December 2013

Archive for December, 2013

Now let’s discuss the siddhis: “Anima – reducing one’s body to the size of an atom, to become small; mahima – magnifying the body to a gigantic size. And three – laghima, extreme lightness of the body – these three pertain to the body.”[1] Small, big and light.

As we practice a different kind of yoga, bhakti-yoga, what is the anima-siddhi of a vaishnava? What is the small body siddhi of a vaishnava person? This is humility – when we put ourselves so small, so insignificant, even smaller than an atom. This is our anima-siddhi. And if you remember this beautiful instruction of Shri Chaitanya Mahaprabhu: “Please, make me a particle of dust at Your lotus feet”[2] – this is the explanation how to achieve that position of humility. And this is, so to say, our final goal – to achieve that position of touching the lotus feet of the Lord. Usually particles of dust are not considered too much precious, but even though they are not precious, by the divine contact they are glorious. In the same way although we create our own universe and circulate around ourselves, nevertheless compared to the gigantic universe this is very, very insignificant. Although for us, for the insignificant jiva, He is most important, or better we say She is most important. So this is our anima-siddhi – the capacity, the mystic power to become insignificant like a particle of dust.

But here is this other siddhi – this is the mahima-siddhi, the greatness, to achieve the gigantic form. How do you do that in bhakti-yoga? By dedication? So you multiply your body to serve better? Well, it is said by those who are experienced in spiritual practice that for example in a really dedicated bhajan or kirtan you can have that experience that your body is growing. When you feel like expanding. So our practices also bring the mystic experience to those who are present, who are active in those practices in a very dedicated mood.

And laghima also, like flying, when you can dedicate some little activities to Krishna and you feel like flying. All these mystic experiences can be perceived by the true practitioner of bhakti.


(to be continued)


[1] “Shrimad-bhagavatam”11.15.4

[2] Shikshashtakam, 5

Сега нека поговорим за сиддхите: “Анима – да намалиш тялото си до размерите на атом, да се смалиш; махима – да увеличиш тялото си до гигантски размери. И третото е лагхима – изключителна лекота на тялототези три се отнасят до тялото.”[1] Малко, голямо и леко.

Тъй като ние практикуваме друг вид йога, бхакти-йога, какво е анима-сиддхи за един ваишнава? Какво е смаляването на тялото за един ваишнава? Това е смирението – когато сме толкова дребни, толкова незначителни, по-малки дори от атом. Това е нашето анима-сиддхи. И ако си спомняте красивото напътствие на Шри Чайтаня Махапрабху: “Моля Те, направи ме прашинка в лотосовите Си нозе”[2] – ето обяснението как да постигнем такава позиция на смирение. А това, така да се каже, е нашата крайна цел – да постигнем позицията да докосваме лотосовите нозе на Бога. Обикновено прашинките не се считат за кой знае колко ценни, но макар и да не са ценни, от божествения досег те стават славни. По същия начин, въпреки че ние сътворяваме своя собствена вселена и се въртим около себе си, сравнена с гигантската вселена тя е съвсем, съвсем незначителна. При все това за нас, незначителните живи души, Той е най-важният, или по-добре да кажем, Тя е най-важната. Това е нашето анима-сиддхи – способността, мистичната сила да ставаме нищожни като прашинки.

Но има и друго сиддхи – това е махима-сиддхи, грамадността, придобиването на гигантски облик. Как се постига това в бхакти-йога? Чрез посветеност? Умножавате тялото си, за да служите по-добре? Онези, които са опитни в духовната практика казват, че например в един истински посветен бхаджан или киртан можете да усетите как тялото ви нараства. Чувствате като да се разширявате. Така че нашите практики също донасят мистични преживявания на онези, които са присъствени, които участват активно в тези практики в настроение на дълбока посветеност.

Също и лагхима, когато сякаш летиш; ако посветиш някоя мъничка дейност на Кришна се чувстваш, като че летиш. Всички тези мистични преживявания могат да бъдат изпитани от истински практикуващия бхакти.


