Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Трябва да вървим по вечния път. Но наистина, как да намерим такъв път? Този въпрос си задава човечеството през последните 5000 години. Същият въпрос присъства и в „Махабхарата“: „Какво е нужно да се прави? Ако искаме да постигнем съвършенство, какво трябва да правим?“ И препоръката е: махаджано йена гатах са пантха[1] – „Следвайте пътя на великите души, следвайте пътя на ангелите”.

За това са ни нужни примери. А нашият най-голям пример е духовният ни учител. От него, чрез него можем да научим много за духовните практики. И тъй като сме по много позитивен и хармоничен начин свързани с него, неговите идеали малко по малко ще преминат в нас и ще станат наши идеали. Това е красива приемственост. И все повече и повече ще осъзнаваме, че отвъд тленното тяло сме вечни души, че отвъд ограничените мисли имаме вечно съвършено съзнание и че отвъд нещастното житейско съществуване сме направени от блаженство. Вие сте направени от блаженство! Някой трябва да дойде и да ни каже тази вест. Не сте родени, за да умрете. Съставени сте от блаженство. Съзнанието ви ще бъде съвършено, ако осъзнаете това. И това напълно ще промени съществуването ви.

От живота като ограничено съществуване можем да стигнем до съвършенството на битието. От ограничените мисли можем да стигнем до съвършено състояние на съзнанието. И от страданията на ограничения живот можем да стигнем до вечното блаженство на духовното битие.

Но тук може да кажете: „Това са само обещания. Дайте ми нещо сега. Обещавате вечен живот и какво ли не – но това е толкова далеч. Искам нещо сега!“ Това е така. Но за да постигнем, да усетим нещо духовно, трябва да сме активни, да практикуваме, да действаме. Мизерната практика води до мизерни резултати. Ала ако практиката ни е силна и посветена, тогава ще постигнем нещо.

Така че, нуждаем се от примери и именно затова искаме да навлизаме във все по-дълбоки и по-дълбоки взаимоотношения с Всевишния, и са ни нужни идеали, които да представят тези взаимоотношения. Следвайки добрия пример, можем да подобряваме стандартите си. А отвъд неутралността, служенето и приятелството има една следваща стъпка и тя е да се установят семейни отношения с Бога. Вижте колко много християнството е помогнало на хората да разберат, че има Бог-отец и Бог-син – това е връзка. Ние също сме Божи синове, мънички синове. Но нашите учители ни казват нещо много специално – че понякога преданите могат да станат като бащи и майки на Бога. Дева Мария, Богородица – замислете се, концепцията я има. Когато медитацията, готовността за служене е толкова силна, че Бог приема да дойде в семейството ви. Е добре, може Той да не се роди като ваш син, но вие тъй или инак можете да Му служите по такъв начин. Можете да се грижите за Него като любящ баща, като любяща майка. Не е ли красиво? Това е много съкровен тип служене. То е много безкористно. И някои казват: „Ако е възможно да встъпим в такива близки взаимоотношения с Бога, че да се чувстваме като Негов баща или майка – това е нашият път.“

Възможно е да усещате, че Му принадлежите и като синове или дъщери. Връзката е същата. Така че стремете се да лелеете тази идея, да встъпите в такива съкровени взаимоотношения, сякаш Той е член от семейството ви. Да сте готови да Му сготвите храна. Да сте готови да подредите всичко красиво за Него. Да помислите предварително какво ли ще прави Той утре. Да Му приготвите дрехите, да Му поднесете вода да пийне. Възможно е да имате такова цялостно и абсолютно грижовно настроение. И тогава Той ще го приеме, защото настроението за служене на чистите предани, на чистите души Го побеждава.

(следва продължение)

[1] „Махабхарата“, Вана Парва, 313.117

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Трябва да вървим по вечния път. Ако вървим по невечен път, ще се провалим. Съвършенството на човешкия живот ни очаква в края на нашия вечен път. Но за да намерим този вечен път, трябва да сме изключителни късметлии. Ще кажете: „Късметлии? Щом всичко се предопределя от кармата, от закона за действията и последиците, за какъв късмет може да става дума?“ Може да си мислите, че такъв не съществува. Но всъщност по-малко информираните вярват в съдбата; по-добре информираните вярват в закона за действията и последиците; ала изключително интелигентните вярват в добрия късмет.

