Sharanagati

За западняците е по-трудно да изразяват емоции. Да ви разкажа ли две истории за това? Къде се случиха? Познайте!

Отговор: В Унгария?

Свами Тиртха: Сълзи в Унгария?! Шегувате се! Няма начин, единствено ако футболният отбор загуби. Други предположения? Не е толкова трудно.

Коментар: В Индия?

Свами Тиртха: Да! Но на практика това не беше Индия, защото беше във Вриндавана. Вриндавана не е Индия. И Джая знае това. Джая казва: “Харесва ми да живея във Вриндавана, харесва ми да живея в София, обаче не искам да живея в Индия.” Това доказва, че Вриндавана не е Индия. Тя не е физическо място, а нещо друго.

И така, веднъж посетихме храма на Санатана Госвами – помните, онзи със стълбите. Това е практически полу-изоставен храм, едва неколцина посетители има там на ден. Въпреки това точно тогава имаше някаква служба. Млад бенгалски момък извършваше арати и нямаше никой там освен него. Ние гледахме отзад, наблюдавахме как го прави. Знаете, запалва благовония, поднася гхи лампа; и докато правеше това, той плачеше. Извършваше своята пуджа със сълзи. А ние просто стояхме там и си мислехме: “Ето това е истинско приношение!” А вие колко пъти сте правили пуджа или арати? Не искам да задавам следващия въпрос.

Другата случка беше… о, беше уникално! Миналата година, когато пристигнахме с групата във Вриндавана, знаете, когато имате някакво желание и усещате как някои места ви зоват, просто хуквате натам. Точно както в храма Радха-Говиндаджи в Джайпур. Когато пристигнахме там в пет без десет сутринта, тъкмо преди арати, можеше да се види – колкото повече се доближавахме към храма, толкова по-бързо и по-бързо тичаха хората. Защото има такава магнетична сила, че колкото по-близо идваш, те всмуква.

По същия начин, когато пристигнахме аз също почувствах някаква магнетична сила и бързо попитах някои от бхактите: “Искате ли да дойдете с мен?” И какво отвърнаха те? „Да!” Измъкнахме се, почти избягахме от ашрама на Садху Махарадж. Разбира се, за някои това беше първото преживяване във Вриндавана. Знаете, улички нагоре и надолу, ъгли, кьошета тук и там, навсякъде храмове, навсякъде бхакти, навсякъде крави. Най-напред отидохме при Гопешвара Махадев. Беше много екзотично – много камбани висят навред и всичко под стъпалата ти е мокро, понеже хората носят вода, за да къпят Шива. Горят благовония, възрастни бабаджи са насядали отвън, старици продават гирлянди. Много е екзотично, особено ако за пръв път го виждаш, просто ти взема ума.

И тогава отидохме зад ъгъла при дървото Вамши-вата. Какво представлява дървото Вамши-вата? Това е мястото, където Кришна свири на Своята флейта, за да покани душите да се присъединят към Неговия танц. И така, влязохме – знаете, това е един много красив двор, с малки олтари в ъглите, а също и в средата. Обикаляхме наоколо, стремейки се да попием чувството, което се излъчва от това място. Това е мястото на поканата, така че Кришна призовава и самите нас. Там имаше и една друга група поклонници – пет-шест човека, може да бяха и осем. Една жена ги водеше и им разказваше: това е това, онова е онова, и междувременно поспираха пред някой олтар, пееха известно време заедно. Проявиха голям интерес и дълбоки емоции пред средния олтар, където имаше много красива картина на маха-раса, раса-танцът на Кришна и гопите. След като свършиха, наистина преливаха от чувства. Най-възрастният дойде при нас и каза: “Ние сме поклонници на Бог Чайтаня и идваме от еди кое си място в Бенгал”. Но бяха малко резервирани, просто ни поздравиха отдалеч. Какво можех да им кажа? Можех да им кажа само едно: бхаджа гоуранга каха гоуранга лаха гоурангера нама ре – и тогава започна чудото! Те запяха с нас и сърцата им се разтопиха на мига. После веднага започнаха да прегръщат всички ни: скачаха, прегръщаха ни, плачеха, докосваха нозете ни и с прахта намазваха телата си. Всеки трябваше да прегърне всеки, напълно бяха потънали в екстаз. Беше невероятно! Там бяха някои от нашите много сериозни и сдържани преданоотдадени, които бяха леко объркани: “Какво става?” След това тези поклонници си тръгнаха, а ние стояхме там като зашеметени. След подобно преживяване всъщност не си тук. Опитвахме се да дойдем на себе си, всички бяхме изгубили дар слово. Но докато вървяхме обратно към храма си възвърнахме мъничко самообладанието. Тогава заключихме, че по милостта на Махапрабху не само ни бе дадено да надзърнем, но получихме и сърдечно посрещане, истинско топло приветствие.

Не е нужно да имитирате плач докато извършвате пуджата си, не е нужно сбогуването да се удължава, но ако носим в сърцата си, в най-дълбоката сърцевина на съзнанието си това настроение на приветствие към другите, заради това, че принадлежим към все същото семейство на Върховния Бог, това е, което е нужно да правим. Така че без значение дали става дума за единение или раздяла, практиката ни е една и съща.