Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 23.08.2016, сутрин, Лудащо)

(продължава от предишния петък)

Пибата бхагаватам расам[1]. Това е главното послание на този стих – расика. Тази литература е за онези, които са расика. А какво е раса? Раса е есенциалният подход, емоционалното отношение към Всевишния.

И тук Шрила Прабхупада споменава: „Всяко живо същество, като се започне от Брахма, първородния в материалния свят, чак до дребната мравчица, желае да се наслаждава на някакъв вкус, извлечен от сетивните възприятия. Тези чувствени наслади технически се наричат раса. Те са различни по вид. В разкритите писания са изброени следните дванадесет разновидности.”

Кое е първото? Раудра, гняв. Познато ни е, нали? Виждате, разкритите писания казват истината. Те говорят за нас: гняв. Второто е адбхута, удивление. Каква е дефиницията за философия на Платон? Изкуството да се удивяваш. Така че Платон е бил расика. Неговата философия не е била просто теория, а приложение, мъдрост. Да се удивяваш на красотите на творението и Бога! Третото е шрингара. Какво е шрингара? Интимна любов. Навремето в ашрама получихме два пакета благоуханни пръчици от Гурудев. По онова време това беше нещо толкова безценно, толкова трудно да се намери, че беше като съкровище за нас. Единият пакет беше блед, почти бял. Как мислите, какъв беше цветът на другия? Да, беше черен. На белия пишеше „Мускус”. Беше много, много деликатен. А названието на черния беше „Шрингара”. По него време това беше нещо толкова ценно за нас, че не можехме да палим по цяла клечица, използвахме само по половин за приношение. Това беше първата ни среща с шрингара – черната раса.

Следващото е хася – комедиен, весел подход. Един духовен брат на Гурудев се наричаше Хася Прия. Веднъж, още навремето през комунизма, той беше дошъл в Будапеща. По онова време да срещнеш преданоотдаден беше близко до невъзможното. Докато си вървял по улиците из Будапеща, не щеш ли видял насреща му да върви човек с кантимала. Възкликнал: „Харибоооооол!” Другият човек отвърнал кратко: „Харибол!” и отминал. Като че било най-обикновеното нещо да срещнеш предан на улицата. И Хася Прия Прабху десет години след това си спомняше случката като невероятна история: „Нима в Будапеща има толкова много бхакти, че просто си казват „Харибол!” и се разминават, без да си обръщат никакво внимание?!” Беше удивен, мислел си, че в Калифория има много бхакти, но явно в Будапеща се оказали много повече, това било нещо съвсем обикновено. И така, хася – веселие или щастие.

Следващото е вира, рицарство – когато се бориш за истината. Когато си готов да умреш за своя Гурудев. След това е дая, милосърдие – такъв искаме да виждаме Кришна, милостив. После идва дася, служене; сетне сакхя, приятелство. Мисля, че е съвсем очевидно, нали? Всички познаваме и се възхищаваме на тези чувства. Но след това идва бхаянака, ужас и бибхатса, шок. Много странни чувства! Ала изпитвали ли сте някога усещането, че нещо е толкова възвишено, толкова чисто, че треперите пред тази истина? Или пък сте шокирани от собственото си поведение? Случва се! Обаче това са много крайни реакции – като пълно настроение на служене, героично отношение или шокиращо преживяване. „Не, не са ни нужни подобни крайности!’ И тогава идва следващото: шанти, покой, неутралност. А накрая дванадесетата раса е ватсаля или родителство. Ватсаля означава търпение, обич, грижовност – това, което ежедневно изпитвате. Така че не си мислете, ако отново се налага да готвите за семейството си, отново трябва да перете мръсните чорапи на синовете и дъщерите си, че това е горчиво. Не, то е изпълнено с раса! То е за тези, които са опитни във вкусването на раса.

Разбира се, отвъд шегите, тези различни емоционални подходи към Всевишния са основните настроения, в които да изразим своята благодарност и любящото си търсене на Бога. И така, призивът и посланието на този стих е, че трябва да станем расика предани, умели във вкусването на раса.

[1] „Шримад Бхагаватам” 1.1.3