Archives

Calendar

March 2021
M T W T F S S
« Feb    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  



Български issues

Gurudev-Narayan-roses

(от лекция на Свами Тиртха, 8.09.2015 сутрин, София)

След тези няколко дни, които прекарахме заедно, идва един специален момент, моментът на срещата – ще се срещнем с чувството за раздяла. Която, както твърдят нашите учители, е много наситено чувство. Понякога, казват, е по-наситено от срещата. Защото докато сме всред прегръдката на божествената милост, приемаме я за даденост. Веднага щом усетим, че ни липсва тази божествена прегръдка, незабавно сме способни да я оценим. Дори повече от преди. Така че от гледна точка на духовното култивиране, кое чувство е по-добро?

Рукмини: Раздялата е по-дълбока, обаче без среща няма раздяла.

Свами Тиртха: О, виждам, че знаете по-висшите заключения на нашата предана философия. При все това си спомням няколко случая. Единият беше когато много скъп приятел на Гурудев дойде и сподели много дълбоки прозрения за нашата традиция, за нашата философия, а също и за прилагането им на практика. Та той каза: „Не приемайте нищо за даденост в духовния живот. Не си мислете: „Утре ще го оправя”. Не е сигурно, че ще има утре.” Ако не можем да го свършим днес, ако не можем да постигнем днес, ако не можем да сме посветени и – като следствие от това – удовлетворени днес, никога няма да дойде такъв ден. Ако пропуснем да служим днес, не е сигурно дали утре ще можем да го направим. Защото можем да пропуснем единствено възможността. Не можем да пропуснем своята карма – тя така или иначе ще ни сполети. Но шансът в предаността, божественият шанс идва по своя воля.

Това е едно малко нещо, което исках да ви напомня, а също и на себе си: не приемайте нищо за даденост, не си мислете: „Мога да отложа екстаза си за утре”.

И още едно нещо искам да си припомня днес. Вие винаги поднасяте много красиви гирлянди на своя духовен учител. И аз го познавам; той приема подобни неща единствено като представител на определена свещена институция. Но в стари времена веднъж се случи, че един млад брахмачари от ашрама работеше в разсадник, където продават градински растения. По същото време очаквахме в ашрама да пристигне нашият Гурудев. И знаете ли, имаше толкова много рози! Толкова много рози, че можахме да наслагаме цветчета из цялата храмова стая. Понеже когато розите са за продан, ако пъпчиците са дори мъничко отворени, вече не стават за продаване. Затова и този младеж можеше да набере всички тези разцъфнали рози. Той донесе розите в ашрама в ризата си. Ризата му беше пълна с рози, като че имаше голям търбух. Знаете ли, по онова време ашрамът беше толкова беден, не можехме да си позволим кой знае колко цветя за посрещане на Гурудев, но сега имахме тези рози! Тогава направихме толкова дълъг гирлянд, че би докоснал земята, ако го сложиш на шията на Гурудев. Завършихме гирлянда и чакахме, и чакахме, и чакахме. И Гурудев не дойде този ден.

Обикновено не споменаваме имена, но трябва да назова младия брахмачари, който набра тези цветя и направи този гирлянд за Гурудев – това беше Нандакумар Прабху. Надявам се, че ще можете да наберете толкова рози в градината на своя живот, колкото той набра, за да посрещне своя духовен учител.

 



parampara

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Кришна Прия: Споменахте определяне на цели. Вече ми е трудно да разбирам поставянето на цели, защото в ретроспекция всички цели, които съм си поставяла, са се оказали илюзорни. А не смея да си поставям някакви духовни цели, защото ми изглеждат непостижими и в момента съм в нещо като вакуум.

Свами Тиртха: Не! Както научихме от съвета на Шрила Прабхупад, за да добием върховната сила на философския камък да трансформира се нуждаем от определени качества. А те бяха решителност, честност, вътрешна чистота, добро общуване – можем да развием тези качества. И трябва да знаем накъде отиваме. Защото ако не знаем към кое пристанище плаваме, никой вятър няма да е попътен. Но ако знаете посоката си и сте достатъчно умни, може да се възползвате от всички различни ветрове.

В този смисъл не съм съгласен. Трябва да сме способни да откриваме своите духовни цели. Във „Вишну Сахасранама” се споменава сатя-санкалпа; това означава, че Той е истинската решителност, истинската посветеност. И ако имаме тази истинска посветеност, ако имаме целта, тогава ни е нужна сатя-садхана, съвършен процес за достигането на тази цел. Затова трябва да определим целта си, след това да открием верния метод и да го осъществим. Каква е нашата цел? Да намерим своя път обратно към божествената красива реалност. Какъв е пътят? Това е възпяването на светите имена. А как да осъществим този процес? Чрез мантруване. Така че не е толкова сложно.