(следва продължение)

[1] “Шримад Бхагаватам”11.15.4

[2] Шикшащакам, 5

“The last twelve years were simply devoted to relishing the pastimes of Krishna in separation within the heart of the Lord. In the attitude of separation, Lord Caitanya Mahāprabhu appeared mad both day and night. Sometimes He laughed, and sometimes He cried; sometimes He danced, and sometimes He chanted in great sorrow. At those times, Śrī Caitanya Mahāprabhu would visit Lord Jagannātha. Then His feelings exactly corresponded to those of the gopīs when they saw Krishna  at Kurukshetra after long separation. Krishna had come to Kurukshetra with His brother and sister to visit. When Caitanya Mahāprabhu used to dance before the car during the festival, He always sang the following two lines. “I have gotten that Lord of My life, for whom I was burning in the fire of lusty desires.” Lord Caitanya Mahāprabhu used to sing this song [seita parāna-nātha] especially during the latter part of the day, and He would think, “Let Me take Krishna  and go back to Vrindāvana.” This ecstasy was always filling His heart. In that ecstasy, Śrī Caitanya Mahāprabhu recited a verse when dancing in front of Lord Jagannātha. Almost no one could understand the meaning of that verse. “That very personality who stole away my heart during my youth is now again my master. These are the same moonlit nights of the month of Caitra. The same fragrance of mālatī flowers is there, and the same sweet breezes are blowing from the kadamba forest. In our intimate relationship, I am also the same lover, yet still my mind is not happy here. I am eager to go back to that place on the bank of the Revā under the Vetasī tree. That is my desire.”[1]

This verse contains the ecstasy of separation and meeting. Just imagine, everything is the same as when you had the best moments of your life. You are the same person, you have the same setting, still you are not satisfied. It’s a very strange feeling that most probably we cannot repeat the best moments, best years of our life. Is that true? Do you agree?

Paramananda: I don’t agree!

Tirtha Maharaj: Fine! We should not agree that the moments of ecstasy are lost. No, we should work for them to come back.

Yashoda: I think that we cannot repeat them; they can only be more intensive.

Manjari: I think like Yashoda as well.

Tirtha Maharaj: All right, I can see that you are a progressive company of vaishnavas. You are not satisfied simply by repeating the ecstatic moments but you want to enhance it.

But actually we should have purified feelings for that. Whenever we connect to Krishnaby chanting His names that magic should happen. Hare Krishna Hare Krishna Krishna Krishna Hare Hare Hare Rama Hare Rama Rama Rama Hare Hare. This is the best melody of meeting the hearts and souls.


(to be continued)

[1] “Chaitanya Charitamrita”, Madhya-lila, 1.51-58


„Az utolsó tizenkét évet az Úr egyedül annak szentelte, hogy miközben szívét az elkülönülés fájdalma járta át, megízlelje Kṛṣṇa kedvteléseit.Az elválás érzésében az Úr Csaitanja Maháprabhu mind nappal, mind éjjel bolondként viselkedett. Néha nevetett, máskor sírt, néha táncolt, máskor meg fájdalmasan énekelt. Srí Csaitanja Maháprabhu ilyenkor mindíg meglátogatta az Úr Dzsagannáthot. Akkor érzései ugyan olyanok voltak, mint a gópíkéi, mikor hosszú elválás után láthatták Krsnát Kuruksétrán. Krsna bátyával és húgával látogatott el Kuruksétrára. Amikor Csaitanja Maháprabhu a fesztivál ideje alatt a szekér előtt táncolt, mindig a következő két sort énekelte. » Elnyertem végre életem Urát, akiért a kéjes vágyak tüzében égtem!« Az Úr Csaitanja Maháprabhu ezt a dalt szokta volt énekelni [széita prána-nátha], különösképp a nap második felében, és így gondolkodott, »Hadd vigyem magammal Krsnát vissza Vrndávanába!« Mindig ez az extázis töltötte el a szívét. Ebben az extázisban, Srí Csaitanja Maháprabhu egy verset idézett miközben az Úr Dzsagannáth előtt táncolt. Szinte senki sem értette a vers jelentését. »Ugyanaz a személy, aki fiatalon elrabolta a szívem, most ismét az uram.Ezek Csaitra hónapjának ugyanazon holdvilágos éjszakái. Ugyanazon málatí virágillat száll, és ugyanazon édes fuvallatok fújnak a kadamba erdő felöl. Bensőséges kapcsolatunkban én is ugyan az a szerelmes vagyok, elmém mégsem boldog itt. Arra vágyom, hogy visszamehessek arra a helyre, ott a Révá partján, a Vétaszí fa alatt. Ez az én vágyam. «”[1]

