Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Гита Говинда: Моят въпрос е какво точно означава бхакти? Наскоро имаше лекция на един наш духовен брат и той спомена, че бхакти значи „любов“. Но в наше време ние хората имаме доста изкривено разбиране какво е любов. И ако бхакти е любов, тогава какво е истинска любов? 

Свами Тиртха: Това е много сложна тема. Имам един приятел, който дойде и ме попита: „Свамиджи, можеш ли да ми кажеш какво е любов?” Аз го изпъдих: „Не ме занимавай с такива въпроси. Опитай се да практикуваш и тогава ще разбереш.” Любовта не е нещо, за което трябва да изграждаме теории. Любовта се усеща. Точно както и животът не е нещо, за което да се говори – той по-скоро трябва да се живее. Не го ли правите, просто пропускате живота си. Това е голяма грешка. Усетете преживяването. Макар да говорихме, че опитът не е най-висшият източник на познание, той все пак заема известна част от нашето разбиране. 

Но въпросът е много правилен. Понеже сме обусловени от толкова много фактори, нашето разбиране за духовните истини също е ограничено. В повечето случаи ние се опитваме да прилагаме човешката си обусловеност върху духовните истини. Затова много често си мислим, че любовта е някаква емоционална връзка. Но тя не е сантиментално чувство, защото „сантиментално“ означава сетивата да надделяват над менталността. Сетивата са по-ниско, а умът би трябвало да стои по-високо; обаче ако си разменят местата, ако сетивата надделяват над ума, това е грешка. 

И любовта определено не е чувство. Защото каква е природата на чувствата? Идват и си отиват. Асато ма сат гамая – „От нереалното води ме към истинското”. Щом нещо изчезва, то е нереално, нали? Така можем да заключим, че любовта в духовен смисъл – духовната любов, или божествената любов – е парадигма, начин да се гледа на света наоколо, мироглед. Така че тя е състояние на съзнанието, не е чувство. 

Можем да кажем, че бхакти е път към Бога, тя е подход към Бога. Затова я класифицират като една от класическите школи в йога – бхакти-йога. Тази изключително пречистена емоционална свързаност с Върховната Абсолютна Истина определено не е някакво преходно чувство, което идва и си отива. Тя е нещо, което можеш да развиваш, което можеш да практикуваш, което можеш да поднесеш. Защото коренът на думата бхакти идва от бхадж, а бхадж означава „да обожаваш“. Така че това е отношение към Върховната Реалност. 

Ала същевременно бхакти е много тайно нещо. Нуждаем се от експерти, които да ни научат на бхакти. Знаете ли, веднъж получих писмо от един младеж. Той казваше: „Махарадж, много съм решен да вървя по духовния път. Но можеш ли да ме научиш на любов?” Отвърнах: „Мой скъпи синко, моля те, обърни се към някой друг. Може би някоя млада дама може да ти помогне.” Човекът поне беше честен. „Най-напред искам да науча това изкуство. Пък после можем да продължим нататък.“ 

Но виждате ли, светската любов, уви, винаги е ограничена. В повечето случаи тя е покварена. В повечето случаи е бизнес: „Обичам те, ако ме обичаш“. Или по-скоро: „Първо ти ме обичай, пък сетне и аз ще те обичам“. Това всъщност не е безкористно. То не е отношение, а сделка. То е вик за помощ. В повечето случаи е вик за помощ. Хората живеят в недостиг. „Моля те, обичай ме. Моля те, отдели ми малко внимание. Моля те, сложи ме в центъра на живота си.“ Това е такова нещастие – да ти липсват емоции, да не ти достига внимание, да се налага да живееш в недоимък. Ужасно! 

Вие сте духовни практикуващи. Вашият живот не бива да е доминиран от такъв дефицит. Вие трябва да имате излишък. Сърцето ви би трябвало да е толкова препълнено с духовни чувства, че да ви е нужен някой, с когото да ги споделите. Стремете се да действате откъм този излишък. Събирайте съкровища, които сетне да можете да раздавате. И все пак, божествената любов е просия. Да, ние сме просяци на любовта. Но всъщност е добре да просиш, защото тогава ще ти се даде. Много пъти в материалния живот ние просим, но не получаваме. Но ако просим в духовен смисъл, ще ни бъде дадено. И вие трябва да сте тези, които ще раздавате. Трябва да сте тези, които ще давате на хората. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Ядунатх: Гурудев, когато нормален човек ни попита: „Как си, какво става с теб?” ние обикновено отговаряме нормално, леко скептично – че сме добре и добавяме някакви успехи, които сме постигнали. Но когато духовният учител ни попита: „Как си? Какво ново при теб?” – какви са действителните постижения, които си струва да споделим с него? И кои са тревогите, които си струва да споделим с него, без да му изгубим времето? Тоест, кое е истински успех и кое е истински провал пред лицето на духовния учител? 

