Sharanagati

Pregunta de Yadunath: Lo mío es algo entre pregunta y pedido. Muy frecuentemente estamos practicando con la idea: “Estoy practicando.” Estoy cantando mantras, estoy limpiando el suelo, estoy puja. Soy muy bueno con los devotos bhakta.

Tirtha Maharaj: ¡O! Es algo peligrosísimo.

Yadunath: Y muy raras veces logramos a recordar que todo ello ocurre únicamente por bendición de Dios y de nuestro Gurudev. Por ejemplo, uno se enorgullece con haber realizado dos rondas cantando mantras, otro – con veinticinco.     Por lo tanto en ciertos momentos ni uno, ni tampoco otros logran a realizar sus rondas Y se dan cuenta entonces que no tendrán otra oportunidad que pedir y recibir la gracia misericordiosa de su Gurudev. Por esto el sentido de mi pregunta-pedido es la solicitud de bendición por si Usted pueda darnos Su bendición.

Tirtha Maharaj: Es cierto que la vida es larga pero transcurre velozmente. En el mismo tiempo la vida es muy corta pero cuesta largo tiempo llegar a sobrevivir en ella. A veces pensamos que estamos actuando. Sin embargo ello es egoísmo espiritual o más bien mental. Yo he aprendido que debo ser humilde y por esto yo soy humilde. Esta historia comienza y se termina conmigo. Esto no es suficiente. Debéis olvidar el propio Yo. ¿Y cómo será posible olvidase de sí mismo? No nos sirve siendo intelectuales de convencernos cultamente: “Tengo que olvidarme de mí mismo.” Por lo tanto cuando te pongas a amar a alguien estarás perdido inmediatamente.

Una vez llevábamos a Gurudev desde el aeropuerto de Viena hacia Nandafalva. Dos de nosotros lo hemos acogido en el aeropuerto y él nos dijo: “Ah, ¡¿tanta gente ha llegado?!” Sea como fuera hemos viajado durante casi dos días ya que hacía mucha niebla. Queríamos alojarnos en un ashram.

El dijo: “Vayamos por allí”. Yo repliqué: “Bueno, hay un menudo problema y es que la vaishnava, que es gerente del ashram, no está allí. Entonces él preguntó:” ¡¿Cómo!? Y agregó: Si Prabhupad nos dijera que deberíamos quedarnos en el ashram, nosotros nunca hubiéramos abandonado ese ashram, incluso a costa de nuestras propias vidas”

Traté entonces de salvar la situación: “Es cierto, pero él fue a Nandafalva para la celebración”, ya que se preparaba una celebración. festiva. El no dijo nada más. Se puso a comentar sobre el coche: “¡Qué coche tan estúpido! ¡Han opuesto la radio encima del radiador! ¡Qué sistema tan tonto! Si enchufes el calentamiento la radio se quemará.”

No es tan grave si tu Guru se pone a criticar tu coche, (además el coche no era mío); pero ¡si no le basta con criticar el coche y se pone a criticar el chófer! Ya sabéis que cuando estás conduciendo y tu Guru se pone a criticar tus capacidades de conductor, la situación se torna algo peligrosa. Y además él tiene su modo directo y abierto para expresar su insatisfacción: dándote golpes en la cabeza. Imaginadlo: estáis conduciendo y de repente recibís unos golpes – trataréis pues de poner más atención. ¡Y aquello siguió así durante dos días!

Yamuna: Ahora entiendo porqué solo dos fueron a acogerlo.

Tirtha Maharaj: Depués de golpearte en la cabeza, durante otra media hora ni siquiera dice esta boca es mía – y ello es todavía más agobiante que si te diera patadas o una buena paliza ya que debes echar las cuentas y tienes que detectar tu error. Creo que ya conocéis este sentimiento. Después se pone a plantear preguntas: “¿Habéis cumplido con tal u otro servicio específico?” Respondemos: “Bueno…todavía no…” Luego comparte impresiones del periplo – cómo alguien había criticado a un devoto bhakta y dice: “Esta sí que es una mala práctica”, etc. Por lo tanto, como ya sabéis, estar viajando con Gurudev siempre se una aventura. En los últimos kilómetros del trayecto él comenzó a interesarse de los devotos bhakta: “¿Qué tal el fulano éste o que está haciendo la fulana aquélla?”

