Sharanagati

(от лекция на Б.К.Тиртха Махарадж, 3 септември 2006, София)

Известно време Кришна бил сам. Защото Неговите родители – Нанда Баба и Майка Йашода – били много щастливи да имат син, но техните приятели – Цар Вришабхану и Киртида Деви – нямали деца. Животът им бил много пълен, но си оставал безплоден. Те се молели, правели какво ли не и все чакали, чакали… но нищо не се случвало. Накрая обаче се сдобили с бебе, намерили го. Били много радостни: “О, имаме си прекрасно момиченце, толкова сме щастливи, какъв късмет!” Дори не обърнали внимание че малкото момиче е сляпо: “Няма значение, какво като е сляпо, толкова сме щастливи и доволни!”
Знаете ли, в Индия сравняват красотата на очите с лотосово цвете. И обичта на родителите е толкова голяма, че дори ако детето за беда е сляпо, те могат да го нарекат Падмалочана – Лотосооката. Любовта на родителите рисува красиви очи дори на сляпото дете. Очите им съзират красотата дори там, където липсва добрата съдба.
И тъй, Цар Вришабхану и жена му били много радостни: “След толкова много терзания, най-сетне си имаме момиченце!” Скоро вестта се разнесла из Вриндавана. И както знаете, когато в семейството има новородено бебе, се канят гости. Родителите искат да споделят щастието си: “Елате, включете се в радостта ни! Моля, дайте и вие благословиите си на детенцето ни!” Това е много красив принцип – когато сме щастливи, да поканим хората да споделят щастието ни. по този начин то нараства. А ако имаме някакви проблеми, също може да поканим хора, или поне да опитаме да споделим с някои близки приятели, защото така мъката намалява.
Така и те поканили гости за да споделят щастието си. Във Вриндаван всички са много деликатни и възпитани, затова Майка Йашода и Нанда Баба не изразили съжалението си, че момиченцето е сляпо. Знаете, когато има някакъв болезнен въпрос, човек се опитва някак да надмогне проблема, казва някоя добра дума и после сменя темата. Така и те се приближили, показали радостта си: “О, какъв късмет че най-сетне си имате детенце…”и после отишли да побъбрят и да похапнат прасадам.
А децата останали сами. И когато Кришна вече не бил под взора на родителите си, какво направил? Незабавно се доближил до люлката на Радхика. А знаете, ако си ощетен в едно отношение, Бог те е благословил в друго. Ако си сляп, слухът ти ще е остър. Ако е нарушено обонянието ти, вкусът ще е по-силен. Когато има някаква липса, винаги има и компенсация. Тъй и малкото момиченце в люлката, без да надзърта и да гледа, веднага разбрало, че става нещо важно. Имали ли сте някога чувството, че някой ви гледа? Не виждате, но долавя, че някой ви наблюдава. Понякога просто усещате като че някаква сила се излъчва от него и тогава разбирате: “Ето кой е.”
И така, очите на Радхика били затворени, но тя била компенсирана с такава силна чувствителност, че начаса разбрала: “Около Мен става нещо.” Чувствителността и сензитивността Й толкова се изострили, че тя поискала да узнае кой е там. Внезапно недъгът й просто изчезнал и Тя отворила очи. Тя не била сляпа, имала си очи, но просто клепките Й били затворени. Но в мига в който Кришна се приближил до люлката й, Тя прогледнала. И кое било първото нещо, което зърнала в живота си? Бог. “Моят любим.”
Само си представете ако първата гледка пред очите ви когато се родите в този свят е Господ – това би било прекрасно. нашите очи са отворени, но дали виждаме? По-добре да ги затворим, може да видим по-добре. Защото очите ни са отворени за илюзията; а очите на Радхика били затворени за света. Нейните очи се отворили само за Кришна. Трябва да научим това от Нея: нека отворим очи, но единствено за да Го съзрем.
От тази история, от примера й, можем да разберем също и защо светците славят Бога по следния начин: “Сега, мой Господи, когато те видях, очите ми, разбирането ми постигнаха съвършенство. Сега чух Твоето Свято Име – ушите ми постигнаха съвършенство. О Гурудев, ти дойде в моя дом – животът ми, домът ми постигнаха съвършенство.”
Такъв трябва да бъде подходът ни – да затворим очи за илюзията и да ги отворим за божествената истина.