Sharanagati

Разказвал ли съм ви историята как веднъж посетихме една възрастна ваишнави във Вриндавана? Беше прекрасно! Исках да отнеса някакви вести за нашия матаджи ашрам. Някакъв съвет, някакво впечатление, някакво послание от някоя възрастна ваишнави. Тогава бхактите ми казаха: “О! Тук има една много стара дама; тя е готвила за Шрила Прабхупада. Трябва да идете да я навестите.” И тъй, ние отидохме. Не знаехме бенгалски, тя не знаеше английски, така че съчетанието беше перфектно. А и тя беше достатъчно стара, за да разбира само онова, което искаше. Но беше чуден образ! Аз отидох с един възрастен преданоотдаден, шестдесетгодишен. Влязохме в стаята – мъничка стая, препълнена с какво ли не –и започнахме да играем смирените. Аз просто стоях там, а моят приятел се опита да седне на пода. Тогава старицата незабавно му се развика: “Не може да сядаш там! Седни на леглото. Аз съм ти майка, ще ме слушаш!” Разбрахме, че реплика не ни се полага. Тя най-напред ни настани, сетне отиде при един от своите шкафове и измъкна оттам някакви стари кексчета. Имаха много странен вкус, но тя ни ги даде с толкова обич, че трябваше да ги изядем. Тя напълно се погрижи за нас. Тогава започнахме да я питаме: “Виж, ние идваме от една много далечна страна. Имаш ли някакъв съвет към нашите матаджи там?” Бяхме оборудвани с всички глупави западняшки принадлежности – микрофон, записвачка, едно-друго… И аз като журналист й подавах микрофона: “Имаш ли някакво послание към матаджите в Унгария?” Тя взе микрофона като телефонна слушалка и каза: „Харе Кришна?” Понеже дотам стигаха разбиранията й по техника – телефон. Тя рече: “Харе Кришна?”, а сетне се слиса и каза: “Никой не отвръща! Няма отговор!” Тогава разбрах: дотук беше с техниката. И по някакъв начин разбрах също и че това беше посланието. Трябва да мантруваме много искрено.

Щом си спомня тази случка, сърцето ми просто се разтапя. Защото тя наистина беше като втора майка. Макар че почти не можеше да ходи – движеше се със съвсем малки крачици, едва си местеше краката – тя реши, че ще посети един много далечен храм. Една друга жена й помогна да си сложи сарито и да подготви всичко. Но след пет метра, тя каза: “О, не! Днес няма да ходя.” Беше много, много сладка…

Никога не се захласвайте по техника, по инструменти, по оборудване; винаги търсете същината! Който и да дойде тук, опитайте се да го направите щастлив. Толкова е простичко