Teníamos un hermano nuestro muy devoto e inspirado, siempre ocupado en algo, siempre corriendo por arriba y por abajo, siempre obrando – ¡un gran ejemplo! Debíamos decir: “Gurudev, ¡este bhakta está haciendo cosas increíbles m! ¡Es tan grande, es magnífico!”

Tras dos días de didáctica de golpe se le cambió la cara. Fue como si se hubiera levantado de si sitio, de repente como si creció, se le iluminó la faz y dijo: “Así es la vida – glorificar a los bhaktas”

Entonces nos dimos cuenta de su plena satisfacción. Y es verdad – así es la vida, glorificación de los devotos dedicados. En efecto, no recuerdo porqué me puse a relatar esta historia pero creo que ella da ciertas respuestas.

Въпрос на Ядунатх: Моето е нещо средно между въпрос и молба. Много честo ние практикуваме с идеята: „Аз практикувам.” Аз мантрувам. Аз мия пода. Аз правя пуджа. Аз съм толкова добър с бхактите.

Тиртха Махарадж: Охо! Това е много опасно.

Ядунатх: И много рядко успяваме да си спомним, че това се случва единствено по благословиите на Бог и на нашия Гурудев. Например, един се гордее, че е направил два кръга, друг – че е направил двадесет и пет. Но има някои мигове, когато нито единият от тях не може да си направи кръговете. И тогава разбират, че нямат никакъв шанс, ако не получат милостта на своя Гурудев. Затова моят въпрос-молба е ако може вие да ни благословите.

Тиртха Махарадж: Животът е дълъг, но тече много бързо. Едновременно с това животът е съвсем кратък, а отнема толкова дълго време да оцелееш в него. Понякога си мислим, че ние действаме. Обаче това е духовен – дори не духовен – това е умствен егоизъм. Понеже аз научих, че аз трябва да бъда смирен, затова аз съм смирен. Тази история започва и завършва с мен. Това не е достатъчно. Забравете за себе си. А как можем да забравим себе си? Не като интелектуално се убеждаваме: “Аз трябва да забравя за себе си.” Но веднага щом обикнеш някого, губиш себе си.

Веднъж откарвахме Гурудев от летището във Виена към Нандафалва. Двамина го посрещнахме на летището и той каза: “О, колко мнозина сте дошли?!” Както и да е, пътувахме почти два дни, защото беше много мъгливо. И искахме да отидем в един ашрам. Той каза: „Да идем там.” Отвърнах: “Ами, има малък проблем, понеже ваишнавата, който отговаря за ашрама, не е там.” Той каза: „Какво!? Ако Прабхупад ни кажеше да стоим в ашрама, ние никога не бихме напуснали ашрама, дори да трябва да се простим с живота си.” Тогава аз се опитах да спася положението: “Да, но той отиде в Нандафалва за празника”, защото предстоеше празник. Той не каза нищо повече. После започна да прави коментари за колата. “Ама че глупава кола,” рече. “Сложили са радиото върху радиатора! Каква глупава система! Ако включиш отоплението, радиото ще прегрее.” Но нищо не е ако твоят гуру започне да критикува колата ти, (пък и колата не беше моя); но като не му стигна да критикува колата, започна да критикува шофьора! А знаете ли, когато шофираш и твоят гуру започне да кори шофьорските ти способности, е малко опасно. И той има съвсем пряк и открит начин да изрази неудовлетворението си: удря те по главата. Само си представете: шофирате и изведнъж получавате това – ще се постараете да внимавате повече. И така продължи два дни!

Ямуна: Сега разбирам защо сте го посрещнали само двамина.

Тиртха Махарадж: След като те чукне по главата, половин час не проронва и дума – това е дори още по-тежко отколкото да те рита и бие, защото тогава трябва да си направиш равносметка къде си сбъркал. Мисля, че познавате това чувство. След това започна да задава въпроси: “Свършихте ли това и това специфично служене?” Ние казахме: “Ами… не още…” Сетне спомена някои впечатления от пътуването си – как някой критикувал друг преданоотдаден – и каза: “Това е такава лоша практика”, и т.н.. Но знаете ли, да пътуваш с Гурудев винаги беше приключение. А в последните километри той започна да пита за бхактите: “Той как е, тя как е?” Имахме един брат, който по онова време беше много вдъхновен преданоотдаден: винаги беше зает с нещо, тичаше и действаше – голям пример! И трябваше да кажем: “Гурудев, този бхакта прави невероятни неща! Толкова е велик, толкова е прекрасен!” И знаете ли, след тези два дни поучения изведнъж лицето му се промени. Той някак сякаш се вдигна от седалката, порасна, засия и каза: “Това е животът – да възхваляваш бхактите.” И тогава видяхме колко дълбоко беше удовлетворението му.

