Sharanagati

(от лекция на Свами Тиртха, 05.01.2018 вечер, София)

(продължава от предишния петък)

„Що се отнася до приятелите на Кришна във Вриндавана, те изпадали в отчаяние, ако не можели да Го видят дори за миг. Един предан се обръща към ваясите (приятелите) във Вриндавана със следната молитва: „Слава на приятелите на Кришна, които са досущ като Него по възраст, качества, забавления, одежди и красота. Те обичат да свирят на флейтите си от палмови листа и всеки от тях има биволски рог, украсен с индранила и други скъпоценни камъни, злато и корали, досущ като рога на Кришна. И те винаги са щастливи като Кришна. Дано тези славни спътници на Кришна винаги ни покровителстват! Приятелите във Вриндавана имат толкова близко приятелство с Кришна, че понякога се мислят за равни на Него.”[1]

Това е специалната характеристика на приятелството – чувствате се равни, приятелите са равни. Щом истинският ни приятел е нашето второ аз, значи сме равни. Досегашните взаимоотношения, които разгледахме, бяха различни – пасивно настроение означава „Аз съм малък, а Той е велик“. Има огромна дистанция между двете страни. Обикновено всички различни видове религии се стремят да научат хората на тази дистанция, дистанцията между човека и Бога. Те говорят за трансценденталния величествен аспект на Всевишния – че Той е много далеч, Бог на боговете и Цар на царете.

Сетне, когато това толкова почтително настроение се посмекчи, идвате по-близо. Един слуга е по-близо до господаря си от пасивния външен човек. Както говорихме: ако имаш шофьор, той също ще знае къде отиваш. Обаче все още се запазва разграничението между висшестоящ и подчинен.

Но тук, в приятелството, се чувствате равни. Обикновено ако се чувствате равни на Бога, това как се нарича? Илюзия, нали така. Мислите си, че сте като Него – това е илюзия. Понеже вие не сте като Него. Ала тук е различно, не е илюзия. Тук това е израз на дълбока връзка.

Ето един пример: „Когато Кришна държал хълма Говардхана с лявата си ръка, другарите Му казали: „Скъпи приятелю, стоиш тук вече седем дни и нощи без почивка. Това ни кара да страдаме, защото виждаме колко трудна е задачата ти. Затова смятаме, че няма нужда да продължаваш да стоиш и да държиш този хълм. Просто го прехвърли в ръката на Судама. Много ни е тъжно да те гледаме в това положение. Ако мислиш, че Судама няма да може да удържи хълма, тогава поне си смени ръцете. Молим те, премести го в дясната си ръка, за да можем да ти разтрием лявата.” Това е пример за близостта, показващ до каква степен приятелите мислели, че са равни на Кришна.”

Виждате ли, толкова е хубаво. Това е много красив пример, когато Кришна вдигнал хълма Говардхана, за да закриля селяните. Той го бил вдигнал с лявата си ръка, държейки го на малкия си пръст. За всемогъщия Господ, който може да създава вселени, това не е кой знае каква задача. Да вдигне някакъв си мъничък хълм – нищо специално. При все това, Неговите приятели, по-възрастните и близките му другари искали да помогнат. Да помогнат на всемогъщия Бог! „Може би Той има нужда от помощта ми“ – добра идея!

Но разбира се те не виждат Кришна като всемогъщ, като някой, който е много далеч от тях; те Го виждат като един от тях. Затова вече са забравили за Неговото величие и всемогъщество. Не, „Той е наш приятел. Може би се е уморил, нека Му помогнем. Или поне да си смени ръцете.“

Онзи ден попитахте: „Възможно ли е да прекалим със служенето към Кришна?” Ето тук гопалите, приятелите Му, правят това: „Искаме да те закриляме, искаме да ти служим. Ние знаем по-добре, навярно си се уморил.”

(следва продължение)

[1] „Нектара на предаността“. Гл. 41