Archives

Calendar

January 2023
M T W T F S S
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  



Български issues

(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Коментар: Във Втора глава на „Бхагавад Гита” се казва, че душата не се повлиява от външни неща, но тук, в ученията на цар Рахугана пише, че по някакъв начин е повлияна.

Свами Тиртха: Да, на теория не е повлияна, но на практика е. Защото къде е страданието? Съществува ли някакво страдание в тялото? Телесните елементи – земя, огън, вода – от това сме изградени. Огънят не страда, елементът земя също. Разбира се, ако понякога сме прекалено греховни и тъпчем Майката Земя, това може да ѝ причини известно страдание. Но общо казано, изначалните елементи не страдат. А нима има страдание за душата? Природата на душата е сат-чит-ананда, в нея не се споменава да съществуват страдания и ограничения. Така че няма страдание и за душата.

Обаче познато ли ви е чувството на страдание? Страдание – това говори ли ви нещо? Мисля, всички знаем какво е. Въпреки че нито ако считате себе си за тяло, изградено от материални елементи не би следвало да страдате, нито ако се считате за дух не би следвало да страдате, при все това страданието е налице. Къде тогава е това страдание? Много сложен въпрос. Можем да кажем: теоретично душата остава недокосната от материалните влияния. Ала все пак, в тази тъй наречена илюзорна реалност, ние усещаме възход и падение, щастие и мъка, провалите и успехите на живота.

Можем да заключим, че страданието се намира някъде между духа и материята. А кое е свързващото поле между двете? Това е умът. Ум, интелект и его – те на практика са едно и също фино покривало около душата. Това е досущ като буферна зона насред духовната и материалната сфера. Онова, което се случва в материалната сфера, отива там в ума, а отражението рефлектира върху съзнанието на душата. И докато не сме се напълно осъзнали като искри от духа, ще имаме това отражение върху съзнанието, което възприемаме като един вид страдание. Така че теоретично, във философията и онтологията, можем да кажем, че за душата не съществува страдание. Ала ние всички усещаме страдание, заради непречистеното състояние на съзнанието си.

Но разговорът между царя и Джада Бхарата ще продължи още дълго време и мисля, че те ще разкрият тези фини аспекти.

И можем да си речем: „Добре, материалният живот е нещастен, пълен със страдания. Нека стигнем до духовния живот!” Обаче внимавайте! В Дварака например има едно езеро, наречено „Смъртта на гопите”. Раздялата от Бога е толкова болезнена, че те чувстват, че умират. Това всъщност е един вид екстаз – усещането за смърт. Така че внимавайте каква духовна практика започвате да следвате. Разбира се, това не е истинска смърт, а усещане за смърт. Толкова непосилно! Чувството, бхавата, настроението е токова интензивно, че се усещате сякаш губите живота си. Това е върховната интензивност. Какво е ежедневието на гопите във Вриндавана? „Кришна!”, плачат те. Ако времето е хубаво, плачат, понеже „Кришна ще излезе на пасбището с кравите и няма да Го виждаме.” Ако времето е лошо и вали, плачат: „О, вали! Кришна няма да излезе от дома си! Няма да Го видим.” Така че хлябът насъщен на гопите не е Кришна, а плачът. Те ходят в „плачещото училище на бхакти”.

Затова една от моите сестри веднъж запита Гурудев: „Добре, разбрахме, че материалният живот е страдание. Но ти сега обясняваш, че духовният живот също е страдание. Тогава каква е разликата?” А Гурудев каза: „Ами, духовното страдание е вечно.” Така че, моля ви, скъпи мои, премислете двойно. Толкова много се смеете за духовното страдание! Мисля, че докато можем да се смеем по този въпрос, сме в безопасност. Как усещаме ние това страдание? Не знам, но то съществува. И въпреки всичко, най-болезнените капчици донасят много висш тип осъзнаване.

Сега говорим за страданието, а всички се смеят. И знаем, че повтарянето на светите имена носи велика радост, обаче когато пеем своите бхаджани, понякога плачем. Какво е това? Това е поведение на луд човек. Като си спомняте за вечното страдание се смеете, като вкусвате божествения нектар на блаженството – плачете. Скъпи мои, моля ви, елате на себе си.

