Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 03.10.2017 вечер, София)

(продължава от предишния понеделник)

„Имало един брамин-ваишнава на име Васудева Випра. Живеел в Курма Кшетра, на юг от Джаганнатх Пури. Бил прокажен, но какъв! Бил толкова състрадателен, че когато червеите изпадали от раните по тялото му, той ги вдигал и ги слагал обратно в раните, за да не умрат.”[1]

Понякога ние се мислим за състрадателни, а? Защото може би сме относително страстни, но мисля, че Васудева Випра е бил изключителен пример за състрадание. Можете да направите това единствено, ако вече нямате никакво телесно съзнание.

„Един ден той усетил в ума си: „Бог Чайтаня Махапрабху идва тук наблизо и аз ще имам възможността да получа Неговия даршан!” Такова специално състояние на ума! Да си способен да четеш реалността по такъв начин: „Богът е наблизо! Аз ще Го срещна!“ „Махапрабху действително отишъл в този район, но по времето, когато Васудева стигнал там, Махапрабху вече си бил тръгнал. Васудева бил дълбоко разочарован и се свлякъл на земята, ридаейки: „Какво нещастие! Не можах да получа Неговия даршан, не можах дори да зърна Бога! Той вече е заминал. Прекалено съм недостоен да Го срещна.” Махапрабху се бил отдалечил почти на миля, когато внезапно усетил някакво привличане да го тегли назад. Той хукнал обратно, намерил прокажения и го прегърнал. Проказата изчезнала от тялото и фигурата му станала прекрасна. Такава била предаността на Васудева Випра.”

Ето тук пример за това естествено състояние на смирение. Или за това настроение на служене, което свързва човека с Бога. Фокусът на медитация от страна на Васудева е толкова силен, че „Аз усещам присъствието Му, Той е наблизо!“ И в същото време е толкова могъщ, че дори от цяла миля далечина Махапрабху почувствал това привличане. Той бил привлечен, не можел да продължи напред, трябвало да се върне.

И тогава чудото се случило. Господар и слуга се прегърнали – независимо от телесното състояние. И ненадейно станало това пречистване, тази трансформация – от божественото докосване болестта изчезнала. А това, което останало, било красотата – красотата на душата.

Мисля, че това е много затрогваща история, която показва и подкрепя онова, което вече бе казано – че връзката, привличането между слуга и господар е значимо, че и двамата се приближават и се срещат. Така ако нашата медитация, нашите молитви, нашето мантруване – Харе Кришна, Харе Кришна, Кришна Кришна, Харе Харе, Харе Рама, Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе – са достатъчно чисти и ако наситим мантрата с най-красивите си духовни чувства, тогава надеждата е, че можем да спрем Кришна да не бяга. Ако пък Той тича прекалено бързо, тогава трябва да следваме стъпките на някой друг, който не бяга така бързо. Ами то кангала ‘кришна кришна боли‘ дхай тава паче паче…[2] Тогава трябва да следваме ачария. Той не се движи толкова бързо. Достатъчно бързо, без съмнение, така че трябва да съберете цялата си сила и енергия, за да поддържате темпото. Но ако той има това качество ‘кришна кришна’ боли – „Аз ще викам, ще пея: „Кришна! Кришна!”, тогава Богът ще го чуе. И понеже той тича след своя любим Бог, всъщност ние също тичаме след Него, след тях.

Това се нарича естествено смирение; това е връзка. Вярата, смирението – те са връзката. За истинската вяра трябва да има обект и трябва да има субект. Връзката не може да съществува без страните, които участват. Всички тези фактори трябва да се срещнат в една точка – и това е божественото служене, божественото единение. Затова моята препоръка е: моля ви, търсете го!

(следва продължение)

[1] Шридхара Махарадж, „Стогодишна антология“

[2] Ред от песента „Охе! Ваишнава Тхакура“ от Бхактивинода Тхакура