Свами Тиртха: Когато моят духовен учител ме питаше „Как си?“, обикновено  отвръщах: „Още съм в илюзия”. „Знам, – казваше той, – но искам да знам какво си постигнал?” Така понякога нашите учители задават коварни въпроси. Най-общо можем да кажем, че за да можем да дадем правилен отговор, трябва да се квалифицираме. Казват, че когато Бог поискал да построи храма на душите, хората се втурнали да носят тухли и пясък. Ние сме на различно ниво на съзнание, с различна дълбочина на разбирането. За онова, което аз си мисля, че е успех за мен, учителят ми ще заплаче: „Това е провалът ти, скъпи мой!” А за онова, което не се осмелявам да споделя, понеже се срамувам, че нищо не съм постигнал, той е много радостен. Защото сме подложени на изпитания и чрез провалите си можем да вървим напред. Провалът е колоната на успеха. Ето тук има красива колона. Без тази колона, тази зала нямаше да съществува. А в Южна Индия има храм с много известна част – нарича се „Залата с хиляда колони“. Но моля ви, мои скъпи братя и сестри, недейте да си строите своя лична „зала с хиляда колони“ – понеже провалът е колоната на успеха. 

За да дадем верния отговор, трябва да влезем в настроението на учителя. Трябва да стигнем до подобно ниво на разбиране. Материалните постижения не значат кой знае колко много в духовен смисъл. И не е нужно да се самодоказваме чрез цифри. Има едно фино качество, което е важно в духовните въпроси, ала тези които виждат, ще доловят това фино качество. 

Веднъж Шрила Шридхара Махарадж запитал учениците си: „Какво е интелигентност? Как можете да разберете дали някой е интелигентен или не?” Учениците не могли да измислят правилен отговор. Но тогава учителят казал: „Ако самите вие сте интелигентни, незабавно ще разберете кой е интелигентен и кой не.” Ако вие имате това фино духовно качество на истинския успех, незабавно ще разбирате кой е успешен и какво е успех. 

Също така се препоръчва пред духовния си учител да се чувствате като пръв глупак, обаче се казва, че не трябва да се държите като пръв глупак. Бъдете разумни. Защото инак духовният ви учител може да се разочарова от вас, може да ви се ядоса. Макар обикновено да очакваме от един садху да е омиротворен през цялото време, но в случай, че се разгневи, във Ведите има съвет в защита на ученика – той трябва да избяга извън обсега на звука. И да стои далеч. 

Виждате ли, духовният живот не е теория. Той е нещо живо. И ако очаквате от вашия садху да не дава никаква обратна връзка, тогава по-добре общувайте с къс камък. Гуру е онзи, който разпръсва мрака. С каквито средства разполага. Точно като Кришна. Кришна има два инструмента подръка. Той е известен с флейтата си, а флейтата издава много пленителен звук. Пък нашият Кришна има множество различни флейти. Една е бамбукова, друга е златна; една много специална е направена от мрамор; друга е обсипана със скъпоценни камъни. Всички тези различни флейти на Кришна имат различни имена, различни нюанси и различни мелодии, но всичките ви очароват. Това е очароващият инструмент на Кришна. Той пасе кравите с тези прекрасни мелодии. Също и гаятри-мантрата е звукът от флейтата на Кришна. Така че всеки път, когато повтаряте своите гаятри, можете да си спомните: „О, това е покана от Бога“. И кравите са готови да тичат след флейтата на Кришна. 

Но Кришна има и друг инструмент – това е тоягата. Сигурен съм, че повечето от вас са ходили в Индия и знаете, че в Индия кравата е свещена, но всички продавачи на пазара си имат тояги. Защото когато кравите дойдат да ядат плодовете и зеленчуците им, те ще използват тоягата. По същия начин и Богът, Кришна, има и флейта да ви очарова, и тояга – да ви пропъжда. Той използва и двата инструмента да ни обучава – и то единствено за духовното ни добруване. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Асато ма сат гамая! Тамасо ма джйотир гамая! Мритьор ма амритам гамая! Този текст идва от Упанишадите. Упанишад означава „тайно учение“, но също така означава и метода, по който се добива знание. Упанишад значи „да седиш близо до извора, да седиш близо до учителя“. Трябва да намерим верния източник на информация, за да бъдем правилно научени. 

Защото, както гласи първият ред, асат – „От асат, от нереалното, отведи ме към реалността, към сат.” Знаем сат, сат-чит-ананда. Сат е „реално“, сат е „съществуващо“, сат е „позитивно“ – нещо, което не намалява; нещо, което е истинско. А как да разберем кое е истинско? Понякога неистинското ни помага да осъзнаем кое е истинско. Веднъж срещнах един много особен учител. Беше много мъдър човек, практикуващ суфи, същевременно много добре запознат с йога и с други традиции. Той каза: „Щом има фалшив дервиш, бъди нащрек – значи има и истински”. И добави: „Някога да си виждал фалшива 75 доларова банкнота?” Отвърнах: „Не, не съм виждал фалшива 75 доларова банкнота”. „Защо? – запита той – Защото не съществува и истинска 75 доларова банкнота. Обаче виждал ли си фалшива 100 доларова банкнота? Възможно е да видиш, понеже има и истинска такава.” По същия начин, ако виждаме лъжовното, ако виждаме асат, нека сме внимателни – това означава, че има истинска версия, че има и сат. Затова се молим: асато ма – от нереалното – сат гамая – помогни ми да достигна сат, реалността. „От нереалното води ме към реалността.” Прекрасно! 

