Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Хари Бхакти: В „Шримад Бхагаватам” се казва, че да обожаваш Кришна е много благотворно, но да обожаваш чист предан на Кришна е дори още по-ценно. За мен това е нещо ново. Дали е възможно Гурудев да поговори малко повече по темата?

Свами Тиртха: Ако аз те възхвалявам, това би ли ти харесало?

Хари Бхакти: Бих се смутила.

Свами Тиртха: Но чувството е хубаво. Обаче ако възхвалявам дъщеря ти? О, чувството е много по-хубаво. По същия начин, ако прославяме Кришна, Той ще бъде удовлетворен. Леко неловко усещане е, но няма проблем, ще го преглътне. Обаче ако се възхищавате на тези, които Той харесва – това е много удовлетворяващо за Него.

Затова да си ваишнава, още повече да си чист предан, е много специална позиция. Шрила Прабхупада казва, че чистият предан е всемогъщ. Това е почти като богохулство. Много необикновено; как така!? Та нали Господ е всемогъщ. Но ние знаем и, че чрез правилно култивиране всички божествени качества спохождат отдадения предан. Така че мисля, че това е съвсем проста емоционална истина – ако искаш да зарадваш господаря, хвали слугите му.

Теджасвини: Сетих се нещо: преди няколко години Вие казахте, че двама предани, вървящи в една посока, могат да променят света. Ако имат една и съща цел, ако си помагат един на друг по пътя – ще могат.

Свами Тиртха: Да, всъщност днес отново гледах през прозореца. Имам този навик. И що да видя? Този път наистина, идваха двама предани. Видях решителността на лицата им. Видях и копнежа да се включат в бхаджана, който вече течеше в ашрама. Толкова се зарадвах в сърцето си, че исках да изскоча на балкона и да им помахам: „Радхе, Радхе!” или „Харибол” – според както ви харесва. Но те бяха толкова решителни и съсредоточени, че не погледнаха нагоре. Защото бяха толкова фокусирани: „Сега ние отиваме в храма, на вечерната програма”. Та, както ти каза: двама предани, една цел, помагат си един на друг – сега е ваш ред, променете света!

Въпрос на Баладев: Гурудев каза, че целта на духовния живот е да станеш по-добър човек. Кога ще можем да разберем, че сме постигнали успех в това? И какво въобще е успех?

Свами Тиртха: Успех е когато не си мислим, че сме постигнали. Защото ние сме свързани с един никога несвършващ процес. Перспективите му са безмерни! Как би могъл да постигнеш предела на безпределното? Невъзможно е! Именно затова това не е духовна наука или духовно знание – това е духовен живот! Може да стигнеш до предела на знанието, може да насъбереш цялата информация, можеш да преброиш песъчинките на океанския бряг. Но никога не можеш да проумееш Кришна, Той е безграничен. Тогава, щом сме свързани с такъв несвършващ, безкраен, трансцендентален процес, трябва да приложим препоръката на Шрила Шридхара Махарадж: „Ние сме ученици и такива ще си останем.”

Така че не става въпрос за постигане. Въпросът е да се влеем в лоното на тази божествена реалност.

Има един много хубав разговор между един млад бъдещ предан и Шрила Прабхупада в Америка. Те беседвали, беседвали, момчето задавало въпроси, а Прабхупад отговарял. И накрая момчето рекло: „Но Вие сте най-добрият предан, нали?” А Прабхупад отвърнал: „Кой, аз? Не! Ти си най-добрият предан!” Тогава, разбира се момчето казало: „Не, не, това е невъзможно!” Виждате ли, такъв начин на мислене е нужен.

Разбира се, сега говоря за най-висшето постижение – когато не те интересува какво си постигнал. Докато искаш да постигаш – това е добре; но когато вече не искаш нищо да постигаш – мисля, че това е по-добре.

„Защо? Защо да е по-добре? Научили сме, че Бог се превръща в дейност у човека. Трябва да сме активни, трябва да търсим, трябва да постигаме нещо! Защо казвате, че бездействието е по-добро от дейността? Че да нямаш желания е по-висше от духовните желания?”

В това отношение „Чайтаня Чаритамрита” има какво да каже. Там се описват съкровените чувства на гопите. Вихрушката на предаността ги връхлита. В отсъствието на Кришна техните умове и сърца пресъхват като сухи есенни листа. А какво се случва със сухите листа, когато вихрушката дойде? Тя просто ги помита. Казва се, че техните пресъхнали сърца са пометени от вихрушката и завинаги захвърлени в лотосовите нозе на Кришна. Ето това е постижение! Ако вихрушката на чистата преданост грабне пресъхналото ни сърце и завинаги го захвърли в лотосовите нозе на Кришна. Мисля, че това не зависи от нашата амбиция.

(from a lecture of Swami Tirtha, 18.08.2017 morning, Ludasto)

We have to reintegrate into divine reality. With all my humility and with all my capacity I pray to you: try your best, and a little more.

The original function of the soul is a living and loving connection with the Supreme. Hari, guru, vaishnava – they are all serving our benefit. Spiritual life is very delicate. So we have to be very careful, we have to be very sensitive about the desires of the Supreme.

But how to translate these high ideals into practical application? Why should we leave people and let them die in the concept that they are the bodies? Let’s help them understand that they are souls! If we start to achieve something spiritual ourselves, meanwhile we have to help others also to come closer to their spiritually realized platform. If you want your wounds to be healed, try to heal the wounds of others.

But why should we speak about wounds? Wounds don’t exist, it is an illusion. There is no wound on the soul. Atman is perfect. Where do you have your wounds? In the body and mind complex. Get rid of the limited conceptions. Identify yourself as an integral part of the perfect creation of the Supreme. From the divine perspective, this body-mind complex is such a brutal illusion that it doesn’t really exist. It’s a false concept. And then all your troubles are gone. That’s a miracle! Only one thing – and you’ll find the answers to all your questions. Very special! We think that we have to go step by step and first resolve this, then accomplish that, and maybe after I don’t know what I’ll achieve that… No! Right now. If you cannot be happy today, how do you expect that you will be happy tomorrow?