Така че животът е да възхваляваш преданите. Не си спомням защо всъщност започнах да разказвам тази история, но мисля, че тя ти дава някои отговори.

Jadunáth kérdése: Amit mondani szeretnék az igazából a kérdés és a kérés között van. Gyakran azzal a gondolattal végezzük gyakorlatainkat: “Én gyakorlom.” Én mantrázok. Én takarítok. Én csinálom a púdzsát. Én vagyok nagyon kedves a bhaktákkal.

Tírtha Mahárádzs: Hohó! Ez nagyon veszélyes.

Jadunáth: És nagyon ritkán tudunk csak emlékezni arra, hogy mindez igazából az Úr és Gurudévánk kegyéből történik. Például valaki büszke arra, hogy két kört dzsapázott, valaki más pedig arra, hogy huszonötöt. Aztán megértik, hogy nincs esélyük, ha nem kapják meg Gurudév kegyét. A kérdés-kérésem tehát az, hogy ha lehet, áldj meg bennünket.

Tírtha Mahárádzs: Az élet hosszú, de gyorsan elmúlik. És ugyanakkor az élet nagyon rövid és sok időbe telik túlélni. Néha tehát azt gondoljuk, hogy mi cselekszünk. De ez lelki, sőt inkább mentális egoizmus. Mert én megtanultam, hogy nekem alázatosnak kell lennem, ezért én alázatos vagyok. A történet velem kezdődik és végződik. Ez nem elég. Felejtkezz meg magadról. És hogyan felejtkezhetünk meg önmagunkról? Nem úgy, hogy ésszel megpróbáljuk meggyőzni magunkat: „Meg kell felejtkeznem önmagamról.” Hanem amint megszeretsz valakit, azonnal megfelejtkezel önmagadról.

Egyszer Gurudévvel a bécsi reptérről Nandafalvára tartottunk. Ketten vártuk a reptéren, és így szólt: „Óh, ilyen sokan jöttetek?!” Akárhogy is, majdnem két napig autóztunk, mert nagyon nagy köd volt. És el akartunk látogatni egy ásramba. Azt mondta: „Menjünk oda.” Én így válaszoltam: „Nos, van egy kis gond, mert a vaisnava, aki gondoskodik az ásramról, nincs most ott.” Mire Ő: „Tessék? Amikor Prabhupád azt mondta, hogy maradjunk az ásramban, sosem hagytuk volna ott az ásramot, még akkor sem, ha fel kellett volna adnunk az életünket.” Aztán próbáltam menteni a helyzetet: „Igen, de Nandafalvára ment ünnepelni.” mert épp egy ünnep közelgett. Ez után nem válaszolt. Majd az autóról kezdett megjegyzéseket tenni: „Milyen buta egy autó” mondta. „A fűtés felé szerelték a rádiót! Ilyen buta rendszert! Ha bekapcsolod a fűtést, a rádió is felmelegszik.” De az még semmi, ha a guru a kocsidat kritizálja, igazából nem is az én autóm volt; hanem aztán nem elégedett meg az autó kritizálásával, a sofőrt is elkezdte bírálni! Tudjátok, amikor épp vezettek, és a gurutok elkezdi kritizálni a vezetési képességeiteket, az egy kissé veszélyes. És nagyon direkt és nyílt módját választotta annak, hogy kifejezze elégedetlenségét: fejbe kopogtatott. Gondoljatok csak bele, vezettek, és hirtelen ez történik – azonnal megpróbálsz még jobban oda figyelni. És így tovább, két napon keresztül!

Jamuná: Most már értem, miért csak ketten mentetek.