Вторият ред гласи: тамасо ма… тамас е „тъмнина“. „От тъмнината отведи ме в светлината.” Това е съвсем очевидно. Тъмнината обикновено е съвсем практичен символ на невежеството. Защото ние всички търсим просветление, нали? Но със заслепени очи как можем да постигнем просветление? Затова от мрака трябва да стигнем до светлината. Кое е по-силно – светлината или тъмнината? Очевидно е, че светлината е по-силна. Защото всъщност тъмнината няма позитивна реалност. Тъмнината е асат. Тъмнината можем да я разберем само в отсъствието на светлина. В присъствието на светлината не можеш да разбереш какво е мрак. Невъзможно е. Но липсата на светлина незабавно извиква мрака. Така че мракът зависи от светлината, но светлината не е зависима от мрака. Без значение колко тъмнина искате да внесете в тази стая, ако тук има дори една малка свещичка, никога няма да успеете. Затова „От мрака отведи ме в светлината”. 

И накрая „От смъртта отведи ме към вечността”. Мисля, че това отново е съвсем очевидно. Както мракът няма никаква позитивна реалност, можем да кажем, че смъртта, или ограничението откъм време, няма никаква позитивна реалност. Смъртта е асат – тя не съществува, не е реална. Докато вечността е сат, тя има позитивна реалност. Отново можем да кажем, че в светлината на вечността можем да разберем това ограничение, наречено смърт. 

В Упанишадите е казано още и че чрез знание човек може да надмогне смъртта, а чрез мъдрост може да постигне вечен живот. Звучи като че е едно и също; тогава защо се повтаря? Защото е различно. Посредством знание можете да надмогнете ограниченията на времето, можете да победите смъртта; но това е само отрицание на тези ограничения. А позитивния смисъл на вечността можем да постигнем единствено посредством мъдрост, реализирано знание. Затова е различно; знанието и мъдростта донасят различни резултати. 

А след това свещените учения анализират тези стихове и казват: където текстът гласи: „От нереалното отведи ме към реалността”, всъщност това означава: „От смърт води ме към вечност”. Където текстът гласи: „От тъмнината отведи ме към светлината”, всъщност това означава: „От смърт води ме към вечност”. И където текстът гласи: „От смърт води ме към вечност“, това си означава: „От смърт води ме към вечност”. Така че това е мъдрост: от нас не се очаква кой знае колко, просто да разберем това кратко послание. Освобождавайки съзнанието си, освобождавайки своя ум, можем да постигнем духовните си цели и стремежи. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 вечер, София)

Добре дошли на всички! Макар да съм гост, бих искал да приветствам всички ви. И преди всичко трябва да се извиня, защото въпреки че посещавам страната ви от доста време, всъщност не говоря вашия език. Но внимавайте, понеже разбирам много. Научил съм нещо, което ще ви прозвучи познато: „Крушата не пада по-далече от дървото“. Може би произношението ми е много смешно. Но знаете, поговорките имат дълбок смисъл. Защото всички ние сме духовни практикуващи, нали? И сме досущ като паднали круши в този свят. По някакъв начин сме отделени от истинското си потекло, от нашия истински дом. Ала за щастие, не сме чак толкова далеч от изначалното дърво. Можем да кажем, че съвършенството е много по-близо, отколкото очакваме. 

Всъщност в Унгария, понеже аз идвам от Унгария, ние имаме същата поговорка, но в малко по-различна версия: „Ябълката не пада по-далече от дървото“. И обикновено когато се роди бебе, в стари времена са засаждали дърво. За момче посаждали ябълково дърво, а за момиче – крушово. В това отношение вие сте по-напреднали, тъй като в действителност душата е женска. Тя е круша. Обаче имало и трета възможност – ако родителите искали да отгледат детето си за монах, посаждали орехово дърво. 

Това е просто фолклорна традиция. При все това за нас тя казва много. Защото аз считам някой човек за духовен, ако е способен да разбира, тълкува и свързва всичко с Духа. А духовният успех, по мое мнение, е въпрос на съзнание, не на някакви други външни условия. Затова е нужно да разгръщаме своето съзнание. И в този смисъл всички се нуждаем от орехови дървета. Защото ако счупите този твърд орех, вътре ще намерите реплика на мозъка. Така че това отново ни подсказва да развиваме съзнанието си. 

Толкова за моя гладък български. За мен е голяма чест да съм тук с вас. И съм сигурен, че това място ще служи дълги години за истинското удовлетворение на сърцето и душата, сантоша. 