Но духовни илюзии съществуват. Затова се нуждаем от известно лечение от илюзиите. Може в началото да сме много амбициозни. Искаме да сме слуга на слугата на слугата на слугата. По-нататък, когато понапреднете мъничко, удовлетворявате се от по-нищожната позиция да сте слуга на слугата на слугата. Ако се усъвършенствате още малко, ще ви стига да сте слуга на слугата. И тогава се връщаме в началната точка: „Определям се като последовател, ученик, слуга на моя скъп учител, който служи на Божествената Двойка”.

 

 



monk-carrying-water

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

Въпрос на Теджасвини: Казахте, че най-напред трябва да си изясним позицията си. Как да го направим? И как да действаме подобаващо?

Свами Тиртха: Много добър въпрос, благодаря! Ако искаме да определим позицията си, трябва да разграничаваме телесното и духовното ниво. Защото, без съмнение, телесната ни идентичност има определени нужди. Тялото трябва да се храни, за да добива енергия. То трябва да спи, има толкова много други желания и необходимости – списъкът е дълъг. А духът, душата, се нуждае от друга храна. На нея също ѝ е нужно да се захрани с енергия, но от различен тип. И за да напредваме правилно, трябва да разберем пропорцията на нашето внимание към тялото и към духа: доколко сме под телесно влияние и доколко можем да се отъждествяваме с духа. Защото може душата ни да иска да мантрува светите имена ден и нощ. Обаче тялото денем ще каже „зает съм”, а нощем „уморен съм”. Така стоят нещата, нека погледнем реалността в очите. Всички знаем каква е теорията: „Любовен екстаз ден и нощ!” Обаче идва понеделник сутрин и „Трябва да хуквам на работа, след това се връщам вкъщи и вечерта съм толкова изтощен, че просто рухвам.” Случва ли се така понякога? „Да, познато ни е това чувство. Най-сетне нещо да разберем от лекцията. Тук се говори за живота ни.”

Какво да правим тогава? По някакъв начин този материален живот иска да ви изцеди напълно, иска да превземе душата ви; налага се да продадете душата си, за да постигнете каквото и да е мъничко нещо. Ако анализираме този въпрос малко повече, ще открием много красиви идеали за себе си. „Да, аз искам да приличам на този бхакта. Искам да имам преданост като на Нароттам дас Тхакур.” Или нещо подобно. Но съвсем скоро разбираме, че я нямаме. Ала не се безпокойте, всяко дълго пътуване започва с първите крачки.

При все това, трябва да открием идентичност за себе си. Мисля, че значително дълго време в нашия духовен напредък, ако се идентифицираме като слуги или ученици на своя учител, това ни помага. Защото то е нашата реалност, то е нещо осъществимо за нас. Може да не мога веднага да постигна мадхуря-према и гопи-бхава. Това е съвсем нереалистично. Обаче мога да имам тази нова идентичност: „Аз принадлежа на определена духовна школа, аз принадлежа на своя учител.” Това е нещо, което можем да направим, то е истинско. И тогава, чрез тази нова самоличност, която добиваме, можем да започнем един процес на пречистване – чрез служене, чрез общуване, чрез мантруване. А после малко по малко анартхите, или препятствията, ще отпаднат.

Така че това е моята препоръка: нека се опитваме да отъждествяваме себе си като слуги, като ученици на нашите учители. Защото покорният ученик следва своя учител. Където и да отиде учителят, ученикът върви след него. Понякога учителят ще рече: „Сега отивам сам.” Тогава трябва да чакате пред вратата. Но не се притеснявайте, той ще се върне да ви вземе. Това искрено и честно усещане за реалност означава: „Аз се самоопределям по реалистичен начин.”

Може да кажете: „Добре, в началото се отъждествявам като ученик или слуга на моя учител. Докато не съм добил чисто виждане, докато не съм се просветлил – добре, слуга съм! Но какво се случва с моята самоличност, когато постигна просветление? Ще стана ли в крайна сметка учител? Бил съм слуга толкова дълго време. Слушал съм тези лекции колко години! Най-накрая искам и аз да давам лекции, а другите да слушат моите откровения. И така, какво става като постигна просветление?”

Нека ви разкажа история за един будистки манастир. Някакъв млад човек постъпил в манастира и попитал маханта, старият монах: „Искам да постигна състоянието на Буда, искам да постигна просветление – какво трябва да правя?” Старият човек отвърнал: „О, много хубаво, че дойде, мой скъпи сине! Щом искаш да постигнеш просветление, трябва да носиш вода и да цепиш дърва.” „Добре, учителю, прилежно ще нося вода и ще цепя дърва. Но кажи ми, какво ще стане като добия просветление? Какво ще правя тогава?” „Ще носиш вода и ще цепиш дърва.” Същите действия, но на различно ниво.

