Archives

Calendar

December 2012
M T W T F S S
« Nov   Jan »
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  



Archive for December 24th, 2012

This is a new year ahead of us, plus eternity. What should be our program for this year? To carry on the heavy luggage? Or to put down your burdens…

Usually at the turn of the years, people make some balance about the tempo of the dance rhythm: what was happening, what they expected; what was their goal and what are their achievements.

It is not enough simply to wait for the miracle to happen to us, we also have to act. The chance to grow and the chance to develop ourselves are very inspiring for all of us. But what is this progress? Is it in some achievements that you can measure? In items or numbers, or something like this? We all know that the real development, the real progress is something else. I feel that real progress is when you come closer to God, for example. Or when something that was inaccessible for you before all of a sudden becomes your practice. When the impossible becomes possible – this is real progress. When we repeat, we do the same thing and all of a sudden it becomes ecstasy. And when we see the devotees around us more and more like devotees. When we are able to perceive this divine beauty around. When we understand that the practical dedication is the real answer to all the questions. Or when we understand that collecting the twigs for the fire gives us a lesson about eternity. When you remove a piece of stone and you see the complete whole. When you look around and you see those with whom you will live this lifetime in dedication. Real progress is when Krishna cannot hide anymore from your vision. And this does not concern simply the official formulas: the temple, the deities, the worship, “Bhagavatam” or your japa; but when it is extended and expanded to all the moments of your life.

Desire is natural, this is a natural expression of our existence, of our soul. Desire is very natural, but what we should desire for? Prestige, adoration, distinction? Private fulfillment, material satisfaction or worldly frustration? Money, women, fame? Simplicity, purity, humility? Faith, hope, love? Happiness, happiness, happiness…? What we should desire for? Wherever we start from, we come to love. This is the ultimate word in all respects. And if we can practice divine love, all other spiritual practices are considered insignificant. It is a great art; and this art is humanly beautiful and divinely wonderful. Enough for one lifetime.

Still, how to measure the progress? We agreed, not in the obvious things. Children are born, our services become more and more expanded, devotees join the group – and we can continue. But the greatest proof of progress is the breakdown of blocks. When the barriers are removed. I can see on the faces of the devotees that the misunderstanding is gone. Inner difficulties are removed. And if we have a deeper vision and if we treat each other in a more vaishnava way, more spiritual way – that is real progress. I should tell you a secret. Many times we have seen or heard that devotees were coming together, discussing, making some resolution, etc. And they can go on fighting and complaining and things like this after resolutions. But very, very few times, practically at no times, I have ever seen in my short little time of devotional service that devotees are coming together to improve their services; that they make a “competition”, so to say, who will chant the holy names in a more penetrating, dedicating and more divine way. Therefore I should quote from a letter: “Let me share a secret. I am also trying, and with some success, to chant more rounds and for the first time I really feel happiness, inner satisfaction and that higher taste, impossible to express by words.” What can we say?! Jay Radhe… I consider this real progress. If someone comes closer to this higher taste, do we need any other proofs? Do we need any other achievements? If you are satisfied, do you need anything else? I think not. Then we are completely fulfilled.



Предстои ни една нова година, към нея добавена и вечността. Каква да бъде програмата ни за тази година? Да продължаваме да мъкнем тежките товари? Или да свалим бремето си…

Обикновено в края на всяка година хората си правят някаква равносметка, какво е темпото на танца: какво се е случило, какво са очаквали; каква е била целта им и какви са постиженията им.

Не е достатъчно просто да очакваме да ни се случи чудо, самите ние също трябва да действаме. Възможността да израстваме и да се развиваме е изключително вдъхновяваща за всички нас. Но какво означава развитие? Нима то се изразява в някакви постижения, които можем да измерим? В предмети, в цифри или в нещо подобно? Всички знаем, че истинското развитие, истинският напредък е нещо друго. Моето усещане за истинско развитие е, когато се приближиш повече до Бога, например. Или когато нещо, което досега е било недостижимо за тебе, ненадейно се превръща в твоя практика. Когато невъзможното става възможно – това е истински напредък. Когато повтаряме и вършим едни и същи неща, и изведнъж те се превръщат в екстаз. Когато виждаме бхактите около нас все повече и повече като бхакти. Когато сме способни да прозрем божествената красота наоколо. Когато разберем, че практическата посветеност е истинският отговор на всички въпроси. Или когато проумеем, че събирането на съчки за огъня ни дава урок по вечност. Когато махнем някой камък и зърнем пълното цяло. Когато, оглеждайки се около себе си, виждаме тези, с които ще изживеем живота си в преданост. Истинско развитие е, когато Кришна вече не може да се скрие от очите ви. И това не касае само официалните формалности: храма, муртите, обожанието, “Бхагаватам” или вашата джапа; но когато се разпростира и обхваща всеки един миг от живота ви.

Желанието е нещо естествено, то е естествен израз на нашата виталност, на душата ни. Желанието е съвсем естествено, но какво трябва да желаем? Престиж, слава, признание? Лично себеосъществяване, материално удовлетворение или разочарование от светското? Пари, жени, репутация? Простота, непорочност, смирение? Вяра, надежда, любов? Щастие, щастие, щастие…? За какво да копнеем? Откъдето и да тръгнем, стигаме до любовта.Тя е последната дума във всяко едно отношение. Способни ли сме да практикуваме божествена любов, всички останали духовни практики бледнеят. Тя е велико изкуство; и това изкуство е човешки красиво и божествено удивително. Достатъчно за цял един живот.

Все пак, как да измерим напредъка? Ясно е, че той не е в очевидните неща. Деца се раждат, служенето ни става все по всеобхватно, предноотдадени се присъединяват към групата – можем да продължим да изброяваме нататък. Ала най-голямото доказателство за развитие е рухването на блокажите. Когато бариерите отпадат. Виждам по лицата на бхактите, че неразбирането си е отишло. Вътрешните трудности са отстранени. Ако имаме една по-проникновена визия и ако се отнасяме един към друг по по-ваишнавски, по-духовен начин – това е истински напредък. Ще ви издам една тайна. Много пъти сме виждали и чували бхактите да се събират и да обсъждат, да взимат някакви решения и т.н. И след като са достигнали до решенията, могат да продължават да спорят и да се оплакват до безкрай. Но много, много рядко, на практика никога, не съм виждал в краткия си период на предано служене бхактите да са се събрали, за да подобрят служенето си; да направят, така да се каже, „съревнование”, кой ще мантрува светите имена по-вглъбено, по-посветено и по-божествено. Затова ще ви цитирам ред от едно писмо: “Нека споделя една тайна. Аз също се опитвам, и то с известен успех, да мантрувам повече кръгове, и за пръв път чувствам истинско щастие, вътрешно удовлетворение и онзи по-висш вкус, който е невъзможно да бъде изразен с думи.” Какво можем да кажем?! Джай Радхе… Аз считам това за истински напредък. Ако някой се доближи до този по-висш вкус, нима имаме нужда от каквито и да било други доказателства? Нима се нуждаем от каквито и да било други постижения? Ако сте удовлетворени, мигар имате нужда от още нещо? Мисля, че не. Тогава ще сме напълно щастливи.