Sharanagati

 

Третият принцип е много интересен: „Човек не бива да се ентусиазира да строи скъпи храмове и манастири.”[1] Мисля, че тази част от 64-те практики на преданото служене я изпълняваме. Не строим твърде скъпи храмове на Кришна. Поне едно изискване изпълняваме. Но защо това се споменава тук? Да сме откровени, обикновено хората, и ние включително, обичат да посещават местните монументи, сгради и големи храмове, нали? Те имат своята значимост. Това тук също е ашрам. И той има някакви материални измерения. За нас това е място, където се събираме и споделяме своите идеи. Така че има много добро предназначение. Въпреки всичко, Рабиндранат Тагор много хубаво го е казал: „Когато Бог иска да построи храм от сърцата и душите, хората се втурват да носят тухли и камъни.” Така че трябва да сме много внимателни в това. Донесете истинския материал – онова, което действително е нужно на Кришна. 

Веднъж чух, че преданите построили голям, величествен храм. Разбира се, за да удовлетворят Кришна. Но какво станало? Хората започнали да ги укоряват: „О, такъв скъп храм, вместо парите да се използват в служба на бедните!” Така че трябва да намерим нужния баланс между тези очаквания. Тъй или инак, всички храмове на света, че дори и целият свят – всичко принадлежи на Бога. Не можем да Го впечатлим с някакви си сгради. Затова не се престаравайте в това отношение. 

Но тук се споменават и манастири. Добре, разбирам да построиш хубав, богат храм, дом на Бога; обаче богат манастир? Отшелнически ашрам с всички удобства? Това не звучи много добре. Имам една книга – будистки трактат върху различни духовни практики. Там има голям раздел за това как се постигат мистични сили – ако искаш да размножиш тялото си и да изпълняваш множество различни роли – какви ли не неща са описани там. Но се говори също и в какъв манастир да отидеш. Казва се: „Не отивай в някой съвсем нов манастир, който още не е довършен. Защото на такова място трябва да се строи, да се работи много, и медитацията ти ще бъде възпрепятствана от твърде многото физически дейности.” Обаче след това се казва: „Но недей да отиваш и в някой комфортен, хубав манастир. Защото тогава садханата ти ще залинее – ще се почувстваш много удобно, ще станеш ленив и ще изоставиш духовните си практики.” Тогава в какъв манастир да иде човек? Ако не е завършен, не се препоръчва; ако е завършен, не се препоръчва. 

Разбира се, ако можем да извършим някакво добро служене към Бога по този начин – да съградим храм, или да помогнем по някакъв начин, например в някой манастир или ашрам – това е хубаво. Ала никога не бива да си мислим, че с това всичко приключва. Ако сложим камъните, но не вложим сърцето и душата си, това е само половинчата работа. 

Сега идва друга инструкция, която повечето от нас следват много сериозно: „Не четете прекалено много книги. Човек не бива да се стреми да чете твърде много книги, нито пък да таи идеята да припечелва прехраната си с лекции или професионални рецитации на „Шримад Бхагаватам” или „Бхагавад Гита”.

Защо се казва „Не четете твърде много книги”? Твърде много книги означава твърде много мнения. Тогава е много лесно да се изгуби фокусът. Всъщност, достатъчно е да се прочете една книга, стига в нея да се съдържа всичко. Не е нужно да запомните всичките седемстотин стиха на „Гита”. И един стих да запомните правилно, това е достатъчно за съвършенство. В една от своите песни[2] Бхактивинод Тхакур казва: „Когато бях млад, бях запленен от знанието. Учех ли учех; но по-късно, на стари години разбрах, че знанието ме е превърнало в магаре. И междувременно съм пропуснал да служа с любов.” Всъщност това е най-важното, което трябва да научим – да не забравяме за Всевишния! 

Пък е сигурно: дори да се опитате да изучите всички различни книги, разкрити писания и философии, ще се върнете към према-бхакти. Казвам ви, няма по-добра версия от това. Защото философиите удовлетворяват ума. А према-бхакти носи удовлетворение на съкровеното сърце. 

И не си изкарвайте прехраната от лекции върху свещените писания. Това не е бизнес.