И така, какво ще се случи с нас, след като сме отъждествявали себе си със „слуга на моя учител” и накрая постигнем освобождение? Тогава отново същата тази идентичност ще ви е от помощ, но на по-високо ниво. Не е необходимо да ставате учители и господари. Бъдете господари на себе си. Да побеждаваш другите е сила; да победиш себе си е истинското могъщество.

 

(следва продължение)

 

 



Krishna-Nanda Maharaj

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

„Достъп до гореспоменатия философски камък на гяна-шуня, чистата бхакти, може да се добие от настойчивия предан, притежаващ нужната енергия, издръжливост, добра компания и чистота на намерението. С всички тези необходими квалификации този философски камък е лесно достижим.”[1]

И така, това е което трябва да развием: енергия, сила в духовните практики… А кой е източникът на сила в духовните практики?

Отговор: Лотосовите нозе на духовния учител.

Свами Тиртха: Аха, значи пак духовният ви учител трябва да свърши работата? Източникът на сила в духовните практики е тапася, аскетизмът, скъпи мои. Ние самите също трябва да свършим нещичко. Ако чувствате, че се нуждаете от повече сила в духовния живот, извършете някаква тапася. Това несъмнено ще ви донесе по-високо ниво на енергия. Странно е, защото обикновено си мислим, че ще бъдем по-силни ако се сдобием с нещо, а не ако се отречем от нещо. Ала всъщност е обратното: щом искаш да си силен, следвай много силна практика. Жалката практика води до жалки резултати! Добрата практика – до добри резултати. Така че ако се нуждаете от повече сила, извършете някаква тапася.

Устойчивост, или издръжливост – това идва от посветеността. Санкалпа е нещо много важно. Без посветеност, без решително определяне на целта, не можете да я постигнете. Така че ако заявите своята цел, можете да сте много по-целеустремени, отколкото без да сте я заявили.

И тогава, за да достигнем окончателната цел в нашия духовен живот се нуждаем от добро общуване. Нужни са ни единомислещи хора, приятели и помощници.

А накрая, може би най-финото качество, което трябва да развием, е чистотата на намерението. Трябва да сме искрени, трябва да сме откровени. А какво е искреност? Искреност е да разбираш каква е позицията ти, да разбираш каква е целта ти, да я определиш и да действаш съответно. Не действаш съобразно някаква мечта, а съобразно позицията си. Това е искреност на намерението.

„С всички тези необходими квалификации този философски камък е лесно достижим.” Това е такова красиво заключение на нашата беседа относно духовната металургия – как да стигнем от съвсем основните елементи до най-могъщия философски камък, посредством всички различни процеси на отношение към Всевишния, както и в различните настроения спрямо Божествената Двойка – като служене, приятелство, родителска обич и интимна любов.

Въпрос на Махадев: Къде в тази градация на духовната металургия е взаимоотношението на човек с Бога като на син към баща? Като Исус.

Свами Тиртха: Това също е включено в родителското настроение. Обичайно в тази толкова красива традиция, християнството, на едната страна е наблегнато повече – когато приемаме Бога като Отец. Но другата разновидност на тази връзка е когато вие се чувствате като родител на Бога. Това също е представено в християнството чрез Дева Мария. Може би малко по-скрито, не толкова очевидно, не дотам заявено, но то присъства. Бог-отец, Бог-син и Богородица. Но качеството на връзката е много подобно, защото това са семейни отношения, семейни чувства.

Основно вие всички сте членове на семейства и от личен опит знаете колко много жертви сте готови да правите за своето семейство. Колко жертви са нужни да се отгледа едно дете. Готови сте да пожертвате живота си за майка си, за баща си, за децата си. Това е много висше ниво на посветеност, много висше ниво на отговорност и най-просто казано, на любов. Но колко риск сме готови да поемем заради духовното си семейство? Готови ли сте да пожертвате живота си за своите братя и сестри? Без никакви очаквания? Доколко сме готови да се пожертваме за нашия любим Бог? Бащата, синът, дъщерята са нещо съвсем реално за нас. Но доколко реален за нас е учителят ни? Доколко реална за нас е нашата сампрадая? Доколко са реални за нас нашите мурти?

Така че не си мислете, че семейната бхава е нещо съвсем незначително. Тя изважда на бял свят изключително висши качества у човешките същества. Уви, в тази епоха на кавги и неразбирателства, понякога изважда наяве и много лоши качества, но все пак много интензивни. Замислете се за тази интензивност и така вървете нататък. Каквото сме готови да дадем, да посветим на членовете на семействата си, поне толкова нека сме готови да посветим и на духовното си семейство.

