Archives

Calendar

December 2009
M T W T F S S
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  



Archive for December, 2009

(от лекция на Б.К.Тиртха Махарадж, 5 септември 2005, Ахтопол)
Лила Шука живял 800-900 години, тъй че как бих могъл да разкажа историята му? Но – да го кажем съвсем накратко – той бил голям любовник. Сигурно е имал някакво родство я с унгарците, я с българите, защото и едните и другите са известни като големи любовници. Но неговата любов била малко необичайна; той бил влюбен в една проститутка. Бил много възвишен млад мъж, от добро семейство, умен, съвършен във всичко… само тази привързаност към проститутката била неразбираема. И както знаете, тайната любов обикновено се практикува в тъмнината на нощта. И така една нощ Лила Шука закопнял да види любимата си. Но той живеел на единия бряг на реката, а дамата живеела на другия бряг. Посред нощ лодки няма, тъй че трябвало да плува. А точно тази нощ имало страшна буря. И той навлязъл всред дъжда, вятъра и светкавиците в реката, хвърлил се във водите тласкан от любовта си и се опитал да плува. Но вълните били много високи и макар да бил добър плувец, наложило се да се хване за едно парче дърво та да успее да пресече реката. Или поне той си мислел, че това е парче дърво… Всъщност бил труп, плаващ по вълните, но той се хванал за него за да преплува водата. Кой би поискал да прегръща мъртво тяло посред нощ всред бурната река? Доста е необичайно, а? Но той дори не разбрал какво е и с негова помощ стигнал до отсрещния бряг. Къщата на жената била оградена с високи стени. Той трябвало да ги премине и в мрака на нощта си помислил: „Я, тук има един пълзящ храст, който се катери по дувара, мога с негова помощ да се изкача.” Лила Шука се хванал за ствола на храста и започнал прекатерва оградата Или поне той си мислел, че това е храст… макар всъщност да била огромна отровна змия. Но той изобщо и не забелязал това, защото бил запленен от жената. Най-сетне стигнал при нея, влязъл в стаята и си рекъл: „О, сега тайната ми любов ще се осъществи!” Жената също била много щастлива: „О, моят любим дойде!” Но тя била много фина и възвишена, макар начинът й на живот и практиките й да били съвсем прости. Била духовно извисена и започнала да го напътства, като най-напред го разпитала за цялата история: „Какво стана с теб, как тъй дойде при мен в такава бурна нощ? Как прекоси реката? Как прескочи стената?” Той й разказал всичко и бил много щастлив: „О, моята кралица иска да узнае за всички трудности, които преодолях заради нея. Аз съм нейният герой!” Но когато приключил с разказа, жената казала: „Любими мой, преодолял си толкова опасности за да стигнеш до мен, макар да съм просто една проститутка. Да беше се нагърбил със същите трудности в търсене на Бога…” И толкова много сила имало в нея, че тя преобърнала ума на младия човек. И той станал просяк – отрекъл се от света и се отдал на Бога.
Лила Шука станал просещ скитник. Но тъй като бил млад мъж, сърцето му още било пълно с желание.Веднъж той зърнал – просто зърнал – една красива девойка. И отново сърцето му пламнало в страст. Тогава си рекъл: „О, очите ми ще ме завлекат в ада! По-добре да ги извадя!” И тъй, той ослепил и двете си очи и насила се принудил още по-силно да се отдаде на Кришна. Той неспирно възпявал славата а Бога. Но имал една болка, една мъка в сърцето си – понеже живеел далеч от Вриндавана и като скитащ просяк бил тръгнал към нея –сега когато се бил ослепил се чудел: „Как ще намеря пътя?!” И тогава докато плачел и ридаел и мантрувал и пеел… най-сетне някой дошъл при него. Едно малко момче. Той не го виждал, но го чул. Чул нежна мелодия; момчето свирело на флейта. Сетне то запитало: „Хей, защо плачеш?” А той отвърнал: Виждаш ли, сляп съм, пък искам да стигна до Вриндавана. Толкова съм далеч! Няма кой да ми помогне…” Тогава момчето казало: „Аз ще те заведа във Вриндавана; ела с мен, последвай ме.” И го хванало за ръка, и го отвело във Вриндавана… И той изживял своя дълъг живот по бреговете на Радха Кунда.
Това е историята на Лила Шука. Нека сме готови да пожертваме себе си. Обикновено людете са готови да се хвърлят във всичко заради своите любими, но нека поне същия интензитет на чувствата си да отдадем на Кришна. Лила Шука ки джай!