В тази красива индийска традиция, ако трябва да докажете нещо във философски дебат, трябва да се позовете на три авторитета. Единият е свидетелството на разкритите писания, на Упанишадите, тайните учения. Това се нарича шрути-прастхана. Шрути са „разкритите писания, откровенията“, прастхана означава „препратка“.

Вторият авторитет, на който трябва да се опрете, е „Бхагавад Гита“. Тя на практика е най-значимото и най-известното индийско писание – да го наречем Библията на хиндуистите; всичко, което ви е необходимо за духовното развитие, е включено там. И понеже тя е част от „Махабхарата“, затова се нарича смрити-прастхана, или „позоваване на свещената традиция“. 

Има и още една, трета, опорна точка, тъй като ако сте въвлечени във философски разговор или дебат, трябва да използвате логика. И така, третото е логическата препратка и този трети източник на информация е „Веданта Сутра“. Трите са една от друга по-важни. Позоваването на разкритите писания, позоваването на свещената традиция и позоваването на логическия анализ – всички те трябва да подкрепят вашето гледище и тогава печелите дебата. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Кришна Шакти: Когато човек поема по духовния път, но семейството му не е благосклонно, кой е правилният начин за общуване с родителите?

Свами Тиртха: Уважително. С почит. Тази връзка никога няма да се промени. В „Гита“ е описано какво означава да контролираме тялото си: дева-двиджа-гуру-прагя-пуджанам шаучам арджавам/ брахмачарям ахимса ча шарирам тапа уячте – „Да владееш тялото си означава да обожаваш Бога, да почиташ брахманите, гуру и по-възрастните, като баща и майка…” Така че това е включено в контрола на тялото. То е принцип. Не е просто индивидуална връзка, а принцип. Бащата е принцип. Гуру е принцип. Уви, често пъти нашите родители не представят напълно духовни авторитети. Тази благословия можем да я получим на други места. Но уважението към по-възрастните, каквито са родителите, винаги трябва да е налице. Все пак, да уважаваш възрастните не означава да следваш всичко, което ти кажат. Така че авторитет и духовен авторитет, почит и духовна почит – трябва да даваме и двете. Затова сме изцяло задължени на святото име, защото като първостепенна духовна практика то ще промени живота ни. То вече го е променило, но се очакват и бъдещи промени. 

Въпрос на Парамананда: Закуската на Нанда Баба била много люта. Въпреки това Кришна продължил да я яде. Дали защото е бил много гладен или по някаква друга причина? 

Свами Тиртха: Той винаги е гладен. Обаче се храни с една много специална храна – предаността. Само че не преданост като бебешка каша – без никакви подправки и вкус, без нищо вътре, просто някаква обща преданост, като качамак. Той иска специален вкус – а това е когато предаността е наситена с по-фини съставки. Най-общо можем да кажем, че истинската духовна практика ще започне когато съзнанието ни е заредено с преданост. Но дори още по-високото ниво е когато предаността ни е заредена с раса. А пък по-високата степен на раса е ручи. Така че подправката, която трябва да добавим към тази обща преданост е този специфичен вкус на връзката с Божествената Двойка. 

И така, Кришна е гладен, той не е удовлетворен. Нуждае се от още и още. И затова кани все повече и повече души да засищат глада Му. Сигурен съм, че съм ви разказвал за млечното чудо. Спомняте ли си? Когато първо в един храм в Делхи, Ганеш започнал да пие мляко. Предлагали му мляко и то изчезвало. Знаете, в Индия новините се разпростират бързо. Стотици хора започнали да идват в този специален храм и всеки носел мляко. „Щом Ганеш пие мляко, ето, и аз нося, за да го удовлетворя.“ Един от нашите бхакти, който по това време живееше в Делхи, каза, че за половин ден градът спрял да функционира. Защото много скоро Ганеш започнал да приема мляко и в други храмове. Хората се тълпели около храмовете и чакали на дълги опашки, за да видят това лично чудо: как Ганеш ще изпие моето мляко; хората донасяли мляко с галони. Но много скоро чудото се разраснало и в други държави. В Лондон Ганеш също започнал да пие мляко. Телевизията била там и го заснели. И можете да видите как подават на Ганеш или в лъжичка, или в малка чашка – и млякото изчезва. Наистина удивително! Тогава и научната общност излязла с мнение за чудото; те казали: „Камъкът, от който е изваян Ганеш, е шуплест и затова абсорбира млякото.” А какво ще кажете за металните мурти? Металът не е шуплест. Металният Ганеш също пиел мляко. След това интервюираха хората от опашките. Имаше един индийски господин, мисля и това беше в Лондон, който каза: „Вижте, аз работя като счетоводител и съм агностик, обаче в случай, че наистина има чудо, и аз си нося мляко”. Но най-докосващо беше интервюто с една предана – сигурен съм, че беше много извисена предана – понеже тя каза: „Боговете са гладни. Те ни изпращат послание. Нуждаят се от нашето служене”. Толкова е красиво! 