Why? Because the chance for service is not provided. The chance for service is distributed. So, it’s not certain that tomorrow we can do it. Just like this mela – today we still can do something. Tomorrow it’s just gone, finished.

But it will never end. And this is our intensive perfection. Although the material manifestation may dissolve, the essence will stay with us. So, if we started with this: that we need such a spiritual practice, such a God, such a perfection that we can share, that we can live accordingly, then this is our way to try to perceive that.

I was secretly checking on some of you. Once I saw that somebody was asleep and it was so obvious that this devotee was sleeping as a service. Because this bhakta was serving so much that was falling apart and instead of fully falling apart, this devotee tried to collect the spirit in order to go forward, to the next service.

Sanatana: Indulekha.

Swami Tirtha: It’s a good guess. And some more secrets. But I think we all had the chance to see these hidden moments. Hidden episodes.

And I have to express my gratitude to all the devotees who were involved in organizing this mela. Somehow it happened that our dreams came true. It’s very good that he is not in the room, but I think Yanosh should be greeted with ovations.

Yet the deepest gratitude goes to those who participated as guests. Because without them, without you, it’s useless to organize anything. Without somebody to eat the food – what’s the use of cooking? And also I have to mention that we were missing so many devotees with a broken heart. Hardly could we tolerate their absence. But maybe they want to teach us the conclusion of Mahaprabhu – that separation is the highest principle. Nevertheless, I felt their presence. You serve better to your master than whatever I could offer to my master. And I am sure all your well-wishers and superiors are very satisfied with these services.

(Szvámí Tírtha, 2017.08.18-ai ludastói reggeli tanításából)

Összegzésként elmondhatjuk, hogy célunk mégiscsak az, hogy vissza kell találnunk, vissza kell kapaszkodnunk az Isteni Valóságba. A tőlem telhető alázattal és azzal a kéréssel fordulok hozzátok, hogy ennek érdekében tegyetek meg minden tőletek telhetőt, és még egy picit többet.

A lelket eredeti természete szerint, élő és szeretetteljes kapcsolat fűzi össze a Legfelsőbbel. Így a tökéletesség a célunk, az, hogy visszataláljunk ebbe az Isteni Harmóniába. Hari, guru, vaisnava, ez a mi szentháromságunk, amely segít, szolgál bennünket, hogy ezt meg tudjuk tenni. A lelki élet az egy nagyon finom, azt is mondhatjuk, hogy egy nagyon kényes dolog és ezért rendkívül figyelmesnek kell lennünk Krisna édes akarata iránt.

Azonban hogyan fordítsuk le ezeket a nagyon magas eszményeket gyakorlati szintre? Miért hagynánk az embereket abban a tudatban meghalni, hogy a testükkel azonosítják magukat? Segítsünk nekik megérteni, hogy nem a test az énük, hanem ők örökkévaló lelkek! Ha mi magunk szeretnénk eljutni egy komoly lelki síkra, akkor ez után és ezzel párhuzamosan, próbáljuk mások lelki fejlődését, megvalósítását is segíteni. Hogyha szeretnéd, hogy a te sebeid is begyógyuljanak, segítsd mások sebeit begyógyítani.

De mi a csudának beszélünk mi itten ilyen sebekről?! Hogyan érhetné a lelket seb, ez illúzió! A lelken nincsen sebesülés! Az átman, a lélek az tökéletes. A bánat, gond, baj egyedül a test és elme síkján van, ami eleve illúzió, tehát ez nem is létezik. Csupán arra van szükség, hogy ezt az eredeti lelki tudatosságunkat a felszínre hozzuk. A tökéletes Isteni Valóság részeként azonosítva magatokat, szabaduljatok meg a korlátozott életfelfogástól. Az Isteni Perspektívából nézve ez a test-elme komplexum egy olyan brutális illúzió, hogy valójában nem is létezik, ott nem létezik ez a fogalom. És akkor minden gondod megszűnik. Ez egy csoda! Egy dolgot elérsz – és minden kérdésre választ tudsz adni, minden problémát meg tudsz oldani. Nagyon különleges! Gondolhatnánk, hogy majd lépésről lépésre haladunk és először megoldjuk ezt, begyógyítjuk azt, és majd szép lassan elérjük a tökéletességet… Nem! Miért nem fordítjuk meg ezt a módszert, miért nem érjük el nyomban a kristálytiszta tudatosságot és akkor egycsapásra megszűnik minden probléma?! Most azonnal! Ha ma nem tudsz boldog lenni, akkor miből gondolod, hogy majd holnap sikerül?

Miért van erre szükség? M ert az odaadó szolgálat nem egy ilyen mindig és bármikor rendelkezésre álló dolog! Nem lehetünk biztosak abban, hogy erre holnap is lesz módunk. Ma még van, de hogy holnap is lesz rá módod, az nem biztos! Mint például ez a mélá – ma még tehetünk valamit ennek érdekében, de holnap már vége lesz.

Másrészt viszont úgy hiszem, hogy sohasem fog véget érni. És azt hiszem, hogy ez a mi intenzív tökéletességünk, hogy valójában ez a mélá sohasem fog véget érni. Lehet, hogy a megnyilvánult formájában máma véget ér, de a lényege mindig velünk marad. Ha tehát erre az intenzív tökéletességre vágyunk, egy olyan Istent szeretnénk, akivel lehet osztozni; egy olyan lelki életet szeretnénk, amit normálisan lehet élni, amit meg lehet tapasztalni, akkor ez az. Mi ezt így szeretnénk csinálni, ez a mi tapasztalásunk.

A napokban titokban kilestelek benneteket és láttam egy bhaktát, aki aludt. De teljesen nyilvánvaló volt, hogy szolgálatból aludt, mert annyi feladata volt, hogy mielőtt teljesen szétesett volna, kellett gyorsan pihennie egy kicsit, hogy tudja folytatni a feladatait.