 

 (следва продължение)

 

[1] „В търсене на съвършената цел в живота” от Бхактиведанта Свами Прабхупада

 



monsoon

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 вечер, София)

(продължава от предишния петък) 

„В заключителните дискусии се прави същото сравнение във връзка с разните трансцендентални чувства в преданото служене.”[1] Дотук обсъждахме различните процеси, а сега става дума за разнообразните взаимоотношения в предаността.

„Концепцията за дася, или служенето, е сравнена с бакър.” В момента разговаряме за трансценденталната металургия и сме в търсене на скъпоценни метали. Знаем, че има различни отношения и различни емоционални настроения спрямо Всевишния. Например, може да се боите от Бога, нали? И на мнозина това им стига. На вас достатъчно ли ви е да се страхувате от Бога. Не, това не ни удовлетворява. Други може да имат пасивното разбиране, че съществува Бог, обаче „това не ме касае”. Но нашият процес е бхакти, предана привързаност към Върховния. Тя ни учи, че съществуват най-различни начини да се обърнем към Господа. Например, може да се отъждествяваме като слуги на Бога. „Ти си мой господар, а аз съм Твой слуга.” Тук това е сравнено с бакъра като основен метал.

„Концепцията за приятелство с Бога е като бронз.” Това е много възвишено разбиране – да чувстваш, че Бог е твой приятел. Той не е някакъв Върховен Господ, някъде много високо и много далеч. Не, „Той е съвсем близо до мен, ние сме добри приятели”. Също така научаваме, че можем да развием настроение, в което да чувстваме: „Бог ни принадлежи. Той ни е като син.” „Тази концепция, ватсаля-према – обичта, която една майка или един баща могат да чувстват към Бога – е сравнена със сребро.” Това е даже още по-висше разбиране. В християнството всеки знае какви висши идеали са представени чрез Дева Мария – тя дава живот на Бога. Това е много висша концепция. Тя е сравнена със сребро – изключително ценна. Но кое е отвъд тази любов на майката?

Павитра: Любовта на любимата.

Свами Тиртха: Да – онази любов, заради която мъжете са готови да изоставят любовта на майките си. Майка ти те обича толкова много, толкова безусловно, а ти казваш: „Съжалявам, майко, аз си тръгвам!” И повече не те интересуват закуската и чорапите, осигурени от майка ти. Не, ти хукваш да гониш друг мираж. Може би има нещо повече от майчината любов! Така ли се случва, скъпи мои братя? Търсим нещо повече, не ни стига майчината любов. Защо? Защото то съществува и на най-най-висшето ниво – тази дори още по-безусловна и от майчината обич любов. Така че мадхуря-према, любовта на влюбените – тя е златна. А както вече разбрахме, мълчанието е злато. Така че да се говори твърде много за любовта на влюбените не е особено мъдро. По-добре да замълчим, защото тогава сме злато.

И странно, в нашата теологична история е имало една златна личност. Златният Аватар. Защо златен? Дали защото представя майчината любов? Но тогава щеше да бъде Сребърният Аватар. Или ако олицетворяваше приятелството, щеше да бъде Бронзовият Аватар. Не, Златният Аватар разкрива златната тайна за любовта на влюбените. Има ли нещо повече?

„И накрая, трансценденталните забавления на Шри Шри Радха-Кришна са сравнени с философски камък.” Защото това най-висше ниво на божествените тайни има власт над всички предишни нива. Забавленията на Шри Шри Радха-Говинда обхващат цялото пасивно настроение, цялото активно служене, цялото отношение на приятелство, цялото настроение на родителите и в крайна сметка олицетворяват предания плам в любовното отношение.

(следва продължение)

[1] „В търсене на съвършената цел в живота” от Бхактиведанта Свами Прабхупада

 



rings

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 вечер, София)

(продължава от предишния петък) 

„Идеята за отричане от света и приемане на карма-санняс е сравнена със сребро. Дори още по-висше е да се отречеш от всички материални дейности.”[1]

Това е когато предлагате не просто част от плодовете на своите дейности, а се въвличате изцяло в предано служене, посвещавате всичко на преданото служене. Това е среброто. Да спрем ли до сребърната епоха? Не ви удовлетворява просто една сребърна епоха. Искате нещо повече. Какво повече има след среброто?

„Идеята за предано служене, примесено с емпирично умозрително знание, гяна-мишра-бхакти, е сравнена със злато.