Ez a vers az elválás és találkozás extázisát foglalja magába. Gondoljatok csak bele, minden ugyan olyan, mint amikor életetek legjobb pillanatait éltétek át. Ugyan az a személy vagy, ugyan olyanok a körülmények, mégsem vagy elégedett. Nagyon különös érzés, hogy valószínűleg nem tudjuk megismételni életünk legjobb pillanatait, legszebb éveit. Így van? Egyetértetek?

Paramánanda: Én nem értek egyet!

Tírtha Mahárádzs: Rendben! Ne értsünk egyet azzal, hogy az extázis pillanatai elvesztek. Nem, dolgozzunk érte, hogy visszatérjenek.

Jasódá: Azt gondolom, hogy nem ismételhetjük meg őket; csak még intenzívebbek lehetnek.

Mandzsári: Én is úgy gondolom, mint Jasódá.

Tírtha Mahárádzs: Rendben, látom, hogy a vaisnavák haladó társasága vagytok. Nem elégedtek meg egyszerűen azzal, hogy megismétlődjenek az extatikus pillanatok, hanem fokozni akarjátok azokat.

De ehhez igazából megtisztult érzelmekre van szükségünk. Bármikor lépjünk kapcsolatba Krsnával a neveit zengve, meg kell, hogy történjen a varázslat. Haré Krsna Haré Krsna Krsna Krsna Haré Haré Haré Ráma Haré Ráma Ráma Ráma Haré Haré. Ez a szívek és lelkek találkozásának legjobb melódiája.





[1] Csaitanja-csaritámrta, Madhja-lílá, 1.51-58.


Последните дванадесет години на Бога бяха посветени просто на вкусване на забавленията на Кришна в раздяла вътре в сърцето Му. Потънал в настроението на разлъка, Бог Чайтаня Махапрабху изглеждаше сякаш обезумял денем и нощем. Понякога се смееше, а понякога плачеше; понякога танцуваше, а друг път пееше с голяма скръб. В такива моменти Шри Чайтаня Махапрабху отиваше при Бог Джаганнатх. Тогава чувствата Му напълно съответстваха на чувствата на гопите, когато те видели Кришна на Курукшетра след дълга раздяла. Кришна бил дошъл на Курукшетра заедно с брат си и сестра си. Докато Чайтаня Махапрабху танцувал пред колесницата на фестивала, Той винаги пеел следните редове. “Сдобих се с господаря на Моя живот, за когото изгарях в страстни желания.” Бог Чайтаня Махапрабху имал обичая да пее тази песен [сеита парана-натха] особено в по-късните часове на деня, и си мислел, “Нека си взема Кришна и нека се върнем във Вриндавана.” Този екстаз винаги изпълвал сърцето Му. В този екстаз Шри Чайтаня Махапрабху рецитирал един стих, танцувайки пред колесницата на Бог Джаганнатха. Почти никой не бил способен да проумее смисъла на този стих. “Същият онзи, който открадна сърцето ми в моята младост, сега отново е мой господар. Сега са същите пълнолунни нощи на месец Чайтра. Ухаят същите цветя малати, същият сладък ветрец подухва от горичката с кадамбови дръвчета. В нашата интимна връзка аз съм същата любима, ала при все това умът ми не е щастлив тук. Копнея да се върнем на онова място на брега на Рева, под дървото ветаси. За това жадувам.”[1]

Този стих съдържа екстаза на раздялата и срещата. Представете си, всичко си е същото, както в най-хубавите мигове от живота ви. Вие сте същите, обстановката е същата, и все пак не сте удовлетворени. Много странно е това усещане, че най-вероятно не можем да повторим най-прекрасните мигове, най-прекрасните години от живота си. Това вярно ли е? Съгласни ли сте?

Парамананда: Аз не съм съгласен!

Тиртха Махарадж: Добре! Не бива да се съгласяваме, че миговете на екстаз са изгубени. Не, трябва да направим така, че да се върнат.