Szanátan: Indulékhá.

Szvámí Tírtha: Jó tipp! És gondolom mindannyian láthattunk számos további rejtett pillanatot, titkot itt, a bhakták körében.

Azt hiszem mindannyian szeretnénk kifejezni a hálánkat azoknak a bhaktáknak, akik a mélá előkészületeiben és a szervezésben részt vettek. Úgy érzem, hogy ezúttal a legtitkosabb álmaink is megvalósultak. Nagyon jó, hogy János most nincs itt közöttünk, mert igazán őt most pajzsra kellene emelnünk és körbe kellene hordoznunk.

A legmélyebb hála és a legnagyobb köszönet viszont azokat illeti, akik vendégként tudtak részt venni, hiszen mi értelme bármit is szervezni résztvevők nélkül, mi értelme főzni, ha nincsen, aki megegye? És azt is el kell mondanom, hogy nagyon hiányoltunk néhány bhaktát, megszakadt a szívünk, hogy nem voltak itt velünk. Dehát bizonyára Maháprabhu fő tanítására akartak bennünket emlékeztetni, hogy az elválás a legmagasabb szintű megvalósítás. De mindemellett úgy érzem, hogy ők is itt vannak velünk. Biztos vagyok benne, hogy az összes feljebbvalótok és jóakarótok nagyon elégedett, és hogy ti szebb szolgálatokat tudtok felajánlani, mint amit én valaha is a mesteremnek!

(от лекция на Свами Тиртха, 18.08.2017 сутрин, Лудащо)

Трябва да се завърнем в божествената реалност. С цялото си смирение, с всичките си сили ви умолявам: постарайте се с най-доброто от себе си, и с малко повече.

Изначалната функция на душата е жива и любяща връзка с Бога. Хари, гуру, ваишнава – те всички служат на нашето благо. Духовният живот е много фино нещо. Затова трябва да сме много внимателни, много чувствителни за желанията на Върховния.

Но как да преведем тези висши идеали в приложение на практика? Защо трябва да оставяме хората да умират с разбирането, че са телата? Нека им помагаме да разбират, че са души! Ако самите ние започнем да постигаме нещо духовно, междувременно нека помагаме и на останалите да се доближат до духовно осъзнато ниво. Ако искате раните ви да се излекуват, стремете се да лекувате раните на другите.

Но защо трябва да говорим за рани? Раните не съществуват, те са илюзия. На душата няма рана. Атман е съвършен. Къде са тия рани? Те са по тялото и по ума. Отървете се от ограничените разбирания. Идентифицирайте се като интегрална част от съвършеното Божие творение. От божествена перспектива тялото и умът са такава груба илюзия, че даже не съществуват. Те са фалшива концепция. И тогава всичките ви проблеми изчезват. Това е чудо! Едничко нещо – а намирате отговор на всичките си въпроси. Много е специално! Ние си мислим, че трябва да вървим стъпка по стъпка и първо да намерим решение на това, после да осъществим онова, пък може би след и аз не знам какво, ще постигнем нещо си… Не! Тъкмо сега. Ако не можете да сте щастливи днес, как очаквате, че ще сте щастливи утре?

Защо? Защото възможността за служене не е даденост. Възможността за служене е дар. Така че не е сигурно, че утре ще можем да го вършим. Точно както тази мела – днес все още можем да направим нещо. Утре тя вече просто ще е свършила.

Но всъщност тя никога няма да свърши. Ето го нашето интензивно съвършенство. Макар материалното проявление да се разпада, същината ще остане с нас. И така, ако започнахме с това: че се нуждаем от такава духовна практика, от такъв Бог, от такова съвършенство, които можем да споделим, според които можем да живеем, тогава ето го нашият начин, по който се стремим да усещаме това.

Аз тайно наблюдавах някои от вас. Веднъж видях, че някой беше заспал и беше толкова очевидно, че това е от служене. Защото тази бхакта беше служила толкова много, че просто се разпадаше, но вместо да се разпадне, тя се опитваше да събере сили, за да продължи към следващото служене.

Санатана: Индулекха.

Свами Тиртха: Добра догадка. Имаше и други тайни. Но мисля, че всички имахме възможността да зърнем такива скрити моменти. Скрити епизоди.

И трябва да изразя своята благодарност на всички предани, които участваха в организацията на тази мела. Някак стана така, че мечтите ни се сбъднаха. И много хубаво, че той не присъства в тази зала, но мисля, че Януш трябва да бъде поздравен с овации.

Ала най-дълбоката благодарност е за тези, които присъстваха като гости. Защото без тях, без вас, е безсмислено да се организира каквото и да било. Ако няма кой да изяде храната – каква полза от готвене? И също трябва да спомена с разбито сърце колко много от бхактите ни липсваха. Отсъствието им бе трудно да се понесе. Но може би те искат да ни научат на заключението на Махапрабху, че раздялата е най-висшият принцип. Въпреки всичко, аз усещах присъствието им. Вие служите на своя учител по-добре от всичко, което аз успях да поднеса на моя. И съм сигурен, че всичките ви доброжелатели и наставници са много удовлетворени от това служене.

(aus einem Vortrag von Swami Tirtha, 18.08.2017 vormittags, Ludasto)

Wir müssen uns wieder in die göttliche Realität integrieren. Mit all meiner Demut und mit all meinenKapazität Ich bete zu dir: Gib dein Bestes und noch ein bisschen mehr.

Die ursprüngliche Funktion der Seele ist eine lebendige und liebevolle Verbindung mit dem Höchsten. Hari, Guru, Vaishnava – sie alle dienen unserem Nutzen. Das spirituelle Leben ist sehr delikat. Also wir müssen sehr vorsichtig sein, wir müssen sehr sensibel gegenüber den Wünschen des Höchsten sein.