И така, ако във връзката ви с Бога има нотка знание, това е дори по-висше от обикновеното отречение. Обаче ако се опитваме да проумеем Кришна, да анализираме Бога – това е илюзия. Не е възможно да проумеем. Затова дори златото не удовлетворява напълно сърцето. Но ако сте знаещи, ако притежавате тази гяна-мишра-бхакти, ако в предаността ви е включено и умозрително знание, тогава ставате мъдри. Тук този тип знаеща преданост е наречен злато. А мълчанието е злато. Значи ако сте мъдри, ще мълчите. Пък да се говори е сребро. Ако имате по-малко, искате да говорите. Това е много вярно по отношение на духовното познание. То може да бъде сравнено с маслото. Какво става, ако имате достатъчно масло? Отрязвате няколко парчета и ги слагате на сандвича си. Но какво, ако имате малко масло? Не режете такива големи резени, а съвсем тънки. Знанието ви е като маслото, защото колкото по-малко имате, толкова повече го разнасяте. Колкото по-малко е маслото ви, толкова по-добре трябва да го разпрострете, за да покрие цялата филия. Затова мълчанието е злато, а да говориш е просто подобно на масло сребро.

При все това, дори златото не ще удовлетвори сърцето ни, съкровения ни копнеж. Защото в края на краищата преданото служене, непримесено с никакво емпирично знание – гяна-шуня-бхакти – е сравнено с философски камък.

И така, ако някой ви поднесе пръстен от мед, ще сте щастливи. Ако ви поднесе сребърен пръстен, ще сте по-щастливи. Ако дойде със златен пръстен, ще сте дори още по-удовлетворени. Ала ако накрая получите пръстен от философски камък, ще бъдете удовлетворени напълно.

Основният въпрос е къде е нашият приоритет? Ако е просто да станем добри хора – това е медният пръстен. Ако сме готови да се откажем от плодовете на делата си – това е бронзът. Ако сме готови да се отречем от света – това е като сребро. Ако станете знаещи – това е злато. От материална гледна точка можем да кажем, че това е върхът – като един златен пръстен с красив, шлифован брилянт. Да се надяваме повече от два карата. Но кое минава отвъд емпиричното знание? Това е мистичното знание, мистичната реализация – а това е философският камък. Това ниво притежава силата да трансформира. На предишните степени всички постижения бяха за специфичното си ниво. Но ако достигнете чистото предано служене, чистата божествена любов, това притежава огромна трансформираща мощ. Просто чрез досега си, философският камък превръща желязото в злато. Така че той има власт над всички предходни нива. По същия начин и чистата преданост има власт над всички други предишни нива на нашето съществуване.

(следва продължение) 

[1] „В търсене на съвършената цел в живота” от Бхактиведанта Свами Прабхупада

 



Discussion-between-Sri-chaitanya-mahaprabhu-and-ramananda-raya-660x400

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 вечер, София)

Четем за най-висшата цел на живота. Това е един разговор между Чайтаня Махапрабху и Неговия много скъп предан Рамананда Рая. След като беседата им завърши с божествено откровение, сега историята продължава.

„Така Богът се радвал на компанията на Рамананда Рая, разговаряйки за Шри Кришна неспирно в продължение на десет дни. Тези разговори били изключително поверителни беседи за Враджадхама – мястото, където трансценденталните забавления на Шримати Радхарани и Шри Кришна са вечно проявени. В тези беседи дълбоко се засягал екстазът, леещ се във Враджадхама. Имало също и много други разговори между Рамананда и Бог Чайтаня, които никой не е способен да проумее. Накратко, цялата тема била като мина от скъпоценна информация, пораждаща едно след друго съкровища за благото на целия човешки род. Мината на тази беседа е сравнена с бездънен рудник на ценни метали. Колкото по-надълбоко бил разравян рудникът, излизали скъпоценни метали от различни категории под формата на бакър, бронз, сребро, злато и накрая философски камък. Такива скъпоценни метали били изравяни както във встъпителните, така и в заключителните беседи между Рамананда и Чайтаня. Във встъпителните разговори в търсене на най-висшата цел на живота, идеята за следване на нравствените и социални подразделения на обществото е сравнена с бакър – майката на металите.”[1]

Става дума за следване на обществените правила това е нещо ценно, нещо важно. То е нивото, където разбираме как да бъдем добри, благородни хора. Общественото ниво е толкова важно в наши дни, защото общата маса хора едва ли виждат по-нататък от това ниво на съществуване. Там трябва поне да бъдем добри. Това е бакърът.