И така, моля ви, стремете се да помните тези беседи между цар Рахугана и Джада Бхарата. И се старайте да ги прилагате в ежедневния си живот, в своята практика. Такава е нашата духовна практика – понякога се смеем, друг път плачем. А понякога объркваме поводите. Въпреки всичко, докато продължаваме с духовните си практики сме в безопасност.



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Много е трудно да се решат проблемите на относителното ниво откъм относителното ниво. Правиш една стъпка и създаваш два нови проблема. Затова на практика има само едно решение – да се стигне до по-високо ниво на съществуване. Всичко се решава на по-високите нива. Ако имате проблем в тялото, можете да го разрешите в ума. Ако имате проблем с ума, можете да го разрешите чрез интелекта. А ако имате проблем с интелекта, можете да го разрешите в духа. Ако сте силни и здрави в духа, тогава всички останали нива на съществуването ви би следвало да се хармонизират рано или късно.

Затова ако искаме да решим проблемите на материалното битие, трябва да дойдем на духовното ниво. Коя беше мантрата за това? Ахам брахмасми – „аз съм душа от духа”. Това е едно от задълженията на духовния практикуващ – да осъзнае себе си. Да долови съзнателната си идентичност – „Кой съм аз?” А когато сте постигнали това, какво ще направите сетне? „О, аз разбрах себе си” или „аз улових съзнателната си самоличност” – и какво следва после? Какво можете да направите, ако държите душата си в шепи? Можете да я поднесете като приношение от цветенца в лотосовите нозе на Божествената Двойка.

Така че не спирайте насред пътя: „Аз постигнах съзнателната си самоидентификация”. Това не е достатъчно. Посветете себе си. Поднесете се като красиво приношение на Бога. Чувствам, че това е истинското решение за всички материални, относителни проблеми.

„О, мой скъпи господарю, ти си другар на Върховния Бог, който е приятел на всички живи същества. Затова си еднакво благоразположен към всекиго и си свободен от телесни концепции. Макар да извърших оскърбление, като те обидих, зная, че за теб няма нито загуба, нито печалба от моята обида. Ти си установен в своята решимост, обаче аз те оскърбих. Затова, независимо, че може да съм могъщ като Бог Шива, аз незабавно ще погина заради обидата, която нанесох в лотосовите нозе на един ваишнава.[1]

Затова моля ви, избягвайте този манталитет да оскърбявате. Как можем да постигнем това по най-добър начин? Ако се плашим от негативните последици на подобни грешки или ако гледаме в последиците от позитивното общуване? Обикновено ние, хората, се учим от грешките си. Обаче страхът е инструмент за контрол над останалите. Аз бих искал да следвам пътека, която ме учи как да постъпвам правилно. Която не ме плаши с последствията от лошото поведение, а ми казва как е правилно да се държа. Съгласни ли сте? Затова е нужно да научим златните правила на Златната Епоха.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам”, 5.10.25



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

„Цар Рахугана продължи: „Ти каза: „Не съм изтощен от усилието.” Макар душата да е различна от тялото, съществува умора поради телесното усилие и тя изглежда като умора на душата. Когато носиш паланкина, неминуемо има усилие и за душата. Такова е моето предположение. Също така каза, че външното поведение, което се проявява между господар и слуга, не е действително, но макар и да е недействително във феноменалния свят, следствията на този феноменален свят наистина могат да въздействат на нещата. Това е видяно и изпитано. Като такива, макар материалните дейности да са непостоянни, не може да се каже, че са неистински.[1]

Виждате, преди отношението беше на господар към подчинен – царят беше готов да накаже слугата, задето носи паланкина не както трябва. Това е еднопосочно общуване – „Аз заповядвам, а ти изпълняваш”. Но когато Джада Бхарата също взе думата, казвайки: „Много добре! Въпреки че нито ти си цар, нито аз съм слуга, щом ти харесва, добре, играй си на цар!” С това смирено и толкова смислено мнение той просто смачква гордостта на царя. Не точно гордостта, а усещането за царска позиция. Тогава започва друг вид общуване, философска дискусия. „Ти каза едно, но аз смятам друго. Онова беше твоето мнение, а моето е следното.” Това е много изискан метод за водене на духовен дебат.