Защото какво е добрият късмет? Това е Божията усмивка над вас. Вярвате ли в нея? Да, искаме да вярваме в нея – че милостивият Бог ни гледа в милостив и усмихнат взор. За щастие нашата икона, нашият идеал – Кришна, Всевишният – винаги е описван усмихнат. Не знам дали сте разглеждали Негови картини, но Той е винаги усмихнат. Защо? Защото тези картини не обрисуват Върховния като тежко обременен от задачата си да сътворява или пък с навъсен поглед, понеже съди греховете на хората. Той не се занимава с това. Има други, които поемат тези задължения. Но на лицето на Кришна винаги ще видите усмивка.

Красотата Му се сравнява с пълна луна – това е още един шанс да си спомняме Кришна. Нозете Му се сравняват с лотоси. Ликът Му е сравнен с пълна месечина. Очите Му – с лотосови листица. Ако можем да си представим красотата в най-висша степен – това е Бог. Нима можем да си представим грозен Бог? Не, невъзможно. Ние вярваме в красотата и любовта, искаме да вървим по вечния път на красотата и любовта. И ако по добра съдба съумеем да намерим този вечен път, това е късмет. Това е благославящата усмивка на Всевишния над нас.

Въпрос: Говорите за Кришна такива красиви думи, че Той е само любов. Но защо Той изпраща Арджуна на такава опустошителна война в „Бхагавад Гита“?

Свами Тиртха: Много добър въпрос, благодаря Ви. Ако приемем войната на Курукшетра като символ за живота, ще разберем, че в живота си имаме много добри, позитивни и въодушевени периоди, но имаме и много тежки моменти. Курукшетра е именно такъв тежък момент, конфликт. Обаче всъщност всичко, което идва от Бога, е благословия. Така че благосклонността Му към Неговите предани, като Пандавите и тяхната армия, е директна благословия. Ала онези, които е трябвало да приемат ролята на врагове, също са били благословени и макар да са изгубили тази битка, са постигнали освобождение. Можем да кажем, че спрямо враговете това е била индиректната благословия на Бог Кришна. Така че, макар на пръв поглед да изглежда като конфликт, това в края на краищата е аранжимент.

Животът е много подобен на това. Понякога ние губим битки. Обаче не бива да губим войната. Разбира се, има множество различни аспекти, но може би тези малки детайли могат да подпомогнат разбирането ви.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Тези дни говорим за различните видове взаимоотношения между човешките същества и Всевишния Бог. А тези божествени взаимоотношения се отразяват в ежедневния ни човешки живот. Една такава връзка беше неутралната. Какво се случва, ако общуваме с ангела по неутрален начин? Нищо. „Ангел – много хубаво. Но аз съм си все същият.“

Ако съпротивата ни мъничко започне да се топи, ще се проявят някои позитивни чувства. Това е когато от външен човек започвам да ставам вътрешен. Тогава се появява настроение за служене. „Добре, този ангел носи бели дрехи. Но този свят е толкова замърсен, че белите му панталони винаги се цапат, затова съм готов да пера панталоните му.“ Или „Той лети насам-натам. Готов съм да му дам храна, за да си има, като лети по-нататък.“ Има настроение на служене.

Веднага щом започнем да се отнасяме към ангелите си в настроение на служене, те ще го приемат. Ако сте в пасивно настроение, те ще приемат пасивното ви неутрално благоразположение, но няма да има отклик. Ако станете по-активни, ще го приемат. А ако направим още една стъпка по-нататък и се постараем да развием приятелство с тези ангели, те ще се държат като приятели – което е много по-съкровена, много по-наситена връзка. Направим ли още по-нататъшни стъпки, те са готови да ни отвръщат по начина, по който ние подхождаме. Така много скоро можем да разберем, че духовният ни учител е наш вечен баща, например, който се грижи за нас по всякакъв начин. Да имате такъв баща, е добро чувство, нали? Аз нямам грижи за живота си, защото той се грижи за него.

Така че всичко се опира на връзката. И ако отиваме все по- и по-нататък в духовното си разбиране, в духовното просветление, ще виждаме все по-пречистени и фини аспекти на светците около нас. Стремете се да откриете светците в живота си. Намерете своите ангели и ги следвайте. Това е божественият път. А когато духовният ни учител ни дава насоки в духовния живот, нека ги следваме.