“Идеята за поднасяне на резултатите от работата на Кришна, карма-йога, е сравнена с бронз.” И така, следващата степен след това да станеш добър член на обществото е да предлагаш резултатите от труда си на Кришна. Това се нарича карма-йога, където действието е средството за общуване. Защо то е по-висше от предходния идеал? Понеже обикновено, ако станеш добър член на обществото, ще се радваш на известни блага. Но защо безкористната посветеност или отреченост са нещо по-висше? Тъй като тогава допринасяш с нещо; това е по-висше. Например, веднъж организирахме пада-ятра по случай стогодишнината от рождението на Шрила Прабхупада – направихме пешеходен поход, една голяма група предани. Беше забележително приношение. На втория ден един приятел, който също бе дошъл с нас, каза: „Ама чакайте малко! Разходите по това служене, което получаваме, са много по-високи от таксата, която дадохме за всичко.” Понеже трябваше да допринесем с нещо за разноските, обаче каквото дадохме, получихме много повече в замяна. Тогава му отвърнах: „Добре дошъл в клуба! Ела от тази страна и тогава ще можеш да даваш повече, отколкото си получил. Защото от другата страна получаваш повече, отколкото си дал”. Така че това беше първото ниво – когато се радваш на благата. Второто ниво е когато допринасяш, за да могат други да се радват на благата. Това е по-висше, то е по-скъпоценен метал от предишния. 

(следва продължение) 

[1] „В търсене на съвършената цел в живота” от Бхактиведанта Свами Прабхупада



man-child-baby-grandfather-royalty-free-thumbnail

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 сутрин, София)

(продължава от предишния петък) 

Въпрос на Парамананда: Бихте ли ни помогнали да разберем как да направим разликата между пряко и индиректно познание? Защото понякога вдъхновението ни шепне със съвсем тих глас, докато онова, което преживяваме чрез сетивата от външния свят ни въздейства много гръмогласно.

Свами Тиртха: Да. Има три основни вида помощ за човечеството в наши дни. Едната е свещената традиция, втората е пречистената, рафинирана интелигентност, а третата е вдъхновението. Всъщност това са пътищата за постигане на някакви надеждни резултати. Затова е много препоръчително да принадлежим към дадена свещена традиция, духовна школа. Защото там се съхраняват древно познание и заключения. Човешката интелигентност е много могъщ инструмент, но тъй като с него главно се злоупотребява през последните 500 години, резултатите не са толкова благотворни. Не е ли така – 80-90% от капацитета на човешкия интелект се използват за военни цели. Това е злоупотреба с интелекта и виждаме множеството лоши последствия за света. Но правилното приложение на интелекта е да помага. И третият метод е вдъхновението, което е много недоразвито в наши дни. Интуитивните способности на човешките същества не само са съвсем неразвити, те закърняват. Изглежда в древни времена хората са били по-способни да използват това си качество правилно, докато понастоящем не е така. По тази причина трябва да сме внимателни с това пряко знание, идващо чрез вдъхновението или интуицията. Тъй като не сме в напреднало състояние на съзнанието, вероятно е то също да бъде изкривено.

Какво да правим тогава? Нека се стремим да обединим и трите елемента. Ако сме се посветили на дадена духовна школа, на свещена традиция; ако използваме интелекта си правилно; и ако малко по малко пречистваме сърцето и съзнанието си до такава степен, че интуицията да ни говори вярно – тогава можем все повече и повече да се доверяваме на прякото си възприятие. Всъщност, прякото възприятие винаги започва откъм другата страна, от божествената страна, тъй като то се разкрива. Нашата задача е единствено да почистим екрана, за да може съзнанието ни ясно да отрази това божествено откровение.

Но имаше и един втори елемент в този списък – интелектът. Обикновено това е проклятие за мъжете – интелектът, знанието, мозъкът. Ние, мъжете, винаги се стремим да обясняваме и анализираме нещата. Дамите обичайно не анализират, те знаят. Тяхната интуиция е развита повече и обикновено достигат до верни заключения без кой знае какъв анализ. Имам предвид, без тази интелектуална дисекция на ситуацията, която в крайна сметка води до изгубване всред детайлите – защото това е мъжкият метод.

Така че ние, мъжете, обикновено сме прокълнати от своя интелект. Твърде много мозък, особено по отношение на духовните теми, всъщност не е от помощ. Разбира се, това е дар от Бога – да имаш някакво ясно разбиране – но трябва да го прилагаме правилно. Затова най-напред трябва да станем знаещи. В шастрите също е казано: „Най-напред стани мъдрец, изпълнен с познание. А след това стани като дете.” Детето не мисли, то усеща. Това е неговият подход към света. Да добием духовна интелигентност – това е дълъг път. Но да прекосим оттатък интелигентността – ето истинската задача. Съумеем ли да преминем отвъд ограниченията на интелекта, можем да встъпим в царството на мистиката. А мистика означава откровение. Такъв човек е способен да долавя откровения, мистични преживявания. Не става дума за мистична информация или мистично знание, а за мистично откровение. Затова нека следваме примера на Шрила Шридхара Махарадж, който бил много интелигентен човек. Той е казал: „Сега разбрах, че трябва да използвам целия си интелект, за да проумея къде са пределите му и след това да мина оттатък.”

