Sharanagati

(from a lecture of Swami Tirtha, 29.09.2017 evening, Sofia)

First of all, let me offer my respectful obeisances to my divine masters and to all the devotees present. The time for another meeting has come. And we were desperately waiting for this moment, right? I can speak on my side: I was desperately waiting for this moment. Because if we have a small little dedication to God and we have a divine holy devotional company, that will grow, that will multiply. This is my side. Maybe I have some little morsels from my masters, but in your company they will grow. But if somebody has a big amount of devotion, they also need somebody to share with – right? This is your side. And I feel like a perfect candidate for that. So this is our spiritual race – we are running after each other: to give and to receive. And in a spiritual race you never know who is winning. Because sometimes you feel: ‘Ah, I have lost!’, but that will turn out to be the greatest win. Other times you feel: ‘Ah, I have won!’, but that will be a big failure in your life.

Life is long. And you know, my vision starts to become distorted more and more. I was looking through the window in the morning and what did I see on the street? A very determined young man approaching the ashram with a mala in his hand. So determined he was, that it was obvious that he wants to finish this troublesome journey on this planet Earth. I was waiting for 15 minutes for him to ring the bell; it didn’t happen. So maybe my vision is wrong. I see devotees everywhere.

But it’s better to have such a distorted vision. That will always remind each of us of our own story. Because somebody had a merciful vision over us; he didn’t consider our shortcomings, he didn’t consider our past, but he was really considering our future. So it’s better to have such a distorted vision – when we see only the good side of people, the possible chance of perfection; however small, but it is there. And if somebody paid this trust in advance to us, we also have to carry it onward, share it with others. Because whatever we have received, we have to pass it on.

Those who attended the army know this principle. ‘Whatever suffering I have received, I have to pass it on.’ Correct? But we are serving in Mahaprabhu’s army and that works under different principles: whatever good you have received, you have to pass it on. Because then it will definitely grow.

During this lifetime as a grand experience, so many times we feel hurt and burdened and suffering and in tears and in blood… But what is the best way to start to heal our own wounds? Try to heal the wounds of others and automatically your wounds will also heal. Because comparatively we don’t suffer that much. Maybe if we focus on ourselves, we feel like: ‘Ah, all the suffering of this planet Earth is on my shoulders! That shows my greatness; I’m chosen to suffer in the best way!” But my dear brothers and sisters, it is not like that. Others suffer more, unfortunately. So if we start to develop this eye of compassion, automatically you will feel very secure, very safe, very happy. “I was complaining that I don’t have shoes until I met a person who didn’t have legs.” So comparatively, we don’t suffer that much. And we have a chance! We have a chance to reach perfection. Which is rarely given, rarely provided. Therefore we have to be intelligent enough to grab this chance.

How can we express our willingness to accomplish this chance for perfection? To agree theoretically is not enough. ‘Yes, but…’ – it’s not enough. We need to penetrate deeply this God-given chance. This is a gift of God. And we have to express our willingness to join that invitation. Because if there is an invitation, most probably some guests will come. God Supreme had invited us – we are the guest in His palace, in His world. We need to express our gratitude, we need to express our willingness to be embraced. So, simple theoretical agreement doesn’t help. We need to show something. Because our Lord has shown so much from Himself. You should also show something of yourself. But please, show the better side of you. When you feel that your weak side is fighting with your fallen side, that is not enough. It’s better to show our hopeful and better side. You all have a better side.

Therefore we have to be committed. And commitment in spiritual life means that you say, you mean and you do.

(to be continued)

(Szvámí Tírtha 2017. 09. 29-i szófiai esti tanításából)

Először is engedjétek meg, hogy tiszteletteljes hódolatomat ajánljam tanítómestereim és a jelenlevő bhakták előtt. Eljött az ideje egy újabb találkozásnak, amit nagyon vártunk, igaz? A magam nevében mondhatom, hogy nagyon vártam már ezt a pillanatot. Hiszen, ha van egy kis odaadás bennünk Isten iránt és egy szent társaságban  lehetünk, akkor ez az odaadás gyarapodni fog; ez vagyok én. Lehet, hogy van néhány morzsányi örökség a mestereimtől, de a társaságotokban ez megsokszorozódik. Míg mások, akik nagy odaadással rendelkeznek, szükségük van arra, hogy megoszthassák, igaz? Ezek vagytok ti, akik megosztjátok a szereteteteket és erre tökéletes jelöltnek érzem magam. Ez a mi lelki versengésünk – kergetőzünk, hogy adhassunk vagy kaphassunk; és egy lelki versenyben sosem lehet tudni, hogy ki a győztes, hiszen néha vesztesnek érzitek magatokat, de valójában ez a legnagyobb győzelmetek. Máskor úgy érezhetitek, hogy nyertetek, majd később kiderül, hogy ez volt az egyik legnagyobb kudarc az életetekben.