Tírtha Mahárádzs: Fél órán keresztül a fejeden kopogva, némán – az még annál is nehezebb mintha megvert volna, mert meg kell találnod, hogy mit csináltál jól, és mit rosszul. Azt hiszem, ismered ezt az érzést. És aztán kérdez: „Elkészültetek ezzel a bizonyos szolgálattal?” A válaszunk az volt: „Nos… még nem…” Máskor felemlített néhány benyomást, ami utazása során érte, hogyan kezdett valaki kritizálni egy másik bhaktát, és azt mondta: „Ez egy nagyon rossz gyakorlat”, stb. De tudjátok, Gurudévvel utazni, mindig nagy élmény volt. És az utolsó kilométereken elkezdett a bhaktákról kérdezni: „Hogy van ez a bhakta és a másik bhakta?” Volt egy testvérünk, aki akkoriban nagyon lelkes bhakta volt: mindig elfoglalt volt, sietett, tevékenykedett – nagyszerű példa! Hozzá kellett tehát tennünk: „Gurudév, ez a bhakta hihetetlen! Olyan nagyszerű, olyan csodálatos!” És tudjátok, ez után a két nap után, amikor instruált bennünket, hírtelen megváltozott az arca. Olyan volt mintha felemelkedne az ülésből, egyre csak nőtt és ragyogott, és így szólt: „Ez az élet – a bhakták dicsőítése.” És akkor betekintést nyerhettünk elégedettségének mélységeibe.

Az élet tehát az bhakták dicsőítése. És nem igazán emlékszem miért kezdtem bele ebbe a történetbe, de azt gondolom, ad némi választ nektek.

Question of Yadunath: Mine is something between question and request. Very often we practice with the idea: “I practice.” I chant. I clean the floor. I make puja. I am so kind with the devotees.

Tirtha Maharaj: Oho! That’s very dangerous.

Yadunath: And very rarely we could remember that this is happening only because of the blessings of God and our Gurudev. For example one is proud that he had made two rounds, another – that he has made twenty five. But there are some moments when neither of them is capable to chant his rounds. And then they understand that they have no chance if they don’t have the mercy of their Gurudev. So my question-request is if you may bless us.

Tirtha Maharaj: Life is long, but it goes very fast. And in the same time, life is very short, and it takes such a long time to survive that. So sometimes we think that we are doing. But this is a spiritual – it is not even a spiritual – it is mental egotism. Because I have learned that I have to be humble, so I am humble. This story starts and ends with me. This is not enough. Forget about yourself. And how we can forget about ourselves? Not by intellectually convincing ourselves: “I have to forget about myself.” But immediately when you start to love somebody, you lose yourself.

Once we were driving Gurudev from Viena airport back to Nandafalva. Two of us were receiving him on the airport and he said: “Ah, so many you came?!” Anyway, we were driving almost two days, because it was very foggy. And we wanted to go to one ashram. He said: “Let’s go there.” And I said: “Well, it’s a little problem, because the vaishnava, who is running the ashram, is not there.” He said: “What? If Prabhupad told us to stay in the ashram, we would never leave the ashram even if we had to give up our lives.” Then I tried to defend the situation: “Yes, but he went to Nandafalva to celebration”, because there was a celebration coming. He did not give any further remarks. Then he started to give remarks on the car. “What a stupid car,” he said. “They put the radio over the heating! Such a stupid system! If you turn on the heating, the radio will be also hot.” But that is nothing if your guru starts to criticize your car, actually it was not my car; but then he was not satisfied with criticizing the car, he started to criticize the driver! You know, if you are driving the car and your guru starts to criticize your driving abilities, it is a little dangerous. And he had a very direct and very open way to express his dissatisfaction: knocking on your head. Just imagine, you are driving and all of a sudden you receive this – then you try to pay some more attention. Etc, etc for two days!

Yamuna: Now I understand why only two of you went.

Tirtha Maharaj: After knocking on your head, half an hour don’t speaking anything – it is even more difficult than being kicked and beaten up by him, because then you have to make your balance what did you do correct and what did you do wrong. I think you know this feeling. And then he put some question: “Did you finish with this specific service?” We said: “Well… not yet…” Other times he was mentioning some impressions from his trip, how someone started to criticize another devotee and he said: “This is such a bad practice”, etc. But you know, riding with Gurudev was always quite an experience. And in the last kilometers he started to inquire about devotees: “How is he doing, how is she doing?” We had one brother, who at that time was very enthusiastic devotee: always being engaged, running and doing – like a great example! So we had to add: “Gurudev, this devotee is incredibly doing! He is so great, he is so nice!” And you know, after these two days of instructing us all of a sudden we had seen a change on his face. Somehow he was just like emerging from the seat, started to grow and shine and said: “This is life – glorifying the devotees.” And then we could see the depth of his satisfaction.

