Sharanagati

„О потомъко на Бхарата, това което обитава тялото, никога не може да бъде убито. Затова не е нужно да скърбиш за никое живо същество.” *
Този стих всъщност дава дефиницията за сантиментализъм. Защото едно определение на това да си самтиментален е да се стремиш да бъдеш по-състрадателен към някое живо същество, отколкото самия Господ. Макар такава дефиниция да е трудна за приемане, ако се опитваш да дадеш повече състрадание на някое същество от Бог, това е сантиментално. Как да разбираме това? Подобна дефиниция е твърде свързана с карма. Карма означава действие и последица; получаваш това, което заслужаваш. Ако сееш вятър ще пожънеш буря. Каквото и да правим, то ще има последствие. Това е едната страна на този въпрос.
И така, съдбата е изписана на челата на хората. Колко щастие, сполука, страдания и провали ви чакат в този живот, ви е дадено още от началото. Затова не се бунтувайте срещу съдбата си. Съдбата всъщност не е наказание, а шанс да осъществим своето развитие. Така че нека сме благодарни на всички различни възможности, които получаваме в живота си.
Разбира се, в духовното си израстване ние трябва да научим какво е състрадание. Ала помнете дефиницията: да си сантиментален означава да се опитваш да бъдеш прекалено състрадателен – състрадателен независимо от пътя, от кармата, от съдбата на хората. Ясно е, че това не означава „недей да помогаш” когато има нужда от помощ. Но има неща, които не можем да променим. Трябва да си знаем границите. Има една красива молитва: “О мой Господи, моля те, дай ми силите да променя онова, което мога да променя; дай ми търпението да понеса онова, което не мога да променя; и дай ми интелигентността да разгранича едното от другото.” Това не е сантиментално, а практично.
В зависимост от духовното си развитие, ние влизаме в различни взаимоотношения с останалите. Всъщност има три стъпала на състрадание. Първото е разбирането. Разбиране означава ако срещнеш някого, да си готов да изслушаш проблемите на човека. И просто като хората открият мислите си и споделят грижите си, те намаляват. Затова в църквата съществува изповедта. Защото ако изговориш тайните си, греховете си, автоматично чувстваш известно облекчение. Ако влизаме в подобни взаимоотнпошения с другите, ако изслушваме тревогите им – това се нарича разбиране. От гледна точка на активността, кой е активният в този случай? Активна е страдащата страна: “Аз имам грижи, идвам при теб и ти разказвам за проблемите си.” Другата страна пасивно слуша, изслушва. Това достатъчно ли е? Има ли следваща стъпка? Следваща стъпка има. Следващата стъпка е същинското състрадание. Състрадание означава, че аз съм готов да изслушам проблемите ти и съм готов да ги споделя. В този случай и двете страни са активни. “Аз ти доверявам проблемите си и ти поемаш част от тях.”? Как се чувствате когато някой е готов да отнеме част от грижите ви? Мисля, че ни е хубаво, защото тогава става по-лесно за нас. Ала третото ниво на състрадание се нарича любов, нежност, нежна обич – когато не просто изслушвате, не само споделяте, но отнемате страданията на останалите. Облекчавате другия човек от тревогите му. В този случай човекът, който отнема товара, е истински активният принцип. Той не е прекомерно състрадателен, не е сантиментален, но е способен да стори чудото. Той е нашият вълшебник, нашият учител. Както казва Шрила Садху Махарадж: “Просто дайте отровата на учителя си. Вместо нея той ще ви върне нектар”. Такъв е обменът.
Можете да определите по тази скала на кое ниво се намирате. Щастливци сме, ако намерим човек, който поне да ни изслуша. И когато разкриеш всичките си грижи, всичките си чувства, всичките си идеи пред някого, имаш усещането: “О как хубаво си поговорихме. Поне някой ме слушаше.” След това истинско споделяне означава, че сте готови да споделите проблемите; ала бъдете готови да споделите и щастието. Но истинското чудо се случва на третото ниво, когато чувстваш: “Променен съм! Ей, къде са ми привързаностите?! Къде са грижите ми!? Изгубил съм нещо.” Чудо е, когато измеренията да започнат да се променят. Когато времето потече в различна последователност. Когато пространството се свива. И в компанията на чист преданоотдаден можете да добиете такова усещане, можете да почувствате как измеренията се променят. Затова учителят има способността да промени ученика. Чрез посвещението се предава божественото познание и характера на практикуващия получава шанс за промяна. Останалото зависи от практикуващия. Както се казва: можеш да отведеш коня до реката, но коня трябва сам да пие. Гуру отвежда ученика до извора с чистата вода, ала вие сте тези, които трябва да пиете.
Този процес се практикува не чрез подражание, а чрез следване. Ако една жена отиде в родилното отделение и започне да крещи, от това няма да излезе бебе. Нещо друго е необходимо, девет месеца подготовка. Само да се имитират писъците няма да доведе до резултат. Може да пробвате! Просто да кажете: “Харе Кришна!” – нима е достатъчно? Да! Достатъчно е заради милостта, понеже Махапрабху е толкова велик, че казва: ако някой дори само веднъж повтори святото име, той е преданоотдаден. Въпреки всичко не бива да ползваме това за извинение: “Гурудев, казах вече веднъж святото име, значи всичко е наред. Свършил съм си работата.” Това не е извинение; но от него можем да разберем обилието на милостта, колко огромна е любовта, с която Бог ни прегръща. От това разбираме и че Чайтаня Махапрабху е сантиментален. Той е готов да бъде по-състрадателен от съдбата ви, от вашата карма. Готов е да пренапише кармичния ви път. Едничкото малко изискване е да кажете “Да” на Кришна. Бхакти Йога е съвсем проста: тя означава да кажеш „да”.

*„Бхагавад Гита” 2.30