Archives

Calendar

October 2022
M T W T F S S
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  



Български issues

(от лекция на Свами Тиртха, 08.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

Защо храмът на Шрила Шридхара Махарадж има девет кубета, девет кули? Това не е просто артистичната изразност на архитекта. То е символично. Главният купол, най-високият, обозначава деветият елемент на преданото служене – пълната отдаденост, пълната посветеност. Това означава: посветете живота си, жертвайте живота си за божественото служене. Това не е кървава жертва, не е необходимо да се погубите – вместо това се заемете с божествено служене. Това е по-висш тип жертва. Но каква е значимостта на кръвта?

Яшода: В нея е съзнанието.

Свами Тиртха: Правилно. Всъщност кръвта носи съзнанието. Затова тя е толкова скъпоценна субстанция. Защо кръвта ни е червена? Замисляли ли сте се някога за това? Защото е красиво, ще речете! Не, има друга причина. Химически съдържа желязо, затова е червена. Кой е най-често срещаният тежък метал във вселената? Същият – желязото. Значи можем да кажем, че имате прах от звезди в кръвта си. Това физически ни свързва с тази вселена. И ако в нашето кръвообращение кръвта пренася съзнанието и така то прониква цялото тяло, да посветим кръвта си на нещо означава да му посветим съзнанието си. А в „Гита”[1] Кришна казва, че жертвата не само с намерение, но с интелигентност, когато посвещаваме съзнанието си – това е най-висшият тип жертва. Така че трябва да посветим живота си, съзнанието си в божествено служене. Тогава ще можем да усъвършенстваме съзнанието си на по-висока степен.

Кръвта е нещо много символично. Кръвта при мъжете означава смърт. Героите са готови да отдадат кръвта си за страната. Ала кръвта при жените е символ на живот. Така че тя е нещо много-много важно. Има много интензивно, дълбоко-символично значение.

Затова тези, които боравят с кръв, обикновено са много могъщи хора. Например убиецът, касапинът, воинът – те са много могъщи. Имат много силна аура. Същото е и с брамините. Брамините не съсичат тялото ви, за да изтече кръвта; те въздействат върху съзнанието ви, пречистват съзнанието ви – а то е есенцията на вашата кръв. Затова тези люде, които могат да пречистят съзнанието ни, също са много могъщи. Те също имат много силна аура.

Така че в случая с Джада Бхарата, да вземеш кръвта означава да поднесеш нещо много ценно, искайки да получиш нещо в замяна. А от това, което се случва по-нататък виждаме, че Майка Кали с готовност консумира тази кръв. Вярно, не от жертвения агнец, а от тези, които са с погрешно съзнание. И отново, ако приемете това символично, какво означава да се вземе кръвта на разбойниците и крадците? Да се промени съзнанието им, да се отнеме от тях грешката; да се погълне, да се елиминира. Така че това не е някаква сцена от древен филм на ужасите, а основната идея е в промяната на съзнанието. Да вземеш нещо съществено и да го промениш.

 

(следва продължение)

 

[1] „Бхагавад Гита” 18.70



(от лекция на Свами Тиртха, 08.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

„Всички крадци и разбойници, които били направили приготовленията за обожанието на богинята Кали, били неинтелигентни и оковани в гуните на страстта и невежеството. Били обладани от желанието да станат изключително богати, затова имали склонността да не се подчиняват на предписанията на Ведите, дотолкова, че се готвели да погубят Джада Бхарата, една себеосъзната душа, родена в браминско семейство. От ненавист тези дасоити го завлекли пред богинята Кали, за да го пожертват. Подобни хора винаги са привикнали към ненавистни дейности, затова се осмелили да се опитат да погубят Джада Бхарата. Джада Бхарата бил най-добрият приятел на всички живи същества. Той не бил враг никому и винаги бил вглъбен в медитация над Върховния Бог. Бил роден от добър баща брамин и убиването му било забранено, дори и да бил враг или агресор. При всички случаи нямало причина Джада Бхарата да бъде убит и богинята Кали не могла да понесе това. Тя моментално разбрала, че тези порочни дасоити се готвят да погубят един велик предан на Бога. Внезапно тялото на статуята се взривило на късове и богинята Кали се явила лично със снага, пламтяща в силно и нетърпимо сияние.”[1]

Мистично преживяване. Само за възрастни. Но тъй или инак трябва да дочетем историята. А пък след това ще стигнем и до по-мирни моменти.

„Неспособна да изтърпи нанесените обиди, разярената богиня Кали святкала с очи, показвайки страховитите си криви зъби. Червеникавите ѝ очи блестели и тя проявила ужасяващите си черти. Приемайки плашещо тяло, тя като че ли била готова да унищожи цялото творение. Като скочила рязко от олтара, незабавно обезглавила всички разбойници и крадци със същия меч, с който възнамерявали да погубят Джада Бхарата. Сетна започнала да пие топлата кръв, бликаща от шиите на обезглавените негодници, като да била ликьор. Заедно с нея пиели и придружаващите я вещици и демоници. Опиянени от кръвта, те до една запели високо и затанцували, като че се готвели да изличат цялата вселена. Същевременно започнали да си играят с главите на разбойниците, подхвърляйки ги като топки. Когато някой завистлив човек извърши оскърбление пред велика личност, винаги го застига наказание като гореспоменатото.”[2] Така че внимавайте.