Въпрос: Какво се случва, ако оставиш ръката ти да бъде хваната от ангел и какво се случва, ако го оставиш да те поведе?

Свами Тиртха: Ще полетиш. Тогава ще започне истинската промяна. Защото ангелът, духовният човек, идва от едно различно ниво на съществуване. Но ние нямаме информация за него. Спомняте ли си усещането, когато например посещавате непознат град? Не знаете къде да идете, накъде да вървите. Това е много особено чувство, усещате се изоставен. Не говорите езика, имате много проблеми. Само си представете, че изведнъж се пренесете в духовното небе. То е непознато място за нас. „Познавам София, но не познавам духовното небе. Моля ви, някой да ме води. Къде е телефонът? Къде е Женският Пазар?“ Казвам ви, в духовния свят непременно трябва да има Женски Пазар. Нарича се Гопи Пазар. Разбирате, някой трябва да ни поведе, да ни въведе: „Ела с мен. Ето тук е твоето място, чувствай се в безопасност. Не се тревожи.” Той се нарича водач. С водача се чувстваш сигурен. „Дори и да не познавам мястото, доверявам се на грижите му.“

Така че какво се случва, ако някой ангел ни хване за ръка? Той ще ни поведе – през огън и вода, през трънливи храсти и неочаквани преживелици по пътя към вечността. Така че подгответе се за неочаквано пътуване. Въодушевление – това ще се случи, обаче специален тип въодушевление. И защо? Защото онази земя е съставена от милост. Тези пратеници са представители на висшата милост.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Ако ангелът е пратеник Божи, моят Гурудев също беше пратеник на Бога. Той беше като апостол на бхакти-йога в Източна Европа и беше посещавал вашата страна многократно. Това беше много важно място за него, той носеше местните предани в сърцето си и се стремеше да им служи по всякакви възможни начини. А също така беше готов да споделя това свое толкова скъпо служене и с други.

Веднъж, след като от много години вече бях с него, той ми каза: „Хей, защо не вземеш да идеш до София?” Отвърнах: „Това е напълно неведомо място за мен. Не знам нищо за него, обаче щом казваш, ще трябва да отида.”

После много скоро всичко бе уредено и аз посетих за първи път София на 24 декември. Така че за мен това беше като коледен подарък. Беше голям сняг и студ, но когато влязохме в мъничкия апартамент на бхактите, незабавно усетихме топлата атмосфера на предаността.

Този подарък все още е с мен. За мен е голяма чест да бъда тук с вас. И не се чувствам като гост, а като почетен българин – стига вие да ме приемате за такъв. Вие станахте много значими в моя живот. За мен вашата красива страна е прабхудатта-деша– служене, дадено директно от духовния ми учител, място, на което ми е било писано да отида. И след това чудесата започнаха да се случват. Истинският Божи пратеник е такъв – той предопределя бъдещето ти. Ако просто последваш напътствията му, целият ти живот се превръща в едно чудо.

Затова, понеже си говорим за взаимоотношенията, казвам: връзката със светец, връзката с духовен учител е нещо необикновено. Тя надхвърля човешкото, тъй като такъв човек представя вечната истина, която е отвъд човешката опитност.

Обичайно най-значимите човешки взаимоотношения, които имаме, са приятелството и любовта. Също и някои семейни връзки. Това са много силни връзки; предопределят живота ни. Ние завинаги сме синове и дъщери на нашите майки и бащи. Това никога няма да се промени. Децата ви винаги ще ви бъдат деца. Това няма да се промени, независимо как се държат или какво се случва – това не се променя. Тези взаимоотношения ни подтикват да действаме, обвързват ни с някои задължения и ни извисяват в надеждите ни.

Но връзката с един духовен човек е по-различна, по-дълбока, по-интензивна. По мое скромно мнение, това на практика е най-могъщата връзка с живо същество. Защото в нея сме готови да вложим не половината си живот, а целия. Колко пъти сте казвали: „Готов съм да дам половината си живот за тази цел, за теб.” Но достатъчно е да кажете на светия човек: „Отдавам ти живота си изцяло, посвещавам себе си на теб, на твоята цел,” и тогава ще започне една мистериозна трансформация. От външен човек започваш да се превръщаш във вътрешен. От нормално човешко същество се записваш в училището на ангелите. И в началото виждаме учителя в нашия учител; по-нататък започваме да виждаме все повече и повече.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 вечер, София)

Тези дни говорим за взаимоотношенията. Взаимоотношенията създават човека, те изграждат човека. Без връзките му, не можем да разберем кой какъв е. Най-силното щастие и най-големите притеснения извличаме от връзките си. Това означава, че те са нещо много важно в нашия живот.

