? Мисля, че е нужно нещо друго – да призовем благословиите; за да участват не само нашите усилия, но да е поканена и божествената, по-висша закрила. Затова е много подходящо и полезно да се молим за благословиите на предходните учители, ачарии, пророци – на всички божествени същества. И особено на онези, които ни учат за према – божествената любов. Когато и да срещнете духовен учител, трябва да го слушате с внимание. Но когато срещнете някой, който ви разказва за божествената любов, трябва да сте още по-внимателни.

„Шри Гурващакам”[1] – колко стотици и милиони пъти сме слушали и пели тази красива песен? Тя прославя една много специална таттва, а именно гуру-таттва, която е тежка таттва. Ала само за таттва ли става дума в тези стихове? Мисля, че таттвата е възславена, обаче сърцата ни трепват, когато мислим за своите учители. Защо?

Първият стих разкрива защо това ни вълнува. Песента започва с една много сериозна и горчива дума – самсара. Това не е филм, не е моден магазин, не е марка парфюм – това е горчивото страдание на тази планета земя. Тогава защо сме толкова развълнувани? Защото има някой, който потушава този огън. Животът е обмен на енергия. Сравнително кратко е разстоянието, което изминаваме в рамките на един живот – започвайки от люлката и свършвайки в ковчега. От една дървена кутия в друга – това е животът, нали. Нарича се самсара. Но някой трябва да сложи край на това пътуване; божествената насока може да ни посочи пътя извън тази тъмна гора на материалния живот. Затова сме толкова готови да поднесем почитанията си на такъв водач.

Но с какво се занимава той? Вторият стих ще ни каже нещичко за това: „Възпявайки святото име, танцувайки в екстаз, пеейки и свирейки на музикални инструменти, духовният учител винаги се радва на санкиртан движението на Бог Чайтаня Махапрабху.”

И така, с какво е зает този водач? Той през цялото време танцува. Много е трудно да се следват стъпките на тази хореография. Но откъде се поражда този танц? От божествения възторг. И тъй като това е мистична опитност, всъщност учителят танцува, докато на нас ни се струва, че седи. Когато си мислим, че е много навъсен, той всъщност вкусва най-висш тип екстаз. Или докато цепи дърва, всъщност свири на музикален инструмент. Именно затова, защото той може да ни покаже една различна реалност, ние му поднасяме почитта си.

А какъв е третият стих?

 

(следва продължение)

 

[1] Песен от Шри Вишванатха Чакраварти