Doch wie lassen sich diese hohen Ideale in die Praxis umsetzen? Warum sollten wir uns von den Menschen entfehrnen und sie in der Vorstellung sterben lassen, dass sie die Körper sind? Helfen wir ihnen, es zu verstehen, dass sie Seelen sind! Wenn wir anfangen, selbst etwas Spirituelles zu erreichen, müssen wir inzwischen auch anderen helfen, ihrer spirituell verwirklichten Plattform näher zu kommen. Wenn du deine Wunden heilen willst, versuche, die Wunden anderer zu heilen.

Aber warum sollten wir über Wunden sprechen? Wunden existieren nicht, es ist eine Illusion. Es gibt keine Wunde in der Seele. Atman ist perfekt. Wo hast du deine Wunden? Im Körper und Geisteskomplex. Befreien Sie sich von den begrenzten Vorstellungen. Identifizieren Sie sich als integraler Bestandteil der vollkommenen Schöpfung des Höchsten. Aus göttlicher Sicht ist dieser Körper-Geist-Komplex eine brutale Illusion, es existiert nicht wirklich. Es ist ein falsches Konzept. Und dann sind es all deine Probleme verschwunden. Das ist ein Wunder! Nur eines – und Sie finden die Antworten auf alle Ihre Fragen. Sehr besonders! Wir glauben, dass wir Schritt für Schritt vorgehen und das Problem zunächst lösen und dann das erreichen müssen, und vielleicht, ich weiß nicht, danach was ich erreichen werde, … Nein! Jetzt. Wenn du heute nicht glücklich sein kannst, wie erwartest du, dass du morgen glücklich sein wirst?

Warum? Weil die Möglichkeit zu dienen nicht gegeben ist. Die Möglichkeit. Es ist also nicht sicher, ob wir es morgen schaffen können. Genau wie diese Mela – heute noch kann etwas tun. Morgen ist es einfach weg, fertig.

Aber es wird niemals enden. Und das ist unsere intensive Perfektion. Obwohl das Material die Manifestation mag sich auflösen, die Essenz bleibt bei uns. Wenn wir also damit anfangen würden: dass wir solch eine  spirituelle Praxis brauchen, einen solchen Gott, eine solche Vollkommenheit, die wir teilen können, die wir dementsprechend leben könnrn, dann ist dies unsere Art und Weise, dies wahrzunehmen.

Ich habe heimlich einige von euch beobachtet. Einmal sah ich, dass jemand schlief und es war so offensichtlich, dass dieser Devotee wegen  Dienst schlief. Weil dieser Bhakta so viel diente, das  sie auseinanderfiel, und anstatt vollständig auseinanderzufallen, versuchte dieser Devotee, sich einzusammeln , um vorwärts zu gehen, zum nächsten Gottesdienst.

Sanatana: Indulekha.

Swami Tirtha: Das ist eine gute Vermutung. Und noch ein paar Geheimnisse. Aber ich denke, das wir alle die Chance hatten, diese verborgenen Momente zu sehen. Versteckte Episoden. Und ich muss allen Anhängern, die daran beteiligt waren, meinen Dank aussprechen die an der Organisation dieser Mela beteiligtd waren. Irgendwie kam es, dass unsere Träume wahr wurden. Es ist sehr gut, dass er nicht im Raum ist, aber ich denke, Janosch sollte mit Ovationen begrüßt werden. Doch der tiefste Dank gilt denjenigen, die als Gäste dabei waren. Denn ohne sie, ohne euch, ist es sinnlos, irgendetwas zu organisieren. Ohne jemanden, der das Essen isst – was nützt das Kochen? Und ich muss auch mit gebrochenem Herzen erwähnen, dass uns so viele Devotees gefehlt haben. Wir konnten ihre Abwesenheit kaum ertragen. Aber vielleicht wollen sie uns  die Schlussfolgerung von Mahaprabhu lehren – dass Trennung das höchste Prinzip ist. Trotzdem, Ich spürte ihre Anwesenheit. Ihr dient eurem Meister besser als alles, was ich meinem Meister anbieten konnte. Und ich bin sicher, dass alle Ihr Gratulanten und Mentoren mit diesen Leistungen sehr zufrieden sind.

(из лекции Свами Тиртхи, 18.08.2017 утром, Лудащо)

Мы должны вернуться в божественную реальность. Со всем своим смирением и изо всех своих сил прошу вас: старайтесь изо всех сил и еще немного.

Подлинная функция души — живая и любящая связь с Всевышним. Хари, гуру, вайшнавы – все они служат нам на благо. Духовная жизнь очень деликатна. Поэтому мы должны быть очень осторожны, мы должны быть очень чувствительными к желаниям Всевышнего.

Но как воплотить эти высокие идеалы в практическое применение? Почему мы должны оставлять людей и позволять им умирать, считая, что они — тела? Давайте поможем им понять, что они души! Если мы сами начинаем достигать чего-то духовного, мы тем временем должны помогать и другим приблизиться к платформе их духовной реализации. Если вы хотите, чтобы ваши раны исцелились, постарайтесь вылечить раны других.

Но почему мы должны говорить о ранах? Ран не существует, это иллюзия. На душе нет раны. Атман совершенен. Где эти  раны? В комплексе тела и ума. Избавьтесь от ограниченных представлений. Определите себя неотъемлемой частью совершенного творения Всевышнего. С божественной точки зрения этот комплекс тело-ум является настолько грубой иллюзией, что на самом деле он не существует. Это ложная концепция. И тогда все ваши проблемы исчезнут. Это чудо! Всего лишь один шаг – и вы найдете ответы на все свои вопросы. Очень замечательно! Мы думаем, что надо идти шаг за шагом и сначала решить это, потом выполнить то, а может быть, после того, не знаю чего, я добьюсь того… Нет! Прямо сейчас. Если вы не можете быть счастливы сегодня, как вы ожидаете, что будете счастливы завтра?

Почему? Потому что шанс служить не гарантирован. Шанс служить это дар. Так что не факт, что завтра мы сможем это сделать. Точно так же, как эта мела – сегодня мы еще можем что-то сделать. Завтра она просто исчезнет, закончится.