So life is the glorification of devotees. And I don’t really remember why I started to describe this story, but I think it gives some answers to you.

Bhajan

Question of Akshara: In the spiritual world when all things – paraphernalia, plants, grass, etc. – are serving the Divine Couple, do they have relationships among themselves?

Tirtha Maharaj: They have, still this relationship is manifested through the divine center and everything is revolving around that ultimate center. So we are connected by, for and through Krishna, Radha-Krishna.

Yamuna: Maharaj, what is the connection between bhakti-lila and krishna-lila? What is the connection between: lila between the devotees and lila of Krishna?

Tirtha Maharaj: Well, what is the difference between our life now and our life – then? Nothing. We live here for serving our Lord; and we live there for the same purpose. If there is any difference, that is perfection. On this platform sometimes little mistakes, sometimes little shortcomings are happening, but there the flow is harmonious. But there should be no basic conception of difference between the sadhaka life, the life of the practitioner and the life of person, who achieves. Don’t forget, whatever you practice, you will reach that. So if somebody practices illusion, he will get illusion. If someone practices the truth, he will get the truth. Poor guy! But if somebody practices bhakti, he will achieve bhakti! It is very simple. Whatever is your practice, you will achieve that.

So the lilas or the life of the devotees here – we can say that this is a preparation for the perfectly pure service of Krishna. If we really dedicate ourselves, then right here and now we can taste the nectar. If we cannot taste it here and now, then when and where? If we cannot grab this opportunity, then when we shall make it? So act now.

Question: If I may ask… I have heard that the first realized meeting with Krishna is sublime experience. Isn’t it that we are returning again in this material world to live this meeting anew?

Tirtha Maharaj: No, we are searching for that first meeting. We are searching for the original rasa, adi-rasa, first sweet taste we are searching whole our life. Because unfortunately we have lost that original taste. Still we have the memories, therefore we are searching for it. Therefore the life of a practitioner is a search – for the truth? No, for the happiness. Meanwhile you will find the truth also, don’t worry.

Въпрос на Акшара: В духовния свят когато всички неща – принадлежности, растения, трева и т.н. – служат на Божествената Двойка, те имат ли взаимоотношения помежду си?

Тиртха Махарадж: Имат, но тези взаимоотношения се проявяват чрез божествения център и всичко се върти около този окончателен център. Така че ние сме свързани от, за и чрез Кришна, Радха-Кришна.

Ямуна: Махарадж, каква е връзката между бхакти-лила и кришна-лила? Каква е връзката между лилата помежду бхактите и лилата на Кришна?

Тиртха Махарадж: Каква е разликата между живота ни сега и живота ни – какъвто ще бъде тогава? Никаква. Живеем тук, за да служим на нашия Бог; и там ще живеем за същата цел. Ако има някаква разлика, тя е съвършенството. На това ниво понякога се случват малки опущения, малки недостатъци, но там потокът е хармоничен. Ала в основата си не би трябвало да има концепция за разлика между живота на садхака, практикуващия, и живота на онзи, който вече е постигнал. Не забравяйте, каквото практикувате, ще го постигнете. Така че ако някой се занимава с илюзия, ще намери илюзия. Ако някой се занимава с истината, ще намери истината. Горкият човек! Но ако някой се занимава с бхакти, ще намери бхакти! Това е съвсем просто. Каквото практикувате, ще го постигнете.

Така че лила или животът на преданите тук – можем да кажем, че това е подготовка за съвършено чисто служене на Кришна. Ако наистина се посветим, точно тук и сега можем да вкусим нектара. Ако не можем да го вкусим тук и сега, тогава къде и кога? Не грабнем ли тази възможност, тогава кога ще го направим? Затова действайте сега.

Въпрос: Ако мога да попитам… Чувал съм, че първата осъзната среща с Кришна е върховно преживяване. Не е ли така, че ние се връщаме отново в този материален свят, за да преживяваме пак тази среща?