Яшода: Мисля, че не можем да ги повторим, те могат само да станат още по-интензивни.

Манджари: И аз смятам като Яшода.

Тиртха Махарадж: Добре, виждам, че сте една прогресивна група ваишнави. Не ви стига само да повтаряте екстатичните мигове, но искате и да ги увеличавате.

Ала в действителност, за това са ни нужни пречистени чувства. Всеки път, когато се свързваме с Кришна, повтаряйки имената Му, тази магия трябва да се случва. Харе Кришна Харе Кришна Кришна Кришна Харе Харе Харе Рама Харе Рама Рама Рама Харе Харе. Това е най-подходящата мелодия за срещата на сърцата и душите.


(следва продължение)

[1] “Чайтаня Чаритамрита”, Мадхя-лила, 1.51-58


“Los últimos doce años del Dios fueron dedicados simplemente a saborear las diversiones de Krishna y a la separación dentro de Su corazón hundido en el malhumor de la separación, el Dios Caitanya Mahāprabhu parecía día y noche a alguien que había perdido la razón. A veces reía, otras veces lloraba; a veces danzaba y otras veces cantaba expresando dura pena. En tales momentos Śrī Caitanya Mahāprabhu iba a ver al Dios Jagannātha. Entonces Sus emociones correspondían plenamente a las de los gopīs en aquel momento cuando habían visto a Krishna en Kuruksetra después de la prolongada separación. En aquel entonces Krishna había acudido en Kuruksetra con su hermano y su hermana. Mientras que Caitanya Mahāprabhu estaba danzando delante de la carroza del festival, El siempre cantaba los siguientes versos: ” Llegué a adquirir al Señor de Mi vida para el que estaba ardiendo en deseos apasionado.”

El Dios Caitanya Mahāprabhu solía cantar esta canción [seita parāna-nātha] especialmente en las horas del anochecer pensando: “Ojalá pudiera recoger conmigo a Krisna y volver a Vrindāvana.”Este éxtasis repletaba Su corazón. También obsedido de la misma éxtasis Śrī Caitanya Mahāprabhu recitaba un verso danzando delante de la carroza del Dios Jagannātha. En la multitud casi nadie comprendía el sentido del verso: ” Es aquél mismo, el que me robó el corazón cuando era joven y ahora de nuevo es mi Señor. Ahora las noches son como entonces, noches de luna llena y el mes es Caitra. Se siente la misma fragancia de las flores mālatī, sopla el mismo vientecillo suave desde el bosque de kadamba. Y en nuestra relación íntima yo sigo siendo la amada de de entonces y de siempre y por lo tanto mi mente no puede ser feliz por aquí. Aspiro a que volvamos en aquel sitio, en las riberas de Revā, debajo del árbol Vetasī. Estoy sediento por todo ello.”[1]

 Este verso contiene el éxtasis tanto de la separación como del reencuentro. Imaginadlo: todo es igual, todo parece lo mismo como en los mejores instantes de vuestra propia vida. Vosotros sois los mismos de aquel entonces, el ambiente es el mismo y a pesar de ello, no estáis satisfechos. Es una emoción extraña, la de sentir que probablemente no llegaremos a devolver los más bellos instantes, los mejores años de la vida. ¿Es verdad? ¿Estáis de acuerdo?

Paramananda: ¡Yo no, no estoy de acuerdo!

Tirtha Maharaj: ¡Está bien! No debemos conformarnos que los instantes de éxtasis estén perdidos. No, debemos hacer lo posible para que ellos vuelvan.

Yashoda: Pienso que no lograremos a repetirlos, creo que estos instantes sólo llegarán a ser más intensos todavía.

Manjari: Opino igual que Yashoda.

Tirtha Maharaj: Bueno, ya veo que formáis un grupo progresista de vaishnavas. No estáis satisfechos con sólo repetir los instantes de éxtasis sino aspiráis aumentarlos. Por lo tanto, en la realidad para realizarlo son indispensables las emociones purificadas. Cada vez cuando volvamos a relacionarnos con Krishna, repitiendo Sus nombres debería ocurrir esta misma magia.

Hare Krishna Hare Krishna Krishna Krishna Hare Hare Hare Rama Hare Rama Rama Rama Hare Hare. Esta es la más adecuada melodia para realizar el encuentro de corazones y almas.