И така, какво виждаме тук? Много необичайна практика – човешко жертвоприношение. Във всички различни култури е имало човешко жертвоприношение. В Библията има описание как почти се е случило. В Южна Америка също е ставало – взимали са туптящото сърце и са го поднасяли на бога на Слънцето. Или в Картаген – там също са практикували човешки жертвоприношения. Когато имало опасност за държавата, техните духовни водачи казали: „За да избегнем тази опасност, трябва да пожертваме синовете си. Стотина синове трябва да бъдат пожертвани.” Тогава гражданите отвърнали: „Двойно! Ще дадем двеста.”

Санатан: Дори и царския син.

Свами Тиртха: Това са много силни неща. Представете си, ако вие трябваше да дадете такава жертва. Много е болезнено. Защото животът е скъпоценен.

Научили сме от „Гита”, че без жертва нищо не става, няма как да бъдете щастливи. Обаче какъв вид жертва? Трябва ли да пожертваме живота на някой друг? Въпреки че той е много ценен, по-добре да пожертваме своя живот. Дребните, незначителни, външни неща лесно можем да пожертваме. Малко цветя, малко вода – както Кришна ни залъгва в „Гита”[3]. А след това казва: „И всичко останало – просто Ми го дай.”[4]

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.9.17

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.9.18-19

[3] „Бхагавад Гита” 9.26

[4] „Бхагавад Гита” 9.27



(от лекция на Свами Тиртха, 08.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

В предишното си раждане като елен, Бхарата Махарадж бил аутсайдер. В настоящото отново бил аутсайдер. При все това, вътрешното му удовлетворение оставало незасегнато. Така че дори понякога да сте малко аутсайдери, нека вътрешното ви удовлетворение остава непокътнато. И ако имате брамински шнур, не го оставяйте да почернее.

„Джада Бхарата работел само, за да изкара прехраната си. Неговите доведени братя се възползвали от това и го карали да работи на полето в замяна на малко храна, но в действителност той не знаел как добре да обработва земята. Не знаел къде да изравни пръстта и къде да я разкопае. Братята му му давали натрошен ориз, мазни питки, оризова плява, червясали и изгорели зърнени храни, залепнали за дъното на гърнето, ала той ги приемал с радост, като да били нектар. Не таял никаква злоба и се хранел, ликувайки.[1]

Веднъж чух една история. Някакви хора отишли на духовен ритрит, много аскетичен – не можеш да говориш цял ден, трябва да седиш в медитация по повече от осем часа, а когато се храниш, можеш да напълниш паницата си един единствен път и само толкова можеш да изядеш. И една от много аскетичните практикуващи, знаейки, че само веднъж можеш да си напълниш паницата, донесла две паници. „Щом може само по веднъж, тогава ще дойда с две чинии.” Такава е човешката природа – „Отивам на аскетичен ритрит, за да се наслаждавам”. Както Учителя Беинса Дуно е казал: „Хората взимат най-голямата паница и най-малката мотика.” Мисля, че няма нужда от повече обяснения.

„По това време, жадувайки да се сдобие със син, главатарят на банда дасоити, произхождащ от семейство на шудри, поискал да обожава богинята Бхадра Кали, поднасяйки ѝ в жертва някой невменяем човек, считан за не по-добър от животно. Главатарят на дасоитите хванал един човек-животно, но той избягал и главатарят поръчал на последователите си да го заловят. Те хукнали в различни посоки, но не успели да го намерят. Бродейки тук и там посред нощ, прикрити от гъстия мрак, те стигнали до едно оризово поле, където видели възвишения син на рода Ангира (Джада Бхарата), който бил приседнал на един хълм, за да пази оризището от нападения на елени и диви свине. Последователите и слугите на дасоита сметнали, че Джада Бхарата по качества не се различава от човека-животно и решили, че той е перфектният избор за жертвоприношението. Лицата им грейнали от щастие, овързали го с въжета и го отнесли в храма на богинята Кали. След това всички разбойници, спазвайки свой въображаем ритуал за убиване на човек-животно, изкъпали Джада Бхарата, облекли го в нови дрехи, украсили го с накити, подобаващи за животно, помазали тялото му с ароматни масла, нагиздили го с тилак, сандалова паста и гирлянди. Нахранили го обилно, а сетне го отвели пред богинята Кали, поднасяйки ѝ благовония, кандила, гирлянди, сготвено зърно, млади филизи и кълнове, запели песни и молитви, и засвирили на барабани и рогове. После накарали Джада Бхарата да седне пред божеството. Тогава един от разбойниците, който действал като главен жрец, се наканил да поднесе кръвта на Джада Бхарата, когото смятал за не по-добър от животно, на богинята Кали, която да го изпие като ликьор. Затова взел един страховит меч, който бил изключително остър, и като го осветил с мантрата на Бхадра Кали, вдигнал го, за да убие Джада Бхарата.[2]

Интересно, а?

Коментар: Плашещо.

