Sharanagati

“Шри Чайтаня Махапрабху посрещна всички ваишнави, както бе правил предишните години. Жените обаче гледаха Бога отдалеч. Богът отново се погрижи всички предани да бъдат настанени и след това ги повика да приемат остатъци от храната, предложена на Бог Джаганнатха. Шивананда Сена представи тримата си сина на Шри Чайтаня Махапрабху. Тъй като бяха негови синове, Богът прояви към момчетата голяма милост. Бог Чайтаня попита какво е името на най-малкия син и Шивананда Сена му каза, че името му е Парамананда Даса. Един предишен път, когато Шивананда Сена бе посетил Чайтаня Махапрабху в Неговата обител, Богът му бе рекъл: “Когато синът ти се роди, наречи го Пури Даса.” Момчето беше в утробата на съпругата на Шивананда Сена, а когато Шивананда се завърна у дома, то се роди. Нарекоха детето Парамананда Даса, според заръката на Бога, и Богът шеговито му казваше Пури Даса. Когато Шивананда Сена представи детето на Чайтаня Махапрабху, Богът постави палеца на крака си в устата на детето.”[1]

Това е доста необичайно общуване. Но знаете ги децата… Децата често знаят коя част от тялото да сграбчат. Ако са гладни, знаят коя част от тялото на майката да уловят, а ако са гладни за духовна благодат, също знаят къде да търсят прах от нозете.

“Никой не може да прекоси океана от щастливата съдба на Шивананда Сена, понеже Богът приемаше цялото му семейство като Свое. Богът обядва в компанията на всички предани и, след като изми ръцете и устата си, заръча на Говинда: “Докато съпругата и децата на Шивананда Сена са в Джаганнатха Пури”, каза Той “трябва да им бъдат давани остатъците от Моята храна.” Имаше един жител на Надия (това е част от Бенгал) на име Парамешвара, който беше сладкар и живееше близо до дома на Чайтаня Махапрабху. Когато Богът беше момче, той отново и отново ходеше в дома на Парамешвара. Сладкарят даваше на Бога мляко и сладкиши, и Богът ги изяждаше. Парамешвара много обичаше Бога още от детството Му и бе един от тези, които дойдоха тази година да Го посетят в Джаганнтха Пури. Когато поднесе почитанията си на Бога, той каза: “Аз съм същият онзи Парамешвара.” Като го видя, Богът започна да го разпитва с голяма обич. Той каза: “Благословен да си, Парамешвара! Много е хубаво, че дойде тук.” Тогава Парамешвара съобщи на Бога: “Мукундара Мата също дойде.” Чувайки името на Мукундара Мата, Богът се поколеба, ала от обич към Парамешвара, не каза нищо.”[2]

Защо? В пояснението се казва, че на един санняси е забранено дори да чува име на жена, а Махапрабху много строго спазвал своя обет. А пък Парамешвара съобщил на Бога, че съпругата му, Мукундара Мата, също е дошла с него. Затова Махапрабху се поколебал за миг, но понеже много обичал Парамешвара, не направил никаква забележка.

“Близките взаимоотношения понякога карат човек да пристъпва формалния етикет. Така Парамешвара всъщност зарадвал Бога в сърцето Му със своето простодушно и обичливо държание.”[3]

Другата крайност на подобна ситуация е когато фамилиарността поражда неуважение. Така че това е една красива версия на същото, когато близката връзка те кара да пренебрегваш правилата, а другата крайност е когато прекалената близост води до това: фамилиарността поражда неуважение, незачитане.

Разказвал ли съм ви историята как Гурудев играеше шах с един свой ученик? Веднъж той играеше шах с един от любимите си ученици. И се случи така, че ученикът победи. Това е доста неловка ситуация – да победиш духовния си учител. Но все пак се случи. Гурудев направи само една малка забележка, той каза: “Не забравяй от кого си се учил да играеш шах!”

Виждате, това е класическа ситуация, би могла да се случи преди хиляди години. Защото в някои случаи ученикът изглежда по-добър от учителя – например по-успял, по-прославен, по-могъщ, с повече постижения. Старият ачария си седи в малката колибка, нищо не прави, само мантрува на своята джапа и медитира над Божествената Двойка, докато активните ученици-проповедници отиват да завладяват целия свят. При все това, те трябва да знаят: “Не забравяйте от кого сте учили!” Така че това е една прекрасна класическа ситуация и е очевидно, че Гурудев използваше на практика всеки един момент или случка, за да ни напътства. Понякога пряко, друг път индиректно; понякога позитивно, друг път, така да се каже, „негативно”, но винаги постигайки много интензивни резултати. Понякога твърде интензивни.

[1]„Чайтаня Чаритамрита”, Антя Лила, 12.42-50

[2] „Чайтаня Чаритамрита” Антя Лила, 12.51-59

[3] „Чайтаня Чаритамрита” Антя Лила, 12. 60