(Sigue continuación)

1.   “Chaitanya Charitamrita”, Madhya-lila, 1.51-58 

Kirtan / Киртан

“Върховният Бог каза: „Мой скъпи Уддхава, мистичните съвършенства на йога се придобиват от онзи йоги, който е овладял сетивата си, успокоил е ума си, контролирал е дишането си и е съсредоточил ума си върху Мен. Шри Уддхава каза: „Скъпи Боже Ачюта, как може да се постигне мистичното съвършенство и какво е естеството на това съвършенство? Колко мистични съвършенства има? Моля Те, обясни ми тези неща. Нали Ти си този, който дарява всички мистични съвършенства.“[1]

И така, ако практикувате йога, ще постигнете нещо. Щом има действие, ще има и последица; щом има някаква практика – някакъв резултат, някакъв плод също ще последва. Ако практикувате мистична йога, ще се сдобиете с определени мистични сили. Ако практикувате бхакти-йога, ще имате бхакти сили – постижения, основаващи се на духовна връзка, на връзката на божествена любов към Върховния. Но тук са описани сиддхите:

Върховният Бог каза: „Майсторите в системата йога заявяват, че има осемнадесет вида мистични съвършенства и медитации, от които осем са основни, тъй като подслонът им е при Мен, а десет са второстепенни, тъй като се проявяват от материалното качество добро.[2]

Тук са споменати осемнадесет сиддхи. Постигналите съвършенство същества притежават тези йогийски сиддхи и се казва, че най-незначителното мистично могъщество е способността да се вижда миналото, настоящето или бъдещето. От това отново виждаме колко сложна и подробна е цялата тази система. Защото обичайно ако хората смятат, че някой вижда бъдещето или миналото, казват, че това е много висша мистична сила, нали? Когато хората са в несигурна ситуация и не знаят какво ги чака или пък имат някакъв проблем, те отиват при гадател, който им предсказва бъдещето и прочита миналото им; тогава го смятат за велик мистик. Но тук, виждате, това се счита за нещо съвсем незначително.

И тъй като всички ние сме духовно практикуващи, също би трябвало да можем да виждаме миналото, настоящето и бъдещето. Как да направим това? Бхактите не се стремят кой знае колко към тези мистични прозрения. И така, притежават ли те мистична прозорливост или не – какво е вашето мнение? Обикновено другите виждат с очите на мъдростта – гяна-чакшус. Но преданите виждат с шастра-чакшус, с очите на писанията. А в тях се съдържат и миналото, и настоящето, и бъдещето. Освен това ние имаме убедеността, че каквото и да ни е дадено от Върховния Бог, то е за наше добро. Затова нямаме нужда да знаем кой знае колко бъдещето, защото каквото и да ни предстои, трябва да го приемаме като един вид благословия, като вид поука от Върховния. Така несигурността, произтичаща от неясното бъдеще, изчезва. Каквото и да ни поднася животът, то е закономерна характеристика и необходима съставка на нашето развитие, на духовния ни напредък. Така че всичко зависи от съзнанието, всичко зависи от отношението, което развиваме спрямо нещата.

[1] “Шримад Бхагаватам”11.15.1-2

[2] “Шримад Бхагаватам”11.15.3

“The glorious Lord began again: “Siddhis, mystics powers of various kinds, wait upon a yogi of steady mind, who has subdued his senses and controlled his breath according to the procedure detailed before and concentrates his mind on Me.” Uddhava submitted: “Kindly say through what mode of concentration which and what kind of siddhi can be acquired and how many siddhis are there, since You are the bestower of such siddhis on the yogis, ah immortal Lord.”[1]

So, if you practice yoga, you will achieve something. If there is action, there is reaction; if there is some practice – some results, some fruits will come. If you practice some mystic yoga, then you will have some mystic powers. If you practice bhakti-yoga you will have some bhakti powers – achievements based on spiritual connection, on connection of divine love to the Supreme. But here the siddhis are discussed:

“The glorious Lord replies: “Eighteen in all are siddhis, as well as the modes of concentration leading to them, taught by those, who have attained perfection in yoga: the minor ones – such as insight into the past, present and future, being easily attainable by others, too. Of the former eight abide chiefly in Me and in smaller degree in those, who have attained similarity of form with Me. The other ten being attainable through the development of sattva-guna.”[2]