Връзките надхвърлят човешката раса. Свързани сме с кучето си, нали? Виждате, това е нещо важно, влагаме много служене там; но служим с готовност. Понякога сме свързани и с някой комар. Не е много приятно, но това също е връзка. Друг път край нас има хора. Едни се държат като приятели, други като врагове, трети като комари. Но има и такива, които се държат като духовни братя и сестри. Те са ни пратени от Бога. Всевишният се грижи за нас, като ни дарява компанията на свети хора наоколо. Това е нещо несравнимо. То също надхвърля човешката раса, понеже тези край нас са ангели. Хубаво е да имаш ангели за приятели и доброжелатели.

Кой е ангел? Пратеник Божи, нали така? А сред всички тези ангелски същества и свети люде около нас, един е изключителен – той е нашият архангел. Нашият спасител, който ще промени живота ни. Който ще ни преобрази и от изгубени ще се въздигнем. Този архангел, върховният ангел, изпратен ни директно от милостивия Бог, е нашият спасител и учител. Гуру е такъв – ангел-хранител.

Веднъж моят Гурудев дойде в дома ми, когато бях млад. Влезе в стаята ми като същински ангел. Беше слаб, цял облечен в бяло и макар да не показа крилете си, аз ги усетих. Беше такова неземно преживяване! Стаята си е същата, животът си е същият, аз съм си същият; но идва още някой. И, мои скъпи братя и сестри, това промени живота ми. Преди бях съвсем изгубен. Е добре, и сега съм изгубен, но тогава бях още по-изгубен.

Защото, честно казано, бях много неудовлетворен от този живот. Имах всичко, за да съм доволен, обаче не намирах причина защо трябва да живея тук? Защо трябва да преминаваме през цялата тази опитност, която ни очаква? Ако идваме от забвение и ще свършим в забвение, защо да прекарваме тези шейсетина години тук? Безсмислено е. Ала после разбрах, че има ангели. Че има вечен живот, истински живот, отвъд този ограничен опит тук. И ако можем да открием пътя си извън лабиринта на живота, защо да навлизаме в този лабиринт? Нека поемем навън.

Затова съм вечно задължен на моя духовен учител, който влезе в живота ми като ангел, хвана ме за ръка и ми даде всичко, което имам. Нашите учители препоръчват да следваме ангелите. Какво ще се случи, ако се оставиш да бъдеш хванат за ръката от ангел? И ако започнеш да следваш този ангел? Най-вероятно и ти ще станеш ангел. Може би все още криеш крилете си, но първите перца вече растат.

Е добре, това беше едно много романтично встъпление. Но ние отчаяно се нуждаем от нещо истинско и красиво. Аз искам да живея с ангели. Затова моля ви, ставайте все повече и повече ангели, за да можем винаги да оставаме заедно.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос: Имам въпрос относно очакванията към децата. Понеже в материалистичната култура ние казваме „плът от плътта ми, кръв от кръвта ми“. Понякога особено материалистично настроените хора вярват, че продължават да живеят чрез децата си. И ако самите те не са постигнали нещо, децата им ще могат да го осъществят. Например, майка ми искаше да свиря на цигулка, понеже тя не беше успяла да стане музикант и аз известно време свирих на цигулка, сега въобще не мога да свиря, защото никога не съм искал да свиря, единствено майка ми го искаше. Въпросът ми е: дали очакванията, които родителите проектират върху децата си, имат общо с истинската любов или само с несбъднатите им амбиции?

Свами Тиртха: Аз имам друг въпрос: заради мен би ли посвирил на цигулка за Кришна?

Отговор: Никога не съм пробвал. Да, Махарадж.

