Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 10.05.2019 сутрин, София)

(продължава от предишния понеделник)

Въпрос на Баладев: Гурудев, аз чувствам, че по пътя на осъзнаването на най-висшата цел на живота има много спънки – една от тях е нашата склонност да критикуваме всички и целия свят. И да си мислим, че знаем нещата по-добре, че знаем всичко. По този начин просто подхранваме фалшивото си его, развиваме гордост и т.н. Въпросът ми е как на практика да се борим с тази тенденция и да я преодолеем?

Свами Тиртха: Съгласен съм, че ако влагаме вниманието си в дадена грешка я подхранваме. Хората имат две основни наклонности: едната е вътрешният вълк, а другата – вътрешното агне – ако храним едното, другото не получава своята дажба. Така че по-добре да не се борим срещу фалшивото си его, понеже и по този начин можем да го подсилим. Защото ако има битка, ще има и ответен удар. По-добре да развиваме добрите си страни. Най-добрият начин да се избавим от анартхите – нежеланите и ненужни черти на характера ни – е позитивното култивиране. Анартха-нивритти, потушаването на лошите характеристики, може да се постигне с по-голям успех чрез артха-правритти, култивиране на стойностните страни. 

Но един практически съвет е служенето. Веднъж срещнах един гуруджи в Индия, беше млад човек. Той каза: „Мога да променя всеки човек за две седмици. Дори да дойде с най-голямото фалшиво его, за две седмици ще го пречупя.” Отвърнах: „О, това е много интересно. Какъв е Вашият метод? Как го постигате?” А той рече: „Ние всеки ден раздаваме храна на бедните. А онези великите, с дебелото его – те трябва да сервират.” Така че такова смирено служене помага много – като практичен съвет. А теоретично мога да кажа, че е по-добре да култивираме позитивните ценности в духовния си живот. Защото тогава не остава внимание за негативната страна. Тогава тези лоши навици и ограничени концепции са като нежелани гости. А как постъпвате с нежеланите гости? 

Кришна Прия: Не ги храним, не им даваме нищо.

Свами Тиртха: И не им обръщате внимание. Тогава много скоро те ще напуснат дома ви. Така че не им обръщайте внимание и не ги хранете. Тези посетители – фалшивото его, гордостта, всички грешки, всички недостатъци, които може да имаме – те са като нежелани гости. Ние не ги искаме, не желаем компанията им, но те въпреки това са тук. По-добре да не им обръщаме внимание и да не ги храним, и те малко по малко ще си заминат. 

Относно критицизма – това е деликатен и сложен въпрос. Защото да се казва истината е необходимо. „Аз казвам истината. Казвам, което е истина. Казвам истинното слово.“ Това критикуване ли е?  Така че въпросът е деликатен. При все това, ако имам критично мнение спрямо нещо, има две възможности. Едната е критицизмът ми да е неоснователен, нереален. Човекът не е в грешка, това е просто мое мнение. Другата възможност е да е вярно – човекът наистина да греши. Но и в двата случая трябва да се стремим да избягваме критицизма. Понеже ако е неоснователен, значи е заблуда, илюзия. Пък ние трябва да избягваме илюзията, щом искаме да се доближим до истината. А във втория случай, ако критицизмът ви е правилен и грешка наистина има, тогава трябва да видите дали можете да промените тази грешка. Ако не можете, недейте да я споменавате. Защото заради всеядната способност на ума, тази истинска грешка вече няма да е отвън, а ще е вътре във вас. А именно това трябва да избягваме. 

Но е доста трудно да се поддържа нужният баланс между това да оставаш верен на истината и просто да не критикуваш другите. Шрила Прабхупада е казал, че „да наречеш крадеца крадец – в това няма нищо грешно.“ То не е критика, а реалност. 

Обаче дали вниманието ни трябва да се фокусира върху грешките на другите или не, е голям въпрос. Това зависи от напредъка ни по духовния път. Защото начинаещият ще вижда множество грешки навън и никакви грешки вътре в себе си. Той казва: „Всички грешат, само аз знам истината”. Ако сте на по-напреднало ниво, и особено ако сте развили очите на състраданието, тогава ще проявявате голямо разбиране към ограниченията на другите, а критицизма си ще сте способни да прилагате спрямо собствените си недостатъци и грешки. Докато онези, които са на най-високото ниво на духовно постижение, не виждат никакви грешки никъде. Много е трудно да се общува с такива люде. Ако отидете при такъв светец и го попитате: „Би ли ми казал къде греша?“  „О, не, не, всичко е прекрасно у теб.” Не казвам бързо да скочите до нивото на уттама-адхикари – най-възвишения предан, който не вижда нищо сгрешено и за когото всичко е духовно. Обаче определено трябва да избягвате елементарното, долно ниво на каништха-адхикари. 

И когато става дума за критика, ако самите ние получим дадена критична забележка, трябва да обърнем внимание. Ако един човек ви казва: „Ти си в грешка”, можете да пропуснете мнението му: „Това е просто едно мнение“. Ако сто човека ви кажат: „Абе чакай малко, това, дето го вършиш, не е много хубаво”, тогава не можете да пренебрегнете забележката, особено ако селото, в което живеете, е от сто човека. Тогава се налага да се вслушате – това е количественият критицизъм.

Но какво, ако всички ви казват: „О, Прабху, толкова си велик, толкова си прекрасен”, а само един човек ви рече: „Виж, това не е хубаво”, обаче той е духовният ви учител? Тогава отново трябва да се вслушате – това е качественият критицизъм. Количественият критицизъм е когато много хора го казват и се налага да обърнете внимание. Но дори и всички да са доволни от вас, пък само един човек ви казва нещо, обаче той е духовният авторитет в живота ви – обърнете внимание! Защото качеството на неговото мнение, на неговата визия е различно. Така че критицизмът зависи от качеството на виждането.

(следва продължение)