Eighteen siddhis are mentioned here. The perfected beings posses these siddhis of yoga; and it is said that the minor siddhi or the minor mystic power is to be able to perceive the past, present and future. Although from this again we can see how elaborate and how elevated this whole system is. Because usually people – if they think that somebody sees the future or the past – say that this is very high mystic power, right? If people are in insecure situation and they don’t know the future or they have some problem, they go to a fortune-teller, who will tell them the future; and who is reading the past, people think that he is a great mystic person. But here you can see that this is а minor thing.

And as we are all spiritual practitioners we shall also be able to see the past, present and future. How to do that? Devotees do not go too much for these mystic insights. So, they have mystic insight or they don’t have – what is your opinion? Usually others see with the eye of wisdom – gyana-chakshus. But devotees see with shastra-chakshus, with the eyes of scriptures. And here the past, the present and the future is also contained. Plus we have the conviction that whatever is given to us by the Lord Supreme it is for our benefit. In this way we don’t really have to search out the future too much, because whatever is coming we should accept it as a kind of blessing, as a kind of instruction from the Supreme. In this way the insecurity, resulting from the unseen future, disappears. Whatever life gives us this is a consecutive feature and necessary ingredient of our improvement, of our spiritual progress. So all depends on the consciousness, all depends on the attitude that we develop towards the things.

[1] “Shrimad-bhagavatam”11.15.1-2

[2] “Shrimad-bhagavatam”11.15.3

“The first year after Śrī Caitanya Mahāprabhu accepted the renounced order of life, all the devotees, headed by Śrī Advaita Prabhu, went to see the Lord at Jagannātha Purī. After attending the Ratha-yātrā ceremony at Jagannātha Purī, all the devotees remained there for four months, greatly enjoying the company of Śrī Caitanya Mahāprabhu by performing kīrtana [chanting and dancing].”[1]

So, here the devotees dedicated half of their time directly to the association of Shri Chaitanya Mahaprabhu. Just calculate your lifetime: how much years you have spent in illusion, serving illusion, yourself maximum, and how much you have spent in dedication toKrishna. If you start devotional practice on time, let’s say, after twenty years you will achieve this fifty-fifty solution, right, under good conditions. So, even this half-half is very difficult to really put into practice, what to speak of full dedication, full surrender!?

Yet studying the scriptures and also studying the daily practices of the bramins, for example, I also came to some very interesting conclusions. They start their day about 3 o’clock in the morning and all the ritual bath and prayers and meditation and offerings and yagyas and everything takes about 5-6 hours in the morning. So, it is 8 o’clock in the morning, right? Then they read some little chapters from the shastras, it takes another one – one and a half hour. Then they take the morning prasadam – another half an hour. And then, at about 10 o’clock, they attend the jobs. But at 11 they already have to prepare themselves for the noon time duties, so for the job there is only one hour left. And in noon time you have your rituals again – few hours; then you take your lunch and take a little rest. And then it is already evening time. So you have to chant again your prayers, and then it is said that after 9 half an hour they dedicate to the family duties. So I started to calculate: for jobs, earning money – one hour; for family affairs – half an hour. Wow, that’s great! Quite a tough daily regime. And what are our daily activities? Hardly we can dedicate one and a half hour toKrishna’s service. Times are changing unfortunately.

But of course, don’t forget that the householders at classical times had four main types of income. One was collecting fallen grains of rice on the field – this was the first order of grihasthas. The second was to collect on the market place. The third was to drink only the foam from the mouth of the calf. And the fourth order was to depend fully onKrishna’s grace. So if you have such a job – collecting on a market place – you can finish that in one hour, no problem. But if you have your jobs and businesses and kindergarten – then it takes more time for this.

Nevertheless, don’t be satisfied with this fifty-fifty solution. We cannot really measure dedication by money or by time, but we can measure it by feelings, by willingness to sacrifice ourselves. Still, the activities will reflect the inner mentality. So we should go for full dedication and step by step trying to approach, come closer to that ideal.

[1] “Chaitanya Charitamrita, Madhya-lila, 1.46-47