Свами Тиртха: Аз вярвам в очакванията. Защото ако например Гурудев или моите старши братя не очакваха от мен да участвам, да правя нещо, да се уча, да практикувам, да служа, аз нямаше да го правя. Затова смятам, че добрите очаквания са много, много полезни. Те могат много да помогнат. Или пък сутрин и вечер вие очаквате да давам лекции, нали? Може би това е полезно. Така че според мен очакванията са нещо хубаво, само че трябва да имаме правилни очаквания – и спрямо себе си, и спрямо обкръжението си. В нашата традиция има един много хубав пример за бащини очаквания към сина. Става въпрос за бащата на Шрила Прабхупада, който имал две основни очаквания към своя син. Какво било първото? Той да свири не на цигулка, а на мриданга. Да стане съвършен свирец на мриданга. А какво било второто?

Парамананда: Да стане голям предан на Радхарани.

Свами Тиртха: Правилно. Така че трябва да имаме верните очаквания. Тогава синовете ще дораснат до тях. Ако съзнанието ни се опира на духовността, ще имаме добри очаквания. Чистотата е ключът. Ако имаме чисто съзнание, нима бихме могли да имаме лоши желания или вредящи взаимоотношения? Не, невъзможно.

Аз вярвам в очакванията; обаче определено много пъти ние проектираме неосъществените си желания върху своите деца. Аз също съм такъв. Не можах да стана добър бхакта, но очаквам всички вие да станете добри бхакти. Това, което не съм успял да осъществя, вие ще го постигнете. Позволявате ли ми да имам това очакване?

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 сутрин, София)

(продължава от предишния петък) 

Разглеждаме свръх-наситените чувства и екстази на родителството. Нека видим някои примери за това.

„В „Шримад Бхагаватам“, Десета Песен, Осма Глава, стих 45 Шукадева Госвами казва, че майка Яшода приемала Бог Кришна за свой син, макар във Ведите Той да е приет за небесен цар, в Упанишадите – за безличностния Брахман, във философията – за върховното мъжко начало, от йогите – за Свръхдушата, а от преданите – за Върховната Божествена Личност.”^[1]

Какво ще стане, ако започнете да обяснявате на майка Яшода: „Майко, това е абсолютната истина. Не виждаш ли безличностния Брахман в този Кришна?” Какво ще отвърне тя: „Глупости!” Можете да представяте какви ли не обяснения, но тя нехае за тях. „Не, не, Той си е моят свиден син.” Това се нарича илюзия – обаче божествена. Когато „Не искам да обръщам никакво внимание на Неговото величие. Искам Го на скута си!“ Мислите ли, че безличностният Брахман може да суче мляко от вас? Няма как да стане.

„Веднъж майка Яшода се обърнала към една своя приятелка със следните думи: „Нанда Махараджа, водачът на пастирите, обожава Бог Вишну заедно с мен, и благодарение на това обожание Кришна се спаси от лапите на Путана и другите демони.” Виждате ли, не че Кришна е приключил с тези демони, ами „Ние се молихме, затова Той бе спасен“.

„Двете дървета арджуна несъмнено бяха повалени от силния вятър (а не от Кришна), и макар да изглеждаше, че Кришна повдигна хълма Говардхана заедно с Баларама, аз все пак мисля, че всъщност това беше работа на Нанда Махараджа. Та нима може инак малко момче да повдигне такъв голям хълм?”

Това е друг пример за екстаз в родителската любов. Тази любов се развива в предания в резултат на убедеността му, че самият той е по-старши от Кришна и че Кришна не би могъл да оцелее без грижите му. Затова един предан отправил следните молитви към родителите на Бог Кришна: „О, нека приема подслон у възрастните родители на Бог Кришна. Те постоянно се стремят да Му служат и да се грижат за Него, и винаги са много добри с Него. Нека им отдадем смирените си почитания, задето са толкова нежни с Всевишния, който е бащата на цялата Вселена!

„Нека другите да обожават Ведите и Упанишадите, нека обожават „Махабхарата“ щом се боят от материалното битие и жадуват освобождение от него. Аз обаче желая само едно – да обожавам Махараджа Нанда, защото Кришна, върховната абсолютна истина, пълзи из двора му като негово дете.”

Този красив цитат е пътеводител за нас: добре, можеш да разбереш абсолютната истина, можеш да постигнеш освобождение – обаче каква полза? Въпросът е да си свързан в любов с Кришна.

