Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 06.05.2018, София)

Може би си спомняте един от главните въпроси, които започнахме да обсъждаме – дали божественото може да се прояви пред ограничения човешки опит. Или ако искаме да го кажем по-простичко – как божественото име може да ни достигне.

В ежедневния ни живот и опитност ние сме приучени и привикнали на възходящия процес. Събираме заедно мънички парчета и те изграждат пирамида. От малките елементи искаме да създадем нещо голямо. Събираме миговете и искаме да направим от тях вечност. Съжалявам, това никога няма да стане. Независимо колко милиони мигчета съберете заедно, те никога няма да се превърнат във вечност. Защото вечността е различна по качество. Вечността не е съставена от незначителни преходни моменти. Тя е друго измерение.

По същия начин, ако струпаме на едно място всевъзможни видове дребни детайли от материалното ни битие, не можем да създадем цялостната картина. Защото божествената реалност е различна по вид.

Ето едно много възвишено послание: Говинда танцува с Радхика. И ние се опитваме да сберем своя опит и знание, да съберем парченцата, и след това се стараем да формулираме голямата картина – това няма как да стане. Защото какво е нашето разбиране за танц? Някакво подрусване. Някаква техно-конвулсия. Не се и опитвайте. Това е нещо много сериозно – ако подходим с материално разбиране, никога няма да стигнем до духовното разбиране, до духовната реалност. Защото тя е качествено различна.

За да се доближим до божествената реалност, имаме само една възможност – тя да ни се разкрие, да снизходи към нас; тогава може и да зърнем нещичко от тази висша реалност. Тя винаги е само една стъпка нататък. Ала да направим тази една стъпка понякога отнема животи.

Тогава как можем да се свържем със святото име? Само ако святото име се спусне. Затова предложението ми за днес е да си припомним този толкова важен текст от Шрила Шридхара Махарадж, „Спускането на святото име“.

„Бхакти Ракшак Шридхара Махарадж седеше на покрива на своята обител в Навадвип. Много възрастният вече садху беше вглъбен в мислите си и аз се чувствах притеснен, че го безпокоя. Той ми направи знак да седна при него, и аз срамежливо се настаних на сламената рогозка.”

Виждате ли, животът в преданост е една много пречистена култура. Един слоган винаги трябва да помните: че глупците нахълтват там, дето ангелите се боят и да пристъпят. Ето тук преданият, който иска да запита Шрила Шридхара Махарадж, се чувства смутен: „О, той е в много вглъбено настроение. Дали да се натрапя и да го притесня сега в това настроение?“ Ала тъй като това е спускащ се процес, милостта се спуска от страна на стария садху и той казва: „Ела, ела, седни тук“. Колко красиво!

„Наоколо нямаше никого. „Оттук се виждат толкова много неща, които могат да ни напомнят за Чайтаня Махапрабху”, каза светият садху. „Река Ганг, тази гора, храмовете, любимото Му баняново дърво. А ти какво искаш?”

Разбирате ли, в това е разликата. Аз виждам само джунгла. Не виждам нищо специално. А неговото виждане е: „О, има толкова много неща, които ми напомнят Махапрабху.” Всичко е там. Или по-добре да кажа: всичко е тук. Единствено трябва да пречистим виждането си. И ако виждането ни е достатъчно проникновено, Кришна няма да може да се скрие от нас. Това е целта – да добием такъв остър поглед.

(следва продължение)