(from lecture of B.K.Tirtha Maharaj, 5 of September 2005, Ahtopol)
Sometimes activities hurt very much. But words hurt more. And if we don’t have positive thoughts, than we can destroy everything around us. So first we should control the thoughts, then the words and finally activities also.
If we pay our attention too much on human beings, then some kind of frustration surely will come. But if we concentrate our mind on God Himself, it is said by the wise, there is no frustration. Even Thomas Kempish said: “O my Lord Jesus, I had forgotten you again! Therefore I am frustrated. I was only paying my attention to the humans, I forgot about You, and therefore suffering came to me.” But if we focus our attention on the Supreme, in that light we can have a more complete vision on the humans also.
The same method should be applied in devotional company. Of course it will be painful! But in due course of time we should understand what kind of vision we should have towards the living entities around us. Because when we meet the devotees we think: “O, I had met the angels. But these angels are so humble, that they hide their wings.” Then you realize: “They have no wings!” And then you think: “They are not angels!” This is a very dangerous moment. That realization is quite painful. But if you can accept your brothers and sisters without their feathers – then this is a more ripe association. When you can tolerate the others with their shortcomings and with their glories – then this is a ripe and strong community.
Just like in a family – if you have ten children, nine is perfect and excellent, and one is a little….. Then you don’t love him? Of course you love him the same way. And all the brothers and sisters will love the small one. This is the harmonious way.
Realizing our shortcomings or shortcomings of our vision is quite painful. But better to have a painful truth than to die in ignorance.


(B. K. Tírtha Mahárádzs leckéjéből, 2005. szeptember 5, Ahtopol)
Néha a tettek nagyon tudnak fájni. De a szavak még annál is jobban. Ha pedig nincsenek pozitív gondolataink, képesek vagyunk mindent tönkre tenni magunk körül. Először tehát fegyelmezzük gondolatainkat, majd a szavainkat, végül pedig a tetteinket.
Ha túl sok figyelmet fordítunk az emberekre biztos, hogy valamifajta csalódottság lesz a vége. Ha azonban figyelmünket Istenre fordítjuk, a bölcsek úgy mondják, nem fogunk csalódni. Még Kempis Tamás is azt mondja: „Ó Uram Jézus, ismét megfelejtkeztem Rólad! Ezért elégedetlen vagyok. Figyelmem az emberekre fordítottam, elfelejtkeztem Rólad, ezért most szenvednem kell.” Azonban ha figyelmünket a Legfelsőbbre fordítjuk, fényében az embereket is teljesebben látjuk majd.
Ugyanezt alkalmazhatjuk lelki társaságban is. Persze fájdalmas lesz! De idővel meg kell értenünk milyen látásmóddal viszonyuljunk a körülöttünk élőköz. Mert amikor találkozunk a bhaktákkal így gondolkodunk: „Ó, találkoztam az angyalokkal. Olyan szerények, hogy elrejtik szárnyaikat.” Aztán felismered: „Nincsenek is szárnyaik!” Utána pedig így gondolkodsz: „Nem is angyalok!” Ez egy nagyon veszélyes pillanat. Ez a felismerés nagyon fájdalmas, azonban ha el tudod fogadni fivéreidet és nővéreidet szárnyak nélkül is, akkor az egy sokkal érettebb társulás. Amikor elfogadsz másokat a hiányosságaikkal és nagyszerűségükkel együtt, akkor válik a csapat egy érett, erős közösséggé.
Olyan ez mint egy család – van tíz gyermeked, kilenc tökéletes, kiváló, egy pedig egy kicsit… Akkor azt az egyet már nem is szereted? Természetes, hogy ugyan úgy szereted őt is. És a fivérek és nővérek is nagyon fogják szeretni a kicsit. Ilyen a dolgok harmonikus rendje.
Felismerni hiányosságainkat, vagy a látásmódunk hibáit, elég fájdalmas. Jobb a fájdalmas igazság, mint tudatlanságban meghalni.


(от лекция на Б.К.Тиртха Махарадж, 5 септември 2005)
Понякога действията нараняват силно. Но думите нараняват по-силно. А нямаме ли позитивни мисли, можем да съсипем всичко около себе си. Затова най-напред трябва да овладеем мислите си, сетне словата, а накрая и делата си.
Ако прекалено много отделяме вниманието си на човешките същества, несъмнено ще срещнем разочарования. Но ако съсредоточим ума си върху самия Бог, тогава мъдрите твърдят, че не настъпва разочарование. Томас Кемпиш също казва: „О мой Господи Исусе, отново съм те забравил! Затова страдам. Обръщах внимание единствено на людете, а Теб забравих, затова ме навести мъката.” Но ако насочим вниманието си към Върховния, в тази светлина ще имам един по-пълен поглед и върху хората.
Същият метод е приложим и в кръговете на бхактите. Несъмнено ще бъде болезнено! Но с течение на времето трябва да проумеем какво виждане да имаме за живите същества наоколо си. Защото когато попаднем на бхактите си казваме: „Аз срещнах ангелите! Само че са толкова смирени, че са скрили крилете си.” По-късно обаче разбираме: „Но те нямат криле!” И тогава си мислим: „Та те не са ангели!” Това е много опасен момент. Подобно осъзнаване е твърде болезнено. Но ако сте способни да приемете своите братя и сестри без перата им – тогава това е едно по-зряла връзка. Когато успявате да изтърпите и недостатъците, и славата на останалите – това вече е зряла и силна общност.
Съща както в едно семейство – имате да речем десет деца, девет от тях са съвършени, само едно не чак дотам…. Нима това означава че няма да го обичате? Разбира се, че ще го обичате по същия начин. И всички братя и сестри ще обичат запъртъка. Това е хармоничният подход.
Да осъзнаем недостатъците си или недостатъците на своето виждане е доста болезнено. Но по-добре да открием болезнена истина, отколкото да умрем в невежество.