Sharanagati

(от лекция на Б.К.Тиртха Махарадж, 6 септември 2006, София)

Истината си е Истина. Хората имат множество мънички истини. Но Истината трябва да я пишем с главно „И”. Тя не стои под въпрос. Докато виждаме множеството истини, сме на относително ниво. Издигнем ли се на по-високо ниво ще видим относителността на многобройните истини и ясното сияние на единствената Истина.
В относителен план има много разнообразни истини. Но бих поставил рязка граница между Абсолютната Истина и различните нива на истинност, които се наблюдават в материалния свят. Защото колкото по-надалеч виждаш, толкова по-ярка е Истината. Колкото си по-сляп, виждаш само една крачка пред себе си. Колкото е по-просветлен човек, толкова по-ясно вижда и последствията. Значи той е истински мистик, понеже съзира бъдещето, което е загадка. В същото време е и историк, защото познава миналото, как са били нещата преди, макар че миналото е история. Затова такъв човек живее наистина в настоящия миг. Понеже не се удовлетворява с никакви отминали истории, нито с някакви бъдещи мистерии – той настоява за пълния и съвършен сегашен миг.
В Упанишадите се казва: „Сатйамева джайате* – Истината винаги побеждава.” Всичко, което е скрито, копнее да бъде разкрито. Истината винаги побеждава. Много пъти в относителната равнина виждаме, че този закон не действа. Не се случва така, нали? Порочният печели, а праведният губи. Няма проблем, времето е на наша страна.
А кога не трябва да се казва истината? Например в любовта. Обичаш ли някого, не че не му казваш истината, ти просто не можеш да я кажеш. И ако вярата ти в този човек е достатъчно дълбока, той става още по-красив. Не забравяйте, ако някой има много лоши черти на характера и едва някои добри, или дори само една, ако той получи доверие, тази добра черта ще надделее. Но ако някой има много добри качества и само няколко недостатъка, ако този човек не получава подкрепа от своите настойници, ще надделее лошата му черта. Тъй че в една любовна връзка не че не трябва, а не можем да кажем истината.
Но нека не говорим за такава извисена платформа. Нека се върнем в реалността. Използвайте мозъка си! Когато последиците от тази истина ще бъдат разрушителни, тя не бива да се казва. Ако ще погубя себе си – добре, няма проблем, мога да кажа истината. Но ако ще нараня някой друг – по-добре да премисля два пъти, три пъти, сто пъти.
Сигурно сте чували и за благородната лъжа. Например лекарите, майките, бащите, приятелите често прибягват до нея, нали? Защото с думи можеш да убиеш. Думите са остро оръжие.
И също – не казвайте истината когато няма надежда. Спомням си например един случай: имаше един старец, почти осемдесет-годишен, който беше болен от рак. И близките му казваха на лекаря: „Моля те, кажи на дядо да спре да пуши, защото ракът му е от цигарите.” А докторът отвърна: „Не, това няма да помогне. Няма да му кажа!” Това е краен и не особено позитивен пример, но когато няма надежда, защото дори и да откаже пушенето той ще умре, нека поне се порадва на последните си цигари.
Тъй че има много случаи, в които съществуват много по-висши съображения от Истината. Спомнете си историята с Юдхиштхира и Арджуна, много пъти съм ви я разказвал. Когато Арджуна получил лъка си, той дал обет: „Ще погубя всеки, който оскърби моя лък Гандива.” Такава била неговата клетва. Но по време на войната в Курукшетра един ден се случило така, че Юдхиштхира бил яростно атакуван. А Арджуна не успял да му се притече на помощ, понеже бил зает да се сражава с някой друг. Но това се случило в древни времена и дори бойците имали различен мироглед от днешните. Докато течала атаката слънцето внезапно залязло. А след залез слънце те не са бойци или врагове, а приятели. И така, битката прекъснала след залеза. Всички се прибрали в становете си и Юдхиштхира се срещнал с Арджуна. Юдхиштхира, както знаете, винаги казва Истината – горкият човек. И така той рекъл: „Ей Арджуна! Ти ми обеща, че ще ме защитаваш дори с цената на собствения си живот. Но днес така яростно ме нападнаха, а ти не дойде. Язък за лъка ти Гандива!” Арджуна начаса скочил: „Какво!? Ти критикуваш моя Гандива?! Ще те убия още в този миг!” Кришна също бил там. И незабавно щом Арджуна посегнал– след залез слънце, само си представете – да погуби брат си, за чиято слава започнала цялата война, той бил толкова обезумял, че бил готов да го убие… но Кришна го хванал за ръката: „Хей скъпи мой, какво правиш?” Арджуна отвърнал, все още вбесен: „Ти също чу! Той критикува моя лък Гандива, затова с него е свършено!” Но тогава Кришна му рекъл: „Чакай малко! Ти за кого се биеш? Заради кого се сдоби с този лък Гандива? Защо изобщо си тук, скъпи мой? Кое е по-висшето съображение?” „Но моят обет…!” Кое е по-висше? Той веднага разбрал.
Затова можем да стигнем до извода, че войната съществува заради мира. Макар да звучи много глупаво, както преди казваха: „борим се за мир.” Абсурдно е. Но тъй или инак не мирът съществува заради войната, нали. Тъй че ако винаги взимаме под внимание по-висшето съображение, тогава Истината може да бъде оставена настрана. Защо? Защото тя ще победи. Истината винаги побеждава – сама по себе си, не заради мен, не заради моя принос. Истината е достатъчно силна сама по себе си, много по-силна от нас.

*Мундака Упанишад 1.6