Свами Тиртха: Плашещо. Затова ви препоръчах да не държите браминския си шнур черен. Може да загазите.

(следва продължение)

[1] “Шримад Бхагаватам” 5.9.11

[2] “Шримад Бхагаватам” 5.9.12-16



(от лекция на Свами Тиртха, 08.05.2017 сутрин, Рила)

 (продължава от предишния петък)

 „Умът на бащата брамин винаги бил изпълнен с обич към сина му Джада Бхарата (Бхарата Махарадж). Затова той постоянно бил с момчето. Тъй като Джада Бхарата бил непригоден за грихастха-ашрама, той просто изпълнявал докрай пречистващите процеси на брахмачария-ашрама. Въпреки че Джада Бхарата не искал да последва напътствията на баща си, при все това браминът го наставлявал как да поддържа чистота, как да се мие и къпе, понеже считал, че синът трябва да бъде съветван от бащата. Джада Бхарата се държал пред баща си като глупак, въпреки че баща му съвсем правилно го напътствал във ведическото знание. Той постъпвал така, за да проумее баща му, че е непригоден за наставления и да се откаже да го поучава по-нататък. Държал се по напълно противоположен начин. Макар да му се казвало да си мие ръцете след като е ходил по нужда, той ги миел преди това. Все пак баща му настоявал да му дава ведически съвети през пролетта и лятото. Стараел се да го научи на Гаятри мантрата, както на омкара и вяхрити, ала дори след четири месеца не успял да го научи. Бащата на Джада Бхарата смятал сина си за свое сърце и душа, и затова бил много привързан към него. Считал, че е мъдро да образова подобаващо сина си, и вглъбен в това безуспешно усилие, се стремял да го научи на правилата и предписанията на брахмачария – включително и съблюдаването на ведически обети, чистота, изучаване на Ведите, предписани методи, служене на духовния учител и методът за поднасяне на огнени жертвоприношения. Той всячески се стараел да обучи сина си във всичко това, ала всичките му усилия се проваляли. В сърцето си се надявал, че синът му ще стане образован учен, но всичките му опити пропадали. Както всеки друг, този брамин бил привързан към дома си и бил забравил, че един ден ще умре. Смъртта, обаче, не била забравила. Когато ударил часът, тя дошла и го отнесла.”[1]

Това е от една страна малко смешна, от друга страна малко тъжна история – бащата се опитва да обучава лишения от качества син. Синът не желае да приема никакви наставления. На други места в „Бхагаватам” се казва, че учителят, бащата, царят, гуру или който и да е висшестоящ, трябва да продължава да дава напътствия и да обучава, дори да липсва готовност за приемане. Мисля, че този баща брамин правел именно това. Той опитвал, и опитвал, и опитвал колкото му било по силите. Както разбрахме, той бил разумен и знаещ; естествено разбирал, че със сина му няма да се получи. Така че понякога чрез интелигентността си се проваляме, но бащата не се отказвал заради чувствата си. С интелекта, с мислите си може да усещате, че това е крайният предел – достигнали сте границите си и не можете да минете и стъпка по-нататък. Но тогава се включва резервната енергия. Този емоционален заряд може да надрасне ограниченията.

„Тогава по-младата съпруга на брамина, след като поверила двете си деца близнаци – момчето и момичето – на по-възрастната съпруга, заминала за Патилока, умирайки доброволно заедно със съпруга си.”[2] „Щом ти тръгваш, и аз тръгвам. Не искам да остана тук. Ще дойда с теб” – това се нарича посветеност.

„След като бащата умрял, деветимата полу-братя на Джада Бхарата, които го считали за безмозъчен глупец, прекратили бащиното усилие да даде на Джада Бхарата пълно образование. Братята на Джада Бхарата били изучили трите Веди – Риг Веда, Сама Веда и Яджур Веда – които силно окуражават плодоносните дейности. Деветимата братя не били ни най-малко духовно просветлени по отношение на преданото служене на Бога. Затова били неспособни да проумеят възвишената позиция на Джада Бхарата. Деградиралите хора в действителност не са по-добри от животни. Единствената разлика е, че животните имат по четири крака, а такива люде имат по два. Тези двукраки, подобни на животни хора наричали Джада Бхарата луд, тъп и глухоням. Отнасяли се лошо към него, а Джада Бхарата се държал пред тях като безумец – глух, сляп и невменяем. Не роптаел, нито се опитвал да ги убеди, че не е така. Ако другите искали от него да направи нещо, той постъпвал съобразно желанията им. С каквато храна успявал да се сдобие чрез просия, каквото смогвал да заработи, каквото и да идвало от само себе си — било то малко по количество, апетитно, баято или безвкусно — той го приемал и се хранел. Никога не ядял нищо за сетивно наслаждение, тъй като вече се бил избавил от телесните концепции, които карат човека да приема храната за вкусна или безвкусна. Той напълно бил потопен в трансценденталното съзнание на преданото служене, и затова бил недосегаем за двойственостите, възникващи от телесното схващане. В действителност тялото му било силно като на бик, и крайниците му били много мускулести. Той нехаел дали е зима или лято, дали е студено или вали, и никога не покривал тялото си. Лежал на голата земя и никога не помазвал снагата си с ароматни масла, нито се къпел. Понеже тялото му било мръсно, духовното му сияние и знание били покрити, точно както великолепието на някой скъпоценен камък е покрито със смет. Носел само една нечиста набедрена препаска и своя свещен шнур, който бил почернял. Разбирайки, че е роден в браминско семейство, людете го наричали с прозвища като брахма-бандху. Така, оскърбяван и пренебрегван от материалистично настроените хора, той се скитал тук и там.[3]

