Sharanagati

Въпрос на Парамананда: Чувал съм, че Садху Махарадж казва, че благодарността поражда дистанция. Означава ли това, че когато някой стигне до любовта, до любящата връзка с Върховния Бог, неговата благодарност се превръща в нещо друго?

Тиртха Махарадж: Много хубав въпрос, но нека анализираме малко повече първата част. Пак този анализ! Виждате ли, отговорът е от много ниско качество, много несъществен. Анализ… Но тъй или инак трябва да анализираме. Защото е казано, че има три типа бхакти: начинаещите, тези които са по средата и великите. И ако срещнем някого, той може да е на едно ниво с нас, може да е по-висш, а може и да е по-нов от нас. В материалната сфера като се срещнете с някого, ако е по-висшестоящ му се подмазвате, ако е по-низшестоящ го подритвате. Ала не бива да прилагаме същия подход в духовните взаимоотношения – да се стремим да ласкаем онези, които са пред нас и да ритаме тези, които са след нас. Всяка една връзка трябва да се основава на признателност, доверие и обич. Също така в материалната сфера ако започнете да възхвалявате някого, той ще го приеме. “Да, ти оценяваш моето величие. Правилно.” Но започнете ли да възхвалявате един чистосърдечен отдаден, той ще рече: “Не, не, не, какво говориш… Заслугата не е моя.” И това е истинско смирение, а не представление. При все това ние не бива да забравяме, че той е по-висш, а ние сме дошли по-късно. И ако по-висшестоящият каже: „О, братко мой!” и ви прегърне, не бива да отвръщате: “Да, скъпи мой!” Защото все пак не сме на едно и също ниво. Каквото и благоволение да ни се дава от по-висш авторитет, трябва скромно да го приемем. Ако е нежната му прегръдка, оставяме се да бъдем прегърнати. Но не го потупвайте в отговор по рамото. Все пак поне в най-съкровената светиня на сърцето си трябва да запазваме някакво съзнание за дистанция.

Веднъж Гурудев играеше шах с един от своите ученици. И ученикът победи. Това е интересен момент.

Ямуна: Аз мислех, че Гурудев е непобедим!

Тиртха Махарадж: Принципно да, но понякога оставяше бхактите да победят. Разбира се, когато гуру играе шах с теб, това не е просто игра, а възможност да те научи на нещо. С този ученик той имаше толкова близка връзка, че ученикът можа да победи учителя. Но тогава Гурудев незабавно каза: “Не забравяй кой те е учил да играеш шах!” Това добро наставление ли е? Много добро наставление! Защото в един смисъл – и забравете сега за шаха – победата на ученика е слава за учителя. Какъвто е примерът с Локанатх Госвами и Нароттам дас Тхакур. Ако Нароттам дас Тхакур е призовал шестдесет хиляди души под флага на Чайтаня Махапрабху, славата е за учителя му, който е имал едва неколцина ученици. В това отношение ученикът е по-велик от учителя, понеже има много ученици. Но разбира се един истински ученик никога не би си помислил така; той би казал: “Това е милостта на Гурудев. Постижението не е мое, служенето не е мое, той действа чрез мен.” Това се нарича посветеност. „Каквото и служене или успех да получа – те не са мои, а принадлежат на моя наставник.” Така че ако някой по-висшестоящ е внимателен и открит към нас, не бих казал да се държите резервирано – не, приемете онова, което ви се дава, но не забравяйте собствената си позиция. По-добре е да цари естествена, благоприлична атмосфера, едновременно спокойна, но и наситена с вежлива признателност.

Втората част от въпроса ти беше дали чувството ни за благодарност се трансформира в нещо друго във връзка с Кришна. Просто прочети „Бхагаватам” и ще видиш за каква трансформация става дума там. Когато гопите мъмрят Кришна, аз не виждам и следа от благодарност; те Го мъмрят строго. И си мисля, че силата на жените да гълчат мъжете си идва от този източник. Така че, скъпи братя, съпрузи, това е хлябът ни насъщен – за да си спомняме Голока Вриндавана. От всяко нещо, от всяка ситуация може да се извлече духовна полза. Можете да сте благодарни на съпругите си, че ви напомнят.

Но да сме малко по-сериозни: благодарността присъства до определена граница. Защото тъй или инак тя създава дистанция. Докато присъства познанието за величието на Бога, айшваря-гята, можем да сме благодарни. Но колкото повече се доближавате, толкова повече забравяте. Буддхи-йога е базисното отношение, нали? Но ако нашата прити, обичта ни изтрие нашата интелигентност, това е истинският начин да се приближим, да дойдем по-близо. Не можем да се впуснем в екстатичен танц с чувство за благодарност. В екстаза няма пресмятане. Затова се казва: “Най-напред използвай ума си, сетне го изгуби.” Ала когато танцът свърши се връщаме в нормално състояние. А най-добрата трансформация е, когато благодарността ни прераства в още повече обич. Все пак благодарността е естествен отклик на човешкото същество за божествената милост. Щом Кришна е милостив, ние сме благодарни. Това е естествен обмен, той е нещо хубаво.

Опитайте се да го погледнете от обратната страна, поставете се на мястото на уважавания. Влизате в стаята, понеже искате да се порадвате на компанията на останалите, влизате – и всички се вцепеняват и се разтреперват. Не е особено приятно чувство. Или искате да попитате за личното мнение на някого, а той започва обръщението си към вас с дълъг низ от възхвали и молитви.  Понякога се нуждаем от простички човешки отношения. Но поканата идва отгоре. Ако ни поканят да танцуваме, танцуваме. Ако ни е казано да се владеем, владеем се. Това се нарича посветеност.