Но она реально никогда не закончится. И вот оно это наше интенсивное совершенствование. Хотя материальное проявление может исчезнуть, суть останется с нами. Итак, если мы начали с этого: что нам нужна такая духовная практика, такой Бог, такое совершенство, которым мы можем поделиться, чтобы мы могли жить соответственно, то вот он это наш способ попытаться это почувствовать, воспринять.

Я тайно наблюдал за некоторыми из вас. Однажды я увидел, что кто-то спит, и было настолько очевидно, что этот преданный спит из-за служения. Поскольку этот преданный служил так много, что он разваливался, и вместо того, чтобы полностью развалиться, этот преданный пытался собраться с духом, чтобы идти вперед, к следующему служению.

Санатана: Индулекха.

Свами Тиртха: Это хорошее предположение. Есть еще несколько секретов. Но я думаю, что у всех нас была возможность увидеть эти скрытые моменты. Скрытые эпизоды.  И я должен выразить благодарность всем преданным, которые принимали участие в организации этой мелы. Как-то так получилось, что наши мечты сбылись. Очень хорошо, что его нет в зале, но Януша, думаю, надо приветствовать овациями.

Но самая глубокая благодарность – тем, кто принял участие в качестве гостей. Потому что без них, без вас бесполезно что-либо организовывать. Если некому будет есть пищу, какой смысл готовить? А также я должен отметить с разбитым сердцем, что нам не хватало очень многих преданных. Тяжело было вынести их отсутствие. Но, возможно, они хотят научить нас заключению Махапрабху: разлука – это высший принцип. Тем не менее я чувствовал их присутствие. Вы служите своему учителю лучше, чем все, что я мог бы предложить своему учителю. И я уверен, что все ваши доброжелатели и наставники очень довольны этим служением.

(from a lecture of Swami Tirtha, 01.10.2017 evening, Sofia)

(continues from the previous Monday)

Shall we try to describe this change of mentality from material to spiritual with two stories? The first story about the material mentality is about the lamb and the wolf. The lamb goes to the river to drunk. All of a sudden the wolf also comes to the river to drink. It’s a critical moment. But the lamb is so young and so innocent that it doesn’t realize the danger. And the wolf decides to eat the lamb – of course, what else. Some way or another give it a bad name and kill him. Find a reason, an explanation – and then go for it. The wolf thought: ‘Some way or another I must devour that lamb.’ And he said: “Hey! Can’t you see that I’m drinking the water here? Why are you making the water muddy for me? I shall kill you!” The lamb said: “Ah, sir! You are drinking the water upstream and I’m drinking the water downstream. How is it that I’m making the water muddy for you?” “And why did you call me bad names one year ago?” “Ah, sir! I’m only three months old. How is it that I called you bad names one year ago?” “Then your mother must have done so. Anyway I shall kill you.”

This is the story of the wolf and the lamb and how all these concocted stories are going around. It illustrates how hatred, speaking ill and concocted stories arise from intolerance and envy. I think we can agree that this is the material mentality – if you want to find mistakes, you will find mistakes. As Shrila Prabhupad many times says, you can criticize even the bright full moon for having spots. Shall we read the story of the other type of mentality?

 “Surrender, service and dedication – this is the key to deal with the infinite. Without knowledge and without much energy one can attain fulfillment. It is not necessary to have the energy to be able to move a mountain. Also to read all the scriptures in the world and to put them within our belly will not produce any good. A typical example was shown in the Mahabharata. Krishna foretold that when the Rajasuya-yajna of Yudhishthira Maharaj would be finished, a particular bell there would ring automatically. In that way everyone would know that the yajna was completed. The sacrifice was held and everything was finished, but the bell did not ring.

Bhima asked Krishna, “You said that the bell would ring automatically. Everything has now been finished, but it is not ringing. Why not?” Krishna replied, “No. One thing is still remaining.” “What is that?” “Vaisnava-seva, the service of a vaisnava.” Bhima was surprised: “What do You say? So many munis, risis, Narada, Vyasadeva, and even You Yourself are all satisfied with having been well-fed, yet You say that vaisnava-seva has not been done?” “Yes.” “So where is that vaisnava?”

Krishna then indicated, “Go to the outskirts of town, and there you will find a particular vaisnava of the lowest caste. He does not go anywhere, but he is satisfied by taking the holy name of the Lord and leading a life full of devotion without any care for the world.”

Hearing this, the Pandavas went with a chariot to receive that man. They found him, an ordinary poor man of the lower class – he was a nirupadhi-vaishnava,  who doesn’t expect anything – and they approached him. He was perplexed: “What is this? Oh, so many important men have come to my cottage. What is the matter?” He became very much panic-stricken.

Then they petitioned him with folded palms, “We have come to bring you to take some food at the place of the yajna.” What to do? He could not avoid their order. Draupadi had to cook, so she prepared various palatable dishes. She thought, “Vaisnava-seva has not been done. So many risis, munis, and even Lord Krishna has been fed, but vaisnava-seva was not accomplished!” So with all her skill she cooked foods of various types, and the man was fed. But the bell did not ring.

Bhima asked, “What is the matter? He has finished eating, but the bell has not rung.” Krishna said, “There must have been some offence against this vaisnava-seva, and therefore the bell did not ring. What do you say? Do any of you have any doubt or bad conception about this man?”

The Pandavas then asked one another if any of them had thought any evil about him. At last Draupadi admitted, “I had some thought in my mind that this man is so simple and so insignificant, and although I prepared so many nice curries with the utmost attention and skill, he mixed all the preparations together and then ate that. He does not know how to eat properly, because he comes from a very low class—this is what I had in my mind.”

Then Krishna explained, “There is some contempt for the vaisnava, and therefore the bell has not rung. There is no other option for you than to go to him again, bring him again and feed him again.” So the Pandavas went and brought him again. This time all of them waited with great respect as he took prasadam, and then the bell was ringing with every morsel.