„Цар Рахугана продължи: „Мой скъпи господарю, ти каза, че обозначения като телесна пълнота или слабост не са характеристики на душата. Това е невярно, тъй като обозначения като болка и наслада несъмнено се чувстват от душата. Можеш да сложиш гърне с мляко и ориз на огъня и те автоматично се подгряват едно след друго. По подобен начин и телесните страдания и удоволствия влияят на сетивата, ума и душата. Душата не може напълно да се откъсне от тази обусловеност.[2] Много добре обосновано. С последното изречение едва ли можем да спорим – че душата не може да бъде напълно откъсната от обусловеността.

„Мой скъпи господарю, ти каза, че отношенията между царя и поданика или между господаря и слугата не са вечни, но макар подобни връзки да са временни, когато някой заема позицията на цар, негово задължение е да управлява гражданите и да наказва онези, които не се подчиняват на законите. Като ги наказва, той учи народа да спазва законите в държавата. И отново, ти каза, че да се наказва глухоням човек е все едно да се предъвква дъвканото или да се смила смляното – т. е. че няма полза от това. Ако обаче човек е зает с изпълнението на своите предписани задължения, наредени от Върховния Бог, греховните му дейности несъмнено намаляват. Затова ако някой насила е принуден да изпълнява дълга си, той се облагодетелства, тъй като така унищожава всичките си греховни постъпки.

Нещата, които каза, ми изглеждат противоречиви. О, най-добър приятел на несретните, аз извърших тежко престъпление, като те оскърбих. Бях се надул от лъжлив престиж, понеже съм в тяло на цар. Така без съмнение се превърнах в оскърбител. Затова те моля за добрината да сведеш над мен поглед поради безпричинната си милост. Ако го сториш, ще се избавя от греховните последици на обидата, която ти нанесох.[3]

Тези два стиха изглеждат противоречиви. Понеже преди царят бе казал: Ако някой изпълнява предписаните си задължения, дхарма кармичните последици се елиминират”. А тук той казва: „Но ако действам като цар, опитвайки се да властвам и да те гълча, може да те оскърбя и така да си създам нова карма.” Какво трябва да се прави тогава? Да се придържаме ли към своята дхарма или да не се придържаме? Ако изпълняваме предписания си дълг, това ще елиминира ли проблемите ни или ще създаде повече проблеми? Къде е решението? „Животът е толкова сложен! Моля ви, някой да ми каже какво да правя!”

Затова е нужно да стигнем до духовното ниво. На относителното ниво нямат край въпросите и проблемите. И не можем да елиминираме един проблем чрез друг. Особено в настоящата епоха се занимаваме с толкова много ненужни дейности. Наричат се угра-карма – толкова много странни, негативни, плашещи занимания. Понякога животът ни, заниманията ни, професиите ни са толкова нереални, сякаш плаващи във въздуха. Днес огромно множество хора работят в IT сектора. Сигурен съм, че ако Кришна се бе появил в днешно време, Той нямаше да говори на воин, а на IT мениджър, защото повече подхожда на съвремието. Но знаете ли какво е определението за IT инженер? Не знаете. Той е някой, който решава проблеми, които не биха съществували ако нямаше компютри. Та такава е нашата реалност – решаваме проблеми, които всъщност не съществуват.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам”, 5.10.21

[2] „Шримад Бхагаватам”, 5.10.22

[3] „Шримад Бхагаватам”, 5.10.23-24



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

„Мой скъпи господарю, аз не се боя нито от мълнията на Индра, нито от змиевидния, пронизващ тризъбец на Шива. Нехая за наказанията на Ямараджа, надзорника на смъртта, нито се страхувам от огън, изпепеляващо слънце, луна или вятър, нито от оръжията на Кувера. Ала се боя да не оскърбя някой брамин. Много се боя от това.

Мой скъпи господарю, изглежда влиянието на огромното ти духовно знание е скрито. Ти всъщност си лишен от всякакви материални връзки и си напълно вглъбен във Върховния. Следователно си безмерно напреднал в духовното познание. Моля те кажи ми защо скиташ наоколо като невменяем? О, велики светецо, ти изрече слова, потвърдени в процеса на йога, ала за нас е неразбираемо онова, което каза. Затова милостиво го разтълкувай.

Приемам те за най-издигнатия господар на мистичните сили. Ти съвършено познаваш духовната наука. Ти си най-възвишеният сред всички мъдри светци и си се спуснал за благото на цялото човешко общество. Дошъл си, за да донесеш духовно познание, и си пряк представител на Капиладева, Божията инкарнация и пълното въплъщение на знанието. Затова те питам, о, духовни учителю, кое е най-сигурното убежище в този свят?

