


Sharanagati
Collected words from talks of Swami Tirtha
Nov
10
(от лекция на Свами Тиртха, 09.05.2017 сутрин, София)
(продължава от предишния петък)
Ние обичайно не използваме паланкини. Преди това е било като царствен символ, символ на висшата класа. Ако някой се вози на паланкин, значи е от висшата класа. Но това не е особено смирена позиция. Затова в списъка с 33 оскърбления към божествата е изредено и: „ако пристигаш в храма на паланкин”. Това обикновено не се случва на Запад. Обаче е възможно да дойдем с усещането, като че се носим на паланкин.
Тъй или инак, да си носач на паланкин – пробвали ли сте някога такава работа? Или нещо подобно, когато се налага да се сработите с останалите, за да се свърши добре работата? Ако някой не спазва темпото, ако е малко извън ритъма и липсва хармония – резултатът не е добър. Съвсем просто е – трябва да работим в хармония.
Разбира се, тук Джада Бхарата имал извинение, защото искал да запази мравчиците по пътя, обаче царят бил недоволен. По същия начин в групата на преданите и ние имаме своите извинения защо не си сътрудничим добре. „Защото искам да запазя някакви дребни нещица.” Знаете, в Индия царят се нарича Махарадж. И ако Махарадж не е доволен от нашите извинения, трябва да ги преосмислим. Защото тук царят е наречен – и това е важно – Нарадева, човек-бог, бог сред хората, считан е за представител на Върховния. В следващия стих се казва, че заради царственото си държание, той се разгневил. „Заради вродената си природа на цар.” Ние всички имаме някаква вродена природа, нарича се абхиман. Шишя-абхиман означава „готов съм да се уча”. А гуру-абхиман е „готов съм да обучавам”. Трябва да развием определено настроение, за да извървим пътя си. Но какво става, ако шишя развие гуру-абхиман? Няма особена полза. Ала ако гуру развие шишя-абхиман – да е готов също да слуша, да се развива, да се доближава до Бога, да приема съвети, да се вслушва повече в Техните призиви – мисля, че това е много полезно. Въпреки всичко, всеки основно трябва да изпълнява собственото си задължение. Носачите да си носят паланкина, а царят – да критикува. Кой е в по-сигурна позиция? Все още не знам, ала нека видим как се развива историята.
„Цар Рахугана каза на Джада Бхарата: „Колко е обезпокоително това, мой скъпи братко. Ти със сигурност си много уморен, понеже си носил този паланкин самичък без никаква помощ в продължение на дълго време и на дълго разстояние. Пък и старостта ти силно те терзае. Мой скъпи приятелю, виждам, че нито си здрав, нито силен, нито як. Не ти ли помагат другите носачи?” С такива саркастични думи царят укоряваше Джада Бхарата, ала въпреки това Джада Бхарата не гледаше на ситуацията във физически контекст. Той знаеше, че не е това тяло, тъй като бе постигнал своята духовна идентичност. Не беше нито дебел, нито мършав или слаб, нито имаше каквото и да било общо с тази буца материя, която бе комбинация от петте груби и трите фини елемента. Той нямаше нищо общо с материалното си тяло, с неговите две ръце и нозе. С други думи, напълно бе осъзнал духовната си самоличност (ахам брахмасми). Затова остана незасегнат от язвителния сарказъм на царя. Без да отвърне нищо, той продължи да носи паланкина както преди.
Тогава, като видя, че паланкинът му все още се клати в ръцете на носачите, царят много се разгневи и каза: „Негоднико, какво правиш? Нима си мъртъв, макар тялото ти да е още живо? Не знаеш ли, че съм твой господар? Пренебрегваш ме и не изпълняваш заповедите ми! За това неподчинение сега ще те накажа както Ямараджа, надзорника на смъртта, наказва грешниците. Ще те науча аз теб! Ще дойдеш на себе си и ще започнеш да правиш каквото трябва!”
Считайки себе си за цар, цар Рахугана беше под влияние на телесното схващане и на материалните гуни страст и невежество. В безумието си той гълчеше Джада Бхарата с неуместни и противоречиви думи. Джада Бхарата бе най-възвишен отдаден и скъпа обител на Върховния Бог. Макар да се считаше за много учен, царят не съзнаваше позицията на издигнатия отдаден, вглъбен в предано служене, нито познаваше неговите характеристики. Джада Бхарата бе обиталище на Върховния Бог; той винаги носеше облика на Бога вътре в сърцето си. Затова се усмихна и промълви следните думи.”[1]
Виждате ли, това е истинската престижна позиция – да носиш Бога винаги в сърцето си. Тогава тялото ни е като паланкин. И можем да сложим там най-най-висшия господар.
(следва продължение)
[1] „Шримад Бхагаватам” 5.10.6-8
Leave a Reply