И така, какво ще стане вечерта, когато поднесете своето мляко на Ганеш, или на вашия Гопал, или на което друго мурти почитате – нима ще ги принудите да го изпият? Ще ги удавите ли в чаша мляко? Ще се опитате ли да докажете чудото за себе си? Моля ви, не го правете, най-вероятно ще се провалите. Защото не физическата субстанция е това, което те искат да изпият. Кришна се нуждае от по-финото качество. А това по-фино качество, тази чиста преданост те винаги ще приемат. Затова не се удовлетворявайте просто да носите мляко. Донесете и това толкова специално приготовление – вашата чистосърдечна преданост.

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Хари Лила: Споменахте, че трябва да осъзнаваме нивото си по отношение на духовните теми и докъде можем да навлизаме в тях, разкривайки ги на хората. Как можем да преценим собственото си ниво?

Свами Тиртха: Ако човек е искрен, той го чувства. Веднъж една много възвишена, първокласна предана ми каза: „Зачетох еди коя си книга на госвамите, обаче после я върнах на рафта.“ Тя беше преценила нивото си. Можем да четем, можем да слушаме; но да навлезем в лилата, да стигнем до това ниво е нещо съвсем различно. При все това трябва да знаем посоката, трябва да знаем идеала – затова е нужно да изучаваме, затова е нужно да слушаме. Обаче не се втурвайте. И не бива да забравяме съвета на Шрила Прабхупада: „Сега работете, самадхи по-нататък“. Но то ще дойде. 

В същото време това вътрешно отглеждане, тази духовна култура и осъзнаване са много важни, тъй като осигуряват гориво за ежедневния ви живот, какво да говорим за раздаване на околните. За да станете учител по математика в началното училище, най-напред трябва да завършите университет, нали? Но ако започнете да преподавате на седемгодишните деца математика на университетско ниво, те няма да я разберат. Така че култивирайте за себе си, а предавайте посланието подходящо. Като пеликан. Пеликанът храни малките си като най-напред полу-сдъвква храната. Така че най-напред вие получавате, пък след това предавате на другите. 

Някои хора може да си мислят, че Шрила Прабхупада винаги дава съвсем елементарни съвети: „Вие не сте тялото, съществува прераждане и т.н.” Но ако се старае да образова хората на такова елементарно ниво, това не означава, че самият той е на елементарно ниво. Веднъж трябвало да изнесе лекция в един университет. Бхактите били любопитни: „На каква ли тема ще беседва Прабхупада днес? Обикновено той говори за азбуката на духовния живот, обаче сега, пред тази научна общност, най-вероятно ще изнесе някакви основополагащи теории и философии.“ Тогава той започнал лекцията си и говорил единствено за гопите. Напълно извън контекста на една научна общност. Така че никога не знаем какво вдъхновение получават светците. Обаче трябва да сме много внимателни за собственото си вдъхновение. 

Но много пъти съм ви казвал как да разпознаем нивото си. Бхактивинод Тхакур пише, че веднъж един много настоятелен практикуващ отишъл при един светец и го запитал същото: „Би ли ми казал какво е нивото ми?” Светецът рекъл: „Добре, опиши ми реализациите си? Какво ти се случва?” Този младеж отвърнал: „Ами, когато влизам в храма, през мен преминава трепет. Щом погледна към муртите, понякога не успявам да ги видя, понеже очите ми се пълнят със сълзи. А когато започна да мантрувам светите имена, понякога губя съзнание. Така се чувствам.” И тогава садху му казал: „Добре, значи си на началното ниво. Продължавай нататък.” А къде са вашите сълзи? Къде е вашият трепет? Сега работете, самадхи по-нататък. 

Същевременно тя е навсякъде наоколо – тази блажена божествена енергия е просто навсякъде наоколо. Естествената среда за предания е милостта, която се долавя в радост. Тя е просто навред. Това е тя. 

Забелязал съм известна промяна у вас: вие навлизате в един по-зрял стадий в своя живот. Повечето от вас индивидуално, а също и като група сте напреднали. Може би сега имате покана от Кришна за различен тип служене – да проповядвате по-задълбочено, да служите за духовното добро на хората. Понеже като проповядвате, това не е кампания, а служене – служене към останалите да достигнат до по-висше разбиране за своята духовна идентичност. По някакъв начин усещам, че благодарение на вашата посветеност, благодарение на вашата дисциплина, а също и по благословии, достигате до един по-сияен период в живота си, в който можете да представяте своя учител, своята вяра и своя Бог пред другите. Така че продължавайте. 