Тиртха Махарадж: Не, ние търсим тази първа среща. Търсим изначалната раса, ади-раса, първия сладък вкус търсим цял живот. Защото за беда сме изгубили този изначален вкус. При все това пазим спомена, затова го търсим. Затова животът на практикуващия е търсене – на истината ли? Не, на щастието. А междувременно ще откриете и истината, не се безпокойте.

Kirtan

Podcast: Download

Въпрос на Кришна Прия: В някакъв аспект, когато си в материална връзка, макар че не може да се разделя така, защото нещата са смесени, когато имаш някакви чувства, които, да речем, са раджастични по природа, такива чувства се проявяват също и към бхактите. Това означава ли, че тези чувства по някакъв начин се трансформират и стават приемливи на друго ниво? Трябва ли да бъдат толерирани или трябва да бъдат избягвани?

Тиртха Махарадж: Ако някой прилага дори и материални качества спрямо вас, трябва да го толерирате. Но недейте вие да допускате материални качества или поведение спрямо околните – та да могат те да се научат на търпение чрез вас. Това е малко трудно, без съмнение. Обаче какво казва Махапрабху в „Шикшащака”? “Бъди по-смирен от стрък трева. Бъди търпелив като дърво”. Ако сметнем колко милиони пъти този стих е бил цитиран в историята на ваишнавизма на Запад и на Изток, и в колко малко случаи е бил практикуван, равносметката е леко неудовлетворителна. Затова нека се постараем да я направим по-добра. Не да говорим за смирение, а да го прилагаме!

Но Кришна е майстор в това да променя качествата. Едно от имената Му е Майин, а Майин означава магьосник. Магьосникът може да превърне материалното в духовно. Може да превърне желязото в злато. Това са големи чудеса, нали? Той дори може да превърне неверника, атеиста, във вярващ човек. Можем да кажем, че това е най-голямото чудо, което се случва, нали? Но има едно дори още по-голямо чудо – когато един садхана-бхакта се превръща в рага-бхакта. Това е най-великото чудо. Може би сега не разбирате и не усещате важността на това, не виждате какво толкова -и преди бхакта, и после пак бхакта. Но разликата е огромна.

Така че Махапрабху вдига много високо летвата. Трябва да се упражняваме.

Кришна Прия: Възможно ли е тези чувства по някакъв начин да обрисуват връзката на човека с божествеността? Например ревността.

Тиртха Махарадж: О, много често. Много често. Колко съпрузи започват да ревнуват съпругите си ако Кришна се появи на сцената! Правилно ли го казах? Да, жената е привлечена от Бога, да. Обратното, ако съпругът е привлечен от Радхарани – това също е голям проблем. Това са емоционални инстинкти, можем да ги наречем. Затова те са много близко до душата – не до ума, а до душата – защото засягат егото на чувствата, емоционалното его. Друг път съм виждал деца да ревнуват родителите си от Бога, че практикуват прекалено много. Но в повечето случаи става така, че когато започнеш духовната си кариера, особено ако си млад човек, родителите и приятелите ти се стряскат: “Какво стана със скъпия ми син?! Преди си беше толкова добре, излизаше всеки уикенд, връщаше се пиян, тичаше след жени – все нормални неща. А сега тича в ашрама да мие пода, което никога не е правил у дома. Моят син да мие чужд под! И вече не пие. Няма жени наоколо. Как ще стана баба?” И много други проблеми имат те. Но трябва да им дадем малко утеха. Едно такова решение беше, когато един от нашите брахмачари си отиде вкъщи и, без да го помолят, започна да мие чиниите. Майка му беше поразена. Толкова е лесно да убедим останалите, че следваме един добър процес. И не става въпрос за интелектуални обяснения: “Майко, слушай ме сега. Този процес е най-добрият, ще ти обясня защо.” Никога няма да стане по този начин. Защото практическата реализация е далеч, далеч отвъд интелектуалното убеждение. Това трябва да показваме на другите, защото така можем да служим на хората, така можем да служим на Бога, така можем да служим на собствения си духовен напредък.