This example is shown to us. Those who are niskincana do not want anything—no name, no fame, or anything of the kind. They are naturally satisfied with whatever comes, and they are wholesale dedicated to the Lord. Such devotion can be found anywhere without any show of grandeur. No worldly grandeur is necessary; just richness of the heart—no knowledge, no education, no honour of a high birth, no power, and no gorgeousness. Krishna consciousness is so full, so sufficient, so absolute, that just a particle of that contains everything. All grandeur, all education, and everything is there: it is of such a nature. Service, self-dedication, saranagati, surrender: that is the necessity, not valour or learning.”[1]

I think this explains everything. This is the way to achieve our spiritual goals. Instead of the wolf consciousness, develop a servant of the vaishnavas consciousness. Try to develop this kind of identity.

(to be continued)

[1] Reading from Centenary Anthology by Shrila Shridhara Maharaj

(Szvámí Tírtha, 2017.10.01-jei szófiai esti tanításából)

(az előző hétfői tanítás folytatása)

Mit gondoltok elmesélhetek nektek két történetet, mellyel bemutathatjuk az anyagi gondolkodásmód lelkivé alakulását? Az első az anyagi mentalitásról szól, egy bárány és egy farkas történetéről. A bárány épp egy folyóhoz ment inni, amikor a farkas is  hirtelen felbukkant, hogy igyon. Ez egy  meglehetősen feszült pillanat! De a bárány olyan fiatal és  ártatlan volt, hogy nem vette észre a veszélyt. A farkas pedig  elhatározta, hogy megeszi a bárányt – persze, hogyan máshogy is döntött volna?! Az volt a terve, hogy valamivel megvádolja a bárányt és aztán megöli. Találnia kell egy okot, egy ürügyet, hogy elkaphassa! A farkas azt gondolta: ‘Valamilyen módon fel kell falnom ezt a bárányt’, ezért így szólt hozzá: ‘Nem látod, hogy épp itt iszok? Miért zavarod fel a vizet? Na ezért megöllek!’ A bárány erre azt felelte: ‘Ó kedves Uram, dehát Ön a sodrás elején issza a vizet, én pedig alább. Hogy lehet az, hogy mégis én zavarom fel az Ön vizét?’ A farkas tovább próbálkozott: ‘Akkor, miért gúnyolódtál velem egy évvel ezelőtt?’ ‘Ó, én még csak három hónapos vagyok. Hogy is lehetett volna az, hogy egy éve kigúnyoltam volna Önt?’ Mire a farkas: ‘Akkor bizonyára az anyád tette! Mindenesetre, meg foglak ölni!’

A farkas és a bárány története azt szemlélteti, hogyan terjednek ezek a fiktív történetek. Arról szól, hogy a gyűlölet, a hamis beszéd és a kitalált történetek, mind-mind az egymás iránti meg nem értésből és irigységből fakadnak. Azt hiszem, egyetérthetünk abban, hogy ilyen az anyagi mentalitás: ha hibákat akartok találni, akkor hibákat is fogtok találni. Ahogy Sríla Prabhupád sokszor mondotta, még a fényes teliholdat is kritizálhatjuk azért, mert foltjai vannak. Kíváncsiak vagytok a lelki gondolkodásmódot bemutató történetre is?

„Meghódolás, szolgálat és odaadás – ezek a Végtelennel való kapcsolódásunknak a módjai. Tudás és sok energia befektetés nélkül is el lehet érni a beteljesülést! Nem szükséges ahhoz energia, hogy egy hegyet meg tudjunk mozdítani. Az sem hoz semmi jót, ha a világ összes szentírását elolvassuk, és bemagoljuk. Tipikus példát hoz erre a Mahábhárata. Krisna megjósolta, hogy amikor Judhisthir Mahárádzsnak a rádzsaszúja-jagjája befejeződik, akkor egy bizonyos harang automatikusan meg fog szólalni. Ebből mindenki tudni fogja, hogy a jagja befejeződött. Az áldozatot megtartották, és minden véget ért, ám a harang nem szólalt meg!

Ekkor Bhíma megkérdezte Krisnától: ‘Azt mondtad, hogy a harang automatikusan meg fog szólalni. Mindennel végeztünk, de meg sem rezzent. Miért nem?’ Krisna így válaszolt: ‘Még nem! Egy dolog még hátra van.’ ‘Mi lenne az?’ ‘A vaisnava-szévá, a vaisnavák szolgálata.’ Bhíma meglepődött: ‘Mire gondolsz? A munik, rsik, Nárada, Vjászadév, és még Te magad is elégedettek és jóllakottak vagytok, de Te mégis azt mondod, hogy a vaisnava-szévá még nem történt meg?’ ‘Igen.’ ‘Hol van tehát az a vaisnava, akit nem szolgáltunk megfelelően?’

Krsna ekkor így szólt: ‘Menj el a város szélére. Ott találod azt a vainavát, aki a legalacsonyabb kasztba tartozik. Ő nem megy sehová, megelégszik csupán azzal, hogy az Úr Szent Nevét zengi és odaadással teli életet él, anélkül, hogy a világgal törődne.’

Ezt hallván a Pándavák harci szekereikre ültek és elindultak, hogy megkeressék. Meg is találták ezt a vaisnavát, egy hétköznapi, alacsony kasztból származó, szegény embert, egy nirupádhi-vaisnavát, aki teljes lemondásban élt. Odamentek hozzá, mire a vaisnava nagyon meglepődött: ‘Mi történik? Ó, mennyi fontos ember jött el a házamba! Mi a baj?’ Teljesen kétségbeesett.

A Pándavák összetett kézzel alázatosan kérlelték: ‘Azért jöttünk, hogy elvigyünk a rádzsaszúja-jagja helyszínére, hogy együtt fogyaszthassuk el a praszádamot.’ Mit tehetett hát az ember? Nem tudott kitérni a kérlelésük elől. Draupadí különböző ízletes ételeket készített, miközben arra gondolt hogy: A rsiket, munikat, sőt még magát  Úr Krsnát is megvendégelték, de a vaisnava-szévá még nem valósult meg!’ Így hát minden ügyességét újból összeszedve ismét különböző ételeket főzött és ezt a vaisnavát is szépen kiszolgálták, de a harang még mindig nem szólalt meg.