Веднъж старшите проповедници се били насъбрали в лотосовите нозе на Шрила Шридхара Махарадж. Стожерите, героите на нашия живот – като Парамадвейти Махарадж, моя Гурудев, други от Америка, от Австралия, от Европа, водачи на проповядването в различни региони и държави, много значими личности. Шридхара Махарадж им казал: „Вървете да проповядвате!” Те отвърнали: „Не, не, ние нямаме тази способност. Ти трябва да дойдеш, Гурумахарадж, ти трябва да дойдеш.” Но той рекъл: „Не, аз ще си седя тук. Вие знаете по-добре. Вие работите по съответните места, вие ги познавате по-добре.” Те казали: „Но ние нямаме силата”. Тогава Шридхара Махарадж отговорил: „Аз ще съм до вас! Давам ви силата да извършвате това служене!” Тогава те нямали извинение. И всъщност, благодарение на това упълномощаване ние с вас седим тук. Така че може да измисляте разни извинения, но вашите учители ще разбият на пух и прах съпротивата ви. И ще застанат до вас. 

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Казва се, че да седиш сам и да медитираш е добре. Да имаш другар за това е още по-добре. А да можем да славим святото име в хармонична компания е най-добре. Заедно. И бхаджана не е само пеене. Бхаджана е вашето поклонение. Виждам, че вие много харесвате бхаджана – да пеете заедно, да възславяте святото име. Но коя е по-високата степен на бхаджана? Това е киртана. 

Така че имаме инструмент за вътрешен контрол. Стремете се да го прилагате. Най-напред то е вид контрол – повтарянето на светите имена – очаквате умствен покой, очаквате освобождение. Но ако продължавате да възпявате светите имена, ще се появят и по-фини вкусове. Вътрешно пречистване на сърцето, сърдечна интелигентност ще се прояви. И което вчера е било за вас голям проблем, днес ще го виждате като незначителен, вече няма да ви причинява страдание. Понякога искаме да видим голям скок в духовния си напредък, макар че може би малките стъпки са по-скъпоценни. И малко по малко онова, което днес е толкова значимо за вас, било то страдание или надежда – понеже човек си обича страданията – губи своята важност. И други неща започват да добиват по-голяма значимост за вас. Вече не ви интересува да откривате Америка. По-скоро искате да изследвате духовното небе – много по-интересно и приканващо предизвикателство е. 

Затова моля ви, опитайте се да приложите този толкова фин метод върху себе си. И ако станете по-състрадателни благодарение на това вътрешно пречистване, ще намирате път към сърцата на хората. Понякога знанието ни или духовните ни постижения ни помагат в това отношение. Друг път повече ни помагат провалите ни, за да можем да се доближим до хората и да ги разбираме. Защото ако не си падал си мислиш, че никога няма да паднеш. И не разбираш как така хората падат. Как така те не могат да спрат вятъра? Мислиш си, че ти можеш да го спреш, макар никога да не си опитвал. Опитай! Провали се! Бъди готов да поемеш трудностите. Но никога не губи кураж. Ти може и да изгубиш, но мисията ти никога не бива да губи. Твоят Бог никога няма да загуби. Твоята вяра никога не бива да губи. „Заяви дръзко: “Моят предан никога не губи“[1]. Може да загубиш една битка, но не трябва да губиш войната. 

А защо искаме да достигнем до хората? Веднъж Гурудев ни попита: „Защо проповядваме?” Знаете, тези толкова простички въпроси са много предизвикателни. „Ами, защото обикновено така правим, това е навик.“ „Ами защото ти проповядваш, Гурудев, пък ние се опитваме да те имитираме и затова също проповядваме.“ Не. Какъв отговор можете да дадете на такъв въпрос? Трудно е, простите въпроси са много трудни за отговор. Какъв е смисълът на живота ти? Кой си ти? Към какво се стремиш? Прости въпроси. Но е почти невъзможно да се отговори. Как ли не се стараехме да намерим верния отговор, докато накрая Гурудев каза: „Защото Махапрабху е поискал”. Затова искаме да намираме начини да достигаме до хората, да се срещаме с тях, да общуваме с тях, да им помагаме да се доближат до духовната си същност. Не може да сте толкова жестоки да оставяте хората край вас да мрат в телесно съзнание! Защо не им кажете, че са души от Духа? Проповядването не е толкова сложно. Не е нужно да изнасяте суха и скучна философска беседа. Не! Предайте послание. Защото колкото повече хора вземат своя дял от духовното си наследство, толкова по-добре.

(следва продължение)

1. Бхагавад Гита 9.31

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2019 сутрин, София)

