Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

Как да постигнем духовните си цели? За да отговорим на този въпрос, най-напред трябва да ги формулираме. А дори преди това – трябва да имаме някакви духовни цели. Ако нямаме, не стои и въпросът за постигането им.

И така, какво е духовна цел? Да станем по-добри хора? Мисля, че да. Веднъж един учител разговарял с много решителен млад брахмачари, негов много добър ученик. Учителят рекъл: „Практикувайки духовния живот, трябва да ставаме по-добри хора.” А момъкът отвърнал: „Това не е достатъчно!” Мисля, че учителят много оценил тази посветеност и решителност. След двайсетина години те отново разговаряли за значимостта на духовния живот. Това е много добър признак: същият ученик и същият учител все още беседват. Тогава учителят казал: „Мисля, че докато практикуваме духовен живот, трябва да ставаме все по-добри хора.” А момъкът отвърнал: „Да, това е достатъчно.”

Кой е претърпял по-голямо развитие в тази история? Ученикът. Учителят не се е променил. Той повтаря едно и също послание двайсет години: „Стани по-добър човек.” В началото, когато сме твърде амбициозни, казваме: „Не, на мен това не ми стига! Искам всичко! Човек? Това не е достатъчно: трябва да стана свръхчовек!” Това правилно ли е? Да! Ако когато си на двайсет не гориш от духовни стремежи – тогава кога?

Ала по-нататък нашето разбиране какво означава да бъдеш истински човек може би също претърпява развитие. Защото във „Веданта Сутра” се казва, че сега, докато сме в тази човешка форма на живот, е времето да потърсим Всевишния – това е началото на човешкия живот. Не е въпросът да имаме човешка форма, а да имаме начина на мислене и отговорността на човешко същество. Да се учим. Ако учим, ще срещнем нашия Господ.

Освен това трябва да разберем какъв е дългът на човешкото същество. От „Шримад Бхагаватам” научаваме, че човешките същества имат много специфична роля, призвани са за нещо специално. Защото там се описва как Всевишният присъства в цялата вселена. Можем да кажем, че това материално тяло е като подслон за душата ни, за самите нас като души. По същия начин, цялата вселена е като тялото на Върховния. И се описва как реките са вените Му, планините с костите Му, слънцето и луната са очите Му, гърбът Му е адхарма[1], нозете Му са низшите планетарни системи, всички различни четириноги животни са около кръста Му, и нещо много красиво – птиците са Неговият поетичен талант! Прекрасно е! Неговият дъх е прана. Толкова много препратки ще намерите – как да Го виждате, как да долавяте Неговото присъствие. И накрая се казва: а човешките същества са Неговата обител.

Така че тази човешка форма на живот е като подслон за Бога. Тя е дом на Бога. Трябва да живеем в съответствие с този принцип! Това е нещо много възвишено. И ако имаме такава визия, тогава тази материална вселена не е някакъв ад и нашето тяло не е една торба с екскременти, а нещо друго. Имаме възможност да одухотворим всички тези богатства, с които разполагаме в този живот.

Защото душата е себеозарена. Мои скъпи братя и сестри, вие сте себеозарени! Стремете се да живеете според това. Сияйте! Онова, което покрива изначалния ви блясък е просто илюзия, съвсем незначително нещо. Вие сте част от една божествена реалност. Усещате ли се част от не-божествена реалност? Понякога да, но това се нарича илюзия – когато си мислите, че мястото ви е тук. Не! Мястото ви е при Него. Това е, което трябва да осъзнаем най-напред: „Аз съм душа от духа. Принадлежа на Бога. И помежду ни има жива и любяща връзка.”

Така, ако сме частичка от божествената реалност – колкото и незначителна да е – нима бива да пропиляваме шанса на човешкия живот завинаги? Нима бива да живеем по глупав начин? Нима бива въобще някога да се пречупваме? Невъзможно! Защото мястото ни е там.

(следва продължение)

[1] безнравствеността