Bhíma megkérdezte: ‘Mi a baj, hiszen most már mindenki evett, de a harang még mindig nem szólalt meg.’ Krisna erre azt mondta: ‘Biztosan történt valami sértés a vaisnava-szévá  közben, ezért nem szólalt meg a harang. Mit gondoltok? Van-e valamelyikőtöknek  fenntartása vagy rossz  gondolata erről az emberről?’

A Pándavák ekkor megkérdezték egymástól, hogy gondolt-e valaki közülük valami rosszat róla. Végül Draupadí bevallotta: ‘Nekem az járt a fejemben, hogy ez az ember olyan egyszerű, jelentéktelen, és bár a legnagyobb körültekintéssel és szakértelemmel készítettem el a megannyi finom curryt, ő mégis összekeverte az összes fogást és úgy ette meg azt. Azért nem tudta, hogyan kell rendesen enni, mert nagyon alacsony osztályból származik – ez járt a fejemben’.

Ekkor Krisna elmagyarázta nekik: ‘Látjátok, lenéztetek egy vaisnavát, és ezért nem szólalt meg a harang. Nincs más lehetőségetek, mint hogy újra elmentek hozzá, elhozzátok és újra megvendégelitek.” A Pándavák ismét elmentek, és újra elhozták őt. Ezúttal mindannyian nagy tisztelettel viselkedtek, ahogy a praszádamot fogyasztotta, és így minden falatnál megszólalt a harang.

Ez a példa nagyon tanulságos a számunkra. A niskinycsanáknak, nincs szükségük semmire – se hírnévre, se bármi hasonlóra. Ők természetüknél fogva megelégednek azzal, ami kapnak és teljes mértékben az Úrnak szentelik magukat. Ilyen odaadással rendelkező bhaktát bárhol találhattok, mindenféle nagyravágyás nélkül, csöndesen elbújva. Nincs szükség világi hírnévre; csak a szív gazdagságára – se tudásra, se műveltségre, se előkelő származásra, se hatalomra és se pompára. A Krisna-tudat annyira teljes, elegendő és abszolút, hogy annak csak egy parányi részecskéje is magába foglal mindent. A teljes lelki nagyság, az összes ismeret, minden megvan benne: ilyen természetű. Szolgálat, önátadás, saranágati, meghódolás: erre van  szükség, nem a tanulás élharcosságára[1].

Azt hiszem, ez mindent megmagyaráz. Ez a módja annak, hogy elérjük lelki céljainkat. A farkastudat helyett alakítsátok ki a vaisnavák szolgálatának a tudatosságát. Próbáljátok meg kifejleszteni magatokban ezt a fajta finom lelki személyiséget.

(folytatása következik)

1. Sríla Srídhar Mahárádzs; Századfordulós antológiájából olvasva

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Да се опитаме ли да обрисуваме промяната в начина на мислене от материално към духовно с две истории? Първата история, касаеща материалния начин на мислене, е за агнето и вълка. Агнето отива на реката да пие вода. Не щеш ли, вълкът също идва на реката да пие вода. Критичен момент. Но агънцето е толкова малко и невинно, че не осъзнава опасността. А вълкът решава да го изяде – разбира се, какво друго. По някакъв начин да го обвини в нещо и да го погуби. Да намери каква да е причина и да действа. Вълкът си мисли: „Тъй или инак, трябва да погълна това агне.” И той казва: „Ей! Не виждаш ли, че аз пия тук? Защо ми размътваш водата? Ще те утрепя!” Агънцето казва: „О, господине! Вие пиете вода по-нагоре, а аз по-надолу по потока. Как бих могло да Ви размътя водата?” „А защо ме обиждаше с лоши имена преди една година?” „Ама, господине! Та аз съм само на три месеца. Как е възможно да съм ви обиждало преди цяла година?” „Тогава трябва да е била майка ти. Тъй или инак ще те погубя.”

Това е историята за вълка и агнето, и как се случват всички тези изсмукани от пръстите неща. Тя описва как омразата, лошите думи и изфабрикуваните истории се пораждат от непоносимостта и завистта. Мисля, можем да се съгласим, че това е материалният начин на мислене – ако искате да намерите грешки, ще ги намерите. Както Шрила Прабхупада многократно казва, можете да критикувате дори сияйната пълна луна, че има петна. Да прочетем ли историята и за другия начин на мислене?

„Отдаденост, служене и посветеност – това е ключът за боравене с безкрайното. И без знание и много сили човек може да постигне осъществяване. Не е нужно да имаш енергията да преместваш планини. Дори да сме изчели всички свещени книги на света и да сме си напълнили корема с тях, това няма да доведе до нищо добро. Типичен пример е даден в „Махабхарата”. Кришна предсказал, че когато Раджасуя-ягя на Юдхищхира Махарадж бъде приключена, една специална камбана там ще зазвъни от само себе си. По този начин всеки щял да разбере, че ягята е завършена. Жертвоприношението било направено и всичко приключило, обаче камбаната не зазвъняла.

Бхима попитал Кришна: „Ти каза, че камбаната ще зазвъни от само себе си. Сега всичко е изпълнено, но тя не звъни. Защо?” „Кришна отвърнал: „Не. Едно нещо все още не е направено.” „Кое е то?” „Ваишнава-сева, не е служено на ваишнавите.” Бхима се изненадал: „Какво говориш? Толкова много муни, риши, Нарада, Вясадева, че дори и самият Ти до един бяхте удовлетворени и добре нахранени, а Ти въпреки това казваш, че не е била направена ваишнава-сева?” „Да.” „Е, къде е този ваишнава?”

Тогава Кришна посочил: „Идете в покрайнините на града, там ще намерите един точно определен ваишнава от низша каста. Той не ходи никъде, удовлетворен е просто да повтаря святото име на Бога и да води живот, пълен с преданост, нехаейки за света.”