Pregunta de Krishna Priya: Por un lado, cuando te encuentres en relación material, a pesar de que las nociones no deben separarse de tal modo, puesto que todo está mezclado y cuando tengas ciertas emociones de naturaleza rajasic y dichas emociones se manifestarán también para los devotos bhakta. Entonces, ¿acaso ello significa que ellas se transforman para ser aceptables en un otro nivel? ¿Debemos tolerarlas o evitarlas?

Tirtha Maharaj: Cuando alguien aplique para con nosotros incluso cualidades materiales, debemos tolerarlo. Por lo tanto vosotros no debéis admitir cualidades o actitudes materiales en las relaciones con la gente a vuestro derredor – ellos deben aprender la paciencia con vosotros. Sin duda ello resulta un poco difícil. Como lo afirma Mahaprabhu en “Shikshashtakam”: “Se más humilde que el tallo de hierba. Se humilde como el árbol. ” Si nos ponemos a calcular cuántos millones de veces este verso ha sido citado en la historia del

Vaishnavismo, tanto en el Este como en el Oeste y sin embargo ha sido aplicado y practicado muy pocas veces, el balance resultará algo insatisfactorio. Por esto debemos tratar de mejorarlo. ¡No debemos hablar de humildad sino que debemos aplicarla!

Krishna es perito en cambiar cualidades. Uno de Sus nombres es Mayin y Mayin significa mago. El mago puede transformar lo material en espiritual. Puede tornar el hierro en oro. ¿Acaso no son estos actos verdaderos milagros? El puede llegar a transformar a un pagano o a un ateísta en una persona creyente. Podemos afirmar que ello sí que es el mayor milagro que pueda ocurrir, ¿no es cierto? Pero hay un milagro todavía mayor – cuando un

sadhana-bhakta llega a tornar raga-bhakta. Es el mayor milagro. Talvez ahora no llegáis a percibir la importancia del acto y no llegáis a ver gran diferencia – el bhakta de antes permanece siendo bhakta ahora. Por lo tanto la diferencia es enorme.

Mahaprabhu establece un estándar muy alto. Debemos seguir con los ejercicios para alcanzarlo.

Krishna Priya: ¿Será posible que estas emociones van dibujando de cierto modo la relación del ser humano con lo divino? Tomemos el ejemplo de la celosía. j

Tirtha Maharaj: Ah, sí, ocurre esto muchas veces. Muchísimas veces. ¡Tantos esposos se pondrán celosos de sus esposas cuando en la escena aparezca Krishna!

¿Fue correcta mi replica? Sí, la mujer se siente atraída por Dios, sí, es verdad. Y viceversa, si el esposos se siente atraído por Radharani – también se divisa un problema. Son instintos emocionales si podemos llamarlos de este modo. Por esto están cerca del alma – no de la mente sino del alma, porque alcanzan el ego de los sentimientos, el ego emocional. Ciertas otras veces he visto a nuños celosos de Dios para sus padres, celosos porque están practicando demasiado. Por lo tanto, en la mayoría de los casos ocurre que cuando gente joven esté a principios de una carrera espiritual los padres y los amigos se asombran: “¡¿Pero, qué le ha ocurrido a mi hijo querido?! Antes estaba bien y salía todos los fines de semana, volvía borracho como una cuba, Corría persiguiendo a cada mujer – cosas tan normales. Ya hora va corriendo al ashram, limpiando el suelo, lo que nunca le había ocurrido en casa. ¡Mi hijo lavando suelos ajenos! Y no bebe más+ Tampoco hay mujeres a su derredor… ¡Ay de mí! ¡¿Cómo llegaré a ser abuela!?

Y tantos ostros problemas aparecen. Debemos consolarlos un poco. Semejante decisión había tomado uno de nuestros brahmacharis que se fue a su casa y sin que alguien se lo pidiera se puso a lavar la vajilla. Su madre se quedó perpleja. Resulta tan fácil convencer a los demás que estamos siguiendo un buen proceso. Y no se trata de aclaraciones intelectuales. “Escúchame, madre. Este proceso es el mejor y te explicaré porqué es así..”

Las cosas nunca sucederán de ese modo. Ya que la realización práctica está lejos, muy lejos de la convicción intelectual. Es lo que debemos enseñar a los demás porque sólo de este modo podemos servir a la otra gente, podemos servir a Dios, de este modo podemos servir para nuestro propio progreso espiritual.