Sharanagati

Ако хората имат в стаята си статуя на Буда, всички разбират: „О, колко хубаво, това ти напомня за Буда.” Обикновено нямат проблеми с това. Или ако имат икони на стената, или пък разпятието с Исус – няма проблеми. Това за тях не е идолопоклонничество. Защото те не обожават самата форма, а същността която се проявява чрез тази форма. Но в повечето случаи това е ограничение в умовете на людете. Те много лесно приемат едно обяснение, но им е ужасно трудно да приемат същото нещо в различен костюм.

Мислех си защо е така? И разсъдих, че може би Кришна изисква повече! Буда е доволен и да не го обожавате. На него му е все едно  – ако щете ме обожавайте, ако щете недейте, аз съм напълно удовлетворен. Кришна обаче не е удовлетворен да не Го обожават. Олтарът е като покана: ела при Мен! А нали знаете, ако искате да танцувате, но партньорът ви не иска – тогава е невъзможно! Така и Кришна кани всеки: „Ела, танцувай с Мен!” Но ако вие не искате да танцувате, няма как да стане. Трябва да отвърнем на поканата.

Олтарът е фокусът на ашрама. Точно както храмът е центърът на селото. Защото е средоточието на внимание на людете, живеещи в селото. Същото представлява и олтарът – пресечната точка между материалната и божествената сфери. Като брод през реката. Веднъж чух дефиниция, че муртито било като карта на духовността.  Но това някак не ми допадна. Защото картата можеш да я сгънеш и да си я сложиш в джоба. Обаче Кришна е жив. Нужна е жива връзка.