Sharanagati

„Умът на Шри Чайтаня Махапрабху все беше тъжен заради постоянно проявените чувства на раздяла с Кришна. Богът ридаеше: ‘хаха кришна прана-натха враджендра-нандана! кахан яна кахан пана, мурали-вадана!’ – “О мой Господи Кришна, мой живот и душа! О сине на Нанда Махараджа, къде да ида? Къде да Те намеря? О Всевишни, ти който свириш с флейта на устните!” Такова бе Неговото състояние ден и нощ. Неспособен да намери утеха в ума си, Той прекарваше нощите в големи терзания в компанията на Сварупа Дамодара и Рамананда Рая.”[1]

Така минавали дните и нощите на Махапрабху – в ридания. На вас харесва ли ви да ридаете? Обикновено не. Даже само от няколко стиха можем да уловим настроението на правилното отношение към Върховния. И това не означава усещане за деструктивно смирение; не бива да подражаваме на тези чувства по деструктивен начин. Защото индийският път, духовно извисеният път е, че ние сме партньори на Бога. Не сме някакви пропаднали оскърбители; не, ние трябва да стигнем до нивото да подпомагаме божествената мисия да се прояви. Това означава, че сме сътрудници на Бога. Разбирате ли разликата? Разбира се, това не е прекомерна лъжлива самооценка. Но трябва да разберем как по много смирен и позитивен начин можем да се включим в божествената воля и да ѝ помогнем да се прояви. Това е нашият метод и именно затова наблягаме толкова много на отдадеността. Защото като посвещаваме енергията си, силата на волята си, човешките си усилия на божествената цел, това означава, че се присъединяваме към една добра кампания. Затова като мантруваме, като посвещаваме себе си на мисията на Шри Кришна, на Чайтаня Махапрабху, на нашите учители, можем да помогнем на това движение, на този процес да се развива. Всъщност това бездруго се случва, а дългът на онези ваишнави, които са активни, но глупави, е да не спъват мисията на Махапрабху. За някои е достатъчно просто да не вършат нищо. По-добре да не правят нищо, отколкото много активно да възпрепятстват мисията на Махапрабху. Така че понякога трябва да кажем: „Действай!”, друг път трябва да кажем: „Спри!”. Може би имате някакви въпроси?

Парамананда: Всъщност това, за което току-що говорихте, разширява обхвата на моя въпрос. Шрила Шридхара Махарадж казва, че “В най-висшия тип преданост никога не съществува никакво желание Кришна и Неговите придружители да дойдат да ни слугуват и да ни подсигуряват, нито пък самият Той да ни се разкрие”. Въпросът ми първоначално беше: какво е правилното настроение и структура на една молитва, ако човек се стреми да постигне с истинска преданост такъв тип връзка с Върховния? И в добавка бих искал да попитам какво е практическото приложение на този активен принцип и на принципа на партньорството по този път?

Тиртха Махарадж: Разбира се, Шрила Шридхара Махарадж винаги говори за най-висшите нива. Но ако погледнем своето ниво, ние се нуждаем от даршан. Бъдете откровени! Без отклик едва ли бихме направили каквото и да е. Ако приемем това ограничение – че нашата посветеност не е напълно безкористна, че се нуждаем от някаква обратна връзка, че искаме по духовен начин да се наслаждаваме на онова, което виждаме, което чуваме, което получаваме – на начинаещото ниво това не е нещо лошо, не противоречи на дхарма. Защото това е много добре описано в „Шикшащакам”, където Махапрабху първо възхвалява святото име, процеса: “О, святото име! То е толкова магично, толкова чудотворно, то съдържа всички енергии” – това е като встъпителен танц. След това Той започва да доказва, че преданият е научил философията: “Тринад апи суничена – Бъди по-смирен от стрък трева”.[2] Но после изразява някаква амбиция: “Стори ме прашинка в Твоите лотосови нозе”[3]. Така че след всички тези цветисти думи за пълна отдаденост: ”Нямам никакъв вкус, толкова съм далеч…” Той казва: „… но моля Те, дай ми местенце там.” А напълно безкористното ниво се споменава чак в последния стих: “Без значение какво правиш, дали ме прегръщаш или ме риташ, аз съм Твой безусловен слуга”[4]. Това е най-висшето ниво. Ние трябва да определим нивото си и ако все още се нуждаем от някакъв отклик, от даршан или от някакъв ентусиазъм, това не е грешно.

Например, написано е също така, че един ваишнава се моли само за още възможности да служи, за нищо друго. Добре, но ние сме в такава нужда: нуждаем се от това, нуждаем се от онова, от толкова много неща. И не говоря за елементарни материални неща, но ако страдате, ако сте в беда, защо да не се помолите на Кришна: „Моля Те, помогни ми!” Ако сте искрени и реалисти, не можете насред проблема да се молите на Кришна: „Моля Те, Боже мой, дай ми още проблеми”, нали? „Много е сладко това, което си ми пратил. Дай ми още!” Исус също се е молел: „Моля Те, нека ме отмине тази горчива чаша!” Понякога дори великите имат, не бих казал проблеми, но някои специални чувства в определени моменти. Тогава какво да правим с подобни наставления? Как да ги приложим? Недейте да се притеснявате, ако те не са за вас ежедневна практика, но почитайте тези идеали като най-висша цел. И ден след ден ще можем да се доближаваме до тази цел – до напълно безкористната отдаденост.

Мисля, че това обяснява донякъде втората част на твоя въпрос. А каква беше първата?

Парамананда: Първата беше какво е вярното настроение докато се молим, ако искаме да достигнем по някакъв начин тази цел?

Тиртха Махарадж: “Скъпи Господи, от днес аз съм твой!” А „партньорство” е просто друг израз или заместител на „слуга”. Защото слуга, служене, роб – хората не харесват да чуват това. Но всъщност нашето разбиране за слуга е, че той е толкова надежден, че е като партньор. В този смисъл слуга или партньор е много подобно. И партньорство означава: готов съм да посветя енергиите си на своя партньор. Както в един брак. Двамата партньори донасят това, което имат и се обединяват. Партньорство означава, че споделяме живота си. И ако ти посветиш живота си на Върховния Бог, това значи, че има шанс да Го направиш свой партньор – ако разполагаш с някой, който да предаде молбата ти.

[1] “Чайтаня Чаритамрита”, Антя Лила, 12.4-6

[2] „Шикшащакам”, 3

[3] „Шикшащакам”, 5

[4] „Шикшащакам”, 8