 

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.9.4-6

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.9.7

[3] „Шримад Бхагаватам” 5.9.8-10



(от лекция на Свами Тиртха, 08.05.2017 сутрин, Рила)

Днес ще продължим да четем, за да довършим историята, тъй като сега сме в много вълнуващ момент. Това е Глава Девета от Пета Песен на „Шримад Бхагаватам”, „Възвишеният нрав на Джада Бхарата”.

„Шукадева Госвами продължи: „Мой скъпи царю, след като изоставил тялото си на елен, Бхарата Махарадж се преродил в много чисто браминско семейство. Имало един брамин, който принадлежал към династията Ангира и притежавал всички брамински качества. Умеел да владее ума и сетивата си, бил изучил ведическите писания и останалата допълнителна литература. Бил експерт в раздаването на подаяния, бил винаги удовлетворен, търпелив, много благороден, мъдър и независтлив. Бил себеосъзнат и се занимавал с предано служене на Бога. Постоянно пребивавал в транс. Имал девет също толкова квалифицирани синове от първата си жена, а от втората се сдобил с близнаци — братче и сестриче, от които момчето се казва, че било възвишеният предан и най-великият сред светите царе Бхарата Махарадж. По-надолу следва историята за раждането, което той приел, след като напуснал еленското си тяло.”[1]

Тук хвърляме поглед към браминските качества: себеконтрол, изучаване, познание, благотворителност, удовлетворение, търпение, благородни постъпки, мъдрост и липса на завист. Така че ако искате да се квалифицирате, ето списък. Има множество различни качества, които можете да добиете. Някои хора се раждат с качества; някои могат да придобият дадени качества; други пък не съумяват да придобият качества. Но тъкмо те са истинските кандидати за пътеката на милостта.

И така накрая, след като преживял едно раждане в животински вид, Бхарата Махарадж се върнал отново като човек.

„Понеже бил специално дарен с Божията милост, Бхарата Махарадж можел да си спомня събитията от миналите си животи. Макар да получил тяло на брахмана, той въпреки всичко много се страхувал от своите роднини и близки, които не били преданоотдадени. Винаги бил много нащрек при такова общуване, защото се боял да не пропадне отново. Затова се държал пред хората като безумец — тъпоумен, сляп и глух — за да не се опитват да го заговарят. По този начин се пазел от лошо общуване. Вътре в себе си винаги мислел за лотосовите нозе на Бога и възпявал Божията слава, което спасява човека от оковите на плодоносните дела. Така се избавил от атаките на непреданото общуване.”[2]

Това отново е много странно поведение – произхождал от браминско семейство, а се държал като глупак. Външно бил глупак, а вътрешно – преданоотдаден. Ако се вгледам в себе си, външно се опитвам да се представям за интелигентен, а вътрешно ми липсва преданост. Тогава кой е по-голям глупак – Бхарата Махарадж или ние?

На практика винаги има някаква разлика, някакво несъответствие между вътрешната картина, която имаме за себе си, и външната реалност – между идеалите и истината. Той винаги помнел, винаги бил осъзнат за грешките, които бил допуснал, и затова бил способен да поддържа нивото на съзнанието си. По същия начин и ние трябва да развием такава съкровена сърцевина на нашата убеденост. И в светлината на тази неизменна убеденост можем да продължаваме да живеем и да вършим каквото е необходимо.

В раса-шастрите ще прочетете за един специален тип бхава. Бхава е много пречистено, божествено, любящо отношение. Има различни видове, като бхава, вибхава, анубхава, вябхичари-бхава, множество разнообразни типове и категории. Но това, което искам да спомена тук е стхаи-бхава, неизменното настроение. Имахме гриха-стха церемония – да се задомиш, да се установиш в дом – стха. Тук е същото – стха, стхаи-бхава – стабилно установена, постоянна бхава. Ако постигнете някакво стабилно, дълбоко вкоренено разбиране и практика, тогава сте в безопасност, досущ като Бхарата Махарадж.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.9.1-2

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.9.3



(от лекция на Свами Тиртха, 07.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

„Макар и в тяло на елен, заради неизменното си предано служене в предишния си живот Бхарата Махарадж бил способен да разбере причината за раждането си в такова тяло. Обмисляйки миналия и настоящия си живот, той неспирно се каел за постъпките си, мислейки си по следния начин: „Каква злочестина! Аз отпаднах от пътя на себереализираните. Отказах се от своите синове, съпруга и дом, за да напредна в духовния живот, и се подслоних на уединено свято място в гората. Станах себеовладян и себеосъзнат, и постоянно се занимавах с предано служене — слушане, мислене, възпяване, обожание и помнене на Върховния Бог, Васудева. Успявах в старанията си, умът ми бе винаги вглъбен в преданото служене. Обаче заради глупостта ми, той отново се привърза — този път към един елен. Сега получих тяло на елен и отпаднах от практиките на предаността.”[1]

И така, анушравана, слушане; манана, мислене; санкиртана, възпяване; арадхана, обожание – това са елементите на духовната практика.

