Sharanagati

Въпрос на Яшода: Махараджа Парикшит е бил щастливец, защото е знаел точния момент на смъртта си и колко време му остава. Не си е губил времето. А за нас е неизвестно кога ще се случи. Аз лично чувствам, че пилея времето си. Вероятно не е възможно да се живее така интензивно като Парикшит Махарадж, но какъв съвет бихте дали – как да направим живота си по-интензивен и по-полезен?

Тиртха Махарадж: Интензитетът е най-висшето измерение. Нулевото измерение е точката, защото в нея няма нарастване. Първото измерение е линията; второто – равнината; третото са обектите; четвъртото – времето. Времето има две лица: ограничение откъм едната страна и вечност откъм обратната. И именно откъм обратната му страна са останалите измерения. Петото е сат; шестото чит; седмото е анандам – това означава съществуване, съзнание и щастие. Следва осмото измерение – интензивното щастие. И след това деветото, но всъщност десетото измерение, понеже започнахме от нулата – това е съвършенството, абсолютът.

Ананда и интензивната ананда – мисля, че дотам е пределът, който можем да изпитаме; отвъд него на практика сме неспособни да разберем нищичко.

Може би звучи донякъде теоретично, но разсъдете! Как е уредено пространството – ние не го разбираме в действителност, ала сме свикнали с него. Времето е дори още по-сложно, още по-малко сме способни да го проумеем, обаче и към него сме привикнали. Вечността не можем да си я въобразим! Съществуването е просто една теоретична дума. Съзнание липсва. А ананда, щастието, е мечта. Какво пък да говорим за интензивността като измерение?! Ала тъй или инак, аз съм напълно съгласен, че именно за нея трябва да живеем.

Но ти спомена времето. Ако знаех колко време ми остава, бих го използвала по такъв и такъв начин. Обаче знаете ли, основно има два типа отношения при хората ако разберат, че утре ще трябва да умрат. Единият казва: “Утре ще умра? Тогава нека днес се наслаждавам! Това е последният ми ден, нека хубавичко да се възползвам от него.” Другият ще рече: “Чакай малко, досега съм пропилял живота си; нека сега наистина да направя нещо, което ще пребъде във вечността.”

Има една история, описваща първото: за човека, който се крие в кладенеца, вероятно я знаете. И така, войници нападат селото. Нашият приятел е толкова уплашен, че се опитва да се скрие от войниците, от смъртоносната опасност, в кладенеца. Затова скача във ведрото и то тръгва надолу, ала остава да виси на въжето тъкмо над водата. Отвън – войници. Той си казва: „Ох, спасен съм!” Поглежда надолу към водата и не щеш ли, разбира че там живее ламя. “О Господи! Отвън са войниците, а долу – ламята!” Отново вдига поглед нагоре и що да види?! Една малка мишка върви по макарата и се хваща за въжето. И понеже е много гладна, започва да го гризе – малко по малко. Човекът си мисли: “Чакай сега! Ако бързо се изкатеря, войниците ще ме погубят; ако мишката прегризе въжето, ще намеря смъртта си при ламята.” Затова започва да се оглежда наоколо вътре в кладенеца. Ненадейно съзира пчели в зида. Вижда също и меда на пчелите. Бързо забравя за всичко останало, бърка с пръст в меда, облизва го и казва: “Меееееееееееееед!” Цоп!

Такова е положението на глупеца, намиращ се в смъртна опасност, който въпреки всичко иска да се наслаждава. А ние бихме ли могли да кажем, че се намираме в сигурна позиция? Ако светинята в сърцето ни вече е непоклатима, можем да го кажем. Ако ли не, по-добре с плам да се заемем с изграждането й.

Други биха постъпили като Парикшит: “Остава ми малко време, нямам дори миг за губене! Трябва да действам! Трябва да намеря ключа към съвършенството.”

Ала всъщност няма чак толкова голямо значение точно кога ще си идем, защото трябва да сме готови. И не си мислете, че способността за подобна подготовка е само притча от древността. Амбика Деви, която живееше тук, в София, можа да определи момента на своята смърт. Нейната вяра и посветеност към духовния й учител бяха толкова силни, че тя бе способна да контролира смъртта. Затова не бива да считаме, че такова нещо е невъзможно. Зависи от нашата отдаденост. Ако се молим за интензивност, Кришна лесно може да ни я дари. Подобна способност владеят само великите йоги; в „Махабхарата” Бхишмадева е прославеният пример за това – той определил часа на своето напускане. Това е една изключително рядка и възвишена йогийска мистична сила А вие имахте сестра, която я притежаваше! Сами видяхте: физически тя бе съвсем слаба, но от духовна гледна точка бе толкова силна! Така че ако имаме очите, можем да видим добри, и не само добри – много добри и най-добри примери около нас. Това нещо съществува! Не се налага да се връщаме във времената на Пураните. И не можем да речем: “Това са приказки от древни времена.” То се случва точно тук и сега. Ако сте истински посветени, можете да победите смъртта. Можете да кажете на времето: “Почакай. Аз все още чакам своя скъп Бог, любимия си учител.” И времето ще отвърне: “Да. Както пожелаеш. Аз съм твой слуга.”

Това сантиментално ли е? Не, силно е, мистично е! То е отвъд материалната опитност, свръхчовешко.

И така, интензивността! Пред нас е вечността. Замислете се: ако трябва да умрете и можете да отнесете със себе си само три неща, какво бихте взели?

Яшода: Джапа-малата си.

Ямуна: Муртите. Някаква шастра.

Манджари: Нищо.

Тиртха Махарадж: Бедното момиче!

Вальо: Само едно: любовта към Бога.

Шямасундара: Много е трудно, Гурудев!

Тиртха Махарадж: Знам! Но тогава ще бъде трудно, труден период е.

Шямасундара: Нищо материално, само реализациите.

Крипадхам: Нама, Святото Име.

Премананда: Няколко цветенца, които да поднеса.

Ямуна: Колко е убеден в срещата!

Ивайла: Не зная… Вероятно ще се нуждая от любовта, която съм споделяла, любовта, която съм дарила и получила.

Тиртха Махарадж: Значи, би взела определени чувства… Интересен въпрос, нали? Имате право да изберете три неща. Което е най-ценното в живота ви – него можете да вземете със себе си. И ако е замислите, ще откриете за себе си безценните неща в този си живот. Тях можете да отнесете. И всичко онова, което споменахте: нама, практиките, шастрите, реализациите, чувствата – считам, че това са в крайна сметка ценностите, които притежаваме. Затова трябва да ги развиваме и да обогатяваме храма в сърцето си – да събираме в него всички скъпоценности, вечните ценности, които ще запазим завинаги.