Sharanagati

 

Point number ten: “One must worship the deity in the temple according to regulative principles by offering arati and prasad, decorating the deity, etc.”[1]

Question of Hari Lila: It was mentioned that devotees offer to the deities prasadam. Is it prasadam or bhoga?

Swami Tirtha: Generally we offer bhoga and when it is accepted by Krishna, by the deities, then it is prasadam. In general bhoga means ‘foodstuff’ or ‘enjoyment’. So, all enjoyment is first for Krishna. And to offer our food to Krishna means that we don’t taste it, we cook it in a very clean mood, we follow the regulations, we ring the bell, we put the tulasi on the plate, etc. etc. But you know, when mother Yashoda is cooking for Krishna, she tastes: “Ah! A little more salt is necessary” and then she adds. She doesn’t care about the ritual offering, but her motherly care is for Krishna’s full satisfaction. Who was that Rama bhakta who started to chew and…

Madhava Sangini: Shabari.

Swami Tirtha: How was that?

Madhava Sangini: She was waiting for Rama to come and she was collecting fruits for Him. And when He came, first she was tasting whether it’s sweet or not and then she was offering to Him. And Rama was gladly accepting. 

Swami Tirtha: Yes. It is also said, whatever is given by a pure devotee or whatever is accepted by a pure devotee it is prasadam. If you ring the bell or you don’t ring the bell – it doesn’t matter. So, the general rule is: follow the regulations – and usually this is the method. But the vrajavasis[2] have a very-very special connection to Krishna. 

Let me share with you a very dear event. Radha-Raman temple, which is another famous temple in Vrindavan, is established in the goswamis’ times by Gopal Bhatta Goswami. They say that in this temple the fire in the kitchen has been burning for five hundred years permanently. They can pay so much attention to maintain the flow of the service that it’s permanently burning there. Every evening there is a beautiful musical offering in this temple, nice bhajans and kirtans. And when we visited this temple, we saw an elderly gentleman also visiting the temple – just as it was said that morning and evening you have to go and visit the temple. There the altar is a little elevated. And the deity is very small. So, you are very far away from the small little deity. And if you are elderly, it’s very difficult to see, right? So, when the curtain opened and the music started and devotees came around, this elderly gentleman took his monocle and he was checking: ‘Ah, yes!’ He was very satisfied. And what was his next gesture? He transferred it to others, so that they can also see. So beautiful! Sharing: “Here is my Lord dancing! You, also see!” Next day I also checked: he was there with his monocle again. So, this is their very intimate mood that they develop with their beloved ishtadev[3]. 

 

 

A tizedik pont így szól: „A szabályozó elveket követve imádnunk kell a templomi múrtit. Áratit és praszádamot kell felajánlanunk, fel kell ékesítenünk a múrtit, stb.”[1]

Harilílá kérdése: Az hangzott el, hogy a bhakták praszádamot ajánlanak fel a múrtiknak. Ez akkor praszád vagy bhóga?

Szvámí Tírtha: Általánosan bhógát ajánlunk fel, s ha Krsna elfogadja a múrtik által, akkor az már praszád. Általában a bhóga ’ételt’ vagy ’élvezetet’ jelent, tehát minden élvezet először Krsnáé. S hogy Krsnának ajánljuk az ételünket, az azt jelenti, hogy nem ízleljük meg, nagyon tiszta módon, a szabályokat követve főzzük meg, csengetünk, tulaszít teszünk a tányérra és így tovább. Ám tudjátok, amikor Jasódá anya Krsnának főz, ő megkóstolja az ételt: „Ó! Még egy kis sóra volna szükség”, s aztán ad hozzá még egy kis sót. Nem törődik a rituális felajánlással, ám anyai gondoskodása Krsna teljes elégedettségére szolgál. Ki volt az a Ráma bhakta aki…

Mádhava Szanginí: Sabarí.

Szvámí Tírtha: Hogy is volt ez a történet?

Mádhava Szanginí: Mialatt Sabarí Ráma érkezésére várt, gyümölcsöt szedett a számára. S amikor Ráma megérkezett, Sabarí először megkóstolta a gyümölcsöt, hogy vajon édes-e, s csak azután ajánlotta fel Neki, Ráma pedig örömmel elfogadta.

Szvámí Tírtha: Igen, azt is mondják az írások, hogy bármit is ad egy tiszta bhakta, vagy bármit is fogad el egy tiszta bhakta, az praszád. Hogy csengetsz-e vagy sem, az nem számít. Az általános szabály így szól: kövessétek az előírásokat – és általában ez a módszer – de a vradzsavászíknak[2], nagyon különleges kapcsolatuk van Krsnával. 