Не е ли истина, че ти си пряк представител на Капиладева, въплъщението на Върховния Бог? За да изпиташ хората и да провериш кой в действителност е човешко същество и кой не е, ти се представяш за глухоням. Нима не се движиш по такъв начин по повърхността на земята? Аз съм много привързан към семейния живот и земните дела, и съм сляп за духовното знание. Въпреки това сега стоя пред теб и жадувам да ме просветлиш. Как мога да напредна в духовния живот?[1]

И така, това е правилно запитване. Говорихме за шишя-абхиман, или настроението на ученика, за духа на учещия се. Можем да се учим единствено ако приемем авторитет над себе си. Ако знаем всичко е много трудно да бъдем напътствани. Затова царят се поставя в такава позиция: „Аз не знам нищо за духовността. Аз съм материалист, който не разбира духовните теми. Моля те, напътствай ме!” Но именно това разкрива неговата възвишеност, не е ли така? Той заема смирена позиция, обаче това е доказателството, че е издигнат. Джада Бхарата също бил заел много низше положение, ала много скоро възвишената му позиция се разкрила чрез неговите думи. И това е много важно. Може да изглеждате много интелигентни, но веднага щом си отворите устата, всичко става ясно. Затова в йога има препоръката да се спазва маунам. Защото ако си мълчиш, хората могат да си рекат: „О, колко е вглъбен!” Може да си толкова глупав, че да нямаш да кажеш нищичко, но по този начин можеш да се преструваш на голям светец. Обаче като идвам толкова често при вас виждам, че вие обичате да говорите много. Затова трябва да сме внимателни в думите си, понеже те разкриват нашето съзнание. Показват какъв е умът ни. Затова контролът над речта е много важен. Недейте да говорите глупости. Недейте да разнасяте лоши новини! Ако се е случило нещо лошо, защо трябва да разпръсквате тези семена? Думите ни следва да отразяват мъдростта, която сме добили. Позицията на Джада Бхарата като възвишена душа се разкрила чрез думите му.

В „Бхагавад Гита”[2] е дадено кои са признаците на овладяната реч. Анудвега-карам вакям – Ако говориш внимателно и без да нараняваш другите казваш истината, цитирайки шастрите – това се нарича контрол над речта. Придържай се към истината, бъди мил, позовавай се на свещената традиция и не наскърбявай другите – това е съвсем практично.

По този начин се разкрива истинската позиция на царя и на слугата – кой е, така да се каже, учителят и кой е истинският слуга. И това е подобаващо запитване: „Как мога да напредна в духовния живот?” Това е в крайна сметка въпросът, който трябва да зададем. Царят казва: „Аз не се боя от смъртта! Не се страхувам от оръжията на полубоговете. Но не искам да те оскърбявам.” Това е толкова хубаво, толкова поучително. Също така той споменава общуването със светците – това също е много важно. По-добре да приемем страданията да бъдем хвърлени в затвора, или дори да бъдем изгорени, отколкото да изгубим компанията на светците. Това е истинското страдание – да сме изключени от святата компания. Затова нека здраво да прегърнем тази компания.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам”, 5.10.17-20

[2] „Бхагавад Гита”, 17.15



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

„О, брамине, ти изглежда се движиш в този свят прикрит и неразпознаваем за другите. Кой си? Нима си учен брамин и светец? Виждам, че носиш свещения шнур. Нима си някой от онези възвишени, освободени светци като Даттатрея и други изключително напреднали и мъдри учени? Мога ли да запитам чий ученик си? Къде живееш? Защо си дошъл по тези места? Нима мисията, с която си дошъл, е за да ни сториш добро? Моля те, кажи ми кой си?[1]

Тук се споменава, че Джада Бхарата носи свещен шнур. Това е знак на брамините, символ на ученост. Той също така представя и трите Веди. Само си представете, трите Веди да обгръщат горната част на тялото ви – така истината ви защитава. И няма какво да сторите, от само себе си ставате дисциплинирани. Има и друг знак на духовно практикуващите – това е шикхата. Тя е снопче коса на върха на главата. Отнася се специално за мъжете, понеже жените естествено имат дълга коса. Можем да кажем, че това са външни символи, външни признаци. Те символизират духовно знание и отречение. Обаче понякога може да притежаваме символите, без да имаме качествата. Тогава кое е по-важно – да имаме дълга коса и малко качества, или да сме с нормална прическа и повече качества? Казват, че на по-осъзнатото ниво отречението не е въпрос на прическа. А духовното, божественото познание не зависи от това дали сме омотани с някакви конци през раменете или не. Макар да уважаваме всички формалности и традиции, при все това нека обръщаме повече внимание на същината.