Az élet hosszú és tudjátok a látásom egyre rosszabb. Reggel kinéztem az ablakon és láttam, ahogyan egy nagyon eltökélt fiatalember közeledik az ásram felé málával a kezében. Annyira eltökéltnek látszott, nyilvánvaló volt, hogy szeretné befejezni ezt a gonddal teli utazását itt a Földön. 15 percig vártam, hogy becsengessen, de nem történt meg, így gondolom, hogy valamit rosszul láttam. Mindenhol bhaktákat látok.

Talán az a jobbik eset, ha ilyen irányba változik a látásunk, mert ez mindig emlékeztet majd minket a saját történetünkre; hiszen voltak, akik ránk is kegyes szemmel tekintettek, nem nézték a hiányosságainkat vagy a múltunkat, igazából csak a jövőnket látták. Ezért jobb, ha ebbe az irányba változik a látásunk – ilyenkor csak a jó oldalát látjuk az embereknek és az esélyt a tökéletesedésre, akármilyen kevés is ez olykor, de jelen van bennük. Ha valaki megelőlegezte ezt a bizalmat nekünk, tovább kell vinnünk, hiszen, amit kapunk, azt tovább kell adnunk.

Akik voltak katonák ismerik ezt az elvet. ‘Bármilyen szenvedést is kaptam, azt tovább kell adnom’, így van? De mivel mi Maháprabhu seregében szolgálunk ez egy másféle elven működik: bármilyen jót kaptok, tovább kell adnotok, mert akkor biztosan gyarapodni fog.

Az életünk során óriási tapasztalatként érezzük olykor megbántva, leterhelve magunkat; szenvedünk, könnyek közt és vérben… De mi a legjobb módja elkezdeni sérelmeink meggyógyítását? Próbáljátok meg begyógyítani mások sebeit és automatikusan meggyógyul a sajátotok is. Viszonylag nem szenvedünk sokat, de talán, ha önmagunkra irányítjuk a figyelmünket, azt fogjuk érezni: ‘A Föld összes szenvedése a vállamon van! Ez mutatja a nagyságomat, úgy döntöttem, hogy a legjobb módon szenvedek!’ De kedveseim, ez nem így van. Mások sokkal többet szenvednek, mint mi, sajnos. Ha elkezditek az együttérzést kifejleszteni magatokban, nagyfokú nyugalmat és biztonságot fogtok érezni és nagyon boldogok lesztek. „Panaszkodtam, hogy nincs cipőm, míg nem találkoztam valakivel, akinek nincs lába.” Tehát viszonylag nem szenvedünk annyit. És van egy esélyünk! Van esélyünk elérni a tökéletességet, ami ritkán adatik meg! Ezért elég intelligensnek kell lennünk ahhoz, hogy megragadjuk ezt a lehetőséget.

Hogyan fejezhetjük ki hajlandóságunkat a tökéletesség lehetőségének megvalósítására? Elméletileg egyetérteni nem elegendő. ‘Igen, de…’ – ez nem elég. Mélyen át kellene éreznünk ezt az Istentől kapott lehetőséget. Ez Isten ajándéka és ki kell fejeznünk hajlandóságunkat, hogy kapcsolódjunk ehhez a meghíváshoz. Hiszen, ha van meghívás, valószínűleg néhány vendég elmegy majd. A Legfelsőbb Úr meghívott minket – vendégek vagyunk a palotájában, a világában. Ki kell fejeznünk a hálánkat és a hajlandóságunkat arra, hogy befogadjanak minket. Tehát az egyszerű elméleti egyetértés nem fog segíteni, valamit mutatnunk is kell, hiszen a mi Urunk olyan sokat megmutatott Magából. Nektek is adnotok kell valamit magatokból. De kérlek a jobbik feleteket mutassátok meg Neki. Mindannyiótoknak van jobbik oldala.

Ezért elkötelezettnek kell lennünk, ami a lelki életben annyit jelent, hogy gondolod, mondod, és teszed.