„Въпреки че Бхарата Махарадж бил получил тяло на елен, чрез постоянно разкаяние той добил пълна непривързаност към материалните неща. Не разкривал това на никого (сред другите елени), а напуснал майка си кошута в планината Каланджара, където бил роден, и отново се върнал в гората Шалаграма, в ашрама на Пуластя и Пулаха. Живеейки в ашрама, великият цар Бхарата Махарадж бил много внимателен да не пада жертва на лошо общуване. Без да разкрива миналото си на никого, той пребивавал в този ашрам и се хранел само със суха шума. Не бил сам, понеже винаги общувал със Свръхдушата. По този начин очаквал смъртта в еленското си тяло. Къпейки се на това свято място, най-сетне той напуснал тялото си.”[2]

Виждате ли, това е щастливата история на духовния практикуващ. Заставаш лице в лице със себе си, проумяваш недостатъците и грешките си, но винаги има шанс да се поправиш. И макар Бхарата Махарадж да бил изключителен цар в активния си период, той избрал пътя на отшелник – тоест аутсайдер спрямо обществото. Обичайно обществото се стреми да поддържа добри стандарти и да култивира всички човешки цели (пурушартха) – като дхарма (добродетели), артха и кама (благоденствие и наслаждение). Но отшелникът ги отхвърля – иска само мокша (освобождение). Така че той е аутсайдер. След това дошла тази мъничка грешка в последната му медитация и той се оказал член на еленското общество. Ала там отново бил аутсайдер. Защото останалите елени в общия случай не си спомнят миналия си живот. Той обаче го помнел и искал да се поправи, затова отново бил аутсайдер. При все това никога не бил сам, защото много силно, много дълбоко долавял Божието присъствие, Параматма в сърцето си: „Не съм сам. Някой е тук с мен.”

Въпреки всичко, тъй като повечето от вас не сте аутсайдери спрямо своята общност, ако срещнете подобен странен самотник – аскет или отшелник – моля ви, постарайте се да го приютите за малко. Дайте му някое чапати, не само сухи листа. Така ще изпълните своята дхарма, човешкия си дълг, а той също ще е доволен.

Затова ние подкрепяме общността на грихастите – защото някой трябва да произвежда чапати. Ако всички са отшелници, кой ще носи чапати? Грихастха животът също е ашрам, място и институция за духовен напредък. Стха на санскрит означава „да останеш”. Не бягайте, бъдете стабилни. Гриха-стха – установени в гриха, в дома. И не просто в сградата, а в дома. Не къща, а дом. Има разлика. Първото задължение на грихастха е да превърне къщата в дом. А по-висшата степен на това задължение е да превърне дома в храм.

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.8.28-29

[2] „Шримад Бхагаватам” 5.8.30-31



(от лекция на Свами Тиртха, 07.05.2017 сутрин, Рила)

(продължава от предишния петък)

„В момента на смъртта си Бхарата Махарадж видял елена да стои край него и да го оплаква досущ като роден син. Всъщност умът на царя бил цял потънал в тялото на елена и следователно — като хората, лишени от Кришна съзнание — той напуснал света, елена и материалното си тяло, и получил тяло на елен. Имало, обаче, едно предимство. Макар да изгубил човешкото си тяло и да се сдобил с еленско, той не забравил събитията от миналия си живот.”[1]

Знаем от „Гита”, че „Каквото помниш в момента на смъртта, него и ще постигнеш в следващия си живот.”[2] Знаете, ние сме склонни да се пазарим: „Добре, щом сетният миг ще предопредели бъдещето ми, ще концентрирам съзнанието си когато той настъпи.” Но бъдете реалисти, ако е толкова трудно по принцип да съсредоточаваме съзнанието си, защо си мислите, че в сетния си миг ще сте способни да контролирате всичко съвършено? Това са много напрегнати мигове – добиването на тяло, както и напускането му – това са много, много интензивни чувства. Малко или много те са извън съзнателния контрол; нещо друго поема управлението тогава. Затова всъщност от дадения тук пример можем да се научим също и как да постигаме такова фокусирано състояние на съзнанието в момента на смъртта. Защото Бхарата Махарадж просто изпитвал обич към еленчето и си мислел за него. По същия начин, ако просто обичате Кришна, ще си Го спомните, или ще си спомните поне бхактите и ще ги срещнете отново.

Веднъж имало един бхакта, който казал на другите: „Моля ви, ремонтирайте колата ми, поправете всичко.” На следната сутрин тръгнал с колата, обаче усетил, че не е добре регулирана. Започнал да мисли за преданите, които не били свършили както трябва работата. И моментално счупил колата и главата си. Тогава си рекъл: „Леле, за малко да напусна тялото си; добре че поне мислех за бхактите. Явно обаче медитацията ми не беше особено позитивна, затова моят Бог каза: „Връщай се обратно! Не можеш да си тръгнеш толкова лесно.”

