Sharanagati

“Последните дванадесет години от живота си Шри Чайтаня Махапрабху преживя в тази трансцендентална лудост. Така Той извърши Своите последни забавления по три начина. В продължение на двадесет и четири години след като Шри Чайтаня Махапрабху прие ордена на отречението, всички забавления, които извърши, бяха безкрайни и бездънни. Кой би могъл да проумее смисъла на подобни забавления? Просто за да ги обознача, аз представям общ обзор на главните забавления под формата на резюме. Ето първото обобщение: след като прие ордена на отречението санняса, Чайтаня Махапрабху пое към Вриндавана. Вървейки към Вриндавана, Чайтаня Махапрабху бе надмогнат от екстатична любов към Кришна, и изгуби памет за външния свят. В такова състояние Той неспирно вървя в продължение на три дни из Радха-деша, страната, където не тече реката Ганг.” Това е част от Бенгал, която не е в близост до Ганг. “Най-напред Бог Нитянанда заблуди Шри Чайтаня Махапрабху, довеждайки Го до бреговете на Ганг, като Му каза, че това е река Ямуна. След три дни Бог Чайтаня Махапрабху стигна в дома на Адвейта Ачария в Шантипур и прие там подаяния.” На практика това било храна, но тя Му била дадена. Тогава за първи път прие подаяния. През нощта изпълняваше там санкиртан. В къщата на Адвейта Прабху Той се срещна с майка си, както и с всички отдадени от Маяпур. След като нагласи всичко, Той тръгна за Джаганнатха Пури.”[1]

Нека поспрем за малко на тази случка. Махапрабху живеел като семеен и в началото се опитвал да окаже някакво влияние върху хората, като ги учел и напътствал. И хората се вслушвали и следвали. Но тогава нещо хрумнало на Махапрабху: “Докато живея като тях, те може да си мислят, че съм един от тях. По този начин хората няма да обърнат нужното внимание на Моето послание. Но ако приема санняса, саннясите са уважавани. Тогава може би ще обърнат по-голямо внимание – не на Мен, но на посланието Ми.” Затова Той решил: “Трябва да се откажа от досегашния си начин на живот и да встъпя в ордена на отречението.”

Ако целта на която и да е промяна в живота ви е да можете да служите по-добре, тогава трябва да направите тази промяна. Дори да е трудно. Това винаги трябва да бъде мерилото – дали стъпката, която искам да предприема, подпомага служенето ми или не.

Махапрабху решил: “Трябва да се откажа от настоящото си положение и да се държа по различен начин.” И така, Той реално избягал от дома, от любящите си майка и съпруга. Знаете, майките са много чувствителни. Може би единствено влюбените са по-чувствителни. Тя веднага разбрала, че нещо ще се случи. Шачимата била съсипана, вцепенена почти до смърт, почти изгубила свяст защото усетила, че Нимай си тръгва. Тя никога не наричала сина си “Чайтаня Махапрабху”, никога. “О, моят скъп Нимай!” Забравяла дори да добави “Пандит” – защото Той бил учител и бил считан за пандит, за учен човек.

И така, Той си тръгнал и на практика цялата нощ тичал, за да стигне до Катва и да приеме санняса. Там това се случило, макар учителят, към когото се обърнал, да се колебаел много – защо трябва един млад човек, толкова красив, толкова начетен, с такова бъдеще, да встъпва в трудния монашески орден? Но Махапрабху бил много решителен и подготовката започнала. Знаете, когато получавате санняс посвещение, трябва да острижете косата си. Да се обръснете! Затова Той отишъл при един бръснар – не севилски, а бенгалски. Но бръснарят Му казал: “Невъзможно! Не мога да отрежа косата Ти. Преди всичко, тя е толкова красива! На второ място, ако я отрежа Ти много лесно ще влезеш в ордена на отречението – така че няма да го направя!” Обаче накрая Махапрабху го придумал и той започнал да стриже косата. Виждате тук, на тази картина, Махапрабху не е обръснат санняси, а сияен, прекрасен млад мъж, който излъчва блясъка на посветеността към Кришна. Само си Го представете без коса! О, толкова болезнено било за местните хора да видят скъпия си Нимай Пандит така подготвен за горчивото отречение. От людете от Катва, които се били насъбрали, някои припаднали, други заридали, защото това било толкова мъчително за тях.

Сетне, знаете, Той получил своето посвещение. Но дори учителят бил объркан. Махапрабху най-напред го попитал: “Учителю, сънувах един сън и в този сън чух една мантра.” И Той се привел съвсем близо до ухото на учителя: “Това е мантрата. Нея ли щеше да Ми дадеш?” И учителят казал: “Да, да, тъкмо нея щях да Ти дам.” Тъй че какво се случило? На практика Махапрабху най-напред посветил учителя, а после на Свой ред получил мантрата от него. Защото трябва да се придържаме към формалностите, нали? Но ако вие ще получавате санняс, моля ви, недейте преди това да посвещавате учителите си със своите мантри, със своите имена, със своите версии.

(следва продължение)