Така че пряко познание означава способността да се долавя откровението.
 



10258009_654759724592088_5997618411020645721_n

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 сутрин, София)

(продължава от предишния петък) 

Въпрос на Лилаватар: Споменахте, че външният път е общуването със светци, а вътрешният – мантруването. Бихте ли ни дали моля повече напътствия и съвети относно мантруването?

Свами Тиртха: Мантрувайте повече. Нужни ли са ви повече съвети?

Ако приемаме, че святото име не се различава от самия Кришна, мисля, че ще сме способни да отделяме повече внимание и посветеност на този процес. Да общуваме с величествения Върховен Господ не е лесно. Затова ние не мантруваме ом намо нараяная, защото да общуваш с Нараяна си е предизвикателство. Но ние мантруваме нещо друго: харе кришна, харе кришна, кришна кришна, харе харе, харе рама, харе рама, рама рама, харе харе, защото е много лесно да общуваш с добър приятел. Лесно е да възхваляваш срещата на Шримати Радхарани и Кришна. При такава възхвала не трепериш от страх, а от екстаз. Понеже ако прославяш Върховния Господ в цялото Му великолепие, ще трепериш мъничко. Но ако по някакъв начин помагаш за божествената среща на своя приятел пастир с Неговата любима, този трепет се дължи на екстаз.

Много пъти сме чували, че това е като въпрос и отговор: харе кришна – „Кой си Ти?” Харе кришна – „Нима си Ти?” Харе рама – „Тук съм.” Харе рама – „Колко е хубаво, че си тук!” и т.н. Това не е просто някаква повтаряща се формула; маха-мантрата е инструмент за дълбоко общуване. Освен това е и елемент на обожание. Също така е източник на щастие за Тях, а и за нас. Казано е: „Ако някой дори само веднъж произнесе святото име, той бива считан за преданоотдаден”. Но не става въпрос за звуковата формула, а за истинския досег. Не съществуват строги правила при мантруването. При все това трябва да се стремим да следваме всички препоръки, за да имаме успех в духовните си практики. Ако съумяваме да наситим своето мантруване с повече посветеност, това е най-доброто възпяване. И всички останали мистични процеси се включват в него. На преданите не им се налага да правят някакви допълнителни медитации, за да постигнат съвършен контрол над тялото. Или за просветление, както йогите; или да спазват перфектно брахмачария в продължение на 12 години. Защото чрез мантруване постигаме всичко.

Така че това е велика наука, но и въпрос на вкус. Ако поне мъничко вкус сме усетили, ще можем да го правим много добре. Ако не изпитваме вкус, ще трябва да го правим чрез самодисциплина. Тогава мантруването е на нивото на саттва, като един вид дхарма упражнение. Но това не е достатъчно; винаги трябва да минаваме отвъд ритуалните формалности и да изпълваме мантруването си с още и още посветеност. И трябва да намираме вдъхновение в него.

Има някои стереотипни ситуации, касаещи различните фази, през които преданият преминава в духовната практика. Има периоди, в които сте много ентусиазирани по отношение на мантруването си, а има и такива, когато съвсем ви липсва ентусиазъм. След това идва друг етап, когато сте по-малко неентусиазирани, а пък сетне ще бъдете още малко по-ентусиазирани.

За правилно мантруване ни е нужно и известно смирение. Не: „Днес съм направил 85 и половина кръга”. Това не е състезание. Разбира се, хубаво е човек да разбере, да усети, че „ако го правя, то се случва, работи”. Но целта на мантруването е да направим Радха-Говинда щастливи.

А как можем да преценим какво е нивото на нашето мантруване? Дали е добро, дали е правилно? Полезно ли е или не е? Как да отсъдим? Не е лесно. Можете ли да видите Радха-Говинда да се усмихват? Можете да видите Махапрабху – дали е удовлетворен или очаква малко повече внимание. Но има и още една обратна връзка – дали духовният ни учител е удовлетворен от нашето мантруване. Отново, не е много лесно да се отсъди дали духовният ни учител е доволен от мантруването ни. Обаче разполагате с вътрешен инструмент за измерване. Защото докато мантрувате, ако само добри, позитивни, хубави, духовни мисли и настроения ви спохождат, значи го правите правилно. Когато можете да откриете своето вдъхновение – тогава сте на прав път и тогава можете да усъвършенствате мантруването си все повече и повече. Защото то е като да поставите покана на вратата си: „Мой скъпи Господи, моля Те, ела!” И не се изненадвайте, ако Той дойде.