Да вземем един пример. Шестимата Госвами, преките последователи на Чайтаня Махапрабху преди 500 години – те били съвършени брамини, съвършени в постигането на цялото духовно знание, отречение, посветеност, каквото щете. Обаче никъде не се описва да носят брамински шнур. Защо? Защото са се отрекли от всички тези формалности, заради пълната посветеност на техния любим Махапрабху. Понеже можем да кажем, че прическата, цветът на дрехата или въпросният брамински шнур – това са кастови символи. Те не обозначават вечната ни позиция. Показват единствено относителната ни позиция в обществото, ала не отразяват изначалното ни положение. Защото нашето изначално положение е да сме смирени слуги на Божествената Двойка. Има ли някакъв признак за това? Как мислите?

Рага: Светлината отвътре от сърцето, от душата показва.

Свами Тиртха: Да. Обаче сърцето обикновено е скрито надълбоко. То не е отвън. Има една много хубава песен – как беше? Мама мана мандире – „Моля Те, мой Господ, винаги живей в храма на сърцето ми, на ума ми. Ще Те обожавам с най-добрите приношения. Ще Ти нося цветя. Ще Ти нося сандалова паста. Ще Те обожавам с пламъка на очите си и с водата на сълзите си.” Можем да кажем, че това са признаците на нашата вечна позиция на любящи слуги на Бога. Но отново е лесно да се наподобят външните симптоми. Всеки може да докара сълзи в очите си – един добър актьор го прави моментално. Обаче да имаш истинските качества е различно! Затова ние не гоним външните симптоми, а по-скоро вътрешния трепет. Той е по-сигурен признак.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам”, 5.10.16



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 вечер, София)

Много съм щастлив, че сме заедно. Намираме се насред една много интересна и важна древна историческа случка, наситена с дълбока духовна значимост. Затова моля ви, обърнете внимание на развитието на историята, защото тя може да ни разкаже нещичко и в настоящата епоха. Най-важното е да прилагаме теорията в своята практика. Защото всички ние търсим Всевишния. Ако поставите въпроса: „Къде е Бог?”, митологията ще отвърне: „Бог е в миналото”; мистицизмът би казал: „Бог е в бъдещето”, ала божествената любов ще рече: „Бог е тук и сега”. Така че недейте да търсите в историята, недейте да търсите в миналото. Не чакайте да дойде незнайното бъдеще. Стремете се да срещнете божественото точно сега, тук.

Изучавахме разговора между един цар и един слуга. Основно ни интересува слугата, Джада Бхарата – много специална личност за нас. Проследихме предишните му животи в течение на множество глави, през множество фази. Видяхме промените в условията и обкръжението му. И накрая той стана носач на паланкина на един цар. Джада Бхарата много внимаваше да не настъпва мравките по пътя. Затова паланкинът се клатеше и царят беше недоволен. После започна разговор между царя и слугата. Царят най-напред величествено доминираше ситуацията. Ала много скоро се опомни, веднага щом чу отговора и напътствията, идващи от слугата, който изглеждаше съвсем простоват човек, ала се оказа просветлен светец. Оттук историята продължава:

„Царят на мига слезе от своя паланкин и се просна на земята с глава в лотосовите нозе на Джада Бхарата, за да може да бъде извинен за оскърбителните си думи срещу великия брамин. След това започна да се моли по следния начин.

„О, брамине, ти изглежда се движиш в този свят прикрит и неразпознаваем за другите. Кой си? Нима си учен брамин и светец? Виждам, че носиш свещения шнур. Нима си някой от онези възвишени, освободени светци като Даттатрея и други изключително напреднали и мъдри учени? Мога ли да запитам чий ученик си? Къде живееш? Защо си дошъл по тези места? Нима мисията, с която си дошъл, е за да ни сториш добро? Моля те, кажи ми кой си?”[1]

Тези древни истории са много поучителни и по отношение на ежедневното поведение. Като срещнете някого, това е традиционният начин да попитате кой е. И те основно не питат кой си, а: „Чий ученик си? Към коя школа принадлежиш?” Защото това дава идентичността. То е принадлежност към духовна приемственост, към духовно семейство. Така че ако искате да сте любезни с друг духовен човек или с някой, който идва от Индия, това е начинът да го запитате: „Моето име е такова и такова, а твоето какво е? И чий ученик си?”