Така че не е достатъчно просто да имате някаква медитация; стремете се да я настроите така, че да бъде любяща, предана, позитивна. Това е нещо много сериозно, защото нашият процес, бхакти-йога, означава себевладеене чрез обич. Ние контролираме своите тяло и ум посредством обичта. Не посредством аналитично знание, не чрез тапася, не чрез аскези, не. Чрез практикуване на любящо служене към Бога – това е нашият път, това е нашият метод. То е много фино култивиране. Затова моля ви, квалифицирайте се до този стандарт! И винаги помнете, че „Когато донасям цветя в храма, причината, мотивацията да го правя е това толкова фино култивиране.” Моля ви, винаги съхранявайте този вътрешен смисъл, съкровеният смисъл на всяко мъничко нещо, което правите.

И така, Бхарата Махарадж медитирал и се фокусирал върху елена, и постигнал тяло на елен. Но еленът пък медитирал върху Бхарата Махарадж, нали? Така че има различни теми, различни обекти на медитация. Поне, макар да се налагало да смени вида си, Бхарата Махарадж не заменил съзнанието си; той не забравил.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.8.27

[2] „Бхагавад Гита” 8.6



(от лекция на Свами Тиртха, 07.05.2017 сутрин, Рила)

 (продължава от предишния петък)

 Отново се връщаме към историята за Бхарата Махарадж. Говорихме, че практикувайки насред идеалното и прекрасно обкръжение, той се натъкнал на онова малко еленче и цялото му внимание незабавно се съсредоточило върху него. Започнал да се грижи за малкото от обич, от състрадание. Обаче привързаността му нараствала все повече и повече, докато превзела съзнанието му практически напълно. Усещали ли сте някога това чувство? Когато нещо започва да се случва в живота ви и просто ви обзема изцяло. Не ви оставя намира, толкова силно ви всмуква.

„Съзерцавайки светлината на луната, Бхарата Махарадж продължил да говори като безумец. Той рекъл: „Послушното синче на кошутата ми е толкова скъпо, че раздялата с него ме кара да се чувствам като че съм се разделил със собствения си син. В жарката треска на тази разлъка, аз страдам сякаш изгарям в горски пожар. Сърцето ми е изпепелено като лилия на сухо. Виждайки ме така нещастен, луната лее сияйния си нектар върху мен, като приятел, който напръсква с вода другаря си, пламтящ в треска. Така тя се опитва да ми достави радост.” Шукадева Госвами продължи: „Мой скъпи царю, ето как Бхарата Махарадж бил надмогнат от необуздано желание, приело облика на елен. Заради узрелите плодове на миналите си дела, той отпаднал от мистичната йога, аскеза и обожание на Всевишния. Да не бяха поледиците от предходните му постъпки, как би могъл така да се привърже към елена, след като бе изоставил компанията на собствения си син и семейство, считайки ги за пречка по пътя на духовния живот? Как би могъл да прояви такава необуздана любов към елена? Това несъмнено се дължало на миналата му карма. Царят толкова бил потънал в това да гали и да се грижи за елена, че отпаднал от духовните си практики.”[1]

Понякога се случва. Чувствате се много стабилни в духовните си постижения, в практиките си – усещате осъществяване в тях. Тогава не щеш ли започва друга глава в живота ви, когато всичко това като че ли се изпарява. Всичко, което сте имали, просто изчезва от шепите ви. Понякога се чувствате зле от това, усещате загубата. Но тук Бхарата Махарадж бил щастлив, понеже имал компанията на елена: „Практически заместител на някакви теоретични въжделения – съвършенство, умиротворение, медитация. Хайде стига, нека бъдем практични! Еленчето е тук при мен и мога да го прегърна!” Ала друг път съжаляваме за загубата и долавяме с боязън намаляването на духовната си сила и посветеност.

Вие съгласни ли сте с такъв заместител? Да замениш обожанието на Бога с обожание на елен? Това добра сделка ли е? Каква е молитвата на Рагхунатх дас Госвами? „Без моя духовен наставник, Вриндавана не е приятна. А пещерите по хълма Говардхана са като зейнала змийска паст.” Така че трябва да се обмислят много, много въпроси.

И „Щом ударил часът му, непобедимата смърт, която е досущ като отровна змия, вмъкваща се в миша хралупа, се изправила пред него”.

Това е един дребен фактор, пред който трябва да застанем лице в лице. Кариерата ни в този живот е: живей, обичай, умри. Влезли сме в лабиринта на материалния живот и един ден ще напуснем това място. Затова се препоръчва да живеете като че това е последният ви ден, а да действате като че работите за вечността. Моля ви, не забравяйте това.

(следва продължение)

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.8.25-26



(от лекция на Свами Тиртха, 07.05.2017 сутрин, Рила)

 Ом намо бхагавате васудевая. Преди да започнем да четем и да си припомняме историята за Бхарата Махарадж, нека да разкажа с няколко думи за значимостта на тази мантра. Тя е една от главните мантри в тази епоха. Тук има много йога учители и практикуващи. Всички знаете за важността на ом. Но какво всъщност значи ом, Шяма Туласи? Ако го преведем, какво е значението на тази дума?