„Ето някои от уважаваните личности, които се радват на родителска обич към Кришна: (1) майка Яшода, царицата на Враджа, (2) Махараджа Нанда, царят на Враджа, (3) майка Рохини, майката на Баларама, (4) всички възрастни гопи, чиито синове са били отмъкнати от бог Брахма, (5) Деваки, съпругата на Васудева, (6) останалите петнадесет жени на Васудева, (7) Кунти, майката на Арджуна, (8) Васудева, истинският баща на Кришна и (9) Сандипани Муни, учителят на Кришна. Всички те са почитани възрастни, които изпитват родителска любов към Кришна. В този списък преданите са подредени по важност и можем да видим, че майка Яшода и Нанда Махарадж са считани за най-висши изсред всички възрастни личности.“

Въпросът не е да искаме да проектираме своите светски преживявания върху божествените истини. По-скоро искаме да проектираме върховната истина над своите ежедневни дейности. Така лесно ще можем да ги одухотворим.

И така, скъпи майки и бащи, моля ви, продължавайте – това, което вършите, е много славна задача и служене. Както съм ви казвал много пъти, дори саннясите се раждат от майки. Така че семействата са много стабилна и значима институция. Вие поддържате и практикувате тази дхарма. Не позволявайте този славен дхармичен дълг да бъде опорочен, прекършен или пренебрегнат.

(следва продължение)

[1] „Нектара на предаността“, Гл. 43

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

„Мъдрите учени са описали подтиците на родителската обич към Кришна у по-възрастните от Него по следния начин: „Върховният Бог, чийто цвят на тялото е досущ като синкав, току-що разцъфнал лотосов цвят, чиято снага е много деликатна и чиито лотосови очи са обрамчени от разпилени коси с черния цвят на пчелите, вървеше по улиците на Вриндавана, когато майка Яшода, любимата съпруга на Нанда Махарадж, Го видя. На мига от гърдите ѝ бликна мляко, обливайки цялото ѝ тяло.”[1]

Ето това е нещо, което бащата не може да направи. Съгласен съм. Но какво означава то? Че нещо отвътре трепва, неустоимо. Първо е вътрешното чувство, едва сетне е телесното проявление. Вие сте бащи и майки, знаете по-добре – когато видите детето си за пръв път, нещо ви трепва отвътре. После ви спохождат и всички останали симптоми, но първо е това трепване на душата. Обичаме децата си, независимо дали децата ни обичат. Така че ние сме на куката. Те се радват на свободата си, но като бащи и майки би трябвало да сте разбрали, че с вашата свобода отдавна е свършено. Ала нима това не е сладко? Виждам бръчки на челата ви, ала въпреки това мисля, че е сладко. Защо? Защото така или иначе трябва да служим на някого в този живот. Това е животът – да служиш, да се посветиш на някого. Тогава защо да не е на тези, които обичаш?

Когато имаш едно дете си мислиш: „О, имам всичко. И съм толкова зает.“ После идва второто дете и си казваш: „Сега съм по-зает.“ Дойде ли третото си изгубен. Но едно дете е добре, две деца е по-добре, а три са минимумът. Наистина! Ако двамина могат да създадат само един – какво е това? Не е умножаване, а загуба. Двама да създадат двама е добре. Обаче има двойки, които нямат деца, освен това има и аскети. Кой ще се погрижи за тяхното умножаване? Така че трябва да имате поне три деца.

Баладев: Казахте, че на третото дете си изгубен; а какво става с четвъртото?

Свами Тиртха: О, тогава любовта ще се преумножи. Наистина е така; ако пресметнете, това е умножение. Поколението е не просто за заместване, а за преумножаване – да дойдат повече души, които да извървят духовния си път. Пък след това ще се появят и вашите внуци и внучки. Веднъж започнахме да броим с Ишвара внуците и внучките. След 40 се отказах.

„Изброяват се някои специфични неща, предизвикващи родителската обич към Кришна, като тъмния цвят на кожата Му, който е много привлекателен за очите, благоприятните черти на тялото Му, кротостта Му, ласкавите Му слова, простотата Му, свенливостта Му, Неговото смирение, постоянната Му готовност да отдава почитания на по-възрастните и Неговата щедрост. Всички тези качества провокират екстатичната родителска любов.”[2]

И така, нещо ни докосва. Образът, присъствието, надеждата, настроението, постъпките. Не казвам, че това, което усещаме тук, на тази планета Земя, е еднакво с духовната реалност, но ни дава представа за нея. Тези ежедневни взаимоотношения са много повече от обикновени действия. Затова можем да кажем, че са мистични преживявания. Защото мистичното преживяване минава отвъд обикновеното пряко значение. То разкрива нещо скрито.