(следва продължение)

 



2016-05-26_10-26-55-586x800

(от лекция на Свами Тиртха, 7.09.2015 сутрин, София)

(продължава от предишния петък) 

Чайтаня Махапрабху продължил да говори: “Ти изпитваш дълбока почит към Радха и Кришна, и затова си способен да долавяш присъствието Им навсякъде.”[1] Така че това бил отговорът на Махапрабху без двуличие. Но Рамананда Рая не бил доволен. „Той не бил удовлетворен в сърцето си, макар думите на Бога несъмнено да били верни. Затова накрая Рамананда Рая казал: „Господарю, моля Те, откажи се от този заобиколен начин да разкриеш истинската си самоличност. Не се опитвай да скриеш истинската си идентичност. Аз знам кой си. Ти си самият Шри Кришна, покрит с цвета на Шримати Радхарани. Спуснал си се, за да се насладиш на екстаза на трансценденталните си забавления с Нея. Главната цел на появяването ти е да преживееш любовните чувства на преданите Ти към Теб и същевременно да раздадеш тази любов из целите три свята. Ти сам дойде при мен, защо сега искаш да се скриеш?”

Тук Рамананда Рая описва трите главни причини защо Бог е дошъл в облика на Чайтаня Махапрабху. На последно място споменава, че „Ти искаш да раздадеш божествената любов.” Това е като задължение – дълг на Бога или на аватара. То е божествена функция – по някакъв начин чистите религиозни функции да се поддържат. Но това е като обща причина за появата му. На второ място бе споменато: „Искаш да вкусиш нектара, на който се наслаждават преданите”. Затова разбрахме, че да си предан е много престижна позиция. До такава степен, че дори Кришна иска да опита нектара, който вие вкусвате. Но в края на краищата главната причина за появяването Му била да се радва на забавления с Радхика. Това са трите тайни, които Рамананда дава за появяването на Махапрабху. И сетне накрая казва: „Ти дойде при мен, а сега искаш да се скриеш. Не се крий!”

„Тогава Махапрабху се усмихнал и се разкрил като Расараджа, царя на всички божествени раси, а също и като другото си аз, Шримати Радхарани, която е Махабхава, олицетворената любов към Бога”. И така, единият аспект на Махапрабху е този, който се наслаждава на божествените вкусове – Расараджа. А Той никога не е без извора на цялото щастие, на което може да се радва, и това е Махабхава, най-възвишените чувства на божествен екстаз. После Той се показал в един образ, като единението на Божествената Двойка Шри Шри Радха-Кришна, явявайки се с чувствата и цвета на Шримати Радхарани. След това има цитат от тетрадките на личния секретар на Чайтаня Махапрабху – Сварупа Дамодара: „Любовните взаимоотношения на Радха и Кришна са трансцендентално проявление на вътрешната, даряваща наслада енергия на Бога. Макар Радха и Кришна да са едно в същността си, Те се отделят завинаги. Сега тези две трансцендентални личности отново са се слели в облика на Шри Кришна Чайтаня. Покланям се на Него, който се е появил с чувствата и цвета на Шримати Радхарани, въпреки че е самият Кришна.” Отвътре черно, отвън сребристо, а когато се смесят става златно. Вътре Говинда, отвън Радха, а когато се слеят – това е Гоура.

Какво се случило после? Когато Чайтаня Махапрабху разкрил Своята истинска идентичност – един аспект Кришна, друг аспект Радха – настанала друга промяна. „Рамананда Рая припаднал в екстаз, виждайки удивителното проявление на божествената форма. Той рухнал на земята в несвяст. В този миг Бог Чайтаня докоснал тялото на Рамананда и го върнал към външното му съзнание. Рамананда отново се смаял, като видял Чайтаня в образа на санняси. Тогава Богът прегърнал Рамананда и го успокоил с думите: „Освен теб никой друг не е виждал този трансцендентален, комбиниран облик”. Бог Чайтаня казал, че за Рамананда няма нищо неизвестно по отношение на Неговите забавления и затова му е разкрил това неописуемо проявление.”

Ето защо се стремим да следваме примера на великите – защото за тях няма нищо неизвестно за божествените забавления. Пътят към оттатъшния бряг на реалността е много дълъг. Но разстоянието може да се прекоси в миг.

 

(следва продължение)

[1] „Търсейки съвършената цел в живота” от Бхактиведанта Свами Прабхупада