Sharanagati

“Мама мана мандире… О мой скъпи Кришна, моля те, завинаги живей в храма на сърцето ми!” *

Трябва да има нещо постоянно и това е нашата посветеност. Когато йогите и различните практикуващи се събрали на брега на Ганг, понеже разбрали, че ще има беседа с въпроси и отговори между Парикшит Махарадж и Шукадев Госвами, тогава всички научили какво предстои да се случи: че царят ще умре след седем дни, а този млад светец ще го напътства. Царят имал едничка молба към събранието – присъстващите били стотици хиляди. Той казал: “Копнея майка Ганг да ме приеме. Няма значение дали ще живея или ще умра. Имам само една молба към вас, о свети люде – нека възславата на Вишну да тече безспир!”

Същевременно толкова много неща се променят в живота ни. Сега сме заедно, а когато се разделим, отново ще настъпи тази промяна. Трябва да съществува нещо постоянно – нашата отдаденост, нашето обожание на Бога. Затова моля ви, продължете тази неспирна практика. Тя е като фонова вибрация в космичната структура. Човекът е досущ като един малък космос; а космосът е точно като едно огромно човешко същество. Ала и единият и другият се нуждаят от център. Този център е божествената вибрация. Затова ако култивираме тази дивна вибрация вътре в себе си, ще спомогнем тя да отекне и навън. Разбира се, поканата идва отвън, тъй като този изначален духовен фон винаги присъства; а ние трябва да сме способни дотолкова да се пречистим, та да сме в хармония и резонанс с този зов.

Затова в тази молитва се казва: “О мой Господи, моля те, винаги живей в храма на моето сърце.” Това едничко кратко изречение носи толкова много дълбоки смисли. То е призив да превърнем сърцето си в светилище, в мъничък параклис. Не е нужно да вдигате „Александър Невски” в сърцето си. Нека това се случва само с великите, защото катедралите са посещавани от множество хора. А какво донасяме в храма – донасяме греховете си. Ето защо един храм би могъл да се претовари с греховни реакции. Затова нека великите се грижат за големите храмове в сърцата си, понеже мнозина ще ги посетят и мнозина ще оставят товара си там. Нека направим малък параклис, мъничка църквица в сърцата си – тайна, посещавана само от нас. “Моля те, Боже мой, винаги живей в храма на моето сърце” Защото връзката между вас и Бога е нещо лично, интимно. Има и някои публични последствия, но в крайна сметка това е вътрешен път. “Моля те, мой Господи, готов съм да превърна сърцето си в храм, в обител за Теб.” Хората обикновено считат, че храмът е домът на Бога. Ала всъщност трябва да разберем, че всички къщи, всички сгради са домове на Бога.

Като божествени души ние живеем в сърцата си – така че те са нашият дом; и този дом трябва да е посветен на Бога, Той също да живее там. Това е начинът да избегнем самотата. Да живееш в един самотен дом не е кой знае какво щастие; обаче ако имаш компания – и ако тази компания е постоянна, ако тази компания е запленяваща – тогава никога няма да се чувстваш сам.

Нека превърнем сърцата си в светилища! А в светилище не можеш да живееш егоистичен живот. В храма се отива, за да се празнува; в храма се отива, за да се обожава; в храма се отива, за да се служи. Такава е функцията на сърцето.

И тъй като вътре в тялото най-значимото място е съкровеният параклис, затова поставяме знака тилак на челото си. Защото този специален символ указва храма, специалното място за Бога. И ако помним, че телата ни, сърцата ни са посветени на Кришна, това е много мощна медитация.

Бхакти е развиване на чувствата, но на пречистените чувства, които не са зависими от външни източници или предмети, а се случват в светинята на вашето сърце. Затова нека съградим храмове в сърцата си, нека добавим днес поне една тухла и да сторим каквото е необходимо. “Мой скъпи Господи, моля те, винаги обитавай храма на моето сърце.” Промените може да идват и да си отиват, ала вашият храм трябва да остава непоклатим.

А край храмовете стават чудеса. Например, по време на втората световна война, когато Кьолн бил бомбардиран и на практика опожарен до въглен, единствено прочутата катедрала останала. Или когато цунамито връхлетя Шри Ланка и някои части на Индия, имаше един храм, който по някаква причина се намирал под морското равнище поради местния ландшафт. Вълните отнесли всичко освен храма, водата дори не влязла в него. Защото в стари, древни времена, ако не греша, Шива дал благословията си този храм никога да не бъде засегнат от каквито и да било беди Парикшит също се молел постоянното обожание, неспирната възслава на Вишну да продължават. Такова е задължението на един храм – да осигурява място за това – ето защо вдигнете храмове в сърцата си. Тогава ще ви сполетят чудесата. Може и да имате големи трудности, ала тази тайна светиня в сърцата ви ще бъде съхранена.