Ние си носим нашия материално обусловен ум. Възможно е да проектираме материалния си опит върху божествените истини. Това е грешка. Много пъти Гурудев ни учеше и на това – не с думи, а с действия. Често когато имахме дискусия ние излизахме с разни предложения и решения. В повечето случаи той ги отхвърляше и предлагаше своя версия, която даваше напълно зашеметяващо решение, понякога 108% противоречащо на цялото ни разбиране. То изглеждаше толкова нелогично и безполезно, че повечето пъти искахме да се възпротивим, обаче знаехме, че е безсмислено. И след това се оказваше, че е бил прав. Тогава осъзнавах, че нашето ниво на разбиране е малко по-различно.
Така че се нуждаем от фина настройка, от полиране на своето разбиране – при това не става дума просто за интелектуално разбиране. Животът в преданост не е някаква интелектуална енигма, а по-скоро емоционална тайна. Нужен ни е един по-дълбок, по-различен вид разбиране, и това е сърдечната интелигентност. Ако обичате Кришна, ще разбирате повече. Затова Шрила Прабхупада казва: „Просто опитайте да обичате Кришна”. Не е нужно всичко това да се преусложнява. Защото ако обичаш някого, той по естествен начин е част от живота ти. Или, ако имаме по-голям късмет, ние ставаме част от неговия живот.
А какво е състоянието на нашия ум? Макар да не обичам да говоря на тази тема, понеже е много лесно да се дразнят хората с нея, но обичайно какво е състоянието на ума ни? Той е пълен с боклук. Насъбрали сме и сме натрупали толкова много неща там, повечето от които са безполезни. И не става въпрос само за натрупана информация, но и за емоционалната утайка, която таим. Когато си правите кафе, изхвърляте утайката, нали? Тя не се пие. А нашият ум е пълен с такава утайка. Отминали впечатления, страдания, лоши навици; провалил си се, спечелил си, страхувал си се, надявал си се, мечтал си, най-често напусто… Това е което наричам покварено състояние на ума, пълен с такива емоционални утайки. Плюс проблемите, които имате. „Какво ще стане утре? Дали копнежите ми ще се осъществят? Парите идват и си отиват, но в моя случай повече си отиват.“ Умът ни е пълен с тревоги, нали? Къде е покоят на ума? Единствено утайка. И ако я разбъркате лекичко, цялата тиня ще излезе на повърхността, скъпи мои! Кавгаджийство и какви ли не други боклуци. Какво да правим тогава?
Живеех в Нандафалва. Веднъж беше прекрасен горещ летен ден. А знаете, понякога в горещите летни дни извива буря. Така и стана. Бях в градината, копаех. Изведнъж вдигнах поглед и видях да се задава невероятно огромен облак – грамаден като презокеански кораб. Наистина такова беше чувството. Не виждах върха му, той просто връхлиташе върху мен. Казах си: „О, много хубаво. Нека се подложим на този опит. Красиво преживяване е да застанеш лице в лице с бурята. Понеже сме бхакти, нали? С духовната си мощ ще надмогнем силите на природата.“ Той приближаваше ли приближаваше…. Издръжливостта ми беше предизвикана и същевременно леко разколебана. Понеже беше горещо, бях без риза и очаквах преживяването. Първо дойде вятърът. Беше толкова силен, че почти ме събори. Зад мен имаше ограда, та се хванах за нея. Обаче после дойде дъждът. Беше като камшици – толкова мощен и толкова смазващ, че трябваше да се скрия зад тази ограда, иначе нямаше как да се защитя. Тогава се наложи да преосмисля устойчивостта си. И макар все още да вярвам в силата на духа, вече се старая повече да уважавам силите на природата. Защото преди да връхлети вятърът ми дойде наум един стих от „Гита“, в който Арджуна казва: „О, по-лесно е да се спре вятърът, отколкото да се успокои умът”[1]. И нали вече съм постигнал покоя на ума, нека сега да спра вятъра. Е, провалих се. А вие постигнали ли сте покой на ума?
Но трябва да има начин да контролираме своя ум, да махнем боклука, да изхвърлим утайката. Да го пречистим. Мисля, че много убедително преживяваме това, когато възпяваме светите имена. Ако съумеете да се посветите на тази практика, усещате как сметта се премахва. Тогава нещо друго изпълва ума ви до самия ръб. Всички проблеми, които имате, всички предишни страдания, всички страхове за бъдещето просто изчезват, стопяват се във вълните на божествената вибрация. Препоръчва се да изпитваме това чувство докато повтаряме джапа индивидуално. И понякога вие го чувствате, по-често не. Но когато се съберем заедно, тогава можем да го усетим много дълбоко.

(следва продължение)

1,  „Бхагавад Гита“ 6.34

(от лекция на Свами Тиртха, 05.01.2019 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Радхе Радхе Говинда! Кой е Говинда? Започнахме с теория, че мантрата служи да освободиш съзнанието си… и накрая стигнахме до Говинда. А Радха я знаете много добре. Добре, ще кажете, Радха я знаем, но кой е този Говинда? Радха е най-красивата девойка в селото, нали? Обаче кой е този Говинда? Знаете, в нашата традиция Радхарани е най-прекрасната в цялото творение. Толкова прекрасна, че има само един, способен да я оцени, и това е Бог. Единствен Бог може да разбере и оцени Нейната красота, Нейното очарование, Нейната любов… 

От Бог очакваме да е всезнаещ, нали? И ние всички се възхищаваме на Върховния. Но само си представете, че има някой, на когото Той самият се възхищава. Това просто отнася ума! Започнахме от освобождаване на съзнанието, а сега стигаме дотам да си счупим ума. Бог да тича по някого?! Това не е за вярване. Но това е Радха. А кой тича след Нея? Говинда. Защото Кришна-Говинда е толкова прекрасен, че красотата Му удивлява дори самия Него. Веднъж, докато бил на тази планета Земя, Той влязъл в един палат. Една от колоните била направена от полиран скъпоценен камък. Блестяла като огледало. Кришна идвал насреща и когато се натъкнал на отражението си в тази огледална колона, бил удивен. Той казал: „Каква е тази красота? Кой е този невероятен красавец? Кой е? Не мога да си представя.“ Така че красотата на Бога е толкова огромна, че е пленителна дори за самия Него. Той не може да разбере себе си. 

