Sharanagati

Collected words from talks of Swami Tirtha




Въпрос: В лекцията споменахте, че е по-добре да чуем за страданията, отколкото действително да ги преживеем, че е по-добре да научим за тях и да се предпазим. Но ние не можем да останем бездейни, налага се да действаме, да правим нещо, да се въвличаме в различни взаимоотношения. И преминавайки през тези взаимоотношения, изпитваме различни нюанси от чувства. Не е ли така, че посредством страданието ние се обогатяваме с обхвата на различни чувства, макар и изстрадани, за да могат да останат те в нас като един вид духовна интелигентност?

Тиртха Махарадж: Да. При все това, ведическият начин на учене е посредством слушане. За беда не живеем във ведически времена. Затова определено практическото преживяване обикновено оставя по-голям отпечатък върху нас, отколкото просто да чуем за същото. Но има два начина да се придобие опитност и да се достигне до заключение по отношение на нещо. Първият е: преживяваш го и по такъв начин го изпитваш върху себе си; а другият е да медитираш върху него. И двете могат да доведат до едни и същи резултати. Например, седиш си вкъщи и разсъждаваш, медитираш върху ограничената природа на материалния свят. А твоят приятел тича насам-натам, за да я изпита, да я преживее. Когато се срещнете след две години, ще бъдете единодушни – ограничена е. Защо да разхищаваме толкова много усилия?

Но съгласен съм, повечето хора се нуждаят от опита. Трябва да си опарим пръста. Ако духовният учител ни каже: “Не прави това!” ние не му вярваме: “Не, не, аз си знам по-добре.” Децата са същите. Бащата казва: “Не прави това, мое скъпо момче!” Детето отвръща: „Да, ама аз си знам по-добре.” После докосва огъня и какъв ще бъде резултатът? Болка. Но нея ще я запомните, нали?! Това е, което вие имате предвид – че ако преживеем някакво страдание, ще го запомним.

Ала ако преминем още една стъпка нататък в своето духовно обучение, в процеса на изучаване, ще проумеем, че чрез страданието изплащаме своята карма. И също така чрез страдание може да се генерира енергия. Така че в това отношение християнската концепция за страданието е правилна – от страданието също може да наберете скорост, сила, разбиране. Затова великият символ на християнството е Исус на кръста – най-болезненият, изпълнен със страдание момент, моментът на смърт.

А кой е нашият символ? В единия случай е Кришна, който свири на флейтата си. Да виждате някакво страдание тук? Сълзи, болка, рани или нещо подобно? Не. Е, сълзи може и да има, ако и Радхарани е на картината. Защото ако Те се гледат един друг в очите, очите веднага започват да разказват всичко. Ала такива сълзи са много сладки. Бихме били щастливи, ако можехме да пролеем подобни сълзи. И така, нашият основен символ е или Кришна, който свири на флейтата, или Чайтаня Махапрабху. Неговите ръце също не са в нормално положение, нито са разперени настрани, сякаш е разпнат, а са високо вдигнати! Затова бхактите много харесват това упражнение. Вечерното упражнение – танц в екстаз! Защото Рупа Госвами пише – а той е нашият шастра-гуру – че ако танцуваш с вдигнати ръце и подскачаш нависоко, цялата негативна енергия просто изтича от тялото ти. Това е съвършено изкуство, съвършена наука; в нея не липсва нищо.

Все пак и в нашата традиция, в нашето красиво бхакти движение се споменава страданието. Най-голямото страдание е раздялата на Радха и Кришна. А ако сведем това разбиране до своето собствено, лично ниво –  това е нашата раздяла с Кришна. Понякога се чувствате сами. Понякога се чувствате изоставени. Понякога страдате. Защото, за нещастие, сме напуснали тази красива прегръдка. Онова, от което се нуждаем, е да си я върнем отново. Трябва да намерим своя път обратно към дома, обратно към Бога.

А как да извървим този път? С тъжно лице? Казва се, че с кисело лице никой не може да влезе в рая. По-добре да тичаме, пеейки: “Джай Радхеееее!”



Leave a Reply