Sharanagati

(от лекция на Б.К.Тиртха Махарадж, 7 септември 2006, София)

Тази вечер имахме среща – да се видим с пълната луна. Пълната луна винаги ще ни напомня вечно да оставаме в светлината. “Асато маа сат гамая, тамасо маа джьотир гамая, мритьор маа амритам гамая * – от нереалното води ме към истинското, от мрака води ме към светлината и от смъртта води ме към вечността.” Това е една красива, обща молитва във Ведите, която всеки може да разбере независимо от традицията, религията, вярата си или дори езика…
Но, разбира се общото тълкувание винаги прикрива тайния смисъл. “От нереалното…” Кое е нереално? Всичко, което вярваме, че е съвсем истинско, знайте, че е просто сън, то е нереално. Например цялото страдание – както и цялото щастие – които усещаме така реалистично не е нищо повече от вълничка в океана на нашия ум. За да разберем истинското, най-напред трябва да разберем неистинското. Много е трудно да се проумее, че онова, което възприемаме като толкова реално, всъщност не е такова. Значението на санскритската дума  “мая” е “не това”.
От неистинското трябва да дойдем до реалността. Това означава път, развитие. Започваме пътешествието си от някъде и трябва да имаме посока. Затова се казва, че животът е такава загадка, върху която не бива да разсъждаваме, а трябва да преживеем. Защото ако преживеем реалността, тогава ще сме познали лице в лице кое е истинско и кое неистинско. Върховният Бог се крие във всичко, дори и в сърцата на живите същества. Нека осъзнаем последствията от това, нека разберем какво наистина, всъщност означава то! Ако Бог се намира в сърцето ми, значи аз не съм независим. Аз се намирам в и под Неговата божествена закрила. И колкото повече Му посвещавам себе си, толкова повече Той ще ме одухотворява.
Казват, че реалността е много по-красива от илюзията. Считам, че като хора вие имате някакво разбиране за красотата, например красотата на чувствата или красотата на природата. От време на време пътешествам из страната ви и съм удивен! Тя е неизчерпаема съкровищница на природни красоти. Досущ като мина от красота! Тази природа принадлежи на някого. Притежателят на подобна красота би трябвало да е дори още по-красив. Научили сме, че Кришна е син на цвят, кожата Му е синя. Имам един приятел; колчем види облак, той пита: “Това ли е цветът на Кришна?” Когато посочва пухкавите, бели облачета, това не е Кришна. Но когато облакът е тъмносин, натежал от дъждовни капки, това е цветът на Кришна. По този начин е толкова лесно да си спомняме своя красив Бог. Когато и да видим нещо тъмносиньо, то ни напомня за Него.
Следващият ред на молитвата е “Тамасо маа джьотир гамая – от мрака води ме към светлината.” Обикновено всеки духовен човек жадува за божествена светлина, за просветление или нещо от сорта. Не знам тук как е, но в Унгария над входа на гробищата пише “Нека има вечна светлина за тях” – за мъртвите. Значи всички имат разбирането, че светлината е нещо хубаво. “Нека бъде светлина – и беше светлина.” Така че от мрака води ме към светлина; първият прочит е много простичък – да, мракът е нещо лошо, той е липса на разбиране, води ме към светлината, към просветлението! Просто и ясно! Схванах посланието. Обаче нали тъкмо разбрахме, че Кришна е тъмният Бог. Как тогава да съвместя това послание? От мрака води ме към светлината – за какво става дума?
Но тъмният оттенък на Кришна не е обикновен. Неговата тъмнина излъчва светлина. Представете си – тъмна личност, която сияе! Интересен парадокс. Все пак, какво гласи стиха – от мрака води ме към сиянието, води ме към светлината? Кой е мракът – това е Кришна – тъмноликият, тъмносиният. Тогава коя ли може да е тази сияйна личност?
Това се нарича радха-дасям, служенето към Шримати Радхарани. Тя е възлюбената на Бога. Тя е и онази, която най-много Го обича. Така че от простичкото разбиране, че съществува върховен Господ трябва да стигнем и до разбирането за върховната Богиня. Това е истинското просветление във ваишнавската традиция, в нашата линия.
И най-сетне “от смъртта води ме към вечността”. Това послание също е съвсем ясно. В повечето случаи хората се боят от смъртта. Обикновено се страхуваме от нещо, което не познаваме, което е скрито от нас, тайнствено, загадъчно. То поражда известно отблъскване. И тъй като людете не знаят много за смъртта, те се боят от нея. Това е тежък психологически товар за повечето човешки същества. Въпреки това е лесно, понеже смъртта е само един миг, случва се веднъж в живота. Но с напредването на Кали Юга – тази тъмна, желязна епоха – сега хората започнаха да се боят и от живота, не само от смъртта! Това е дори по-лошо, защото остава с вас през целия ви живот; не е просто някакво събитие, а нещо постоянно. Затова докато не виждаме красотата, славата и божествения шанс на живота си, можем да се боим от живота, както и от смъртта.
Но всъщност най-напред трябва да се освободим от фалшивото разбиране за смъртност. На второ място трябва да умиротворим интелекта си. И на трето: да потърсим удовлетворението на сърцето. Тъй че следвайте тези стъпки: сат – проумейте, че сте вечни; чит – умиротворете ума си; и ананда – търсете щастието на душата си. Това е пътят от тленността, от смъртта към безсмъртието.

*Брихадараняка Упанишад (1.3.28)