Hadd osszak meg veletek egy nagyon kedves esetet! A Rádhá-Raman templom egy másik híres templom Vrndávanban, melyet még a gószvámík idejében Gópál Bhatta gószvámí alapított. Azt mondják, ebben a templomban a tűz a konyhában már ötszáz éve megszakítás nélkül ég. Annyira odafigyelnek ennek a szolgálatnak a fenntartására, hogy folyamatosan ég ott a tűz. Minden este zenés felajánlás, szép bhadzsanok és kírtanák vannak. S amikor mi ott jártunk, láttunk egy idős urat, aki szintén látogató volt – ahogy az a nagykönyvben meg van írva, reggel és este el kell menni és meg kell látogatni a templomot. Ebben a templomban az oltár kissé magasan van és a múrti nagyon kicsi. Tehát nagyon messzire vagy a kis múrtitól, s emiatt aki idősebb, ugye, nem látja nagyon jól. Így amikor a függönyt felvonták, elkezdődött a zene és jöttek a bhakták, ez az idős úriember fogta a monokliját, hogy szemügyre vegye a múrtit: „Á, igen!” Nagyon elégedett volt. S mi volt a következő gesztusa? Átadta másoknak is a monoklit, hogy ők is láthassák a múrtit. Milyen gyönyörű! Megosztotta: „Itt van az én Uram, táncol! Nézzétek ti is!” Másnap is megfigyeltem: ott volt ismét, a monoklijával. Ez tehát a hinduk nagyon bensőséges hangulata, amit az istadévnek nevezett szeretett múrtijukkal kialakítanak. 

 

 

 

Точка номер десет: „Човек трябва да обожава муртите в храма в съответствие с предписаните принципи, като им поднася арати и прасад, украсява ги и т.н.”[1]

Въпрос на Хари Лила: Бе споменато, че преданите предлагат на муртите прасадам. Прасадам ли е или бхога?

Свами Тиртха: Обикновено предлагаме бхога, а когато бъде приета от Кришна, от муртите, става прасадам. Най-общо бхога означава „храна” или „наслаждение”. Така че цялото наслаждение най-напред е за Кришна. Да предлагаме храната си на Кришна означава, че не я опитваме докато готвим, готвим в много чисто настроение, следваме всички предписания, звъним с камбанката, поставяме листенце туласи на чинията, и т.н. Но когато Майка Яшода готви за Кришна, тя опитва храната: „О! Трябва още малко сол” и добавя. Тя нехае за ритуалното приношение, а майчината й грижа е насочена към удовлетворението на Кришна. Коя беше онази бхакта на Рама, която опитваше храната?

Мадхава Сангини: Шабари.

Свами Тиртха: Как беше историята?

Мадхава Сангини: Тя очаквала Рама да дойде и била събрала плодове за Него. И когато Той дошъл, тя най-напред опитвала дали са сладки или не, пък след това Му ги поднасяла. И Рама приемал с радост. 

Свами Тиртха: Да. Казва се също така, че каквото е дадено от чист предан или каквото е прието от чист предан е прасадам. Дали звъните с камбанката или не – това няма значение. И така, общото правило е: следвайте предписанията – и обикновено това е методът. Но враджавасите[2] имат много-много специална връзка с Кришна. 

Позволете ми да споделя с вас една много свидна за мен случка. Храмът Радха-Раман, който е друг известен храм във Вриндавана, е създаден във времената на госвамите от Гопал Бхатта Госвами. Казват, че в този храм огънят в кухнята гори от петстотин години без прекъсване. Те влагат толкова голямо внимание в това да поддържат потока на служенето, че той постоянно гори там. Всяка вечер има красиво музикално приношение в този храм, хубави бхаджани и киртани. И когато бяхме в този храм видяхме един възрастен джентълмен, който също бе дошъл на посещение – точно както беше казано, че сутрин и вечер трябва да отиваш до храма. Там олтарът е малко повдигнат. А муртито е много дребно. Така че се оказваш много далеч от мъничкото мурти. Пък ако си и стар е много трудно да Го видиш, нали? И така, когато завесата се отвори, музиката започна и преданите се събраха, този възрастен джентълмен извади своя монокъл да провери: „О, да! Радха-Раман!” Беше много удовлетворен. А какъв беше следващият му жест? Подаде далекогледа на другите, за да могат те също да видят. Беше толкова красиво! Споделяне: „Тук е моят танцуващ Бог. Погледайте Го и вие!” На следващия ден проверих: той пак беше там със своя монокъл. Така че това е тяхното толкова съкровено настроение, което развиват към любимия си ищадев[3].