Така че ако можете да гледате на своите човешки взаимоотношения от божествена гледна точка, тогава всичките ви дни ще се превърнат в мистично преживяване. Тогава няма да се изгубвате в дисхармонията на отношенията и случките, но ще можете да наблюдавате: „Да, Рупа Госвами е бил прав – всеки път, когато видя детето си, трепвам”. Така е, каквото е написано тук е вярно! Вярно до последната дума, до последната буква.

(следва продължение)

[1] „Нектара на предаността“, Гл. 43

[2] „Нектара на предаността“, Гл. 43

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 сутрин, София)

(продължава от предишния петък) 

Въпрос на Матхуранатх: Махарадж, това може би е коварен въпрос – кой обича повече, бащата или сина. Може би трябва да попитаме: кой е повече готов да служи? Веднъж слушах една лекция, ставаше дума за приятелството: „Кой може да бъде наречен истински приятел? И има ли някой, на когото вие сте такъв приятел?” Отговорът за мен беше поразителен. За да кажеш, че си приятел на някого или че ти си приятел, другият трябва да е готов да пожертва всичко за теб; а ти готов ли си да пожертваш всичко за него? Любовта е жертва, саможертва. Извинявам се, но това ми беше в ума и реших да го споделя.

Свами Тиртха: Така е. Може би не можем да кажем „по-силно“ или „повече“, ние се обичаме по различни начини. Друг голям въпрос във всяка една връзка е дали има пълен баланс между чувствата. Обикновено те са небалансирани, обикновено едната страна обича повече от другата. Някой е много важен за теб, ала не получаваш същия отклик. Има една мантра за това: „Знам, че съм просто един от многото за теб, но ти си единственият за мен.” Горчиво ли е, когато казваме така? Не, не е. Защото поне имаме фокус.

Парамананда: Дори и това да е облекчение, все пак е горчиво.

Свами Тиртха: Виждате ли, липсва безусловност, защото искате да обсебите вниманието на другия изцяло. Което е естествено и именно затова казах, че безусловната любов е теория! Ние искаме другия, искаме неговата или нейната компания. Не е така, че: „Искам тя да си ходи насам-натам. Не, искам да стои тук!“ За каква безусловна любов става дума, това са глупости. Моята убеденост е, че обсебващата любов е по-висша. Обаче никой не го разбира, затова не говоря за него.

Но в родителството заради позицията си на баща или майка, трябва да поемете отговорност, няма съмнение. Това е една характеристика. А пък детето трябва да следва. Въпреки това, в днешно време има сайтове, които образоват децата какви са правата им, да си знаят правата. Шест-седемгодишни деца се обучават на права. И има организации, които защитават правата им срещу техните родители. А кой ще ги обучи за задълженията им? Как смеете да говорите за права, без да споменавате за задълженията? Без задължения няма права, съжалявам. Ако не вършиш своето, какво очакваш? Разбира се, моля ви, бащи и майки, помнете когато сте били млади, защото обикновено повтаряме онова, което сме искали да избегнем.

Затова трябва да взимаме пример от Нанда Баба и Майка Яшода. Те са добри примери. Обичайно бащата е по-строг, а майката е по-нежна с детето. Обаче какво виждаме при Нанда Баба и Яшода Мая? Понякога тя е строгата, а той – мекият. Тя взима пръчка и наказва Кришна. Това никога не се случва с Нанда Баба. Какво прави той? Сутрин, когато Кришна бърза да се погрижи за кравите, той Го пита: „Закуси ли?” Защото Кришна закъснява сутрин. Познато ли ви е това чувство – когато тичате след автобуса? По същия начин и Кришна закъснява сутрин, затова бърза, но Нанда баба го спира и казва: „Мой скъпи синко, взе ли нещичко за хапване?“ „Не, не, нищо не съм ял,” отвръща Кришна. „Тогава вземи моето!”

Знаете, обикновено в Индия готвят много люто, но все пак за децата не е толкова подлютено. Само че това чапати е на Нанда Баба и то е люто. Така че когато децата отидат на пасището, те пускат кравите да пасат насам-натам и сядат да си изядат закуската. Тогава Кришна хапва и казва: „Ох, че е люто!” А междувременно какво прави майка Му? Все Го гони, хока, наставлява, това и онова – направо е нетърпимо.