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.10.15-16



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Кришна Прия: Въпросът ми е: щом Джада Бхарата е напълно себеосъзната душа, защо продължава да се преражда отново и отново?

Свами Тиртха: Заради драматургията, за да можем да седим тук сега и да разговаряме. За миг изминаваме епохи и вечности от милиони години – за да се съберем заедно да обсъждаме съществени духовни учения.

Но всъщност въпросът ти е малко по-дълбок. Защото се казва, че дори някой да е напълно пречистен, дори божественото знание да е изгорило кармичните му последици и преданото служене да е унищожило корените на неговата карма, при все това пътят, който е бил започнат, трябва да бъде извървян. Така че възможно е да постигнеш освободено състояние докато още живееш на тази Земя. Това състояние се нарича дживан-мукта. Мукта значи „освободен”, дживан – „приживе”. Съвършено същество, което все още живее в тялото си.

Това е много интересно, защото някои от ранните християнски светци и учители също имат тази представа: че е възможно да съществуват велики светци, които са непрестанно в общение с Бога, макар все още да са тук, на тази планета Земя. Така че те имат същото разбиране.

Въпреки всичко животът, който вече си започнал, ще продължи. Така че все още има някакви действия и последствия. Това, което си започнал – нарича са прарабдха-карма – трябва да бъде доживяно. Въпросът е да не се създава нова карма. Затова трябва да живеем като листенцата на лотос. Водата не може да се задържи на лотосовия лист, тя винаги се стича. Трябва да сме толкова чисти, че никаква нова карма да не се прилепя към нас. Осъзнаването на духовното знание е като огън – то изгаря предишните кармични последици. А следването на правилен начин на живот, следването на правилата и препоръките ни помага да станем като лотосови листица, така че да не се създава нова карма.

В текста също бе споменато защо Джада Бхарата приел позицията да носи товара – за да изгори възможните останали кармични последици. Така че няма противоречие да си напълно себереализиран и въпреки това все още да имаш нещо, от което да се отървеш.

Но когато става въпрос за другите е по-добре да виждаме позитивната страна. Като гледате пълната луна, недейте да забелязвате… добре, може да забелязвате, но недейте да критикувате тъмните ѝ петна. Ала що се отнася до нас самите, нека се стремим да се квалифицираме все повече и повече, да сме осъзнати кое е кармична последица, как да избягваме ново оплитане, коя практика ни помага да се пречистваме и т.н. Едно е сигурно – ако поднесем живота си в жертва, ако го посветим като жертвено приношение, тогава поемайки всички проблеми, които ни сполитат, ще горим кармата си. И ще ни остане по-малък товар.



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Крипадхам: Извинявам се за глупавия въпрос, който ще задам. Въпросът ми е защо мравките са по-важни за Джада Бхарата от следването на правилата на варнашрама-дхарма?

Свами Тиртха: Дали да служи на царя или да спаси мравките? Това е много добър въпрос. Виждате ли, можем да се опитваме да разберем тези поучителни истории от святата традиция по обичайния интелектуален начин. Но в подобни случаи фокусът е малко по-различен, защото всички обстоятелства и дребни събития в историята служат на по-висша цел. Всъщност мравките били причината за цялата тази случка. Понеже именно затова Джада Бхарата вървял неравномерно, и затова царят се ядосал, и затова започнали тези учения, които продължават още пет глави.

Коментар: Ето затова мравките са по-важни.

Свами Тиртха: Правилно. Мравките също са много важни. Защото без тях историята няма как да започне, тя е непълна. Така че всичко служи на целта да се предаде учението, посланието. Дори мъничките мравки имат много важна роля в цялата тази история.

Коментар: Те също са дух.