Чувайки това, Пандавите отишли с колесница да доведат този човек. Намерили го, обикновен бедняк от низша класа – бил нирупадхи-ваишнава,  който не очаква нищо – и отишли при него. Той бил смаян: „Какво е това? Толкова много големци са надошли в колибата ми. Какво става?” Бил обзет от паника.

Тогава те го помолили с допрени длани: „Дошли сме да те отведем да приемеш малко храна на мястото на ягята.” Що да стори? Нямало как да избегне заповедта им. Драупади трябвало да сготви и направила най-различни вкусни ястия. Тя си мислела: „Как така не е била извършена ваишнава-сева. Толкова много риши, муни и дори Бог Кришна, бяха нахранени, ала не е била осъществена ваишнава-сева!” И така, с цялото си умение тя сготвила разнообразни видове храна и човекът бил нахранен. Обаче камбаната не зазвъняла.

Бхима попитал: „Сега пък какво има? Той приключи с яденето, но камбаната не звъни.” Кришна казал: „Явно е имало някакво оскърбление срещу тази ваишнава-сева, и затова камбаната не звъни. Какво ще кажете вие? Някой от вас таи ли някакви съмнения или лоши мисли за този човек?”

Тогава Пандавите се питали един друг дали някой от тях си е помислил нещо лошо за него. Най-сетне Драупади признала: „Мина ми мисълта, че този човек е толкова простоват и невзрачен, че макар да бях приготвила такива хубави кърита с най-голямо внимание и умение, той смеси всички ястия и изяде този буламач. Той не знае как да се храни правилно, понеже идва от толкова ниска класа – това е, което ми мина през ума.”

Тогава Кришна обяснил: „Имало е презрение към ваишнава, затова камбаната не звъни. Нямате друг избор, освен да идете отново при него, да го доведете отново и отново да го нахраните.” И така, Пандавите отишли и го довели отново. Този път всички те го обслужвали с голяма почит, докато приемал прасадам, а камбаната звъняла на всяка негова хапка.

Този пример ни е разкрит. Онези, които са нишкинчана, не желаят нищо – нито име, нито слава, нито нещо подобно. Те по естествен начин са удовлетворени с каквото ги споходи и са изцяло посветени на Бога. Такава преданост може да се намери къде ли не, без никаква проява на величие. Никакви светски достойнства не са необходими; просто богато сърце – нито знание, нито образование, нито благородството на висшето потекло, ни власт, ни величие. Кришна съзнание е толкова пълно, толкова достатъчно, толкова абсолютно, че дори частичка от него съдържа всичко. Всички достойнства, цялото знание, всичко е там: такава е неговата природа. Служене, себепосветеност, шаранагати, отдаденост – това е нужно, а не доблест или ученост.”[1]

Мисля, че това обяснява всичко. Това е начинът да постигнем духовните си цели. Вместо вълчо съзнание, нека развием съзнание на слуга на ваишнавите. Стремете се да добиете такава идентичност.

(следва продължение)

[1] От „Стогодишна Антология”, Шрила Шридхара Махарадж

(from a lecture of Swami Tirtha, 18.08.2017 morning, Ludasto)

Life in general is good. Devotional life in specific is better. And accomplished life is best. But what is this accomplishment, what is this perfection? I think during these last days we had an intro into this perfection. The slow perfection is when you have a very focused and very conscious life – you are conscious about the truth, you are conscious about yourself, you are conscious about your activities and you can control whatever you like. But the intensive perfection is when you have accomplished that previous stage and then you lose control. When you are not able to control your mind, your intellect, your feelings any more. But wait a minute, this happens all over. People cannot control anything. People cannot control their speech, their emotions; they are exploding every other moment. Does that mean they are on the platform of intensive perfection? I doubt it. They are passing below the previous standard, not even reaching that level of control.

Therefore, instead of the lack of any control and instead of the slow perfection of control, we have to enter a higher type of perfection, this intensive perfection, where in a very refined way there is this going beyond the expectation.

As I said, life is good; it’s better to live than not to live. Because life means a chance that we can accomplish something. If you come with a mission to this life, then many people will think that you are an egoist. Therefore there are certain rules to follow in order to avoid the mistakes that are automatically involved in life as experience, and in spiritual life in specific also.

It’s difficult to use such high words, but nevertheless we have to find the mission of our life, we have to find the goal of our life. In general we can say that our goal is to find our way back home, back to Godhead. To reintegrate in the spiritual reality. Bhaktivinoda Thakura says that the goal of life, or the perfection of life is when we regain the original function of the soul, which is loving and serving mood to the Supreme. And this is a very glorious path. Why? Because it is said, the servant of the king also lives in the palace.

But beyond a formal perfection and official opulent and a little awesome conception of this Supreme reality, we need something that we can experience, we need something that we can live and share accordingly. Spiritual life is something that you can share, that you can live accordingly. It’s not an official regime, but this is your life, this is your… not second – this is your original nature. Krishna also wants to show His merciful approach, His close embrace, not only the official opulent aishvarya mood. Because He also needs close contact.

Let me give you an example for this spiritual life that you can live accordingly. You know in India you will find so many wonderful things. When we were traveling with Dina Bandhu Prabhu, he was very fascinated by the chadar[1]. And all the time, even though he gave more than 100 lectures about his Indian trips to inspire people, every time he mentioned and demonstrated this ‘multifunctional mobile pullover’. This is the chadar, it’s a wonderful piece. And I have to admit I am also in love with chadar. So much so that I wanted to have it as a prestigious sign of a grade of devotees. The original conception was that chadar is only for the brahmins initiated devotees, like a uniform. But then what happens today? This multifunctional brahminical mobile pullover is covering a kid. Because our Lord is merciful, He wants to cover the children. He likes them. ‘Forget about your official conception of uniform. I want to protect them. I like them.’

What do you want to be? A highly puffed up official pandit – or a child? What kind of perfection do you want? Beyond official perfection we need simple perfection. 

[1] Big Indian shawl