Шяма Туласи: Това е вселенският звук, поддържащ хармонията на цялата вселена. Благодарение на този звук цялата вселена танцува своя съвършен танц.

Свами Тиртха: О, това ми харесва! Правилно, ом е съзидателен звук, способен да превърне хаоса в космос. Той може да внесе порядък в живота. Във вселената трябва да има порядък, иначе е хаос. И така, в началото на сътворението този божествен звук –именно звук, вибрация, енергия – е създал този хармоничен порядък във външното проявление; а ние имаме не само външен свят, но и вътрешен. Не знам за вас, но много хора казват, че хаосът не е отвън, а отвътре. Така в случай, че чувствате, че трябва да внесете малко ред в съзнанието си, ом, сътворяващият звук, ще превърне вашият хаос в космически порядък.

Обаче е много трудно да се посочи значение или превод на ом. Защото той е такава сгъстена есенция, че цялата мощ се съдържа в тази дума; а как би могло да се преведе всичко това?! Затова можем да кажем, че той е такава уникална, така да се каже абстрактна концентрация на всичко, че е почти невъзможно да се намери правилен превод за него. Можем да кажем, че това е единствената дума във вселената – една-единствена. Ом е достатъчен. При все това, ако искаме да преведем ом е много лесно. Започнете от собствения си речник. Коя е онази едничка дума, която бихте посочили за най-важна?

Отговор: „Аз”.

Свами Тиртха: „Аз”? Мисля, че това е концепцията, която създава вътрешния хаос. „Аз, мен, моето”.

Санатан: Обич.

Свами Тиртха: Съгласен съм, но това е като мистичното тълкувание на думата, за която си мислех. Съвсем просто е – понякога ние се опитваме да отричаме всичко. Тогава може да си речете, че окончателната дума в тази вселена е „не”. Но нека имаме по-добра, позитивна версия. Шридхара Махарадж казва, че ом означава „Да!” „Да, това, което търсите съществува!” Не е толкова сложно. Това е утвърждаващо послание. Да, каквото търсите съществува. И ако навлезем повече в детайл, има обич, разбира се. Затова можем да кажем, че окончателната дума в тази вселена е „да”. Ако сме съгласни по този въпрос, тогава какви думи трябва да използвате към духовния си учител? „Да”.

Ние искаме да помогнем и на другите да се доближат до тази истина. Така че, ако сутрин, преди да започнете своята духовна практика – четене, изучаване, приношение – повтаряте тази мантра ом намо бхагавате васудевая, вие въдворявате наоколо си ред и хармония. И освен това напомняте на самите себе си, че в света има ред. Ако стигнем до едно по-езотерично тълкувание на ом, той може да бъде разгледан като три отделни звука: А-У-М. А е Бог; М съм аз; а У по средата – това е най-значимата сила, силата на любовта. И така, Говинда, Радха и аз. Това означава, че ние си принадлежим.

Втората дума е намаха; смисълът, преводът на намаха е „уважение, почитание”. Но почитта не е за мен. Това означава, че трябва да поднеса уважение на някой, който не съм аз. Виждате, най-напред има теоретична концепция – какво е ом, въдворяването на порядъка; обаче намаха е активен принцип: „Поднасям Ти почитанията си.” На кого? На Бхагаван, Върховния Бог. Бхага значи „богатство” или „могъщество”, а ван е „притежател”. Значи Онзи, който притежава цялото изобилие във вселената. Но това отново е твърде общо – кой е този притежател на цялото обилие? Това е Васудева, Богът, олицетворен като върховното, всеобхватно съзнание. „След много, много раждания и животи тези, които са истински интелигентни, разбират, че Васудева е всичко.”[1]

Бхарата Махарадж също почитал Васудева, висшето състояние на съзнание. Но Той никога не е сам. Най-напред от Него се проявява продуктивната енергия – това е Баладев. А сетне се проявява една много необикновена енергия – креативната. Така че продуктивността и креативността, и двете идват от висшето състояние на съзнанието. Баларам е първата експанзия, сетне Радхика е креативната енергия. Така ако го приемем символично, това висше състояние на съзнанието никога не е само. Трябва да има продуктивна енергия, трябва да има и креативна енергия.

И като съберем всичко това заедно: „Да, аз поднасям своята почит на Бога-личност, изпълнен с обилие, който е върховното съзнание” – това е дословното значение на мантрата. Но какъв е смисълът на тази мантра? Каква е ползата от нея? Това е защитна мантра. Защитните мантри се наричат кавачи. Кавача значи „щит”. Тази мантра може да ви закриля от всякакви външни влияния. В „Бхагаватам” много подробно е описана Нараяна-кавача. И главната мантра в Нараяна-кавача, след като се пречистят и осветят различните части на тялото, е тази мантра. Това означава, че като създадете тази хармония и като се отдадете под божествената висша закрила, ще бъдете защитени. Това е досущ като предпазен щит около вас; обгръща ви и ви покрива. Затова е много хубаво да започвате деня си с тази молитва: „О, мой Господи, покланям Ти се!” и Той ще ви даде закрилата си. Красиво е! Също така можете да поканите обичните си под тази закрила. Може да си кажете: „Дали да вярвам или не….” Но казвам ви: проверено е, работи.