Свами Тиртха: Да, всеки е. Затова и Джада Бхарата бил толкова добър към тях, стремейки се да не ги убива. Така че мисля, това е важно. И ние обикновено не се взимаме за царе – нито за царе, нито пък за носачи на паланкини. Но може би можем да станем мънички мравки в мисията на Махапрабху, така че историята да започне да се случва. Затова моля ви, винаги се опитвайте да мислите за себе си от друга гледна точка. Защото обикновено ние сме много егоцентрични. Искаме да гледаме и да разбираме всичко от собствената си камбанария. Но постарайте се да се погледнете отвън. Защо Бог ви е поставил в този живот, в тези обстоятелства, защо?

Харилила: Може би това е целта на Джада Бхарата – да се разкрие в тази ситуация. Защото той не се разкрил на баща си, който бил толкова посветен на него, нито пък се разкрил когато го заплашвала смъртта. Обаче сега се разкрива.

Свами Тиртха: Така е, това е много важно. И също показва, че обучението никога не е напразно, нали. Баща му как ли не се старал да научи сина си на Гаятри – без резултат. Джада Бхарата бил като умрял кон. Разбира се, той бил в пълно съзнание докато го обучавали, но не се разкрил. Но ето сега дошло времето да се разкрие, за да спаси царя. Той не разкрил величието си, за да спаси себе си: „Щом искате да ме убиете, добре. Действайте!” Но ето тук един възможен бхакта, добър цар, който може да получи добро напътствие. И който бил готов да изостави царствения си абхиман, царственото си поведение, за да приеме шишя-абхиман, настроението на ученика: „Научи ме!”

(следва продължение)



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

„Шукадева Госвами каза: „О, Махараджа Парикшит, когато цар Рахугана ругаеше възвишения предан Джада Бхарата с груби думи, този умиротворен и свят човек ги изтърпя до една и отвърна подобаващо. Незнанието се дължи на телесното схващане, а Джада Бхарата не бе засегнат от подобни лъжливи концепции. От естествено смирение той никога не се считаше за велик предан и бе съгласен да изстрада резултатите от миналата си карма. Досущ като обикновен човек Джада Бхарата считаше, че носейки паланкина, унищожава последиците на предишните си злодеяния. Разсъждавайки по такъв начин, той отново продължи да носи паланкина както преди.

Шукадева Госвами продължи: „О, най-добър от династията Панду (Махараджа Парикшит), царят на Синдху и Саувира (Махараджа Рахугана) имаше голяма вяра в разговорите за Абсолютната Истина. Квалифициран по такъв начин, той чу от Джада Бхарата онова философско представяне, което бе потвърдено във всички писания за процеса на мистичната йога и което охлабва възела в сърцето. По такъв начин материалното му разбиране за себе си като цар бе унищожено. Той на мига слезе от своя паланкин и се просна на земята с глава в лотосовите нозе на Джада Бхарата, за да може да бъде извинен за оскърбителните си думи срещу великия брамин. След това започна да се моли по следния начин.”[1]

Тук ще спрем засега – на най-интересния и вълнуващ момент. Какво ли ще каже царят? Това е драматургия – да се поддържа вниманието живо. Но мисля, че тук получаваме много добър пример. Когато и да чуем добро учение – нека го приемем. Трябва да бъдете умни. Препоръчва се също, ако видите бучка злато в купчина с боклук, да вземете златото. Не гледайте боклука, вземете златото. По същия начин, понякога ние сме така да се каже в издигната позиция, и неочаквано получаваме добро учение. Бъдете готови да го приемете. Тук царят бил готов веднага да изостави позицията си и макар в началото да искал да накаже слугата за неподчинението му, веднага щом разбрал: „чакай малко, това не е просто някакъв глупав носач, а себеосъзнат брамин”, той незабавно станал много смирен. Така че заради някакви обстоятелства, заради някакви въздействия, заради гуните, заради миналата си карма, може да допускаме грешки. Не разбираме нито своята позиция, нито позицията на другите. Обаче веднага щом осъзнаем: „Направих нещо нередно”, нека го поправим. И препоръката е поправката да става на същото ниво, на което е допусната грешката. Ако сте оскърбили или критикували някого в ума си, в мислите си, просто поправете това с добри мисли. Ако сте обидили някого с думи, моля ви, извинете се с думи, изразете смирението си и помолете за прошка. А ако сте постъпили зле спрямо някого, стремете се да поправите това на нивото на действията. Мисля, че това е съвсем практично.