Мисля, че понякога ние също споделяме тази черта. Понякога и ние не разбираме себе си. Не съм сигурен, че това означава, че също сме богове. Но виждате ли, ние хората сме много подобни на Него. Или можем да кажем, че Той идва по начин много подобен на нас. 

Представете си, красотата на Всевишния е толкова свръх-прекрасна, че е неразбираема и за самия Него. Но има една личност, Радха, която е способна напълно да оцени хубостта на Говинда. За да може да оцени величието и красотата на Бога е нужен истински партньор. Така можем да кажем, че единението на най-висшата Красота и най-висшата Любов, Говинда и Радха, е есенцията на цялото битие. И можем да кажем, че това е истинското освобождаване на съзнанието. Ако можем да мислим и медитираме върху срещата и божественото единение на Красотата и Любовта, тогава се освобождаваме от всички възможни умствени замърсявания. Това е един красив призив към всички вас да се включите в този толкова естетичен екстаз. 

И така, Радха и Говинда представят това прекрасно висше единение, божествената среща. Радха и Говинда. Името на Върховния е много важно. Да повикаш някого по име е важно. Вие как се казвате? 

Отговор: Мартин.  

Свами Тиртха: Ако вляза в тази зала и кажа: „Ей ти!“, най-вероятно няма да ми обърнете никакво внимание. Но ако кажа: „Хей, Мартин!“ незабавно ще се обърнете, нали? „Някой ме вика“. Хей, Говинда! Той ще се обърне: „Някой ме вика“. Хей, Говинда! Затова върховното освобождение за нашето съзнание е да стане отдаден слуга, отдаден практикуващ в това божествено единение. Всемогъщ Бог и отдаден слуга – това е непобедимо партньорство. 

За да се квалифицираме е нужно да се молим – за да дойдат благословиите към нас, да ни обгърне милостта. Защото най-добрият начин е да се обръщаме към милостивия аспект на Бога.

(от лекция на Свами Тиртха, 05.01.2019 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Край светия човек измеренията се променят. Когато живеехме с Гурудев в един ашрам, още от автобусната спирка можех да усетя дали той си е у дома или не. И когато стигнеш там, изпълнен със съмнения и въпроси, щом влезеш в стаята му, всички въпроси изчезват, всички съмнения изчезват. И просто си щастлив да си наоколо. Усещаш онзи окончателен подслон, който всички търсим. Няма нужда от думи, няма нужда от обяснения. Това не е въпрос на философия. То е въпрос на по-дълбоко разбиране, от сърце в сърце. 

После дойде моментът на раздялата. Горчив момент. Но всъщност той е вход към вечността. Представете си да нямате вече възможност в този живот да срещнете най-значимата личност в живота си. Не е лесен момент. Но имаме изход. Щом не можем да общуваме с телесното присъствие на учителя си, винаги можем да общуваме с духовното му присъствие. Когато получих вестта за неговото напускане, след два дни трябваше да дам лекция – за вечността на душата, за ползата от духовната практика. Мисля, че това беше една от най-трудните лекции в живота ми. Отивайки нататък по улицата, плачех. Но когато пристигнах, трябваше да се взема в ръце и да изнеса подобаваща лекция. Защото съм сигурен, че той не би се зарадвал на някакви лесни емоционални сълзи. Той казваше: „Дори да сте в най-деградирало състояние на съзнанието, трябва да изнесете добра лекция.“  

Може ли да споделя с вас още една история? Знаете, от ученика се очаква да е смирен, нали? Веднъж Гурудев ме возеше в колата си и ми каза: „Иди в този и този град и дай лекция”. И аз, понеже се стараех да съм смирен, му казах: „Ама Гурудев, аз не обичам да излизам на сцена”. Той замълча за миг и аз усетих, че май нещо съм сбъркал. Той се обърна и се втренчи в мен докато шофираше, и тогава разбрах, че съм сбъркал много. Той беше забележителен човек; когато мълчеше, това бяха най-тежките моменти. А после рече: „Не ти казах да излизаш на сцена, казах ти да дадеш лекция”. Той никога не изпускаше и един миг, и един шанс да ти даде напътствие. Да строши фалшивото смирение и да ти покаже какво е истинското настроение на служене – да забравиш за себе си. Не ти си важният – служенето е важното. 

Други истории няма да разказвам. Но оттогава насетне той е най-важният човек в живота ми. И неговите идеали също станаха важни за мен. Надявам се идеалите му да станат важни и за вас. 

(следва продължение)