(следва продължение)

[1] „Бхагавад Гита” 7.19



(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2017 вечер, Рила)

(продължава от предишния петък)

 В импулсивната си илюзия Бхарата Махарадж говорел по следния начин:

„Уви, сега еленчето е беззащитно. Толкова съм нещастен, а умът ми е като коварен ловец, който винаги е склонен да мами и да е жесток. Еленчето вложи вярата си в мен, както добрият човек по естествен начин се интересува от доброто поведение и, забравяйки лошите постъпки на лукавия си приятел, му се доверява. Макар да се оказах ненадежден, дали еленчето ще се върне и отново ще е доверчиво към мен? Има ли надежда пак да видя това животинче, закриляно от Бога, безстрашно пред тигри и други зверове? Ще го зърна ли отново как минава през градината и пасе свежа тревица? Не зная, но то вече може би е изядено от вълк или куче, или от глигани, сбиращи се на стада, или пък от някой самотен бродещ тигър. Щом слънцето изгрее, това е началото на всичко благотворно. Ала уви, нищо благотворно не започна за мен. Богът на слънцето е самото олицетворение на Ведите, но аз съм лишен от всякакви ведически принципи. Сега този слънчев бог вече залязва, но бедното животинче, което ми се беше доверило след смъртта на майка си, не се е върнало. Този елен е досущ като принц. Кога ли ще се прибере? Кога ще покаже лудориите си, които ми носят такава радост? Кога ще успокои изтерзаното ми сърце? Без съмнение нямам никакви благочестиви заслуги, инак животинката щеше вече да си е дошла. Игривото ми малко еленче, виждайки ме как се преструвам, че медитирам със затворени очи, обикаляше около мен с гневна обич и боязливо ме боцкаше с връхчетата на меките си рогца, нежни като водни капчици. Когато подреждах всички жертвени приношения върху тревата куша, то на игра гризкаше тревата със зъби и така я замърсяваше. Като му се карах и го бутах надалеч, то веднага се уплашваше и сядаше неподвижно, досущ като син на светец. Така играта му секваше.” Говорейки така като луд, Бхарата Махарадж станал и излязъл навън. Виждайки следите от копитцата на елена по земята, той ги прославил от любов: „О, злочести Бхарата, твоите отречения и покаяния са толкова незначителни в сравнение с отреченията и покаянията, които е изтърпяла планетата Земя. Заради нейната сурова аскеза, сега копитцата на елена, които са малки, красиви, благоприятни и нежни, са се отпечатали по повърхността на тази щастлива планета. Тези групи от отпечатъци показват на човек като мен, измъчен от загубата на елена, как животинчето е вървяло през гората и как бих могъл да възвърна изгубеното си съкровище. Благодарение на тези стъпчици, тази земя се е превърнала в подобаващо място за брамините, жадуващи за райските планети или за освобождение, да извършват жертвоприношения за полубоговете.” Махараджа Бхарата продължил да говори като безумец. Виждайки тъмните петна по изгряващата над главата си луна, които му напомнили за елена, той рекъл: „Възможно ли е луната, която е толкова милостива към нещастния човек, да се е смилила и над моето еленче, знаейки, че то се е изгубило от дома и е без майка? Луната го е приютила близо до себе си, за да го защитава от страховитите лъвски нападения.”[1]

И така, сърцето изгаря, раздялата е много тежка. Тази история ми напомня една друга история за раздяла. Там участниците също разглеждат отпечатъците от стъпки, молят се на луната, изпитват болката на разлъката. Историята винаги е все същата – понякога среща, друг път раздяла. А настъпи ли непосилният момент на раздялата, започваш да говориш като луд. Опитваш да намериш следи в прахта. Гопите чувстват, че ръцете на техния любим са като две черни змии, които прегръщат така силно, че едва можеш да дишаш. Можете ли да си представите да сте в прегръдката на две черни змии. Плашещо е! Но да се изплъзнете от тази прегръдка е още по-болезнено. И луната, прословутата луна, която лее светлина за пътниците в тъмната нощ, въпреки това винаги е критикувана, че има петна по себе си. „О, тая пълна месечина е цялата в петна.” Къде е фокусът ви? В петната или в пълната луна?

Така започвате да виждате всичко като свързано с любимия си. Това е естествено. Всъщност ние именно това искаме да постигнем – Всевишният да не успява да се скрие. Как да постигнем това? Обезумейте! За да добием такъв духовен фокус върху любящите взаимоотношения с Върховния, трябва да изгубим контрол. Обаче моля ви, скъпи мои, не ме цитирайте: „Този уикенд чух, че трябва да изгубим контрол.” Защото преди да сте добили контрол, какво можете да изгубите? Няма как да изгубите нещо, ако не го притежавате. Така че, моля ви, най-напред добийте контрол. Пък после ще видим как стават нещата. Както казва Шрила Прабхупад: „Работете сега, самадхи по-нататък.” Съвсем практично.

 

[1] „Шримад Бхагаватам” 5.8.16-24