Sharanagati

“Първата година след като Шри Чайтаня Махапрабху прие ордена на отречението, всички преданоотдадени, начело с Адвейта Прабху, отидоха да видят Бога в Джаганнатх Пури. След като присъстваха на Ратха-ятра церемонията в Джаганнатх Пури, всички бхакти останаха там в продължение на четири месеца, наслаждавайки се с голяма радост на компанията на Шри Чайтаня Махапрабху като изпълняваха киртан [пеене и танцуване].”[1]

Така можем да разберем какви били ежегодните дейности на преданите. Какъв бил режимът им през годината: прекарвали четири месеца с Махапрабху. Повечето от тях идвали от Бенгал в Джаганнатха Пури; разстоянието е доста голямо и им отнемало месец да го извървят пеша. Един месец натам, четири месеца остават и един месец на обратно. Това означава петдесет на петдесет; половината от годината била посветена на Махапрабху пряко, а другата половина индиректно.

Оттук разбираме и как Рупа Госвами разпределил богатството си когато приключил светската си кариера – пак петдесет на петдесет. Половината раздал на брамините и на нуждаещите се. Другата половина разделил отново на две; една четвърт дал на членовете на семейството си, а последната четвърт запазил за спешни случаи. Но той бил финансов министър, така че богатството, което бил насъбрал, било доста голямо. При все това го разпределил наполовина.

И понеже Шрила Прабхупада бил много решителен последовател на Чайтаня Махапрабху и Рупа Госвами, той също казвал: “Щом ще дарявате, нека да е наполовина. Половината от дохода си трябва да давате на мисията.” Само си представете! Звучи доста изискващо. Виждал съм статии, писани във ваишнавските вестници, как трябва да се разбира това “петдесет на петдесет”. Защото Шрила Прабхупада най-вероятно е забравил за данъчните служби, така че може би това “петдесет на петдесет” трябва да е след плащането на данъците, а не преди. Делиш наполовина след като си си платил данъците, не преди това.

Но нима трябва да се удовлетворяваме с посветеност към Кришна само наполовина? Всъщност Кришна е най-големият бирник. Защото ти си мислиш, че можеш да Го удовлетвориш като Му предлагаш малко мляко, вода, листо, това или онова. Но тогава Той казва: ” И всичко останало – за Мен!” Понякога приемаме това на шега, по шеговит начин, но всъщност в него има много дълбок смисъл. Бог не може да бъде удовлетворен с половинчати решения. Разбира се, духовният живот не е въпрос на пари или на това колко лева ще посветиш в служба на Бога. Макар че на много места се опитват да приравнят правенето на пари със служенето на Бога. Правят бизнес от Бога. Където и да видите това – отдръпнете се от подобна практика. Храмовете не бива да правят пари. Защото веднага щом един храм започне да става богат, онези, които се интересуват от изкарването на пари, ще дойдат. Но ако някой храм е беден – не само че не прави пари, ами ги разсипва – ако хората се борят за такъв храм, това са свестни хора. Защото тях не ги блазнят финансите, но са готови да споделят разходите.

И каква била причината тези преданоотдадени да отиват в святото място Джаганнатх Пури? Да видят как Махапрабху пее и танцува. Това било на първата година:

“Когато си тръгваха, Богът помоли всички предани, “Моля ви, идвайте всяка година да гледате Ратха-ятра фестивала на пътуването на Бог Джаганнатх към храма Гундича.” Гундича е лятната резиденция на Джаганнатх. “Следвайки заръката на Шри Чайтаня Махапрабху, всички бхакти имаха обичая да посещават Махапрабху всяка година. Те присъстваха на фестивала Гундича в Джаганнатха Пури, а сетне се завръщаха по домовете си след четири месеца. Тези срещи се случваха двадесет последователни години, и нещата станаха толкова интензивни, че Богът и бхактите не можеха да бъдат щастливи ако не се срещат.”[2] Двадесет години! Това означава, че десет години са били напълно посветени на директно служене. Само си представете колко интензивна практика е това – да се срещат всяка година в продължение на толкова дълго време. Макар ние също да се стремим да се събираме на практика всяка година по някои празнични поводи, понякога е трудно да се организираме или да намерим време.

Все пак, тези четири месеца са си част от индийската култура. А също и от индийския климат, понеже това са четирите месеца на дъждовния сезон, когато на практика не можеш да правиш нищо друго – или е прекалено горещо, или вали поройно. Препоръчва се този период да се използва за духовна практика. Да се установиш на едно място, да посвещаваш повече време на духовни дейности, отколкото на материални. И те на практика го използвали за духовни дейности. Това е сезон, период от годината, който е за оттегляне. Обаче ако се опивате да нагодите индийските сезони към останалата част от света, разбирате ли, това става по време на лятото; лятото не е за прекратяване на дейностите, защото по това време хората са много активни.

И така, те чакали да се срещнат всяка година.