Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 01.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник) 

Да се опитаме ли да обрисуваме промяната в начина на мислене от материално към духовно с две истории? Първата история, касаеща материалния начин на мислене, е за агнето и вълка. Агнето отива на реката да пие вода. Не щеш ли, вълкът също идва на реката да пие вода. Критичен момент. Но агънцето е толкова малко и невинно, че не осъзнава опасността. А вълкът решава да го изяде – разбира се, какво друго. По някакъв начин да го обвини в нещо и да го погуби. Да намери каква да е причина и да действа. Вълкът си мисли: „Тъй или инак, трябва да погълна това агне.” И той казва: „Ей! Не виждаш ли, че аз пия тук? Защо ми размътваш водата? Ще те утрепя!” Агънцето казва: „О, господине! Вие пиете вода по-нагоре, а аз по-надолу по потока. Как бих могло да Ви размътя водата?” „А защо ме обиждаше с лоши имена преди една година?” „Ама, господине! Та аз съм само на три месеца. Как е възможно да съм ви обиждало преди цяла година?” „Тогава трябва да е била майка ти. Тъй или инак ще те погубя.”

Това е историята за вълка и агнето, и как се случват всички тези изсмукани от пръстите неща. Тя описва как омразата, лошите думи и изфабрикуваните истории се пораждат от непоносимостта и завистта. Мисля, можем да се съгласим, че това е материалният начин на мислене – ако искате да намерите грешки, ще ги намерите. Както Шрила Прабхупада многократно казва, можете да критикувате дори сияйната пълна луна, че има петна. Да прочетем ли историята и за другия начин на мислене?

„Отдаденост, служене и посветеност – това е ключът за боравене с безкрайното. И без знание и много сили човек може да постигне осъществяване. Не е нужно да имаш енергията да преместваш планини. Дори да сме изчели всички свещени книги на света и да сме си напълнили корема с тях, това няма да доведе до нищо добро. Типичен пример е даден в „Махабхарата”. Кришна предсказал, че когато Раджасуя-ягя на Юдхищхира Махарадж бъде приключена, една специална камбана там ще зазвъни от само себе си. По този начин всеки щял да разбере, че ягята е завършена. Жертвоприношението било направено и всичко приключило, обаче камбаната не зазвъняла.

Бхима попитал Кришна: „Ти каза, че камбаната ще зазвъни от само себе си. Сега всичко е изпълнено, но тя не звъни. Защо?” „Кришна отвърнал: „Не. Едно нещо все още не е направено.” „Кое е то?” „Ваишнава-сева, не е служено на ваишнавите.” Бхима се изненадал: „Какво говориш? Толкова много муни, риши, Нарада, Вясадева, че дори и самият Ти до един бяхте удовлетворени и добре нахранени, а Ти въпреки това казваш, че не е била направена ваишнава-сева?” „Да.” „Е, къде е този ваишнава?”

Тогава Кришна посочил: „Идете в покрайнините на града, там ще намерите един точно определен ваишнава от низша каста. Той не ходи никъде, удовлетворен е просто да повтаря святото име на Бога и да води живот, пълен с преданост, нехаейки за света.”

Чувайки това, Пандавите отишли с колесница да доведат този човек. Намерили го, обикновен бедняк от низша класа – бил нирупадхи-ваишнава,  който не очаква нищо – и отишли при него. Той бил смаян: „Какво е това? Толкова много големци са надошли в колибата ми. Какво става?” Бил обзет от паника.

Тогава те го помолили с допрени длани: „Дошли сме да те отведем да приемеш малко храна на мястото на ягята.” Що да стори? Нямало как да избегне заповедта им. Драупади трябвало да сготви и направила най-различни вкусни ястия. Тя си мислела: „Как така не е била извършена ваишнава-сева. Толкова много риши, муни и дори Бог Кришна, бяха нахранени, ала не е била осъществена ваишнава-сева!” И така, с цялото си умение тя сготвила разнообразни видове храна и човекът бил нахранен. Обаче камбаната не зазвъняла.

Бхима попитал: „Сега пък какво има? Той приключи с яденето, но камбаната не звъни.” Кришна казал: „Явно е имало някакво оскърбление срещу тази ваишнава-сева, и затова камбаната не звъни. Какво ще кажете вие? Някой от вас таи ли някакви съмнения или лоши мисли за този човек?”

Тогава Пандавите се питали един друг дали някой от тях си е помислил нещо лошо за него. Най-сетне Драупади признала: „Мина ми мисълта, че този човек е толкова простоват и невзрачен, че макар да бях приготвила такива хубави кърита с най-голямо внимание и умение, той смеси всички ястия и изяде този буламач. Той не знае как да се храни правилно, понеже идва от толкова ниска класа – това е, което ми мина през ума.”

Тогава Кришна обяснил: „Имало е презрение към ваишнава, затова камбаната не звъни. Нямате друг избор, освен да идете отново при него, да го доведете отново и отново да го нахраните.” И така, Пандавите отишли и го довели отново. Този път всички те го обслужвали с голяма почит, докато приемал прасадам, а камбаната звъняла на всяка негова хапка.

Този пример ни е разкрит. Онези, които са нишкинчана, не желаят нищо – нито име, нито слава, нито нещо подобно. Те по естествен начин са удовлетворени с каквото ги споходи и са изцяло посветени на Бога. Такава преданост може да се намери къде ли не, без никаква проява на величие. Никакви светски достойнства не са необходими; просто богато сърце – нито знание, нито образование, нито благородството на висшето потекло, ни власт, ни величие. Кришна съзнание е толкова пълно, толкова достатъчно, толкова абсолютно, че дори частичка от него съдържа всичко. Всички достойнства, цялото знание, всичко е там: такава е неговата природа. Служене, себепосветеност, шаранагати, отдаденост – това е нужно, а не доблест или ученост.”[1]

Мисля, че това обяснява всичко. Това е начинът да постигнем духовните си цели. Вместо вълчо съзнание, нека развием съзнание на слуга на ваишнавите. Стремете се да добиете такава идентичност.

(следва продължение)

[1] От „Стогодишна Антология”, Шрила Шридхара Махарадж