(folytatása következik)

(от лекция на Свами Тиртха, 29.09.2017 вечер, София)

Най-напред нека поднеса почтителните си поклони на моите божествени учители и на всички присъстващи предани. Дойде време за още една среща. А ние отчаяно чакахме този миг, нали? Мога да кажа, че от своя страна аз отчаяно чаках този миг. Защото ако имаме някаква мъничка посветеност към Бог и попаднем в святата компания на преданите, тя ще нарасне, ще се умножи. Това е моята част. Може да разполагам с някакви мънички залъци, останали ми от моите учители, но във вашата компания те ще нараснат. Обаче ако някой разполага с огромна доза преданост, той също има нужда да я сподели, нали? Това е вашата част. И аз се чувствам съвършен кандидат за нея. Такова е нашето духовно съревнование – ние тичаме един след друг: да дадем и да получим. А в едно духовно съревнование никога не се знае кой побеждава. Защото понякога имате усещането: „О, изгубих!”, ала това се оказва най-великата ви победа. Друг път чувствате: „Спечелих!”, а то е голям провал в живота ви.

Животът е дълъг. И знаете ли, зрението ми взе все повече да се влошава. Сутринта гледах през прозореца и що да видя на улицата? Един много решителен млад човек върви към ашрама с броеница в ръка. Беше толкова решителен, че бе очевидно как иска да сложи край на това изпълнено с проблеми пътуване на тази планета Земя. Чаках го 15 минути да звънне на звънеца, но това не се случи. Така че явно не съм видял добре. Привиждат ми се предани навсякъде.

Но по-добре да имаме такъв вид изкривено виждане. То винаги ще ни напомня собствената ни история. Защото някой е имал милостив поглед към самите нас; той не е отчитал недостатъците ни, не е взимал предвид миналото ни, а е взел предвид нашето бъдеще. Така че по-добре да имаме такова изкривено виждане – да виждаме само добрата страна на хората, възможността за съвършенство; колкото и да е малка, тя все пак съществува. И ако някой е вложил в самите нас такова доверие, ние също трябва да сме продължители, да го дадем и на другите. Защото каквото сме получили, да го предадем нататък.

Онези, които са ходили в армията, знаят този принцип. „Каквото страдание съм получил, трябва да го предам на идващите след мен.” Така ли е? Обаче ние служим в армията на Махапрабху, а тя действа на друг принцип: каквото добро сте получили, трябва да го предадете след себе си. Защото така то определено ще расте.

В продължение на този живот, изпълнен с толкова много преживявания, колко много пъти сме се чувствали наскърбени, обременени, страдащи, разплакани, окървавени… Но кой е най-добрият начин да започнем да лекуваме своите рани? Стремете се да лекувате раните на другите и собствените ви рани от само себе си ще се изцелят. Защото, сравнително погледнато, ние не страдаме чак толкова много. Може би, ако се фокусираме върху себе си, имаме усещането: „О, цялото страдание на планетата Земя е връз плещите ми! Това разкрива величието ми; избран съм да страдам по такъв велик начин!” Но скъпи мои братя и сестри, то не е така. Други страдат повече, уви. Затова, започнете ли да развивате очите на състраданието, автоматично ще се почувствате в безопасност и щастливи. „Оплаквах се, че нямам обувки, докато не срещнах човек, който нямаше крака.” Така че, сравнително погледнато, ние не страдаме чак толкова много. И имаме шанс! Имаме шанс за истинско съвършенство. А то се дава рядко. Затова нека сме интелигентни да грабнем този шанс.

Как можем да изразим готовността си да осъществим тази възможност за съвършенство? Да сме съгласни на теория не е достатъчно. „Да, обаче…” – това не е достатъчно. Трябва в дълбочина да проникнем в този даден ни от Бога шанс. Той е дар Божи. И нека изразим готовността си да се включим в тази покана. Защото има ли покана, най-вероятно ще дойдат и гости. Всевишният ни е поканил – ние сме гости в Неговия палат, в Неговия свят. Нека изразим благодарността си, нека изразим желанието си да бъдем приети. Така че просто теоретично съгласие не помага. Трябва да покажем нещо. Защото нашият Бог е разкрил толкова много от себе си. Моля ви, вие също разкрийте нещо от себе си. Обаче моля ви, покажете по-добрата си страна. Ако усещате, че по-слабата ви страна се бори с пропадналата ви страна, това не е достатъчно. По-добре да покажем по-надеждната си, по-хубавата си страна. Вие всички имате такава.

Затова трябва да сме посветени. А посветеност в духовния живот означава: като кажеш нещо, наистина да го имаш предвид, и да го направиш.

(следва продължение)