Ала колко ли грешни и неправилни действия сме извършвали през този живот?! Какво да говорим за грубите думи и за неконтролираните мисли! Скъпи мои, нима е възможно да компенсираме всички тези глупости? Едва ли. А какво да кажем за предишните си животи? Така че това е един безкраен списък. Какво да сторим тогава? Ние забравяме, но кармата никога не забравя. Как да компенсираме простъпките и греховете си? Ако пробваме едно по едно, или „око за око и зъб за зъб” – край няма да има. Ганди казва, че ако прилагаме това правило, много скоро ще се окажем в общество на слепи и беззъби хора. Тогава какъв е методът за изкупление на всички грешки и глупости, които сме допуснали? Това е смиреното отдаване на Върховния Бог. Защото Той не разследва откъде идвате, какво има зад вас, колко безразсъдства сте извършили. Той се интересува накъде сте се запътили. „Дали искаш да дойдеш при Мен? Аз ще ти дам очи.” Той казва на Арджуна: „Аз ще ти дам очите да Ме видиш.”[2] Той е способността у човека[3]. Така че това е начинът да се поправят всички възможни прегрешения, които сме допуснали. От днес насетне, мой скъпи Господи, аз съм Твой.

Казва се, че за да се изкупят греховете има множество различни праяшчитта, различни процеси. Но да се служи с вяра на духовния учител, който е много скъп на Кришна – това е най-добрият процес за пречистване, духовно извисяване и т.н. А междувременно трябва да запазваме съзнанието „Аз съм Брахман. Ахам брахмасми. Аз съм душа от духа”. Ако винаги оставате на това ниво, как можете да допускате грешки? Ако сте здраво стъпили на това ниво на съзнание, незабавно ще станете безгрешни, няма да създавате нито нова карма, нито грехове.

 

(следва продължение)

[1] Шримад Бхагаватам 5.10.14-15

[2] „Бхагавад Гита” 11.8

[3] „Бхагавад Гита” 7.8



(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Ние никога не сме нито царе, нито слуги – защото всичко това се променя много бързо. От сладките шестнадесет години много бързо преминаваме към сухите шестдесет. Така че защо да отделяме толкова голямо внимание на обстоятелствата, свързани с това тяло? По-добре да се фокусираме върху вечната страна. Затова от време на време трябва да се събираме заедно и да си припомняме: „Чакай малко, аз не съм просто условията, в които се намирам. Не съм това мое лъжовно разбиране, че съм цар на ситуацията.”

Но как Джада Бхарата е добил тази толкова непоколебима убеденост? В коментара Шрила Прабхупада споменава в тази връзка една мантра, която е като кондензирано напътствие – всъщност тя е махавакя, едно от великите послания на Упанишадите: ахам брахмасми, „Аз съм душа. Аз съм душа от духа.”[1]

Ахам брахмасми. Това е велика сентенция. Ахам – „аз”, брахма – „дух”, асми – „съм”. „Аз съм духовна душа.” Толкова е концентрирано! Има такива велики сентенции, идващи от Ученията, и е добре да се помнят. Особено когато сме изложени на някакво материално въздействие или на изопачено съзнание. Когато забравите кои сте, трябва да си напомните: „Не, не, не, аз не съм тялото, аз не съм царят. Не съм носачът на паланкина, но не съм и царят. Аз съм душата.” Много е полезно, особено в турбулентна ситуация, да сме стабилни в убедеността си.

И много ми харесват тези изрази, като „да удряш умрял кон”. Няма полза, той няма да помръдне. Понякога нашата леност е като умрял кон. Опитвате с камшика, но резултат няма. И още нещо е споменато тук: че когато наказват лудия, това не слага край на лудостта му. Има действие, но няма отклик. „Да поучаваш глупеца не му носи добро, а само го разгневява.” Вярно ли е, че се получава така? Именно така. Понякога и на нас ни се случва. Някой се опитва да ни каже нещо, а ние отвръщаме: „О, я млъквай!” Но тогава трябва да си припомните това толкова важно нещо: „Сега се държа като глупак.” Не знам кое е по-добре – да се държиш като глупак или като умрял кон. Понякога умрелият кон е по-добър. Поне не върши глупости, които да носят лоши последици. Още по-добре е да сме живи коне, готови да приемат добрите напътствия. Тогава няма нужда от камшик. Мисля, че този „умрял кон” ще се запомни.

 

(следва продължение)

[1] „Брихадараняка Упанишад” 1.4.10