Яшода: Обаче нейната храна е сладка, а не люта.

Свами Тиртха: Да, добре. След този романтичен антракт, нека се върнем към философията.

(следва продължение)

(от лекция на Свами Тиртха, 06.01.2018 сутрин, София)

(продължава от предишния петък)

Има един голям въпрос: Чия любов е по-силна – любовта на бащата или любовта на сина? Какво е вашето мнение?

Хари Лила: На бащата.

Свами Тиртха: Защото е по-голям?

Яшода: Защото преди е бил син и знае.

Свами Тиртха: Това е много добре казано!

Хари Лила: Веднъж попитах Садху Махарадж: „Не е ли така, че децата са толкова невинни, толкова чисти и за тях е естествено да обичат?” а той каза: „Не, децата се раждат егоисти и по-нататък развиват несебичността си.” По тази причина казах „бащата“.

Свами Тиртха: Други мнения?

Ганга Мата: Не можем да измерим любовта между син и баща. Не можем да кажем кой обича повече от другия.

Свами Тиртха: Това също е вярно. Разбира се, ние не искаме да я мерим на килограми и метри. Но считам, че е хубаво да се замислим.

Парамананда: Аз мисля, че бащата обича сина повече, понеже му служи. Синът също служи, но по-малко.

Баладев: Аз мисля, че бащината обич е по-силна, обаче въпросът ми е: кой има повече очаквания?

Ганга Мата: Аз бих казала, като казваме „повече“ – в сравнение с какво? Пък след това можем да мислим кой е повече от другия.

Свами Тиртха: Много се радвам, че с такава страст изразявате мнения за взаимоотношенията! Това много ми харесва. Защото когато задам този въпрос в Унгария, всички застиват в дълбок размисъл и никой не продумва. Може би имат толкова много травми с бащите и синовете си, че са неспособни да говорят за това. Вие поне имате кръв във вените, изразявате някакви идеи и се борите за тях. Харесвам това! Наистина съм благодарен за отговорите ви, понеже те ми помагат да разбера проблема по-добре. Изследвам тази тема от поне 20 години. И всичко, което споменахте, е вярно. Веднъж в Нанда Фалва, Гоуранга, мъничко 5-6 годишно момче, каза: „Твоето служене е да правиш еди какво си, а моето служене е да си играя тук.” Те имат концепция! Съществува настроението за служене, макар и в различна форма.

Ведавид: Може би бащата живее в по-широк обхват – той работи и има да прави много неща, а детето има само родителите – неговият свят е по-малък и за него съществуват само тези взаимоотношения.

Свами Тиртха: Веднъж едно младо, около 20 годишно момиче – това означава нито баща, нито син – ми даде един отговор. Без и за миг да се замисли, тя каза: „Синът, защото той няма друг инструмент, освен да обича. Той не знае нищо друго.” А един друг мой приятел бхакта, който е отгледал много деца в живота си, след 20 г. разглеждахме снимки на сина му, който беше мъничък по онова време – много сладко момченце – и възрастният ми приятел каза: „О, какво щастие беше да отглеждам този син!!”

Това е връзка, разбирате ли? Когато имаш какво да разкажеш – това е връзка. Означава, че знаеш нещо. Нещо си усетил. Не е някаква теория, за която нямаш никаква представа, а нещо, което си почувствал. Можем да подкрепим това с обяснението на Шрила Шридхара Махарадж, който казва: „Ако сравним сина и бащата, те са неизмерими: синът е много малък, а бащата е много голям. Въпреки това, когато синът хване баща си за пръста и го повлече нанякъде, бащата тръгва.” И добавя: „Едно специално качество прави това възможно – нарича се любов.” И започва да обяснява: „Когато по-малкото, подчиненото, контролира по-висшето – това се нарича любов”. Сетне описва как истинските ученици контролират своя по-старши учител. Това се нарича обич.

Обикновено ние тук казваме, както вие споменахте: поемане на отговорност, по-голям, по-старши, пък така, пък инак. Но истината, дълбочината, най-голямата дълбочина на тази връзка е, когато си готов да се откажеш от високата си позиция. И дядото става конче на внучето си.

(следва продължение)