Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 12.08.2018, Лудащо)

(продължава от предишния петък)

Помолих за малко внимание, за да обсъдим нещо важно. Понякога имате чувството, че илюзията побеждава духа.  Понякога вярата и надеждата ни в победата на духа са в режим на очакване. „Не я виждам. Надявам се, но не я виждам. Не значи, че не съществува, но уви, в момента ми липсва да я усетя.“ Това е горчиво чувство. То е и жажда за тази красива победа, за великата победа на божествената любов.

Взаимоотношенията са нещо много деликатно, много чувствително. Защото обичайно те никога не са на едно и също ниво. Едната страна е по-възвишена от другата. А понякога виждаме, че и емоционалният заряд не е еднакъв. Едната страна има нужда от повече, другата от по-малко; едната може да допринесе повече, другата по-малко. Съвсем подобно е и в духовните взаимоотношения. Макар да се стремим да сме духовни практикуващи, понякога се държим като обикновени човешки същества. Понякога просто става дума за нас – като обикновени хора, не като духовни практикуващи. Понякога не действа Яшода, а просто Вяра. Разбира се, това също е добре – ако вярата действа. Но мисля разбирате какво имам предвид. Понякога има конфликти и неразбирателства между преданите. И те обичайно не са философски или свързани с раса, а обикновени кавги и елементарни недоразумения. Между нас също има конфликти и неразбирателства. Чувствате се в задънена улица. Каквото и да направите, няма добро решение. Какво можете да сторите тогава? Да чакате, да се молите. Да оставите малко време, малко дистанция. Там, където свършват човешките способности, започва божествената милост.

Имаше време, когато аз създавах известни проблеми на един старши ваишнава. Чувствах, че каквото и да сторя, не мога да оправя нещата. Беше горчиво чувство, но разбира се времето лекува раните. Животът и служенето продължаваха. Така че практически болката бе приключила. Но товарът оставаше. Защото ако създаваш проблеми на другите, ти самият също ще носиш товар.

Съвсем наскоро получих лична покана от този старши ваишнава. Става въпрос за Бхакти Алока Парамадвейти Свами Махарадж. Бях изненадан от тази лична покана; той ми се обади по телефона: „Моля те, ела. Искам да те видя. Искам да говоря с теб.“ За съжаление, не успях да ида на уговорената дата, но веднага щом ми беше възможно незабавно хукнах. И мога да ви кажа, че от един-единствен негов жест, целият товар се отмахна. И така, аз бях поканен на тази лична среща и разговор. Бях наистина дълбоко трогнат от този негов толкова великодушен жест. Това в крайна сметка показа кой стои по-високо и кой по-ниско. Защото аз чувствах, че каквото и да направя, не мога да помогна на ситуацията. А той направи само един жест и с него реши всички възможни проблеми.

Та това исках да ви разкажа. Някои от вас знаят някаква част от историята, други не. Но това всъщност няма значение. Защото какъв е изводът? Че ако прилагаме принципите на нашата вяра, те действат. Конфликтът е илюзия. Той не е истински. В крайна сметка в този случай победи не илюзията, а духа. И един жест от страна на по-извисения е достатъчен да хармонизира всичко. Така че докато искате да показвате силата си, винаги ще се проваляте. Но веднага щом проявите мощта си, ще спечелите. Това е когато духът побеждава илюзията. Мисля, че всички усещате величието и значимостта на такъв един момент. Защото той ни заставя да прилагаме принципите.

Трябва да дадем малко време. В този случай бяха 16 години. Понякога трябва да сме търпеливи. Но никога не се отказвайте от духа. И тъй като имаме много приятелски и любящи отношения с преданите от неговата мисия в София, както и тук в Унгария, това е изключително добра новина и аз чувствам, че ангелите танцуват днес в небесата.